Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (1) (Веселите истории на един неудачник)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alfons Zitterbacke, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Герхард Холц-Баумерт

Заглавие: Алфонс Треперибузков

Преводач: Веселина Гачева

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: Немска

Печатница: Държавна печатница „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.8.1986

Отговорен редактор: Лилия Рачева

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Рецензент: Ивета Милева

Художник: Панайот Гелев

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1602

История

  1. — Добавяне

Книга първа

Добър ден!

Казвам се Алфонс Треперибузков и съм ваш връстник. Сигурно ще запитате как се реших да напиша книга, след като съчиненията ми съвсем не са от най-добрите. Един ден отидох в детското издателство. Бях прочел вестник „Робинзон“ и исках да взема участие в обявения конкурс викторина. Отидох в издателството лично, за да не се изгуби отговорът ми по пощата. На пропуски седеше един мъж.

— Добър ден — казах, — искам да отида до „Робинзон“ да предам нещо.

Мъжът погледна в един списък.

— Не работи при нас.

— Ама, разбира се, че „Робинзон“ е тук, в детското издателство — казах ядосан.

Но мъжът не искаше да ме пусне. Изчервих се. Винаги когато се ядосам, се изчервявам. Не знаех просто какво да кажа. За мой късмет в този момент покрай нас мина красива млада жена.

— Колежке — каза портиерът, — това момче настоява да отиде при Робинзон. Да не би колегата да работи в счетоводството?

Но колежката само се засмя и ме поведе веднага със себе си.

— Разбира се, че Робинзон работи тук, на третия етаж — каза тя и ми смигна, — аз ще те заведа.

Зарадвах се и казах точно така, както винаги ме е учила мама да се представям пред чужди хора:

— Казвам се Алфонс Треперибузков.

Жената беше така любезна и отвърна:

— А аз се казвам Цвой.

Дамата Цвой (мама казва, че непознатите жени са дами) смяташе да вървим по стълбите. Аз обаче забелязах, че има асансьор. Предпочитах да се изкачим с него.

— Добре, да се качим с асансьора — съгласи се дамата Цвой — и ти ще ни повозиш.

Затворих вратата и натиснах няколко копчета. Той потегли нагоре.

— По-разкошно и от лунапарк — казах, — никога не съм се возил на такъв хубав асансьор.

И по погрешка натиснах още едно копче. Изведнъж се чу трясък и асансьорът спря. Дамата Цвой беше съвсем пребледняла. И аз се изплаших, защото в асансьора бе доста тъмно.

Попитах:

— Сега дали няма да паднем?

Госпожа Цвой въобще не ме слушаше. Тя непрекъснато натискаше най-различни копчета, но асансьорът не помръдваше.

— Край! Сега има да стоим тука — каза тя най-после съвсем натъжена.

Аз вече се бях поуспокоил. Може би ще трябва да дойде пожарната команда и да ни спаси със стълба. Как ми се искаше да се кача някой път на пожарникарска стълба! Никой от нашия клас не е правил подобно нещо. Най-важното е да не паднем.

— Имате ли нещо за ядене — попитах, — ако работата се проточи?

— Ах, боже мой! — каза дамата Цвой. — Но аз имам такова важно заседание.

— Загазихте ли? — попитах.

— И още как, директорът ни е толкова точен.

Аз казах:

— Нашите учители в училище също.

Дамата Цвой удряше по стената и викаше:

— Имам заседание, няма ли кой да ни помогне?

— Успокойте се — рекох, — аз пък трябваше да си предам отговора за викторината, но ако останем тук два дни, няма да спазя срока и сигурно не ще получа никаква награда.

За известно време настъпи тишина.

Госпожа Цвой каза:

— Алфонс, разкажи ми нещо. Ние сме съвсем като Робинзон на самотния остров и трябва да се развличаме по някакъв начин.

— Добре — отвърнах и се чувствах наистина като Робинзон в своята пещера. Започнах да й разказвам. Първо за приключенията с папагалчето ми, после за постоянните неприятности с фамилното ми име. Понеже й хареса, разказах й случката за „Змията“ и сладкиша по раменете й, за първоаприлската лъжа, за неприятностите с джобното ми ножче и всички други неща.

Дамата Цвой се смееше високо и викаше:

— Ще направим това, Алфонс, ще го направим…

Не я разбрах какво точно искаше да каже.

Но тя не ме остави на мира и трябваше да й разкажа и случката с чичовата емайлирана кана, която се превърна в пощенска марка. Отведнъж асансьорът тръгна, стана светло и профучахме нагоре. Пред асансьора чакаха вече двама господа. Единият имаше вид на учител, а другият бе по-дребен, с очила и много проницателен поглед.

Първият господин каза:

— Колежке Цвой, повикахме ви точно за два часа. — И той извади джобния си часовник и го погледна навъсено.

Тя прошепна:

— Нашият директор.

— Извинете, господин директор, но вината е моя. Мога да го докажа.

По-младият господин с очилата ми каза:

— Не сме те питали за това, момчето ми. Почакай, докато ти дойде редът.

— Но, колеги — каза моята приятелка, — та това е Алфонс Треперибузков.

— Е и? — запита по-дребният господин с очилата и се изсмя подигравателно.

Директорът продължаваше да гледа часовника си и тихо каза:

— Но аз ви моля! — И направо помъкна със себе си симпатичната госпожа Цвой.

И тъй сега седя в детското издателство и от скука записвам всичко, което току-що бях казал. Няма да помръдна от мястото си, преди да се върне госпожа Цвой и да се освободя от отговора си за Робинзоновата викторина.

„Хубава работа — си мислех ядосан, — най-напред те затварят в асансьора, карат те да разкажеш всичко, а нямат даже и една лимонада да те почерпят.“