Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (37) (Веселите истории на един неудачник)

Как полетя най-хубавото ми хвърчило

Един ден Петер, отрядният ни председател, каза:

— Ще проведем голямо състезание по пускане на хвърчила. Кой ще вземе участие?

Разбира се, че аз се кандидатирах и много други също и образувахме отбор от шест души. Участваше и едно момиче, Луизе. Аз казах:

— Момичетата са си змейове, но да правят книжни змейове, те не могат. Положително няма да спечелим, щом е включена и Луизе.

Другите обаче не бяха съгласни с мен. После обявиха условията на състезанието: колко голямо да е хвърчилото, кога сме щели да се срещнем и т.н. Помислих си: „Не ще допусна още и да ми нареждат. Ще си направя чудно хвърчило и тогава ще видят как отрядът ни ще спечели“.

И Ервин беше в нашия отбор. Той искаше да работим заедно. Другите също си търсеха другари. Аз — не. Правех си в къщи хвърчилото сам. Стана нещо прекрасно. Голямо като локомотивно колело. Работих четири дни и нарисувах върху него една муцуна, от която се изплаших и аз самият, когато се събудих сутринта, а тя ми се ухили от ъгъла. Хвърчилото беше станало тежко, а опашката му дълга три метра.

Дойде денят на пионерското състезание с хвърчила. Аз мълчах загадъчно, когато Петер, Ервин, Бруно и Луизе питаха какво става с хвърчилото ми. Накрая Бруно обяви: „Алфонс не е направил никакво хвърчило“. Малко остана да му лепна един. Щеше да разбере тогава.

Площадката за състезанието се намираше недалеч от града. Щяхме да се срещнем навън. На тръгване взех кожените ръкавици на татко, за да мога да издържа на напъна при изопването на хвърчилото. Първата неприятност възникна още на трамвайната спирка. Кондукторката звънна за тръгване под носа ми и ми извика:

— Забранено е да се превозват туби с бензин, обемист багаж и грамадни хвърчила.

Ама че се ядосах, щях да закъснея! Следващата кондукторка излезе по-любезна. Затова пък един по-възрастен господин ми настъпи хвърчилото с дебелата си обувка. Хартията изшумоля така силно, че всички обърнаха глави към мен и ме загледаха.

Змейската муцуна изглеждаше сякаш се смее. Устата й беше провиснала надолу като дебела устна.

— Стъпкахте ми хвърчилото. Не е редно! — извиках аз. — Може би сега вие ще спечелите състезанието с вашите обувки.

Сега дойде и добрата кондукторка, започна да ме ругае и аз трябваше да сляза една спирка по-рано.

Въобще не бях забелязал, че докато съм слизал, съм скъсал чудесната триметрова опашка на хвърчилото си. Едва по-късно открих, че е останало само едно съвсем малко парче.

Когато пристигнах на мястото за състезанието с хвърчила, всички бяха зле настроени към мен. Бруно току викаше:

— Ние сме непълен отбор… по твоя вина.

— Но аз съм тук — казах тихо, — а и хвърчилото ми е доста хубаво.

Съдиите, десетокласници, членове на Съюза на свободната германска младеж^[1], пристигнаха и един от тях ми каза:

— С това чудо не ще бъдеш допуснат до състезанието.

— Чудо ли? — извиках аз. — Ха направи и ти такова! Ще ви приседне смехът, когато се издигне на 5000 метра височина!

Петер, отрядният ни председател, ме погледна разгневено и безмълвно. Настъпи голяма суматоха. Дори дойдоха учителите и господин Филкендорф каза последната дума. Наистина бях изключен от състезанието. Не бях спазил размерите, а също бях и закъснял.

„Ще си отмъстя — си помислих, — ще го пусна да хвръкне. Тогава ще ми паднат на колене и ще ме приемат отново в отбора. А аз ще им се изсмея подигравателно и ще кажа: «Сега си се състезавайте сами!».“

Състезанието започна. Хвърчилата летяха насам-натам, издигаха се нагоре и падаха отново. Отдръпнах се настрани и реших да пусна и моето хвърчило. Ще видят те сега. Но за да го пусна, са необходими двама души. Един да тегли въжето и друг да повдига хвърчилото. Никой не пожела да ми помогне. Бях принуден да го сложа на земята, да надяна кожените ръкавици на татко и просто да се затичам. Зад мен нещо шумолеше и пукаше, хвърчилото не се издигна, но се бе скъсало малко. Сега вече се ядосах истински. „Това е саботаж“ — си помислих. Предпазливо закачих хвърчилото на оградата, отпуснах отново въжето и се напънах здравата. Сега ще се издигне нагоре като орел. То се разтърси малко и аз се проснах на земята. Точно пред краката на Луизе. Въжето се беше скъсало.

— Не ми пречи — каза Луизе с нейното пискливо гласче, — моето се издига страхотно. — И ме настъпи с токче по ръката.

— Глупачка — рекох й, — твоята гарга няма никога да излети. Ще видите, като дойда аз!

Тръгнах ожулен, търкайки болната си ръка, да завързвам въжето си. Така опитвах половин час. Хвърчилата на другите се издигаха нагоре и аз започнах да се безпокоя.

— Няма ли да хвръкнеш най-после! — изръмжах тихо на хвърчилото си. — Я излитай!

Това помогна наистина. При следващия опит забелязах как хвърчилото се отдели бавно от оградата. Дойде и моето време!

— Идвам! — извиках с цялото си гърло.

Всички чуха крясъка и погледнаха към мен и хвърчилото ми. Дяволската муцуна се издигна бавно нагоре. Вятърът я грабна и замята насам-натам.

— Настрани! — извиках аз. — Всички настрани!

Хвърчилото заклати глава, сякаш не искаше да ме послуша. Муцуната се обърна надясно и профуча встрани като граната сред останалите шнурове на хвърчила.

— Махай се… ще си омотаем въжетата… ще ни объркаш! — викаха другите.

Но чудото хвърчило не ми се подчиняваше вече. Фучеше лудешки на ляво и дясно, омотаваше се горе и долу. Изведнъж се спря за секунда и после полетя надолу като ракета. Нямаше да е толкова лошо, но видях как се стовари сред групата на съдиите.

— Внимавайте! — извиках аз. — Хвърчилото ми пада.

Единственият, който можа да се спаси, беше господин Филкендорф. Той отскочи настрани. После се чу ясен удар като от гонг. Съдиите — трима десетокласници и двама учители — бяха погребани под хвърчилото ми. Изглеждаше като при автомобилна катастрофа. Всички лежаха прострени на земята. Един си беше промушил ръката през хартията, друг десетокласник, точно този, който ме беше отстранил от играта, си беше подал главата през хартията и бе зинал с уста като риба на сухо. Вляво и вдясно паднаха още няколко хвърчила. Моето ги беше повлякло надолу.

Хубав край. На всяка цена трябваше да се махам. Бруно, чието хвърчило също бе паднало, ревеше след мен:

— Ти самият си змей! За нищо не те бива, Алфонс! Ще те вържа за едно въже и ще те накарам да хвръкнеш, ама че…

Мама ме попита:

— Защо се връщаш днес толкова рано, Алфи?

Снех бавно кожените ръкавици и казах:

— Хвърчилото ми се издигна прекалено високо, откъсна се и отлетя. Иначе щях да бъда победител.

После се прибрах в стаята си и не излязох до вечерта.

Когато татко се върна, мама му каза:

— Представи си само, Алфи за малко щял да стане победител.

Нещо не ми хареса в гласа й. Между другото, Луизе спечели състезанието. Тъкмо тя!