Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (20) (Веселите истории на един неудачник)

Книга втора

Кюдерското езеро край нашия град не е много голямо, но цялото е обрасло с тръстика. В него се къпят малко хора. Аз твърде често. Винаги тренирам там за училищните първенства. Виещите се растения ме гъделичкат по корема и аз трудно напредвам. Мисля си: тук ще се поизмъча малко, но затова пък после, в плувния басейн, по време на училищните първенства, толкова по-лесно ще напредвам. Съветският шампион на висок скок Брумел тренирал с оловни обувки и оловен колан. Аз пък се упражнявам сред увисналите треви.

След като преплувах разстоянието двадесет пъти, легнах изморен на пясъка. Целият бях напръскан в зелено и по косата ми висяха водорасли. Точно си представях как ще мине училищното първенство и всички на трибуната ще ликуват и ще скандират: „Ал-фонс! Ал-фонс! Ал-фонс!“.

Изведнъж някаква жена изруга. Беше на отсрещния бряг в една лодка пред самия остров и махаше с ръце. Доста време я наблюдавах, но тя не се успокояваше. Влязох отново във водата и заплувах натам. Хубаво е да спасиш някого. Ставаш един уважаван човек и въобще герой. Лодката се беше пъхнала сред тревите и се люлееше силно. Жената каза:

— Не може да се откачи. Ама пък как се е заклещила…

— Ало — извиках. — Аз ще ви спася!

— За бога! — отвърна жената. — Само това ми липсва.

— Спокойно! — казах аз. — Напълно можете да разчитате на мен. Аз почти съм училищен първенец по плуване „бруст“.

Не зная как стана, дали ръбът на лодката беше мокър, или жената не внимаваше, но когато понечих да се покатеря в лодката и да се хвана за ръба й, ние се обърнахме. Не беше много дълбоко. Жената бе потънала до шия във водата със зелена трева по главата и ме гледаше онемяла. Аз се оплетох между няколко въдици. (Аха, одеве с тях е махала непрекъснато. Ама че глупост, винаги се изчервявам, дори и да не е необходимо.)

— Няма нищо — казах аз, — да излезем веднага на острова и тогава вие наистина ще бъдете спасена.

Бутнах жената и лодката на сушата и седнахме един до друг. Жената си събу обувките и изсипа водата в пясъка.

— Много ви благодаря, че ме спасихте — каза тя тихо — … а въдиците отидоха по дяволите. Наистина много ви благодаря.

— Няма за какво — отвърнах аз, — казах ви, че ми е приятно да съм спасител.

Но, изглежда, жената не беше много щастлива, че е спасена. Мълча дълго време.

— Езерото е доста заблатено, нали? — продумах аз само за да кажа нещо.

Изведнъж жената започна да се смее и смехът й не пресекваше. „Може би е получила топлинен удар при падането във водата“ — си помислих ужасен и бях готов да започна да й правя изкуствено дишане, както бяхме учили при нашия учител по физическо, господин Филкендорф. С мократа си рокля и водораслите навсякъде жената се търколи на пясъка.

— Нима е възможно — извика тя, — ще умра от смях… кой друг би могъл да бъде… та това е Алфонс Треперибузков… който ме спасява и обръща лодката… и оплита въдиците ми… просто да не повярваш… Алфонс Треперибузков.

Сякаш гръм ме удари. Откъде ме познаваше тази жена? И на всичко отгоре ми се и присмива.

— Ти си, Алфонс, нали? — каза тя и ме потупа по бузата.

А аз изобщо не мога да търпя такова нещо.

— Точно така! — казах аз хладно и сериозно. — Аз съм вашият спасител Алфонс Треперибузков.

— Не ме ли позна? — попита жената. И махна парче водорасло от окото си.

Вгледах се в жената по-внимателно и пребледнях чак до дъното на банските си гащи. Разбира се, че я познавах. Това беше дамата Цвой. На нея бях разказал всичките си истории тогава и тя направи по тях глупавата книга, в която всички ми се смеят и никой не ме взема на сериозно.

— Не, ама че среща — каза тя, — не е ли чудесно!

— Хм — отговорих, — аз също се радвам, че ви виждам, госпожа Цвой.

— Тъй, мой мили. — Дамата Цвой ровеше из косите си и измъкваше разни водни лилии. — Сега ще се наложи да постоим малко на острова. Първо, аз не мога да тръгна в този си вид сред хората. — И тя посочи мокрите си лепкави дрехи. — И второ — рибарят Шмидке може да ме хване. Изгубила съм си риболовния билет при преобръщането, а рибарят Шмидке е строг.

— Мога да преплувам отново оттатък — казах аз.

— Не, мили ми Алфонс, ти ще останеш тук и ще ме позабавляваш малко.

— Какво трябва да направя? — нацупих се аз. — Да ви покажа шест въртения на висилка или седемминутна стойка на глава, това се казва рекорд.

Дамата Цвой се разсмя.

— Ще ми разкажеш нещо. Това ми стига.

Тогава й разказах историята с шестдесетте яйца, как станах космонавт №2 и как се возих на къртицата… Госпожа Цвой непрекъснато се смееше.

— Отдавна сте суха — казах аз. Не ми се разказваше повече.

— Не, Алфонс, разказвай нататък. Ще го направим, да, ще го направим! — повтаряше постоянно тя.

Бях принуден да разказвам още. Вече стана дори хладно и слънцето се скри зад дърветата. Но дамата Цвой не отстъпи. Трябваше да разказвам.