Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (8) (Веселите истории на един неудачник)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alfons Zitterbacke, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Герхард Холц-Баумерт

Заглавие: Алфонс Треперибузков

Преводач: Веселина Гачева

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: Немска

Печатница: Държавна печатница „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.8.1986

Отговорен редактор: Лилия Рачева

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Рецензент: Ивета Милева

Художник: Панайот Гелев

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1602

История

  1. — Добавяне

Когато се правех на пиян

Този път нямах рожден ден аз, а Бруно. Бяха му позволили приятелите му да отидат при него следобед на кафе. Бяхме сами в жилището, защото родителите на Бруно ходят на работа. Майка му беше подредила масата много хубаво със сметанова торта и една голяма кана кафе, с пъстър капак-кученце. Беше чудесен рожден ден!

След като се нахранихме, започнахме да играем. Най-напред на индианци! Бруно беше вождът, нали е рожденик. Иначе той е най-обикновен индианец и се нарича Кривогледата змия. Днес му беше позволено да се казва Зоркото око. Аз бях лечител магьосник и се наричах Бялата електрическа змиорка. Лулата на мира, която трябваше непрекъснато да пуша като лечител, ми беше неприятна. Бруно я беше изровил от нещата на баща си. Разбира се, в нея нямаше тютюн, но въпреки това ми стана лошо (и като възрастен никога няма да пуша лула).

После играхме на пирати. Също беше много хубаво. Диванът бе пиратският кораб, а килимът — другият кораб. Бруно беше произведен в чин капитан, пак заради рождения му ден.

За съжаление по време на битката се счупи единият крак на дивана и ни се наложи да прекратим играта. Бруно намери изход. Взе една купчина книги от библиотеката на баща си и диванът стана по-стабилен.

Сега не знаехме на какво друго да играем.

— Аз знам — извиках, — отгатнете на какво ще играем.

— На пожарна команда? — попита Бруно.

Само се изсмях.

— На лекар и болен?

— На криеница?

— На влак?

— На граничари?

Не, никой не позна.

— Ще играем на ресторант и ще празнуваме рождения ден на Бруно. След това ще бъдем пияни.

Всички се съгласиха веднага. Предрешихме се. Аз бях дядото на Бруно и получих шапка и ръкавици. Ервин беше келнер, а всички останали — клиенти, и седнахме на масата.

— Господин келнер — извиках аз.

Но Ервин, който ровеше нещо в кухнята, не идваше.

Аз извиках:

— Господин келнер, книгата за оплаквания, моля!

Сега Ервин дойде бързо. Беше метнал бяла кърпа през ръката си.

— Моят внук, Бруно, има рожден ден — казах аз бавно с дебел глас. — Моля, донесете ни пет чаши да се почерпим.

Ервин си записа нещо на едно листче и изчезна в кухнята. Върна се с табла и чаши, в които имаше някаква червена течност.

Чукнахме се и казахме:

— За твое здраве, Бруно!

И изпихме чашите до дъно. В тях имаше лимонада. Смяхме се страшно много, защото приличаше наистина на ракия. Петер поръча повторно. Пихме пак. Ервин кача, че и той иска да пие с нас. Но той беше келнер и това не е позволено.

Тогава се намеси Бруно:

— Той може спокойно да си донесе една чаша. На келнерите е позволено да се чукат с гостите при празнуването на рождени дни.

След като всеки беше изпил по пет чаши лимонадена ракия, аз казах:

— Сега всички сме пияни и ще танцуваме.

Крещяхме и танцувахме. Аз се заклатушках из стаята, пъхнах си една възглавница на корема и извиках:

— Още… ед… на чаша ра… кия, господин келнер.

Играта беше наистина чудесна.

Но майката на Бруно не бе на същото мнение. Тя беше влязла, без да я чуем. Съвсем се смая, като се заклатушках пред краката й.

— Какво става тук? — попита тя високо.

Бруно ми смигна, искаше да си продължим играта.

— До… бър ден, ма… ман! — каза той съвсем смешно. — Ракия… я… та е тъй вкус… на.

Аз извиках:

— Господин келнер, още една чаш… ка!

Майката на Бруно изтича бързо към масата и погледна ракиените чашки.

— Но какво правите? Вие сте пияни!

Всички се засмяхме, дето играта бе излязла така сполучлива.

— Откъде взехте ракията, кой ви подучи?

Майката на Бруно ни помъкна към дивана.

— Мамо — каза Бруно, като непрекъснато се смееше, — нямаш представа колко е приятно.

— Приятно? Ще ви науча аз вас!

Беше толкова сериозна и сърдита, че ние прекратихме смеха и Бруно се опита да й обясни всичко.

— Мамо, трябва да ти кажа… — но не можа да се доизкаже.

— Бруно, казвай, кой ви подучи да пиете ракия?

Бруно отново и отново искаше да й обясни, че всичко това беше лимонада и че ние само си играем така, но майка му продължаваше да пита все по-сърдито и все по-силно:

— Кой беше! Кажи истината, Бруно, кой беше?

Тогава той посочи мен.

— Треперибузков.

Майката на Бруно кимна.

— Разбира се, такова нещо ти не би направил никога.

Пламнах целият и по челото ми изби пот.

— Виж как си се зачервил от ракията! — каза майката на Бруно.

— Но ние не сме направили нищо лошо — запелтечих аз.

— Какво? Това не било нищо лошо? Веднага отиваме с теб у вас. Ще разкажа всичко на родителите ти!

Не посмяхме да кажем нищо повече. Всички трябваше да си вървим, а аз тръгнах с майката на Бруно при моите родители. Заканих се на Бруно и му прошепнах в ухото:

— Предател!

Мама пребледня съвсем, като се изправихме пред вратата с майката на Бруно.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита тя веднага.

Поклатих глава.

— Мога ли да говоря с вас, госпожа Треперибузкова? — запита майката на Бруно.

Накараха ме да остана в коридора и слушах как двете разговаряха в стаята.

— Прибирам се в къщи… без нищо да подозирам, пълен безпорядък… децата пияни. Вашият син, вдъхновителят… ракия от чашите.

Това можах да чуя през вратата.

Извикаха ме вътре.

— Ти ли направи това, Алфонс? — попита мама отчаяна.

— Не, ние въобще не сме пили ракия.

Майката на Бруно беше възмутена.

— Признай си! — извика тя.

— Да, ние пихме…

— А защо казваш, че не сте пили ракия — тихо попита мама.

— Да. Та ние изобщо не пихме — казах аз.

— Съвсем не знае какво говори, госпожа Треперибузкова — каза майката на Бруно и поклати глава.

Аз млъкнах, вече всичко ми беше безразлично. Тя ме попита също дали не ме е подвел някой.

Отвърнах:

— Не, сам направих всичко.

— Да, моят Бруно не върши никога такива неща! — повтори майката на Бруно.

Тогава извиках ядосан, че Бруно е страхливец и иска да прехвърли всичко върху другите; че той също пи и също така залиташе.

Мама седеше като пребита.

— Какво ще излезе от теб, Алфонс, това във всеки случай го нямаш от мен.

Разбира се, трябваше да си легна веднага. И ето че сега, през този хубав ден, лежах в леглото наказан заради няколко чаши лимонада. Друг път пия повече и никой нищо не ми казва.

Мама разказа веднага на татко всичко. Най-напред татко се разсмя и мама трябваше да му обясни колко било опасно, за да стане и той сериозен. Татко се доближи до леглото ми и поиска да му разкажа всичко. Разказах му точно както си беше, че ракията беше лимонада. Той слушаше и се смееше така силно, че чак огледалото се разлюля.

Сега мама влезе сърдита в стаята. Татко й каза всичко. И тя се разсмя. Разрешиха ми да стана и на вечеря поисках да ми сипят лимонадата в малка ракиена чашка.

Всеки път, когато видя майката на Бруно, започвам да се клатушкам като пиян. Знам, че не бива да го правя. Но „наказание трябва да има“ — казва постоянно нашата учителка, госпожица Еке.