Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (7) (Веселите истории на един неудачник)

Преживяването ми във влакчето на ужасите

Веднъж в града ни пристигна лунапарк. Ние, момчетата, бяхме във възторг. Мама не ме пускаше да отида.

— Струва много пари — каза тя, — а освен това е и опасно на виенското колело.

Забелязах, че татко би дошъл с най-голямо удоволствие. Но щеше да има някакво съвещание. Скришом обаче ми даде една марка.

— Не казвай непременно на майка си — ми подшушна той.

Когато тръгнах, мама ми пъхна в джоба една монета от 50 пфенига.

Бяхме четирима: Ервин, Петер, Бруно и аз. Най-напред обикаляхме само между панаирджийските бараки и люлките.

— Да започнем с виенското колело — каза Ервин.

Никак не ми се щеше, тъй бързо ми се завива свят.

— Май те е страх, а, Треперибузков? — казаха другите.

Престорих се, че не съм чул нищо. После продължихме до американската железница^[1].

— Хайде да се качваме — извика Ервин.

В момента покрай нас изтрака една железница и момичетата крещяха силно.

— Скъпичко ми се вижда — казах аз, — за деца по 50 пфенига. Ще ми останат само за една голяма ябълка и захарен памук.

Ервин се ядоса.

— Нали ти казах, че нямаш кураж да се качиш.

Но и Петер също нямаше особено желание и обяви, че и за него е доста скъпо.

Продължихме нататък и стигнахме до влакчето на ужасите. Там имаше голяма барака със светещ надпис отгоре:

КОЙТО НЕ СЕ Е НАУЧИЛ ВСЕ ОЩЕ ДА ТРЕПЕРИ

ОТ СТРАХ, ТУК СИГУРНО ЩЕ СЕ НАУЧИ!

ВЛАКЧЕТО НА УЖАСИТЕ НА ЦЕЗАР ТЕЛМАН

КАРА И НАЙ-СИЛНИТЕ МЪЖЕ ДА ХЛИПАТ И ДА

ИМ НАСТРЪХВА КОЖАТА ОТ УЖАС

Прочетох го високо на глас и усетих как една студена ръка бавно полази по гърба ми. Петер и Бруно млъкнаха, само Ервин мрънкаше.

Бараката имаше две врати. Между тях минаваха релси, по които се движеха малки вагончета. Човек се качва, вагончето потегля отведнъж, едната врата се затръшва и изчезваш. След доста време излизаш през другата врата.

Но как!

Жените и момичетата се криеха непрекъснато зад гърбовете на мъжете, а мъжете бяха нахлузили шапките си до носовете. От високоговорителя на бараката се носеше вой и крясък. Ние стояхме все още отпред и не продумвахме нищо.

Тогава Ервин каза:

— Смятам, че 30 пфенига са доста за едно пътуване.

— Страх те е, а? — попитах аз.

Помислих, че ще каже „да“, и тогава щяхме да продължим нататък, без да има нужда да влизаме в тази барака на ужасите. Ервин го беше яд още отпреди и викна:

— Ти самият си страхливец!

— Аз, страхливец? — казах. — Аз имам кураж да се кача във влакчето на ужасите, но ти — не!

Всъщност нямах голямо желание и татко казва често, че не съм достатъчно смел за един истински Треперибузков. Но не можех да позволя толкова често да ме наричат страхливец.

— Хайде, ела! — казах аз. — Да тръгваме!

— Добре — отвърна мрачно Ервин и изрови от джоба си парите.

Отидохме на касата. Петер и Бруно изостанаха. Смятаха да наблюдават какво ще стане с нас.

Касиерът каза:

— Влизайте! Тук ще чуете тракането на зъбите си, тук ще треперите като кучета през зимата.

Усетих как студената ръка отново полази по гърба ми. Ервин и аз се качихме в едно вагонче. Когато минавахме покрай Петер и Бруно, им махнахме с ръка, като им се усмихвахме. Чувствах как тази усмивка болезнено опъва страните ми. Вагончето потегли рязко. Край ушите ни се затръшна една голяма врата и ние потеглихме в мрака. Навсякъде се разнасяше вой и скимтене. Движехме се зигзагообразно и трябваше да се държим здраво, за да не изхвръкнем от вагончето. Изведнъж нещо ни изненада с бляскащи кървавочервени очи и ние профучахме под една кукумявка. Отново се блъснахме в няколко врати и аз се свих на седалката, защото се страхувах, че ще ми пострадат ушите. Тогава се появи изведнъж един синкавочервен призрак и ни се закани.

— Скачай! — изкрещя Ервин. — Да се махаме оттук.

Но как можехме да слезем, когато вагончето не спираше да се движи нататък и всичко едва сега започваше!

В този миг дълги, треперещи пръсти посегнаха към главите ни и докоснаха лицата ни.

— Мъртвешки пръсти — изревах аз и затворих очи.

После до нас падна гръм и се разнесе грохот. За да си отворим очите, някаква светлина ни ослепи и две вещици затанцуваха около вагончето ни. Сега дойде най-лошото. Пътуването изведнъж стана по-бавно, малко просветна. Ние се спогледахме и тъкмо искахме да си поемем дъх, го открихме. В една осветена ниша стоеше скелет и ни махаше с ръка. Пътувахме съвсем бавно право към целта. Все по-близо и по-близо. Косите ми настръхнаха. Скочих и изкрещях:

— Не мога повече…

Ервин поиска да ме задържи, но в този момент вагончето подскочи, аз се проснах на студения пясък и повече не виждах нищо. Само чувах как Ервин плачеше отдалеч:

— Помощ! Треперибузков, къде си?

Бях сам в бараката на ужасите. Исках да изляза навън и започнах да се съвземам. Когато станах, край мен пробуча друго вагонче и някакъв женски глас извика:

— Евалд, отново призрак!

Тя имаше предвид мен. Придвижвах се напред бавно, пипнешком. При светлината на следващото вагонче забелязах, че стоя точно до скелета.

Изплаших се ужасно и се строполих на земята заедно с него. Пу, дявол да го вземе! Вдигна се прах, скелетът беше строшен. Само в главата му все още светеше зелена електрическа крушка. „Шарлатанство — помислих си аз, — ще ми свети с електрическа крушка!“

Продължавах да опипвам пътя си и внимавах непрекъснато за малките електрически лампички, които светеха ту тук, ту там, а се пазех също и да не ме прегази някое вагонче. При това не бях забелязал, че съм стигнал вече до призрака и се омотах в широката му бяла мантия.

— Ама че тъп призрак — казах аз, — всичко е само картон.

В тоя момент покрай мен мина едно вагонче с две момичета.

— Той е жив, движи се — захленчиха те и ревейки силно, изчезнаха отново в мрака.

Аз продължих да се лутам по-нататък и открих също и мъртвешките пръсти от преди това. Ха-ха! Това бяха добре усукани тънки шнурове, които се спускаха от тавана. Ама че измама беше целият страх тук. Но колкото и да се лутах наоколо, не можах да открия изхода. Тогава ми хрумна при следващия удобен случай да скоча в едно вагонче и така най-после да се измъкна от това глупаво влакче на ужасите. При скелета вагончетата се движеха винаги бавно, реших там да скоча. След дълго лутане стигнах до него и зачаках.

Първо пристигна едно вагонче, в което местата бяха заети. В него седяха някакъв младеж и едно момиче, които непрекъснато се целуваха.

— Хей, ще идете в ада — извиках аз, за да ги ядосам. Но те изобщо не се смутиха.

Със следващото вагонче имах повече късмет. Очите ми бяха привикнали с тъмнината и видях в здрача, че във вагончето седи сама една доста възрастна пълна дама.

Когато скочих при нея във вагончето, исках да й кажа: „Добър ден, моля за извинение, аз съвсем се обърках в това влакче на ужасите“.

Но изобщо не се стигна до това. Жената се разкрещя тъй, както не съм чувал през живота си да вика човек.

След това притихна и се стовари върху мен, така че с труд успях да се задържа да не изхвръкна навън. Тя бе в безсъзнание.

Аз не се страхувах повече от следващите трикове в бараката. Кървящата ръка върху масата и люлеещите се от тавана крака на един обесен не бяха в състояние да ме уплашат.

— Всичко е картон, всичко е пълна глупост — казах ядосан.

После излязохме навън. Отначало светлината ме заслепи. Но след това видях Петер и Бруно да стоят. Гледаха ме като вцепенени с облещени очи. Няколко момичета близо до тях ме видяха и почнаха да пищят. Дамата до мен дишаше тежко и хлипаше в носната си кърпа. Поогледах се надолу. Целият бях посивял от прах, а върху раменете ми висеше едно голямо парче от бялата мантия на призрака. В ръката си стисках, това съвсем не бях го забелязал, счупената ръка на картонения скелет.

Скочих светкавично от вагончето и хукнах да бягам.

Успях да извикам само на Бруно и Петер:

— Да изчезваме, бързо!

Те хукнаха след мен и потънахме в парка.

— Къде е Ервин? — попитах задъхан аз.

— Той излезе от бараката съвсем пребледнял и ни извика: „Призракът отвлече Алфонс“. После хукна, та се не видя.

Бруно и Петер се били спрели уплашени до бараката и точно се канели да вдигнат полицията на крак за отвличане на дете, когато аз съм излязъл.

— Зле ли беше? — попита Бруно и посочи счупените фалшиви кости.

— Бая работа имах — казах аз.

Захвърлих картонената ръка и парчето мантия на призрака. Петер и Бруно ме молеха да съм им разкажел още някои неща за бараката. Но аз казах само:

— Сега видяхте ли кой е страхливият, Ервин или аз? Когато нещо едва започва, той офейква.

В къщи татко каза:

— Е, как мина, Алфи?

— Оох — отвърнах, — всъщност доста скучно. Ти щеше само да се ядосваш, ако беше дошъл в този лунапарк.

Мама каза:

— Иди в зимника и донеси въглища, Алфонс!

Никак не ми се щеше. Честно казано, вечер се страхувам много да слизам в мазето. И зашикалкавих, докато татко не дойде с мен.

Там долу има толкова паяжини, навярно и плъхове, а кой знае и какво още може да се крие там.