Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (3) (Веселите истории на един неудачник)

Част I

За рождения си ден получих от леля Зигрид едно папагалче. Това беше най-хубавият ми подарък.

— Благодаря — казах, — сега имам една хубава птичка.

Нарекох го Пуци. Реших да го опитомя и да го науча да говори. Смятах да започна още на другия ден. Мама беше отишла на пазар. Застанах до кафеза и отворих съвсем предпазливо малката решетъчна вратичка. Исках само да взема Пуци върху ръката си, за да свикне с миризмата ми. Разправят, че животните познавали господаря си по миризмата. Преди още да посегна, Пуци изхвръкна навън. Той кръжеше из стаята. Колкото повече тичах след него, толкова по-бърз ставаше. Седнех ли аз… Пуци се курдисваше на корниза. Промъкнех ли се по-наблизо, Пуци подскачаше насам-натам и преди да се добера до него, хвръкваше. Така двамата се дебнахме доста време. Изведнъж се позвъни. Изтичах в коридора. Пуци след мен. Той кацна върху черния газомер. Помислих си: „Отворя ли вратата, Пуци ще изхвръкне навън и никога вече няма да го хвана“. И така аз попитах:

— Кой е, моля?

— Инкасаторът, момче, идвам за парите за газта.

Ах, да, мама ги беше приготвила върху кухненската маса.

Извиках пред отвора за писма:

— Момент, моля! — И се върнах в стаята.

Пуци полетя след мен. Светкавично се обърнах, изтичах навън и затворих вратата. Но Пуци бе профучал вече обратно в коридора.

— Почакай — казах, — мирно, заповядва господарят ти.

Ала Пуци не слизаше от газомера. Тогава се отправих към вратата на стаята и си мушнах само главата. Щом Пуци влетеше, просто щях да я захлопна. Но Пуци не се помръдна.

— Отвори най-после, момче! Нямам време за губене — каза инкасаторът зад входната врата.

— Почакайте още съвсем малко — му извиках отвътре.

Аз наистина не знаех какво да правя. Опитах още веднъж същия трик. Стоях ли в стаята, и Пуци беше в стаята. Изтичах ли като луд в коридора, Пуци беше вече там преди мен. Тръгнах към вратата.

— За съжаление не мога да ви отворя, моят Пуци е полудял — извиках аз.

— Ще отвориш ли, или не? — сърдито попита инкасаторът.

Той чукаше и звънеше. Чух го как си тръгна, като ругаеше. Ако имаме после неприятности и ни спрат газта, защото не сме платили, Пуци ще види тогава. Взех една метла и го подгоних здравата. За съжаление се блъснах в голямата сватбена снимка на мама и татко. Тя падна на земята и се счупи малко. При гонитбата Пуци полетя към вазата с цветя и разсипа всичката вода върху бюфета. Аз скочих върху кушетката. Пуци кацна върху гардероба.

Навън някой затвори външната врата, мама си беше дошла. Ако сега тя отиде в кухнята и после влезе тук, Пуци ще изхвръкне, защото прозорецът на кухнята стои винаги отворен. Аз държах вратата. Мама дърпаше дръжката и блъскаше вратата:

— Остави шегите, Алфи! — каза тя от коридора.

— Но аз не се шегувам, мамо! Моля те, не отваряй вратата! — извиках аз.

Мама продължи да натиска.

— Моля те, не отваряй, отнася се за Пуци — настоях.

Мама престана да натиска повече дръжката.

— Пуци ще изхвръкне навън, ако отвориш.

Мама отиде в кухнята.

Пуци стоеше на корниза.

— До гуша ми дойде — извиках аз побеснял. Запълзях към гардероба, покатерих се на печката и скочих от кушетката на масата. Не можах да хвана Пуци.

Тъкмо лежах върху гардероба и бях принуден да кихна от прахта горе, и мама влезе. За щастие Пуци стоеше върху печката и ме гледаше подозрително, тъй че не забеляза отворената врата. Мама затвори бързо вратата, но не видя никого.

— Аз съм тук, горе — извиках тихо.

Тя ме забеляза и плесна с ръце.

Погледна тъжно към увисналите накриво пердета, падналата фотография, катурнатата ваза — навсякъде.

— Не мога да го хвана — казах аз, — какво да се прави?

Размахах метлата наоколо, Пуци забръмча като перка на самолет и кацна върху печката. Мама ми помагаше сега да го хвана. Аз го гонех тук, тя там. За щастие, мама беше тази, която събори чашата от масата. О, ако бях аз!

— Никога няма да го хванем — казах и ми идеше да ревна. Виждах вече Пуци изхвърчал нанякъде, да се кара с врабците и косовете.

Един час по-късно си дойде татко. Приближи се до вратата, но сега пък мама я държеше отвътре.

— Моля те, Паул, не отваряй — каза тя. — Пуци е изхвръкнал от кафеза.

— Татко, почакай, моля — извиках аз от печката.

Татко измърмори нещо, че е гладен и че трябва да се преоблече.

Мама каза през ключалката:

— Затвори всички врати.

Татко го направи.

Едва тогава можеше да влезе. Сега той се спря ужасен, както преди малко мама. Поклати глава и избърса прахта от лицето на мама.

— Мислех, че сте ми подготвили голяма изненада, а всъщност сте се заели да разрушавате жилището.

— Трябва да ни помогнеш, татко — казах аз.

Татко ми подаде ръка нагоре към печката и каза:

— Та какво трудно има в това.

Взе паничката за храна и я показа на Пуци, който отново стоеше на корниза. Като видя паничката, той заподскача насам-натам. Татко я постави в кафеза. Пуци направи един кръг и се покатери внимателно през вратичката в кафеза. Татко залости вратичката.

Беше горд.

— А сега да започваме с разтребването — каза той.

Пуци си ядеше зрънцата, а ние разтребвахме до вечерта. След това всички бяхме много огладнели.

Малко преди лягане мама откри, че парите за газта все още стояха върху кухненската маса.

— Не е ли идвал инкасаторът? — ме попита тя.

Аз тъкмо четях вестник „АБЦ“ и се скрих зад него.

— Не знам — запънах се аз, — трябва да си е отишъл.

След една седмица пристигна съобщение от фабриката за газ. Инкасаторът се оплакваше, че не бил допуснат да влезе, че семейство Треперибузкови не са си платили таксата и че ако това не бъде направено в срок от три дни, газта ще бъде спряна.

Това беше подло. Мама тъкмо искаше да ме попита как така инкасаторът не е влязъл, но в този момент Пуци успя да отвори вратичката на кафеза и се понесе из стаята. Хвърлих се веднага да го гоня. Сега вече мама не можеше да ме разпитва.

Тя извика изплашено:

— Внимавай! Картината! Внимавай! Вазата! Внимавай! Чашата!

Утре ще напиша писмо до фабриката, че папагалът ми Пуци е виновен за всичко. И това ми било хубавият подарък от леля Зигрид!