Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (32) (Веселите истории на един неудачник)

Как бях гледач на животни

При мен дойде най-напред Бруно. Той каза:

— Треперибузков, нали си ми приятел.

Помислих си: „Друг път не говори така, сигурно ще иска някоя услуга от мен“, и само измърморих нещо.

— Ето на — каза Бруно. — Знаех си аз. Заминавам за две седмици. Не би ли могъл да вземеш златистия ми хамстер?

Много обичам животните, а имам и едно папагалче, което се казва Пуци. Досега бях само чувал за златист хамстер. Сигурно е много хубаво да имаш такова нещо.

— Донеси го, а заедно с него и храната — казах аз.

На другия ден дойде Петер, отрядният ни председател. И той искаше нещо.

— Алфи — започна той, — заминавам на лагер, а и родителите ми не са тук. Би ли могъл да вземеш през това време котката ми?

Взех котката. А когато Ервин ме попита дали съм съгласен да ми донесе деветте си бели мишки, защото и той заминавал на лагер, казах:

— Ти си третият. Но си донеси у нас животинките. За две седмици ще бъда директор на зоологическа градина.

Когато се прибрах с животните, мама плесна с ръце и извика:

— Как ще ги храниш всичките? А и цялата къща ще завони на животни.

— Няма нищо — казах аз, — те ще се разбират помежду си.

През нощта се събудих. Котката беше изскочила през отворения прозорец, а Пуци, папагалчето ми, бе забелязало това и крещеше след нея по стар навик своето „глупак, глупак“. Едва можах да го успокоя. Добре започваха нещата с мен като директор на зоологическа градина.

На другия ден обиколих половината град, за да търся котката на Петер. Вечерта видях как черно-бялата й опашка се скри в месарницата. „Ако изяде някой шпеков салам — си помислих, — ще трябва да го плащам от касичката си.“ Хукнах след нея, скочих зад тезгяха и тъкмо исках да хвана котката, се подхлъзнах и бръкнах в голямото гърне с мас. Имаше големи разправии. Продавачите не искаха да ми повярват, че само съм искал да спася саламите. През нощта заключих котката в коридора. Този път тя скочи върху поставката за шапки и събори на мама чадъра. Но иначе нищо не направи. Затова пък се случи нещо друго.

Спях неспокойно, защото все котката ми беше в главата, дали няма пак да скочи през прозореца. Ослушвах се. Стори ми се, като че някъде в стаята реже някакъв малък трион. Разтърках си ушите, но нищо не помагаше. Малкият трион продължаваше да прави в тъмното хръц-хръц-хръц.

Сутринта казах на мама.

— Алфи, ти и твоите животни… Кой знае какво си чул през нощта, съвсем си се объркал.

Но аз го чух много добре. Може би някой искаше да открадне животните. Какво ще кажат приятелите ми? Огледах под кревата, зад шкафа. Нищо. През тази нощ трябваше да внимавам. Котката остана пак в коридора. Снех всички шапки и чадъри. Тя скочи на лавицата и събори коша с прането. Направи го посред нощ. Събудих се и чух отново съвсем ясно стърженето. Но не намерих нищо.

Затова пък мама го откри. Като метеше стаята, измете една шепа стърготини под прозореца.

— Какво е това? — ме попита тя.

Вдигнах рамене. Мама провери и откри на пода една дупка, голяма колкото юмрук.

— Това е нощният трион — извиках аз.

Кой можеше да бъде? През третата нощ, когато котката скачаше непрекъснато по вратите и тракаше с бравите, открих и нощния трион. Златистият хамстер беше излязъл от аквариума, стоеше долу и гризеше дървото с острите си зъби. Когато поисках да го хвана, той ме ухапа жестоко по пръста. Вдигнах го високо с машата.

— Алфонс, това с животните не може да продължава така — каза мама. — Те ще повредят цялото ни жилище, а и сън нямаме вече. Трябва да промениш нещо. Всъщност хранил ли си ги изобщо?

Леле-мале, съвсем бях забравил за това! Донесох кесиите с храна, които ми бяха дали Петер, Ервин и Бруно. Но коя кесия за кого беше? Бях си записал нещо. Тук — „Много мляко“, там — „Добре е да се дават моркови“, тук пък — „Сух, твърд хляб“. Мислех и си блъсках ума, но не можех да измисля кой какво трябваше да получи.

„Млякото е бяло — си помислих, — то е сигурно за белите мишки. Златистият хамстер обича твърди неща, на него ще дам твърдия хляб, а на котката — морковите.“ Изглежда, не им беше особено вкусно. Следващия път дадох млякото на златистия хамстер, на котката — твърдия хляб, а на мишките зеленчука. Ама че капризни бяха животните. Колкото по-малко ядяха, толкова по-диви ставаха. Котката се разхождаше по кухненската маса и изяде половин пфунд кайма, която мама се готвеше да ни изпържи за вечеря. Златистият хамстер прояде картонения похлупак, който бях поставил върху аквариума, и прегриза единия крак на кушетката.

Пуци, папагалчето ми, което обикновено е много кротко, подивя съвсем под влиянието на многото животни. По цял ден крещеше „глупак“, „глупак“ и „махайте се“. Повече не можех да издържам, но и да изляза нямаше как, защото не можех да се оправя с животните.

Следващата нощ затворих котката в кухнята, след като всичко за ядене беше заключено. Тя не направи нищо повече. Само бутна каната за чай от кухненската печка. Със златистия хамстер смятах да се изхитря. Затворих го в кафеза при Пуци.

— Няма да излезеш от тази телена ограда — казах аз и го заплаших с юмрук.

Той ме погледна с малките си черни очички, които изглеждаха като перли сред кафявата му козина, и ми се стори, че ми се присмива. Пуци не обичаше квартиранти. Седеше върху пръчката горе и се беше вторачил в златистия хамстер. През нощта се разигра страшен театър. Златистият хамстер прегриза дървените пръчици, те се счупиха и Пуци полетя из кафеза, като кълвеше с острата си човка хамстера по главата и викаше:

— Махай се, глупак, глупак, глупак…

Златистият хамстер пък му отскубна три дълги пера от опашката. Беше се почти разсъмнало, когато ги разтървах. Пижамата ми бе съвсем мокра на гърба. През тази сутрин именно се случи най-лошото. Исках да нахраня мишките.

— Вие сте най-разумните тук — казах аз. — Стоите си в стъкленицата, въртите колелото и само цвърчите от време на време.

От радост не внимавах достатъчно и съборих съда. Белите мишки изчезнаха из жилището като малки снежни топки с крачета.

— Тревога! — извиках аз.

Котката беше вече забелязала тревогата. Тя тъкмо лежеше върху печката. Очите й светнаха. С един скок полетя надолу и се спусна след мишките. „Ще ги изяде всичките, а после?“ — си помислих ужасен.

— Фуй! — извиках. — Проклятие!

Мама изпищя пронизително в кухнята. Какво ли става там? Полетях натам. Тя стоеше върху един стол, закрила лицето си с ръце.

— Изхвърли тези страшни гадини. В кухнята има мишки! — извика тя.

Една бяла мишка притича като стрела през кухнята, а след нея котката с острите си зъби. Мама пак изпищя. Изплашена до смърт, мишката се покатери по чорапите ми. Котката скочи върху нея, мишката се търкулна и котката ми захапа крака.

— Тревога! — извиках повторно.

Грабнах метлата и подгоних котката през вратата навън. Успях. Само малкото огледало в коридора се счупи на парчета, защото го закачих с метлата.

Сега търся деветте мишки. Мама седи върху кухненската маса и казва, че няма да слезе, докато не ги изловя всичките. Бях хванал вече две, но къде да намеря другите? А котката? Ще трябва да тичам пак из целия град. Ами ако е отишла пак в месарницата, най-добре е веднага да взема спестовната касичка със себе си.

Златистият хамстер се събуди отново и го чувам как гризе другия край на кушетката. Но аз не мога да изляза от кухнята, защото в момента съм светнал под бюфета, да търся белите мишки. Пуци, на когото златистият хамстер оскуба опашката, става все по-бесен. Виси под теления покрив и вика:

— Алфонс, глупак, махай се!

И това ми било лятна ваканция! Не мога да изляза от къщи, защото трябва да пазя животните. Ама че ядове! Пак добре, че приятелите ми не ми оставиха да пазя други животни. Ами ако бяха орли, чакали или крокодили! Но и тези ми стигат. Трябва да си стоя в къщи още една седмица. Кой знае какво ли ще се случи още!