Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (19) (Веселите истории на един неудачник)

Защо направих тромбонната лавина

Започна се с това, че ми разрешиха да посетя за Нова година баба и дядо. Те живеят в един малък, хубав град. Зарадвах се много. Разбира се, не само за града, но преди всичко, че при баба и при дядо мога да правя всичко каквото пожелая. Но се случи друго. Един ден присъствах на разговора на тримата дядовци. Първият беше моят собствен дядо, а вторият и третият — дядо Полих и дядо Мюркелмайер — всъщност не са ми дядовци. Те седяха на масата много ядосани и говореха така високо, че аз помислих, че се карат.

Дядо Полих каза:

— Паул (това е моят дядо), трябва да го сториш. Какво ще кажат хората за нас?

Дядо ми отвърна:

— Повярвай ми, Фридрих, с удоволствие щях да го направя, но с тая хрема и с това прегракнало гърло…

Дядо Мюркелмайер каза:

— Не ни изоставяй, Паул! От 20 години го правим, какво ще си помисли градът за нас?

Дядо ми простена:

— Но трябва да ме разбереш, Евалд, че просто не мога.

Тогава ме забелязаха и изръмжаха какво правя в стаята при това хубаво време. Повъртях се покрай прозореца и продължих да слушам, тъй като друг път не бях виждал дядовците такива. Докато ми стана ясно, че дядо няма да може да свири на тромбона. Всъщност тримата дядовци свиреха винаги навръх Нова година върху общинската кула няколко мелодии. Моят дядо свири на тромбон. Дядо Мюркелмайер има малък тромпет, а дядо Полих свири на хорна. Но сега дядо ми така беше изстинал, че не искаше и не можеше да свири. Това страшно бе развълнувало дядовците и те отново и отново си стоварваха яда върху мен, като че ли аз бях виновен за това.

— Трябва да свириш, Паул! — молеха го пак другите дядовци.

Но дядо ми поклати накрая само глава и каза с прегракнал глас:

— Та аз едва говоря!

Дядо Полих, който винаги се шегува най-много, се засмя и предложи:

— Какво ще кажете за Алфонс? Да го вземем с нас на кулата, той ще те замести. Паул?

Дядо го погледна сърдито през очилата си.

— Не се шегувай, Фридрих. Алфонс не може да свири.

— Но ние трябва да свирим — каза дядо Мюркелмайер, — какво ще си помисли градът за нас?

Дядо Полих не се отказваше от предложението си.

— Защо да не става? Момчето скоро ще бъде високо колкото теб, ще му облечем дебелото ти палто, ще му сложим кожения ти калпак и ще стои горе, а ние двамата ще свирим с удвоена сила. Хората долу сигурно няма да забележат нищо.

Тримата дядовци се спогледаха.

— А как се качва горе на кулата? — попитах аз. (На мен всъщност ми се завива така лесно свят.)

— По една дървена стълба, разбира се. Тоя хлапак може да подлуди човек с въпросите си — каза дядо ми, отново ядосан на мен. После отпи една голяма глътка от чашата с грог^[1]. Изглежда, предложението въпреки всичко му беше харесало някак си. — Я ела тук!

Той се изправи и аз трябваше да застана до него. Още малко и щях да го стигна на височина. (Баба е много по-висока от дядо.)

Дядо Мюркелмайер каза:

— И на мен ми харесва това. Алфонс ще застане горе с тромбона, а ние ще свирим. Когато свършим с песните си, часът ще е дванайсет без десет и хората няма да ни следят вече така внимателно.

Не ме попитаха нищо повече, а аз нямах кураж да им кажа, че ми се завива много бързо свят.

Дойде Нова година.

Баба все повтаряше и на тримата:

— Вие сте като децата, я се откажете един път от свиренето… Алфонс, съвсем си пребледнял.

Не продумах нищо. Оставих да ми навлекат дебелото кожено палто на дядо и да ми нахлузят на главата калпака му. Станах двойно по-тежък. И тъй тръгнах след това с дядо Мюркелмайер и дядо Полих към общината. Дядо ми стоеше на прозореца с грамаден вълнен шал около ушите и гледаше подире ни.

Дядо Полих ми взе големия тромбон, докато се качвахме по стълбите, а аз значи носех хорна. Но го закачих за парапета. Само малко се изкриви. Това не беше толкова лошо, най-лошото дойде след това.

Когато излязохме през голямата, проядена от червеи врата на площадката на кулата, изведнъж ми прежълтя пред очите. А причерняването си го имаше и без това, защото се беше свечерило. Долу хората пъплеха като малки бръмбари и се събираха бавно. Те знаеха: скоро щеше да започне концертът върху кулата. Дядовците ми напомниха още веднъж:

— Гледай да не свириш с тромбона, само стой спокойно, а после ще махаш и ти с калпака си.

Кимнах и притиснах тромбона към себе си. Дядовците започнаха своя концерт. Намирах, че звучи добре. Хората долу пъплеха един през друг като мравки. При втората песен дядовците се преместиха от страната на парапета. Тук човек имаше чувството, че виси над бездна. Беше ми някак особено в стомаха. В този момент до мен нещо изгърмя два пъти ужасно силно. Помислих, че са възпламенили фойерверк. Засвирих като луд с тромбона. И всичко това от страх и ужас.

Дядо Полих престана да свири и ми викна:

— Спри, Алфонс, спри!

После продължи да свири, но не можа да влезе вече в тон с дядо Мюркелмайер.

— Махай се! — изсъска той.

Дръпнах се настрана и се загледах в черната пропаст с пъстрите светлини и навалицата под фенерите. До мен свиреха двамата дядовци някакви странни, напълно объркани мелодии. И след това пак тези гърмежи. И то — три. Най-напред от страх и ужас понечих да надуя пак тромбона. Но в главата ми като светкавица проблесна: „Не бива да свириш!“. Изпуснах тромбона или по-точно той падна от ръката ми. Поисках да го хвана, звяра му със звяр, и да го притисна към парапета. Но ръцете ми бяха студени от вятъра и уплахата и мокри от снега по парапета. Тромбонът се наклони бавно през парапета. Отчаян посегнах към ледения му търбух. Той обаче изчезна пред очите ни като голяма златна риба.

— Помощ! — извиках аз. — Ще пребие всички ви.

Дядо Полих и дядо Мюркелмайер бяха спрели да свирят. Дядо Полих държеше хорна с вдървени, изпънати напред ръце и ми извика:

— Алфонс, къде е тромбонът?

Посочих надолу.

Но той не удари никого. Тромбонът се претърколи по покрива и се заби там в дебелия сняг. После увисна на улука. Бръмбарите, по-точно хората долу получиха една значителна порция сняг от моята тромбонна лавина. Видяхме ги да махат с ръце и чухме викове.

Спуснах се надолу по стълбите.

Чух зад себе си как се караха дядо Полих и дядо Мюркелмайер.

— Ти направи това предложение, Евалд.

— Не, ти каза, че Алфонс може да участва с нас.

Стана ми по-добре, като почувствах сигурна почва под краката си. Веднага след това една яка ръка ме грабна за ушите.

Дядо изръмжа:

— Какво направи с нас, момче? От двадесет години… нашият хубав концерт от кулата. Сега хората ни се смеят — а тромбонът ми, къде е тромбонът ми?

Посочих този път нагоре.

Не зная какво им става на възрастните постоянно! Положително никой не слушаше концерта на Нова година, някои пускаха ракети и фойерверки. Може би слушателите мислеха даже, че работата с тромбона е някакъв специален трик. Освен това дядовият тромбон остана почти невредим. Пожарната го сне на другия ден със стълба. Липсваше само мундщукът, най-малката част от тромбона. А дядовците твърдят, че тя била най-важната част.

Днес е четвърти януари, а тримата дядовци продължават да се карат кой е предложил пръв да се кача и аз с тях горе. Знам кой беше — дядо Полих. Но си мълча, защото ми се струва, че дядовците не искат да имат работа с мен. Твърдят, че съм бил истински палавник и хаймана.

Не са самокритични. Защото за цялата тази история е виновна дядовата хрема. А каква вина имам аз, че така бързо ми се завива свят. Та аз и не искам да ставам майстор по покривите, а искам да строя тунели като порасна.

Впрочем едва на другия ден разбрах какво е гърмяло така. Това е бил часовникът на общинската кула, който бие на половин и три четвърти час. Е, застанете някой път до едно такова грамаданско нещо с тромбон в ръка и тогава ще видим какво ще правите!

 

 

Ах, ето че идва и госпожица Цвой.

— Доста притъмня вече — казвам аз.

— Извинявай много, Алфонс, но имах твърде важно заседание — казва тя.

— Знам ги тия работи — отговарям, — татко все така приказва, когато се прибере в къщи след 10 часа. Но мама също казва, че не може да ги понася.

Госпожица Цвой се смути много.

— Ами да, не е ли така? — казвам.

Тя прелиства през това време моите книжа, където бях записал всичко.

— Ще го направим — казва тя още веднъж, смее се постоянно и ме потупва по рамото. После ми дава 50 пфенига за обратния път — 20 пфенига за билет и 30 за лимонада. Едва след като изпих лимонадата на гарата, се сетих, че поради цялата суматоха в детското издателство отговорът за Робинзоновата викторина е все още в джоба ми. (Е, винаги когато си спомням за моите преживелици, се обърквам напълно.) Но там няма да отида повече. Предпочитам да се откажа от викторината. Голям неудачник съм, нали?

Ако са ви харесали моите истории, а също и ако не са — пишете ми до детското издателство.