Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (33) (Веселите истории на един неудачник)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alfons Zitterbacke, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Герхард Холц-Баумерт

Заглавие: Алфонс Треперибузков

Преводач: Веселина Гачева

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: Немска

Печатница: Държавна печатница „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.8.1986

Отговорен редактор: Лилия Рачева

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Рецензент: Ивета Милева

Художник: Панайот Гелев

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1602

История

  1. — Добавяне

Как исках да изям шестдесет яйца

— Общо взето — ми каза татко. — Ти не си никакъв истински Треперибузков. Ние, Треперибузкови, сме като това там. — Татко посочи гардероба ни. А ти? — попита той.

— Ти също не си като гардероба. И на половината от него не си — му отвърнах ядосан.

Мама искаше да каже същото, но се отказа, като видя бръчките по челото му. Татко сви ръка. Под ризата му се издигна истинска планина, планина от мускули.

— Я пипни де, опитай!

Най-напред натиснах с показалеца си, а после с палеца. Но планината от мускули беше като от желязо.

— Е какво? — каза татко. — А ти?

— Нека първо да опитаме и при мен — отвърнах и свих ръката си.

Татко само ме хвана и аз изпищях. Беше ме натиснал чак до костите.

— Това не е нищо — каза татко.

Сега мама взе думата.

— Не бива да бъдеш толкова злояд, Алфи. Преди всичко масло и овесени ядки…

Супа от овесени ядки. Направо ми се сви стомахът и аз се нацупих. А после дойде и всичко останало: повече да ям, повече на чист въздух, следобеден сън…

— Преди всичко, понапъни се, за да станеш истински Треперибузков. — Така татко завърши разговора ни и аз започнах да греба овесените ядки, които плуваха в устата ми като малки сиви рибки.

„Добре — си мислех вечерта в леглото. — Никак не е лошо да имаш такива мускули. Тогава може би ще мога да ударя един на Бруно, когато ме ядосва. А въглища ще мога да нося по четири кофи наведнъж, по две във всяка ръка.“

На другия ден, когато се върнах от училище, реших да си стопля както винаги яденето. Мама го слага на печката, а аз трябва само да запаля газта. Често забравям да го направя, но днес си помислих: „За да стана истински Треперибузков, днес ще изям цялата тенджера с ядене“. Върху печката имаше една тенджера. Една висока тенджера. Вдигнах капака и се изненадах. Тенджерата беше пълна догоре с яйца. Всичките ли трябваше да ги изям?

„Мама сигурно иска да ме изпита — си помислих, — но гардеробът Треперибузков ще изяде и яйцата.“ Сварих яйцата и започнах да ги ям. След третото яйце вече бях сит. Но изядох пет. Обаче изобщо не личеше, че съм ял от тях. Извадих яйцата от тенджерата и започнах да ги броя. Оставаха още петдесет и пет. Не! Не ми беше възможно да изям още петдесет и пет яйца, даже и пет не можех да изям. Но ако яйцата останеха, ще имам неприятности. Мама ще каже: „Ти пак не си си изял яденето!“. А татко ще добави: „Истинският Треперибузков…“. Е, вие знаете вече какво ще каже тогава. Поисках да направя един номер, излязох на улицата и запитах Бруно, Петер и Ервин:

— Гладни ли сте?

— Не, защо? — попитаха те.

— Имам великолепни яйца и те трябва да се изядат.

В името на приятелството дойдоха с мен и изядохме още една доста голяма порция: Бруно — четири, Петер — две, Ервин — две и половина, и аз другата половина. Но това бяха само девет яйца, оставаха още четиридесет и шест. Нарязах на ситно едно яйце и го изсипах в паничката на папагалчето ми Пуци. Но и той не е голям любител на яйца.

Оставаха още четиридесет и пет. Излязох на улицата и доведох цял куп деца. Те изядоха общо седемнадесет яйца. Едно малко момиченце заплака, защото го болеше коремът. Мен отдавна ме болеше. Сега не знаех вече наистина какво да правя. Най-накрая изгълтах с мъка още едно яйце. После бях принуден да легна на кушетката и да пия вода.

„Само ядове ще имам!“ — си помислих. Ще кажат:

— Крайно време е да станеш истински мъж, а не можеш да се справиш с някакви си яйца.

Неприятности имаше, но не съвсем каквито очаквах. Когато мама се върна от работа, аз още лежах на кушетката. Тя влезе най-напред в кухнята и ми извика:

— Ти пак нищо не си ял, Алфи, какво ще излезе от теб, не знам.

— Какво, аз ли не съм ял нищо? Останаха само няколко още.

— Недей и да лъжеш на всичко отгоре.

Чувах как мама трака със съдовете в кухнята.

— Не си изял нито един пържен картоф.

„Какви пържени картофи? — си помислих ядосан. — Първо шестдесет яйца, а после и пържени картофи!“

После мама извика и никеловият капак падна на земята.

— Какво… е… това? Къде са яйцата? Какво си ги направил?

— Ами яйцата — казах аз и реших да бъда честен, — с приятелите успяхме само толкова, ама повече наистина не можахме.

Мама стоеше на вратата и ме гледаше сърдито.

— Яйцата, яйцата — не преставаше да вика тя, — те бяха за консервиране. Хубавите ми яйца! — извика тя повторно.

На кухненската маса лежеше мамината бележка:

Стопли си пържените картофи и си чукни едно яйце на очи върху тях.

Мама държеше бележката пред мен. В стомаха ми къркореха цял куп яйца и аз си помислих: „Била ми е определила само едно-единствено яйце“.

Сега мама ще каже пак, че съм разсеян и никога не внимавам. Какво да правя просто? Даже когато веднъж ям добре, пак не е добре. Лежа на кушетката и гледам Пуци. Кацнал е в кафеза си наклонил глава встрани, и наблюдава ситно нарязаното яйце в купичката си.

— Да, да — казвам аз, — и на двама ни не ни е лесно.