Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (29) (Веселите истории на един неудачник)

Десет обиколки с въртележката

Тренировката ми продължава. След като упражних мълчание в Космоса и хранене от туби, сега трябваше да правя физически упражнения като Гагарин и Титов.

Най-важното упражнение е упражнението в безтегловност. Сигурно е нещо необикновено, когато човек хвърчи из стаята като моето папагалче Пуци ту до тавана, ту до шкафа.

Дълго обмислях как бих могъл да го направя. Най-напред опитах, като подскачах известно време върху кревата нагоре-надолу с разперени ръце. Но не изпаднах в безтегловност. Само се вдигна голям прах и когато мама влезе в стаята, започна да кашля и попита защо пуши толкова много печката.

Четох отново и отново по този въпрос във вестник „Тромел“, а също в най-различни книги, докато се добрах до най-добрата идея. Само че тази идея струваше много пари. Освен това щях да загазя здравата. Прочетох, че космонавтите се упражняват в безтегловност с въртележки, докато се почувстват като в ракета. Но откъде да намеря тази въртележка? Близо до нас нямаше лунапарк. Разпитвах навсякъде наоколо. Но никой не можеше да ми помогне. Докато един ден, когато пътувахме за плувния басейн, видях съвсем малък увеселителен парк, въртележка с окачени на синджири столчета, люлки с детска въртележка с бели кончета. Ето го моето спасение!

Но за тренировката не е достатъчно едно возене на въртележка. Най-малко са необходими петдесет, а това струва цял куп пари. Бях изхарчил обаче всичко от касичката си за храната в туби. Затова опитах при мама. Казах й:

— Мамо, би ли ми дала три марки? Зная, това са много пари. Ще ти ги върна от джобните си пари за следващия месец.

Мама ме погледна учудено.

— Това наистина е малко множко. Но нали знаеш, Алфи, ако наистина е за нещо важно, с удоволствие ще ти дам назаем. Но кой знае каква глупост ще направиш с тях. Ще си купиш целувки или ще се возиш на въртележката.

Струва ми се, че се изчервих, защото мама позна. Но аз смятах да се возя на въртележката служебно. А не можех да й го кажа дори.

— Не — отвърнах аз, — това е нещо строго служебно и секретно.

Мама сбърчи чело. Обмисляше. Трябваше да й кажа бързо нещо, за да придвижа нещата.

— Смятам, че ще прочетеш за това по-късно във вестника — рекох.

Сега мама прояви любопитство.

— Не можеш ли поне да ми подскажеш нещичко?

Поклатих печално глава.

— Ние, пионерите, трябва да се упражняваме в пазене на тайна — обясних аз. — Държавна тайна.

Мама не беше напълно убедена, но аз дадох честна пионерска дума, че няма да прахосам парите.

Едно возене на въртележката струваше 30 пфенига. Парите стигаха тогава за десет. Съвсем недостатъчно. Но трябваше да стигне. Спестих парите от трамвая и вървях цял половин час пеша, докато стигна до малкия увеселителен парк. Все още нищо не беше в движение, поне този следобед беше така. Човекът, който пуска въртележката, се занимаваше с уредбата.

— Няма ли да работите днес? — попитах.

— Още е рано — измърмори мъжът. — Едва вечер става оживено.

Извадих трите си марки.

— Мога ли да се возя наведнъж за всичките си пари?

Мъжът ме погледна.

— Десет обиколки наведнъж?

— Имам нещо предвид и ми е необходимо да направя десет обиколки.

— Ами ако ти стане лошо?

— В края на краищата имам зад гърба си вече храненето от туби, тъй че нищо не може да ми се случи.

Мъжът сви рамене и каза:

— Е, добре, но после да не дойдеш с майка си да се оплакваш.

Качих се на едно от столчетата на въртележката и закачих синджира пред корема си. За съжаление в увеселителния парк бяха само няколко съвсем малки момченца и нямаше кой да се възхити на десетте ми завъртания. „Жалко — си помислих ядосан. — Имаше да се чудят!“

Въртележката заскрибуца и започна да се върти бавно. Мъжът, който я пускаше, ми извика:

— Ако ти стане лошо, дай ми знак.

Махнах му с двете си ръце.

Музиката гърмеше: „Толкова обичам да се скитам през страната, до Ренщайг“^[1]. Чувах само откъслечни думи: „Тол… чам… шест… ичен… ата…“.

Пригласях високо на песента и извиках:

— Ракета, готови, старт! Дайте газ! Превключете на втора скорост!

Въртележката се засили. Лежах съвсем наклонен във въздуха. Къщите профучаваха край мен, а и дърветата около мен в парка също. И когато поглеждах към тях, сякаш ме хващаха с клоните си. От песента чувах само: „По… височ… ова… сняг“. Повече не различавах нито къщи, нито дървета. Всичко представляваше само една сиво-зелена маса. Затворих очи и тихо извиках:

— Ако е възможно, включете обратно на първа. Мисля, че съм вече в безтегловност.

Само стомахът ми не бе. Беше станал още по-тежък.

Трябва да е била вече петата обиколка. От уредбата гърмеше нова мелодия. Но аз не различавах повече нищо. Тогава ми стана много лошо. Но космонавтът трябва да понася и гаденето, затова не казах нищо, стиснах очи още по-здраво и сложих ръцете си на корема, като се надявах, че безтегловността ще свърши скоро. Когато въртележката спря, не можех да сляза.

Мъжът дойде и каза изплашено:

— Побелял си като платно!

Да говоря също не можех. Езикът ми беше станал, изглежда, също безтегловен. Човекът ме измъкна от седалката и аз се спуснах мълчаливо надолу по двете дървени стъпала, напряко през площада до храстите на малкия парк, където останах да лежа. Отворих очи, но дърветата продължаваха да се въртят наоколо и ми се струваше, че сред дърветата все още гърмеше уредбата. Звучеше нещо като „Люляк бял…“. „Може би това е истинската безтегловност“ — си помислих аз и продължих да лежа. И без това не можех да се изправя. Едно момиченце мина покрай мен и като ме видя легнал, изкрещя:

— Един пиян! Един пиян!

Дядо му се затича към мен. Погледна ме и каза:

— Ставай, момче, ще изстинеш!

Опитах се, но не можех да се държа на краката си и се строполих на другата страна. Дядото се наклони съвсем близко до устата ми и ме помириса. Помисли навярно, че наистина съм пиян. Но аз бях ял само филии със сирене.

— Да не си болен нещо, момче?

Понечих да поклатя глава, но дърветата все още се въртяха около мен. Дойде една друга жена и каза:

— Може би има смущение в кръвообращението.

Исках да им обясня всичко, но езикът ми въобще не ме слушаше и беше надебелял като картоф в устата ми. Само можах да кажа:

— Толкова обичам… да пътешествам… за три марки… десет обиколки.

Дядото поклати глава, изправи ме и ме подкрепи. Веднага се заклатих наляво и надясно. Струваше ми се, че заедно с него се въртя още по-бързо.

— Къде живееш? — попита дядото.

Това поне можах да му кажа.

— Ела, Фридел — рече дядото. — Да заведем момчето в къщи. Хвани го от другата страна.

Така ме заведоха до трамвая, а после и до къщи.

Мама се ужаси, като ме видя с дядото и момичето. Като ме пуснаха, аз се заблъсках ту вдясно, ту вляво в стената на коридора и се строполих в леглото си. Дядото й разказа всичко. Мама бе много разтревожена и само каза:

— Никога не е имал такова нещо. Къде го намерихте?

— Ами в лунапарк — каза малката Фридел. — Видях го. Това голямо момче все се возеше на въртележката.

— Покажи ми трите марки — каза мама.

Не можех дори да бръкна в джоба си и само поклатих глава.

— Значи все пак си бил на лунапарк? — попита тя разочарована.

Кимнах и ми се стори, че печката и шкафът се залюляха насам-натам.

— Значи не сдържа обещанието си! — каза сериозно мама и излезе сърдита навън.

Три дни страдах от виене на свят. Не смеех да помисля въобще за въртележката, защото веднага започваше да ми се повръща. Още дълго време ще имам неприятности с мама. Тя си мисли, че съм я лъгал. Едва говори с мен. Но нали всичко това стана в името на едно важно дело. И аз зная вече какво нещо е безтегловността — трудно се понася. Но което трябва да стане, ще стане. И господин Филкендорф, нашият учител, казва винаги: „Човек трябва да може да прави жертви за някое добро дело“.

Смятам, че направих доста жертви. Сега биха могли да ми дадат възможност да стартирам истински. Аз съм вече трениран. Остава само още една дреболия: как да отида до Москва, за да съобщя всичко това.