Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (24) (Веселите истории на един неудачник)

Какво ми се случи с макароните с домати

Никога вече няма да вкуся в живота си макарони с домати. Като си помисля само за макарони с домати, ми става ужасно. Ето какво се случи.

В края на седмицата направихме излет с пионерския отряд. Беше много хубаво. Спахме в една дървена хижа върху сламеници, които миришеха прекрасно. Сами си готвихме. Първия ден на ред бяха момичетата. Те сготвиха супа от грах с наденици. През втория ден готвиха пак момичетата. Приготвиха бульон с фиде и месо.

На следващия ден щяхме да правим екскурзия до развалините на замъка Фелзенцан.

Бруно ми каза:

— Никак не ми се ходи до замъка Фелзенцан. Много е далеч, пет километра.

— И на мен не ми се ходи — казах аз. — Бил съм там вече с татко.

— Тогава да останем тук — прошепна ми Бруно.

— Не може — отвърнах тихо аз. — Дисциплината си е дисциплина.

Ядосан, Бруно поклати глава. После направи една кисела физиономия.

— Сетих се, Треперибузков — каза той, — сетих се, само почакай.

Нищо не ми каза повече.

Хари, нашият пионерски ръководител, искаше да определи за готвене на другия ден пак момичетата, но те не бяха съгласни. Искаха да отидат с всички до замъка Фелзенцан. Бруно се обади и каза:

— Имам едно предложение: Треперибузков и аз можем да готвим добре. Днес да бъдем ние готвачи.

Всички се учудиха. Хари не вярваше. Но Бруно говори до тогава, докато стана както искаше. Другите заминаха, а ние останахме да готвим. Бруно не позволи дори да ни кажат рецептата.

След като заминаха всички, Бруно ме попита:

— Ти нали можеш да готвиш, Треперибузков?

— Да — казах аз, — претоплям екстра пържени картофи.

Тогава решихме да направим пържени картофи. Но не ги бяхме сварили и нарязали. После се отказахме. Не знаех нищо друго.

— Аз мислех, че можеш да готвиш — каза ядосано Бруно.

— Как така аз? — извиках. — Ти не искаше да ходиш с другите.

— Аз ли! — изкрещя Бруно. — Ти каза, че не искаш да ходиш до развалините на замъка. Бил си ги виждал вече.

Известно време се карахме, но после отново съсредоточихме мислите си върху яденето.

— Трябва да приготвим нещо — каза Бруно. — Без ядене не може, стомахът ми къркори вече.

— Аз много обичам макарони с доматен сос.

Това беше моето хубаво предложение.

— Добре — каза Бруно. — Щом не знаеш друго, да направим това.

Отидохме в селския нармаг и поръчахме макарони.

— Колко пфунда? — попита продавачката.

Спогледахме се учудени.

— Един момент — казах аз, — за малко трябва да излезем.

Навън обмислихме колко пфунда са ни необходими. Бяхме двадесет и пет души плюс пионерският ни ръководител. Бруно поиска да купи двадесет и шест пфунда^[1]. Аз намерих, че по половин пфунд макарони на човек е достатъчно. Влязохме в магазина и купихме дванадесет пфунда макарони. После Бруно поръча дванадесет пфунда домати.

— Но момче, по това време няма домати!

Продавачката помисли, че се шегуваме с нея.

— Момент — смотолевих аз, — пак трябва да излезем за малко.

Бруно замърмори навън:

— Твоето глупаво предложение. Макарони без домати не може.

Нямаше какво да възразя. Вмъкнахме се обратно в магазина и аз попитах:

— Нямате ли нещо друго?

Продавачката беше запомнила какво искаме.

— Имам домати, но в консервни кутии.

Бяхме спасени. Купихме дванадесет големи кутии с домати и помъкнахме всичко към лагера. Бруно настояваше много ревностно да запали огъня. Сега ми е ясно защо. Той е искал да бъде огнярят, а аз — готвачът, защото не знаеше рецептата. Той запали един огромен огън в огнището и непрекъснато го подклаждаше. А аз ходех нагоре-надолу из кухнята.

— Какво става? — попита той. — Смяташ ли скоро да готвиш, Треперибузков?

— Защо пък все аз? — извиках. — Аз не знам как се готвят макарони с домати.

Покарахме се още малко, но все пак трябваше да се сготви нещо. Аз непрекъснато размишлявах. Мама ги готви някак си с вода.

— Донеси вода! — казах аз накрая.

Изсипахме макароните в една тенджера, прибавихме и малко вода и я сложихме на огъня.

— А доматите?

За малко щях отново да се скарам с Бруно.

— Ти си нямаш никакво понятие от готвене! — извиках аз. — Ще ги пуснем вътре накрая.

Във всеки случай тенджерата беше добре напълнена с макарони. И ние отидохме междувременно да поиграем. След около един час Бруно изведнъж застана с вдигната в ръката хилка.

— Треперибузков, нещо мирише — каза той.

Тъкмо се канех да кажа нещо обидно, но и на мен ми замириса. Миризмата идваше откъм кухнята. Затичахме се натам. Тенджерата пушеше и съскаше. Няколко пфунда макарони бяха изскочили от нея и лежаха като бели дълги червеи върху пейката. Нещо скърцаше и пукаше в тенджерата. Изсипахме макароните в един голям супник. Само половината можа да излезе. Останалата част — черна и кафява остана в тенджерата. Погледнахме вътре. Все едно че бяхме варили въглища в нея.

— Може би другите ще стигнат — каза тихо Бруно.

Те бяха много. Изстъргахме тенджерата и поставихме нова вода да заври. Бруно опита останалите макарони. Веднага ги изплю върху обувката ми.

— Съвсем са сурови още — каза той.

Сложихме останалите макарони да се варят и отидохме пак да играем федербал. След малко Бруно каза:

— Треперибузков, погледни дали водата вече не ври.

— Как да разбера — казах аз. — В къщи варим водата в чайник, който свири, щом заври водата.

Но тук голямата тенджера нямаше свирка. Бруно смяташе, че трябва да проверя с пръст. Отидох в кухнята и бръкнах с пръст в тенджерата, после изпищях и хукнах навън, като духах като луд пръста си, който беше почервенял и целият гореше.

— Е, значи ври вече — каза Бруно, — всичко е наред.

Принудих се да седна в тревата. Не можех повече да играя федербал, пръстът ме болеше страшно много.

Оставихме макароните да поврат още един-два часа. Тоя път не загоряха, но бяха малко разварени.

— Няма нищо — каза Бруно. — Ще го наречем макаронена супа.

Отворихме кутиите и изсипахме доматите вътре.

— Я опитай сега — каза Бруно.

Взех една голяма лъжица и вкусих. След това половин час не можех да кажа нито дума. Бях си изгорил устата. Но и супата имаше някакъв особен вкус.

— Сигурно не е достатъчно солта — каза Бруно.

— Правилно. Солта е необходима навсякъде.

Замислихме се. Аз сметнах, че четири пфунда сол са достатъчни за 26 души. Бруно имаше друга рецепта.

— Три пфунда стигат — настоя той.

Изсипахме три големи кесии и оставихме всичко да ври още половин час.

— Опитай ти сега — казах на Бруно, — аз не мога да опитвам повече.

Бруно вкуси и разтвори уста, сякаш беше захапал камък.

— Вода! — изрева той. — Помощ! Вода!

Изпи половин кана вода. После каза:

— Сложили сме една щипка сол в повече. Но иначе…

Предпочитах да не вкусвам. За щастие си бях изгорил устата.

Чухме да идва отрядът. Още отдалеч те пееха: „Ние сме гладни, гладни, гладни…“.

Веднага се втурнаха към котелките. Трябваше да разпределим яденето.

— Какво има за ядене? — ни попита Хари, пионерският ръководител, като лъскаше лъжицата си.

Нямах време да отговоря. Трябваше да изхвърля почернелите макарони.

Бруно каза тихо:

— Приготвили сме нещо хубаво — макарони с домати.

Всички чукаха с лъжиците си по готварските съдове. Бруно разсипваше яденето с голям черпак.

— Някак странно изглежда — казаха момичетата.

— Но пък е много вкусно — отвърнах аз.

Всички чакаха да им пожелаем „приятен обяд“. Аз седнах до вратата. Защо и Бруно седна до вратата, не знам. След като си пожелахме „приятен обяд“, всички гребнаха по една голяма лъжица. Прошепнах на Бруно:

— Защо не ядеш?

— Толкова ми е лошо — каза той.

Аз му отвърнах шепнешком:

— На мен също. Предпочитам днес да не ям нищо.

После всички започнаха да плюят и кашлят. А Луизе извика:

— Отрових се.

И двамата излетяхме навън. Не разбрах кой, но някой беше извадил един домат и ни замери с него. Той влетя право във врата на Бруно. Не му стана нищо. Аз бях с изгорен пръст, а устата ми пламтеше все още като пещ.

Сега седим двамата край езерото и ловим риба. Горе приготвят каша от грис с малинов сок. Никой не ни говори.

— Няма нищо — каза Бруно. — Ние ще си хванем няколко рибки и ще си ги опържим. Притрябвала ни е тяхната каша от грис.

— А как ще пържим рибата — със или без кости? Я престани!

Не искам да чуя вече за макарони с домати. А стомахът ми ръмжи и се чува, сякаш имам лъв в корема си.