Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (35) (Веселите истории на един неудачник)

Как обърках пионерската верига

Имахме пионерски сбор. Хари, ръководителят ни, направи едно предложение:

— Искате ли да организираме пионерска верига?

Не знаехме какво е това, но Хари ни обясни.

— Когато се наложи да се съберем по спешност за нещо много важно, Петер, отрядният ни председател, ще даде сигнал. Един ще изтича при друг и за съвсем кратко време ще се съберем всички.

Бяхме във възторг. Луизе получи поръчението да разработи пионерската верига.

След няколко дни тя пристигна с един голям лист хартия. Застанахме около масата и тя ни обясни всичко. Аз бях пети. При мен трябваше да дойде Бруно. Аз пък трябваше да изтичам при Луизе и при Ервин.

— А какво ще правим нощем, когато са заключени входните врати? — попитах аз.

Петер, отрядният ни председател, каза:

— Алфонс е напълно прав. Трябва да измислим нещо. Направи някакво предложение, Треперибузков.

Бруно извика:

— Ще вземем камък и ще го хвърлим в прозореца.

Спомних си за люлеещия се камък и за госпожа Матнер и казах:

— Бруно не е с всичкия си. Ще си имаме само неприятности.

Всички се развикаха. Някои казаха да престана с обидите; други пък смятаха, че съм прав. Тогава предложих нещо по-хубаво.

— Едно изсвирване е достатъчно — казах аз. — Всеки ще трябва да предаде по-нататък уговорения сигнал.

— Аз не мога да свиря с уста — каза Луизе.

Решихме, че тя ще пее. Повечето момичета трябваше да пеят.

Хари се засмя и каза:

— На следващия поход момичетата ще трябва да се научат да свирят с уста.

Ние се разпределихме всички и бяхме щастливи, че имахме хубава пионерска верига. Накрая Хари каза:

— Може би ще направя веднъж проверка, за да видя дали всичко ще бъде на ред. Нещата е хубаво да вървят бързо. Знаете, че във важни моменти пионерите трябва да се отзовават тутакси.

Когато си тръгнахме, попитах тихо Хари:

— Може би ще направиш и нощна проверка?

Хари не каза абсолютно нищо. Само ми смигна. Но това можеше да означава всичко.

През тази вечер си стегнах раницата.

Мама ме попита учудено:

— Какво правиш там, Алфи?

Разказах работата с пионерската верига. Татко беше във възторг. Той каза, че в неговия боен отряд имат същата верига. Но той смяташе, че не е необходимо да си приготвям раницата.

— Кой знае колко време ще трае, може би четири, пет дни, ако ни повикат по спешност.

Мама се развълнува.

— Ако трае толкова дълго, трябва да си вземеш чисто бельо.

Тя почти ми препълни раницата. Може би не вярваше и искаше да се помайтапи с мен, като ми подготви такава тежка раница, която не можех дори да отворя. Защото след това тя каза още:

— Алфи, и вземи да си лъснеш вечерта обувките добре, в случай че имате нощна пионерска верига. Много често сутрин те мързи да го направиш.

Вечерта будувах дълго и се ослушвах. Но не чух никакво изсвирване. На следващата вечер — пак нищо. И на по-следващата вечер — нищо. Когато видях Хари, му прошепнах:

— Какво става с пионерската верига?

Но той само примигна.

На осмата вечер обаче, в девет и половина часа, аз погледнах нарочно часовника, чух сигнала. Съвсем ясно го чух. Но не се виждаше никой, когато изтичах към прозореца и погледнах надолу. Може би Бруно беше хукнал вече към училището. Скочих в стаята, където татко проверяваше домашните на мама. Тя следва задочно.

— Пионерската верига влезе в действие — извиках аз, — трябва да вървя.

Мама се нервира, че я обезпокоих при учебните й занимания. Но татко смяташе, че щом нещо е важно, всичко друго трябва да остане на заден план.

Мама ми намаза набързо няколко филии и все повтаряше да не оставам навън толкова дълго, вече е тъмно. Преди да се измъкна с раница на гърба, татко ми даде джобното си фенерче. Веднага след това позвъних отново на вратата. Мама отвори.

— Тъкмо започнах отново да уча и ето че ме безпокоиш пак, Алфи. Скъсала ли се е веригата ви?

Бях забравил само ключа за входната врата. После хукнах, както беше предвидено в пионерската верига, към Луизе.

Разбира се, къщата им беше вече заключена. Изсвирих. Сигналът ми беше откъс от песента „Нощта премина“. Горе, на втория етаж, живееше Луизе, но прозорците останаха тъмни. Изсвирих още веднъж, още веднъж и още веднъж. Все по-силно. Иначе Луизе чува много добре, когато някой в класа иска да подскаже и шепне съвсем тихо. Тя му изсъсква тогава:

— Бъди честен!

А сега, когато се отнася за нещо важно, е оглушала. Започнах да свиря все по-силно. Отвори се един прозорец.

— Извинете — извиках бързо, — спешно е. Бихте ли казали на Луизе Залин, че пионерската верига е в движение и Треперибузков й свири.

— Нищо не разбирам — отговори един глас. — Каква Луизе?

— Нали тук живее Луизе Залин?

— Тук не живее никакъв Залин, а още по-малко Луизе.

— Живее! — извиках отчаяно аз.

„Тряс“ и прозорецът се затвори. Взех джобното фенерче на татко и осветих номера. Бях попаднал на 82 вместо на 32 номер и съм свирил не където трябва.

Хукнах към истинския номер. Вторият етаж. Светлина. Изсвирих, прозорецът остана затворен. Засвирих все по-често и по-високо. Един мъж, който водеше нещо за въженце, спря до мен.

— Слушай! От известно време вървя след теб. Свириш навсякъде и безпокоиш хората. Престани!

Бялото нещо, което той водеше със себе си и приличаше в тъмното на овца, се спря до мен и аз усетих как по панталона ми потече надолу нещо топло.

— Дявол го взел, вашата овца с кучешка опашка се държи неприлично.

Светнах с фенерчето.

— Съжалявам много.

Мъжът стана изведнъж много любезен.

— Моят сиамски дългокос дакел иначе не прави такова нещо, само на хора, които му допадат.

Разказах му историята със свиркането. Тогава мъжът с бялото куче се присъедини към мен. Свирехме двамата заедно. Получаваше се доста силно. При Луизе не се обади никой. Затова пък този път се отвориха едновременно два прозореца.

— Я вижте само, възрастен мъж и някакъв хлапак подсвиркват цяла вечер пред къщата ни. Ти-ши-наа-а-а!

Готвех се да попитам за Луизе Залин, но не успях.

Пляс! Поток от вода се приземи върху другия, сухия досега крачол на панталона ми.

Бяха изсипали отгоре ни една кана.

Тогава и мъжът с кучето ме изостави. Останах сам и не смеех повече да свиря.

„Може би — помислих си аз — е по-добре да изтичам първо при Ервин. Като го включа в пионерската верига, ще го изпратя при Луизе. Нека и него да го опръскат!“

Веднага открих Ервиновата къща. Но свиркането ми не помагаше. Долу, до входната врата, в една гостилница свиреше оркестър. Той вдигаше такъв шум, че моето свиркане с уста заглъхваше и положително Ервин не чуваше нищо. Отново дойде един мъж, но този път от гостилницата.

— Това е ресторант „Винцерщолц“.

— Е, и — казах ядосано. — Каква полза имам от това?

— Затова пък аз имам, защото днес празнувам в тази гостилница сватбата си! — Погледна ме. — А ти си сам и тъжен. В този ден не бива никой да е тъжен.

Мъжът, облечен в черен костюм, ми подари една марка. Не исках да я приема, защото бях служебно зает, можеше да се сметне за подкуп. Но той изобщо не ми даде да проговоря.

— Взимай и се весели! Защото днес Паул Кафка се жени за най-хубавото момиче в света.

Наистина никаква полза нямах от това, понеже Луизе и Ервин не чуваха.

Запромъквах се към сборния ни пункт в училището. Пак ще кажат:

— Алфонс Треперибузков изпълнява лошо пионерските си поръчения. — А Петер, отрядният ни председател, ще ми покаже скришом юмрук.

В училището и около училището всичко беше като онемяло. Почаках известно време, но не дойде никой. Изведнъж едно страшно подозрение подскочи у мен, както бялото куче скочи върху господаря си. Бруно искаше само да си направи майтап с мен. Да, точно това бе направил, бе ме метнал с това изсвирване.

— Отмъщение навеки! — извиках силно в тъмнината и тръгнах към къщи.

— Как мина, Алфи? — попита мама.

Показах й мокрите си крачоли: „Веднъж от едно куче и веднъж от вода. Освен това един господин Кафка се женеше за най-хубавото момиче на света“.

При това дръннах с монетата от една марка.

Мама се ококори. Татко се съгласи с мен.

— Действително, Павел Кафка от съседната бригада се жени днес. Цялата бригада е там. А ти откъде знаеш?

Не отговорих и се прибрах тихо в леглото си.

На другата сутрин на ъгъла ме срещна Бруно.

— Добро утро — каза той лицемерно, — какъв разкошен ден е днес, а?

Аз мълчах и го презирах. Бруно стана неспокоен.

— Какво се е случило, Треперибузков?

— Ако смяташ, че с подсвиркванията си можеш да ме ядосаш, много се лъжеш. Не съм се хванал на въдицата ти, както може би си мислиш. Да. Останах си в леглото.

Бруно ме погледна изненадано. Приближи се и Луизе.

— Алфонс говори напълно откачени работи — побърза да й съобщи Бруно.

— А ти да мълчиш — казах на Луизе. — Престани да спиш като заклана и си отпуши ушите!

През първото междучасие Бруно и Луизе се оплакаха на Петер, отрядния ни председател, че съм ги бил обиждал. След това имахме биология. Господин Филкендорф ни донесе картини на птички и ни пусна грамофонна плоча с птичи гласове. Славей и дрозд, жълта овесарка и авлига.

Изведнъж чух сигнала на пионерската ни верига. Погледнах към Бруно. Но не беше той. Сигналът прозвуча още веднъж. Подскочих.

— Пионерската верига — извиках аз.

— Така свири скорецът. Точно по това време можете да го чуете често.

Господин Филкендорф спря да обяснява и ме погледна сериозно.

Петер се обади:

— Треперибузков е неспокоен днес през целия ден.

Някои ми правеха знак, че ми хлопа дъската.

Да, една птичка ме беше направила на глупак. Няма да кажа на никого за това, да ми се смеят пак, как не!

Но с Бруно си уговорихме нов сигнал. Ще тръби с една лейка. Звучи като рев на лъв. А в града ни няма толкова лъвове, колкото скорци. Това не мога да объркам.

— Пионерската верига е чудесно нещо — казах на Бруно. — Ако ми дадеш през нощта сигнал, си обуй непромокаеми панталони.

Бруно помисли, че съм все още сърдит, тръгна си и отдалеч ми направи знак, че съм смахнат. При това аз наистина исках да му помогна. Ето каква е файдата от приятелството!