Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (31) (Веселите истории на един неудачник)

Как по невнимание насякох етажерката за книги

Обичам да чета книги. Много ми хареса книгата „Тимур и неговата команда“. В нашия отряд работим също по тази книга. Един ден отрядният ни председател Петер каза:

— Какво ще кажете, ако организираме тимуровска команда?

Всички бяхме във възторг. Само Бруно не.

— Ако трябва да се работи толкова много…

— Какво значи да се работи! — попитах аз. — Ние ще помагаме. Това е важното.

Всички се възхитиха от мен. Също и Хари, пионерският ни ръководител. Той каза:

— Алфонс е прав. Важното е да помагаш.

В отрядния съвет направиха един дълъг списък — къде живеят стари и болни хора; в кои семейства има сами малки деца и в кои — войници. Решихме да помагаме навсякъде, но по възможност тайно. Щяхме само да рисуваме със син тебешир пионерската значка и едно голямо Т. Това щеше да бъде отличителният ни знак. Единствено където нямаше друга възможност, щяхме да позвъняваме и да се представяме учтиво. Получих поръчение да кача въглища от мазето на една възрастна жена, да насека дърва на болен пенсионер, да гледам едно малко момиченце, чиято майка се връща късно от работа.

— Ясно, при Треперибузков всичко е окей — казах аз.

Хукнах към къщи, взех от мазето малката брадвичка и потеглих.

Хари беше казал:

— Трябва да позвъниш на възрастната госпожа Тифтрунк и да помолиш за ключа от мазето й.

Но аз бях по-хитър. Предпочитах да направя всичко тайно. Дебнах известно време около къщата, после надолу-нагоре по стълбите. Вратата на мазето беше отворена. На двора играеха няколко малки деца.

— Ей, малчугани — казах аз, — къде е мазето на госпожа Тифтрунк?

Показаха ми го. Беше заключено здраво. Но прозорецът леко открехнат. „Кураж, Треперибузков — си казах аз. — Отнася се до благородно дело. Тимур е карал даже и мотоциклет.“ И аз се промъкнах тихо в мазето. Децата на двора вдигаха врява и крещяха:

— Сега ще играем на „Вълкът и седемте козлета“ и ще затворим вълка.

Бам! И затвориха прозореца. Ето че се хванах в капана. Чуках тихичко, чуках по-силно. Децата ми изплезиха език и избягаха. Така заудрях по вратата, че цялата къща се разтресе. Трябваше да изляза, за да изпълня поръчението си. Не идваше никой. Все още държах брадвичката под якето си. Дали да разбия вратата? Не биваше. И така през това време подредих въглищата, сортирах картофите, почистих една стара петролна лампа и подхванах с брадвата лов на мишките, които бях подплашил. Малко се беше вече стъмнило, когато един мъж дойде в мазето. Искаше навярно да си вземе сам въглища. Аз затропах по вратата и започнах да викам:

— Пуснете ме да изляза, в мазето на госпожа Тифтрунк съм.

— А ти кой си? — попита недоверчиво мъжът. — И как си попаднал вътре?

— Имам тимуровско поръчение, но малчуганите ми затръшнаха прозореца.

Накрая мъжът доведе госпожа Тифтрунк. Тя ме погледна учудено.

— Какво правиш тук и какво искаш?

Показах й разтребеното мазе.

— Накратко, тимуровска команда — казах аз. Взех една кофа с въглища, изтичах между двамата старци нагоре по стълбата и я поставих пред жилището на госпожа Тифтрунк. После избягах през входното антре. „Чудесно го направи, Алфонс“ — си казах сам.

А сега второто поръчение. Трябваше да насека дърва за господин Тилеке. И понеже обстоятелствата при госпожа Тифтрунк се стекоха така благоприятно, не му се обадих и на него. Господин Тилеке живее в малка къщичка накрая на „Шмидщрасе“. Покатерих се внимателно през оградата. И като по поръчка в ъгъла стояха няколко дъски за сечене. Започнах да ги цепя с брадвата си. Трудно ми беше, може би бяха от дъб или от някакъв още по-твърд материал. Малката ми брадвичка все отскачаше, ръката ми пламтеше и аз се ядосах истински. В този момент една силна ръка ме сграбчи за врата.

— Какво правиш с етажерката ми за книги?

В здрача ми се мярна един бял мустак и две сини очи.

— Сека дърва за господин Тилеке, спешно тимуровско поръчение.

Ръката се отпусна за момент.

— Как така сечеш дърва за мен?

— Не мога да кажа — отвърнах аз и се отдръпнах няколко крачки назад. — „Тимуровска дейност!“

— Я остави тези шеги. Достатъчно драскотини си направил по етажерката ми. На какво ще прилича, когато я поставя?

Побързах да си тръгна и отидох при семейство Радке. Дълго звъних и чуках. Накрая чух едно тънко гласче зад вратата:

— Кой е там?

— Тук е добрият чичо Алфонс — казах аз. — Отвори! Ще си поиграем заедно.

Малкото момиченце отвори бавно вратата. Фррр! Вече бях вътре. Като ме видя, то се разплака и разтича из жилището.

— Коминочистачът — извика то, — коминочистачът.

— Шът, шът — правех аз. — Не викай така високо, не искам нищо друго, освен да поиграя с теб.

Но изведнъж пред мен наистина застана един коминочистач. Изплаших се и поисках да избягам. Като погледнах малко по-добре в огледалото, видях самия себе си. Целият от горе до долу бях омацан в черно, а синият тебешир, с който трябваше да нарисувам пионерската значка, се беше смесил с черното. По косите ми висяха паяжини, обувките ми бяха пожълтели от градинската пръст на господин Тилеке.

Беше вече доста късно и госпожа Радке тъкмо се прибираше от работа. Плачейки, малкото момиченце се скри зад майка си.

— Коминочистачът иска да ме бие — извика то.

— Глупости — обясних аз. — Аз съм само Алфонс Треперибузков от тимуровската команда.

Но госпожа Радке не ми даде въобще думата, хвана ме за ръка и ме заведе у дома.

Като ме видя в този вид, мама каза:

— Алфонс, Алфонс, все нови ядове. Какво пак си направил?

Още по-лошо стана на другия ден, когато през голямото междучасие видях госпожа Тифтрунк, господин Тилеке и госпожа Радке в учителската стая. Те разказваха нещо за някакъв хулиган, който ходил у тях. Отидох веднага при Петер и му казах:

— Ако имате нужда от статия за стенвестника, ще напиша.

Петер ме погледна подозрително.

— Но ти обикновено не обичаш да пишеш за стенвестника!

— Да, но сега искам да напиша нещо за моето тимуровско дежурство.

— Чудесно! — каза Ервин.

Мислех си, че ако аз самият пиша, другите няма да ме критикуват така остро. А след това пристигна също и Хари със сериозна физиономия и попита:

— Вчера кой е ходил с тимуровско поръчение у госпожа Тифтрунк?

А аз добавих тихо:

— … и при господин Тилеке, и в семейство Радке.

Ето какво се получава, когато искаш да направиш нещо добро. Но всички казват, че сега трябва да напиша една напълно самокритична статия за стенвестника и че всичко, направено от мен, е било неправилно.

Да, трудно е да правиш добри дела. Утре трябва пак да отида там. Но какво ще правя, ако прозорецът на мазето е затворен още от сутринта?