Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (14) (Веселите истории на един неудачник)

Голямата змия и аз гърмим с тавата за сладки

Аз издържам на много неща. Но най-неприятно ми е ходенето на гости. Става ми ужасно лошо, като чуя мама да казва:

— Не предприемайте нищо за в неделя, трябва да заминем при леля Анна.

При това леля Анна е добра жена и има винаги бонбони за мен. Но всичко, което е свързано с гостуването, е ужасно. Особено много се вълнува мама и ни поучава с татко, как трябва да се държим и какво не бива да правим.

Един ден пристигна пощенска картичка за татко. Той се зарадва и ми извика:

— Алфонс, моят стар приятел от ученичеството, ни кани в неделя на гости. Но ти вече го познаваш, срещнахме го, когато упражнявахме скока с главата надолу.

Разбира се, че си спомнях.

Обаче не ми се ходеше особено при него, защото вече предчувствах, че ще има неприятности.

Дойде неделята и мама ми облече тъмносиния моряшки костюм. Не мога да го понасям, защото върху него веднага се забелязва всяка прашинка. През всичкото време трябва да стоя като препариран, за да не му лепна някое леке и мама да има повод да ме ругае. Даде ми да обуя и белите три четвърти чорапи. Достатъчно е човек да се завърти само веднъж и те вече са изцапани — а мама пак ще се сърди.

— Когато влезеш в чужда къща, какво трябва да направиш, Алфонс? — ме попита мама.

— Да кажа „Добър ден“! — отговорих аз учуден.

— Не, ще изчакаш, докато възрастните ти подадат ръка, и тогава ще кажеш „Добър ден!“. Въобще няма да говориш, ако говорят възрастните.

Кимнах и си помислих: „Добре започва с гостуването“.

Мама продължи да ме разпитва.

— А след като кажеш „Добър ден“, после какво?

— После сядам и ям. — Какво ли друго можех да правя?

— Ама не! — каза мама. — След като подадеш ръка на господин Алфред, се покланяш.

— Но нали иначе никога не правя поклони — казах аз.

— Момчето е напълно право — извика татко, който се занимаваше от половин час с вратовръзката си и не можеше да я оправи. (Аз няма да нося никога такива глупащини около врата си.)

— Та ти също обикновено не носиш вратовръзка, но днес я слагаш за гостуването ни — каза мама. — А Алфонс дори и да не прави иначе поклон, пред чуждите хора ще трябва да се поклони!

Татко и аз мълчахме. Когато мама отива на гости, не бива да й се възразява, защото веднага кипва.

Отидохме при господин Алфред с трамвая. През цялото време не успях изобщо да погледна през прозореца, защото мама ми говореше непрекъснато:

— Преди всичко не яж много и не вземай сладкиша с ръка, а използвай лъжичката. Също не избирай най-хубавите парчета; това прави лошо впечатление.

Казах тихо:

— Но пък няма да ям и лошите парчета.

Така беше през цялото време.

Приятелят на татко от ученичеството живееше в хубава къща сред голям парк. Възрастните се здрависваха дълго време. Татко представи мама, господин Алфред — жена си. После бях показан аз, а възрастните все говореха:

— … как сте… добре ли пътувахте?… приятно време… съблечете се…

Помислих си дали не трябва и аз да кажа нещо. Щеше ми се да попитам дали сладкишът е станал хубав. Но предпочетох да си замълча.

Господин Алфред раздруса ръката ми.

— Я гледай, нашето торпедо. Добре ли върви сега скокът с главата надолу?

Аз не можех да не си припомня как бях упражнявал с татко скока и забравих да се поклоня. Как ме изгледа тогава мама! Но при съпругата на господин Алфред поклонът излезе сполучлив. Изведнъж забелязах, че тук имаше едно момиче. Това беше дъщерята на господин Алфред. Казваше се Илзе. Трябваше да си подадем ръце. И аз, според указанията на мама, направих дълбок поклон. При това не забелязах, че Илзе тъкмо правеше реверанс. Когато си наведох главата, Илзе тъкмо си изправяше своята след реверанса. Сблъскахме се и ни заболя порядъчно. Илзе заплака. Мама съвсем се смути и родителите ни се извиниха взаимно. Илзе ми се изплези с език, когато другите не гледаха към нас, а аз й се заканих с юмрук.

После влязохме в стаята. Всичко беше сервирано на масата и веднага видях, че сладкишът е хубав. Цъкнах с език и мама ме изгледа отново. Седнахме и аз бях много доволен, защото не видях никаква лъжичка. Взех си едно голямо парче от сладкиша и го захапах лакомо. Тогава почувствах как някой ме настъпи по крака.

„Аха — помислих си, — глупавата Илзе иска сега да си отмъсти.“ Направих такава сърдита физиономия, че от уплаха тя остана с отворена уста. И отново удар върху крака ми. Ядосах се.

— Кой се рита тук? — извиках силно и погледнах Илзе.

Мама ме хвана веднага за ръката и забелязах, че не й харесва онова, което казах.

— Ти трябва да вземеш сладкиша с лъжичката — ми подшушна тя.

— Но тук няма никакви лъжички, има само вилички — й отвърнах шепнешком.

Мама ми прошепна отново:

— Та това са вилички за сладкиш.

Ние нямаме в къщи такива вилички. Поклатих глава и започнах да ям с виличката си. След малко получих нов удар. Сега открих кой беше това. Мама ме риташе. Беше забелязала, че ям осмото парче, а ритникът означаваше: престани да ядеш! Преди това мама ме беше ритнала, за да ям с виличката, а аз бях помислил, че е Илзе. Поставих виличката настрана.

Господин Алфред каза:

— Алфонс, ако ядеш все така, няма да пораснеш.

— Много благодаря, но се нахраних — казах аз и погледнах с крайчеца на окото си към хубавия сладкиш.

Жената на господин Алфред се опита да ме съблазни още веднъж.

— Ще си вземеш още едно парче, нали?

Аз само поклатих глава.

— Не се церемони чак толкова! — каза татко.

Но веднага след това подскочи и той. Сигурно мама го беше настъпила по крака. Не ядох повече нищо.

След кафето трябваше да слезем двамата с Илзе долу. В началото не си говорехме, но по-късно разбрах, че тя може да играе идеално на гоненица и криеница. А когато ми разказа, че в техния отряд имали индианско племе, в което тя била жената на вожда и се казвала Голямата змия, започна да ми харесва много. Не след дълго стомахът ми закъркори.

— Страшно съм гладен — казах начумерен.

Голямата змия беше също гладна. Тя ми разказа, че майка й я предупредила, когато имат гости, да не яде много. Но тя знаела изход от това положение.

— Тавата със сладкиша е в килера — каза тя, — ще се промъкнем вътре и ще си вземем още малко.

В началото се позамислих. Мама положително би казала, че като гост не бива да влизам в чужди килери. Но Голямата змия настоя, че ние сме индианци и на индианците е позволено всичко. Освен това сме и гладни. Отидохме горе и поздравихме всички с поклон и реверанс, така че възрастните бяха изненадани от послушанието ни.

После се промъкнахме в кухнята. Голямата змия отвори безшумно вратата на килера. Сладкишът беше най-отгоре. Взехме един стол и тъй като аз бях по-високият, трябваше да се кача върху него и да взема парчетата.

— За сладкиша ни трябват вилички — казах аз. Като гост човек трябва да съблюдава такива неща.

А Голямата змия ми направи знак, че ми хлопа дъската.

— Глупости, вилички, ние не ги употребяваме иначе.

Кимнах радостно. После трябваше да снема отгоре още няколко парчета. Този път не се справих добре. И преди да успея да я хвана както трябва, тавичката профуча надолу с останалия сладкиш. Можах да хвана едно парче, другото падна на рамото на Голямата змия и се натроши във врата й. Най-лошото беше, че тавичката издрънча така силно при падането на земята. От страх не смеехме да помръднем. В същия миг всички бяха на кухненската врата — майките най-отпред.

— За бога, какво си направил, Алфонс? — каза ядосано мама.

Стоях на стола и заеквах:

— Страшно бях гладен, също и Голямата змия, и тогава искахме…

— Как наричаш Илзе? — попита мама слисано. — Извини й се веднага!

— Но тя се казва Голямата змия.

— Млъкни, невъзпитано момче такова! — извика мама.

Голямата змия или по-добре да кажа Илзе, човъркаше трохите, посипани по рамото й.

— Какво ще помисли Алфонс за теб — каза майка й, — на хубави работи го учиш и на какво прилича новата ти блуза.

Илзе беше отведена в банята. За щастие татко и господин Алфред се махнаха от вратата. Чух ги да се смеят в стаята.

Сега мама беше сама с мен и каза високо:

— Не си запомнил нищичко от онова, което ти казах. Държиш се като дивак. Синът ми Алфонс се вмъква в чужди килери, краде сладкиши, макар че току-що е ял. Освен това нарича и симпатичната Илзе змия.

През останалото време от вечерта Илзе и аз трябваше да седим до майките си като истукани. Само си намигахме и толкоз. По пътя за къщи мама откри, че белите ми чорапи са станали почти черни от играта на криеница.

Тя само простена и каза:

— Какво ли ще излезе от теб?

Другия път, когато трябва да ходим на гости, положително ще се разболея предварително, решил съм.