Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (40) (Веселите истории на един неудачник)

Как измайсторих ракетна ютия

Оставаше един ден до Нова година. Татко беше поканил цялата си бригада да празнуват заедно. Седеше и умуваше как ще приготви болето^[1]. И мама се вълнуваше много, най-главно за това, каква рокля да облече.

— Как смяташ, дългата черната или късата тъмносинята? — попита тя татко.

Татко нямаше време и само измърмори:

— Да, да облечи… захар, ананас и после се оставя на студено.

Аз нямах никаква работа и си подготвих ракетите, които исках да пусна на Нова година.

Изведнъж чух мама да ругае в кухнята. Влезе в стаята при татко, който все още мъдруваше за болето си.

— Ютията за гладене е повредена. Какво ще стане сега? Не мога да облека никаква рокля.

Татко каза:

— Най-главното, болето да е вкусно…

— Болето, та болето! Трябва да си огладя черната рокля.

Татко каза:

— Занеси я в кооперацията за поправка на електроуреди. Там ще я ремонтират. След ананаса, виното…

„Роклята ли?“ — си помислих учуден.

Мама седеше тъжна в кухнята, когато влязох.

— Сигурно празникът с колегите на татко ти щеше да бъде хубав, а ето че аз не мога да облека никаква рокля!

— Но нали имаш също и скиорски панталони? — казах аз.

— Скиорски панталони, как си го представяш, Алфи? На мен ми е необходима рокля.

Мама беше неутешима. При това в гардероба й висят и други дрехи.

— Добре — казах аз накрая. — Дай ми ютията, аз ще я занеса.

— Много ти благодаря, Алфи, но това няма да помогне. Утре е Нова година. Дотогава не могат да ми поправят ютията.

Хрумна ми една идея.

— Дай ми спокойно ютията. Аз ще я поправя. Хари, отрядният ни ръководител, казва винаги: „Силният мъж разчита на себе си“.

Мама ми нямаше голямо доверие. Попита татко:

— Слушай, Алфи иска да поправи ютията. Какво смяташ, дали ще може вече?

Мисля, че татко не я слушаше.

— Да, да, но ме оставете най-после на мира. На пет шишета вино, три шишета шампанско.

Мама ми даде ютията и аз се затворих в стаята си.

Като я разглобих, се смаях: какво ли нямаше под желязната обвивка. Досега бях работил само със строителя и металния конструктор. Ютията изглежда отвътре много по-опасна. Завъртях с отвертката веднъж тук, веднъж там. След това я разтърсих здраво и накрая завих няколко телчета. След като сглобих всичко отново, ми останаха няколко винтчета. Но иначе ютията изглеждаше добре. Включих я в контакта. (Досега винаги съм внимавал много с него — нали знаете, с електричеството шега не бива.) Нещо изсъска в ютията и аз се обнадеждих. Щях да отида веднага при мама и да й кажа: „Всичко е наред. Дребната повреда е отстранена“.

Като си мислех за това зарадван, чух как нещо още повече засъска в ютията, появи се синкав пушек и замириса отвратително на горена гума. Бързо изключих уреда и отвъртях отново гайките. Отвътре беше малко почерняло. Колкото и да въртях и теглех, натисках и отвъртах, сега нищо не помръдваше в ютията. Даже не изсъска поне веднъж. Оставих я така половин час и седнах междувременно да почета. Мислех си, че като изстине, ще се оправи от само себе си. Мама почука и попита за ютията.

— Момент — извиках аз, — ей сега, изненадата ще бъде готова веднага.

Всъщност не можех да направя нищо повече. Тъкмо исках да изляза и да кажа, че нищо не излезе от поправката ми, и се сетих за ракетите си. Ако монтирам в ютията три-четири бройки като в ракетен двигател, ютията трябваше да се затопли и да се движи по-леко с ръка. Пожертвах три от петте си ракети и ги монтирах в ютията. Не беше никак лесно!

— Сега може да влезете. Ще се изненадате от изследванията ми.

Мама ме изгледа особено.

— Сложи роклята! — казах аз.

Но мама реши да опита най-напред с престилката си. Когато понечи да използва контакта, аз й извиках:

— Не ти е нужен повече, мамо. Сега ще гладиш по метода на Алфонс Треперибузков.

Запалих клечка кибрит и подадох на ютията-ракета огън. Ютията изсвири най-напред, после затегли ръката ми като кон и заподскача с пукот и пушек насам-натам по престилката.

— Тревога! — извиках аз и се скрих под кухненската маса.

Мама разтвори прозорците, а татко скочи смело и се опита да успокои полудялата ютия. Но тя съскаше в ръката му като зла котка.

Когато пушекът се разпръсна, аз се обадих от прикритието си:

— Беше много добре, нали? Само дето има един реактивен заряд в повече. С две ракети ще работи положително чудесно.

Сега не зная защо всички ме ругаят. Мама казва, че се изплашила страшно много. Но утре по улиците ще се гърми много повече. Татко си изгори ръката и смята, че не разбирам нищо от техника. Готви се да разкаже утре на цялата бригада, а аз да съм внимавал повече в часовете по политехническо обучение.

Та аз исках да приложа модерната техника: електрическа ютия има всеки, но ракетна ютия има само семейство Треперибузкови.

Чел съм, че в началото на всички големи откриватели им е било трудно и са ги осмивали. Когато получа държавна награда за изобретението си, ще видят те.

Татко казва:

— Всяко зло за добро. Сега пък трябва да облечеш червената си рокля, която ми харесва толкова много. Впрочем, какво казах, колко шишета шампанско ми трябват за болето?

Отдолу ме викат Бруно, Ервин с Петер, да съм слезел, за да пускаме ракети. Но аз почти никакви нямам вече. Ето каква е файдата!

 

 

Вече се беше стъмнило доста, когато някой извика с плътен глас:

— Ало, има ли някой там на острова на любовта?

— Боже господи, как така остров на любовта? — каза изплашена госпожа Цвой.

— Така се казва, не сме виновни за това.

А после извиках силно:

— Да, ние сме тук, Алфонс Треперибузков и госпожа Цвой.

Госпожа Цвой се разтревожи и ми прошепна в ухото:

— Та това е рибарят Шмидке!

Една черна рибарска лодка се носеше през тръстиката и спря на брега.

— Ааа, госпожа Цвой, добър вечер! А-а-а, какъв мил, млад приятел имате!

Госпожа Цвой се смути съвсем и каза:

— Той ме спаси. Обърнах се с лодката си.

— Чудесно, момчето ми — каза рибарят Шмидке, — а сега си дайте риболовния билет моля.

— Но, уважаеми господин Шмидке — каза съвсем жално госпожа Цвой, — изгубила съм го при преобръщането.

Рибарят Шмидке не се умилостиви.

— Това няма да помогне, глоба три марки.

— Но аз нямам пари в себе си.

— Тогава ще трябва да уведомя Риболовния съюз — каза рибарят Шмидке. — А сега елате с мен. Вече е вечер, а вечер е забранено да се лови риба.

Доволен бях, че не трябва да разказвам повече. Но ми стана мъчно за госпожа Цвой. Когато бяхме в лодката, зад рибаря Шмидке, аз й прошепнах:

— Не се тревожете, знам къде има поставени мрежи и утре напук на всичко, ще ви извадя един тлъст лин.

— Момче! — извика госпожа Цвой ядосано. — Това вече на нищо не прилича! Да не си решил да крадеш? Разочароваш ме.

Денят започна толкова хубаво и аз така добре си тренирах. А сега, вечерта, само неприятности. При това аз го казах само за да зарадвам госпожа Цвой.

Въобще не зная къде се намират мрежите. Е, да, най-добре е човек да си държи устата. Но кой знае какво ще направи госпожа Цвой със случките, които й разказах!