Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (13) (Веселите истории на един неудачник)

Как хванах шарана Юмбо и други риби

Татко ходеше често в неделя за риба. Мен не ме вземаше никога. Помолех ли го, той ми казваше:

— Не може, Алфи, няма смисъл. Ти няма да седиш мирно в лодката и само ще ми прогонваш рибата, а и без това няма да уловиш нищо.

Неотдавна, когато получих отличен на класното по математика, татко ми каза:

— Другата неделя те каня на риба.

Заминахме в събота следобед и пренощувахме в един хотел.

— Трябва да станем в три и половина, затова си лягай веднага — нареди татко.

Досега никога не бях ставал толкова рано. Страхувах се да не се успя. Първият път, когато се събудих, беше още съвсем тъмно и трябваше дълго да ръчкам татко, докато се събуди. Той щракна лампата и погледна часовника.

— Обръщай се — каза ядосан — и да не си посмял още веднъж да ме събудиш.

Часът беше точно дванайсет и петнайсет минути.

След това пак се събудих. Сега бях убеден, че сме се успали. Запалих сам лампата и погледнах часовника.

Беше точно два часа.

— По дяволите! — промърмори татко и се прозина. — Човек не може изобщо да спи от теб.

Легнах си и започнах да умувам дали не е по-добре да остана буден до три и половина. Но не стана така. Заспах и сънувах, че на въдицата ми се е хванала една златна рибка и ме моли да пощадя живота й. За награда щяла да ми помага винаги по математика.

Тъкмо я изтеглих в лодката с голямо усилие и сънят свърши, защото паднах от леглото. Татко се изплаши много и заруга. Беше три часът без пет минути.

Стори ми се, че каза тихо:

— Що ми трябваше да го вземам този хлапак със себе си!

Но заспахме отново и когато се събудихме, часът беше вече четири и половина.

— Успали сме се — извика татко. — Ти си виновен, по цяла нощ се въртиш насам-натам, сега змиорките ги няма.

Затичахме се към лодката и потеглихме. Беше чудесно! Над водата се издигаше огромна сива завеса от мъгла, а в гората пееше авлига. Опитах се да свиря като нея.

— Тишина в лодката! — извика татко. — За последен път те предупреждавам, иначе ще изхвръкнеш.

Има си хас да ме изхвърли в езерото! Татко гребеше внимателно. Пристигнахме и завързахме лодката на два кола. Татко ми даде една малка въдица, закрепи към нея червей и ми показа как да познавам, когато кълве рибата, и как се изважда от водата. Той самият взе една дълга въдица и я хвърли надалеч. Зачакахме.

Така седяхме дълго. Изведнъж плувката на въдицата ми трепна.

— При мен нещо клъвна — изкрещях аз.

— Тихо! — викна татко. — Дърпай!

Аз дръпнах. Нещо се мяташе долу във водата. После на повърхността се показа една голяма, хубава риба и въдицата ми се огъна.

— Дърпай! — крещеше татко.

Аз дръпнах и извиках:

— Хванах щука, ура, хванах щука!

Тогава татко извика пак:

— Тишина в лодката!

Извадих рибата. Тя пляскаше върху панталона на татко и го олигави съвсем.

— Това е лин, тежи най-малко половин пфунд^[1] — каза татко.

Но сбърчи чело и аз знаех, че не се радваше много, задето аз хванах първата риба. Татко ми зареди пак въдицата. Хвърлих я във водата и отново веднага клъвна. Тоя път вървеше по-добре. За съжаление рибата бе по-малка — костур.

— Само бих искал да знам защо все при теб се хващат — измърмори татко.

Неговата въдица висеше съвсем спокойно над водата.

След малко нещо клъвна при мен. Дръпнах въдицата, но, изглежда, прибързах. Празната кукичка изсъска над водата, прелетя точно над ухото на татко и се заби в якето му. Тя беше екстра, така здраво се заби в плата, че не можахме да я извадим. Накрая трябваше да я отрежем и на татко му остана завинаги една кукичка върху якето. Новата кукичка със стръвта едва се потопи във водата и изчезна светкавично. Сега изчаках повече. Дръпнах въдицата, а отдолу рибата ми отговори. Беше един тлъст костур. Показах на татко моите три риби и казах:

— Добра работа, нали?

Татко само кимна. Гледаше плувката си, която не помръдваше изобщо.

В следващия половин час хванах един малък костур, две червеноперки и един лин. Татко не хвана нищо. Често си вадеше въдицата и я оглеждаше най-внимателно, сякаш й се беше счупило нещо. Но всичко си беше наред.

Най-после и при него клъвна.

— Дърпай! — казах аз.

— Не! — каза татко. — Ще я оставя най-напред да захапе, нека да се почувства сигурна.

— Давай сега — извиках аз, — иначе ще избяга.

Татко дръпна, но въдицата никак не се огъна. Едно рибе колкото показалец се премяташе долу. Изсмях се високо и татко ми хвърли сърдит поглед. Веднага след това хванах друга риба, три пъти по-голяма от татковата рибка показалец. Когато поисках отново да хвърля въдицата си във водата, и татко се бе приготвил да хвърли своята. И влакната ни се объркаха. Мина половин час, докато успеем да размотаем въдиците си.

Татко ругаеше непрекъснато и рече:

— Щеше да е по-добре, ако си беше останал в къщи.

Тогава аз казах:

— Но аз ловя най-хубавите риби.

Татко замълча.

Сега хванах още един костур и две червеноперки, а татко — пак нищо.

— Хайде да си сменим местата — каза татко.

Нацупих се.

— Искаш само да ми грабнеш рибите.

Волю-неволю съгласих се. Когато си сменяхме местата, се подхлъзнах. Лодката се залюля здравата и аз си изтървах въдицата. Тя отплава моментално. Татко трябваше да отвърже лодката и да гребе след въдицата. Сега вече беше много ядосан.

Само каза:

— Край на риболова тук, окончателно пропъдихме рибите.

Спряхме на друго място в тръстиката и започнахме да ловим отново.

Татко каза:

— Пази ми въдицата, искам да си приготвя влакното.

Тъй да бъде, внимавах за въдицата му. Нещо клъвна. Дръпнах и помислих най-напред, че въдицата се е закачила на дъното. Но това беше един двупфундов шаран, който аз вдигнах нагоре, а татко го извади със сака си.

— Аз го хванах — му казах.

Татко отговори:

— Но това беше моята въдица.

Спорихме дълго чия е рибата — дали е моя, защото аз я извадих, или на татко, защото пък въдицата беше негова. Но не стигнахме до никакъв резултат. После доста време не хванахме нищо. Стана горещо и не знаех какво да правя. Започнах да измислям имена на рибите си: нарекох шарана Юмбо, големия костур — Макс, а червеноперките — Анна и Петра.

Татко събра въдиците и ми обясни:

— Сега ще гребеш бавно през езерото, надявам се, че ще се справиш. Аз ще метна моето влакно и ще се опитам да хвана щуки.

Той взе една снабдена с макара отдолу малка въдица, на която висеше блестяща ламаринка. Засмях се.

— Това пък какво е? — казах аз. — Ти нямаш никакъв червей на нея. Да не мислиш, че рибите са глупави и кълват ламарина?

Татко се хвана за челото:

— Господи, с кого съм тръгнал за риба! Та това е блесна.

Но рибите не реагираха на неговата измама. Аз гребях, татко ловеше риба, но не хващаше нищо.

Изведнъж той извика:

— Алфонс, спри лодката! Въдицата ми се закачи.

Аз не можех повече да спра лодката, тя се въртеше заедно с нас. Татко стоеше на кърмата и въдицата му се огъваше като лък.

— Дай назад! — извика той. — Ще ми скъсаш всички рибарски принадлежности.

Как стана всичко и аз вече не знам. Бях прекалено възбуден. Изтървах едното гребло, то се завъртя около лодката и когато поисках да го хвана, от ръката ми се изплъзна и второто гребло. Конецът на татковата въдица се скъса и лодката ни се понесе по вълните.

— Какво ще правим сега? — попитах татко. — Нямаме вече гребла.

Татко само кимна тъжно.

Търсех нещо, с което да може да се гребе.

— Може би с ръце — казах аз.

Опитахме да гребем с ръце. Ставаше много бавно. Татко мълчеше.

Поисках да го утеша.

— Но нали хванахме такива хубави риби!

И това не помогна. Едва в два часа следобед мина един рибар, който ни измъкна на сушата. Завързахме лодката и започнахме да търсим греблата. Трябваше да обиколим цялото езеро. Това продължи три часа. Най-после ги намерихме от другата страна в тръстиката. Събух си обувките и чорапите и нагазих във водата, за да ги извадя.

Татко взе едното гребло на рамо, аз — другото. Аз марширувах отпред, той след мен. На връщане вървеше по-бързо.

Аз пеех една съчинена от мен самия песничка.

Кой ли с мен ще се мери —

хвърля ли въдица — лесно

хващам костурите смели,

червеноперки чудесни!

Въдица има и татко,

но риба хваща той рядко.^[2]

— Престани с тази глупава песен — каза той.

Не разбрах защо.

— Та тук няма никаква риба, която да пропъдя — отговорих аз.

На едно дърво направих интересно откритие. Видях някакво сиво, смешно, образувание, подобно на камбана. Какво ли пък е това? Взех си греблото и го разбутах. И преди да разберем какво става, от всички страни забръмча нещо към нас. Откъде да зная, че това е било гнездо на оси. Татко махаше с греблото около себе си. Аз хукнах. И татко след мен.

Пак лесно се отървахме. Само една оса ме ухапа в подколянната яма. А татко бе ужилен по дясната буза. Веднага след това потеглихме с влака за къщи. Татко не ми продума нито дума. На всяка гара изтичвахме до чешмата да си изстудяваме ужилените места.

Като си пристигнахме в къщи, мама се зарадва много.

— Толкова рано татко не се връща никога, когато е сам — каза тя.

Татко кимна, като си държеше бузата. Аз закуцуках към кухнята и гордо заизваждах рибите.

— Какво ще кажеш за този? — рекох на мама и вдигнах нагоре шарана Юмбо.

— Великолепен е — каза мама въодушевено, — явно татко ти е имал голям късмет.

— Но аз ги улових всичките — казах аз.

Татко само махна с ръка и легна на кушетката. Мама трябваше да му приготви компрес с борова вода и да охлади бузата му.

— Ще ходите ли следващата неделя пак за риба? — попита мама.

Татко поклати глава.

— Но вие сте хванали толкова хубава риба!

— Тъкмо затова — измърмори татко неясно и си грабна вестника.

А аз запях песничката, която си бях съчинил сам, и закуцуках навън на улицата, за да разкажа на всички за това. Искам да ходя всяка неделя за риба. Риболовът е голямо удоволствие.