Чарлз Строс
Железният изгрев (9)

Момиче от купона

Центрис Магна беше отегчително еднообразна астероидна колония с класическа конструкция, която не разчита на гравитационни генератори — диамантена, тръба с дължина петдесет километра по главната ос и диаметър осем километра, въртяща се в издълбана черупка от въглероден хондрит^[1] някъде в четвъртия вътрешен пояс на Септагоновата система. Вътрешното ядро се състоеше от сервизни помещения, докато външните силногравитационни нива бяха предназначена предимно за паркове и отдих — обитателите живееха в многоетажни жилища в средногравитационните цилиндри. С други думи, модел, който се повтаряше до безкрайност в Септагона сред стотиците изкуствени светове, от които се състоеше системата, приела по-голямата част от бежанците от Москва. Три години след пристигането си Сряда вече я ненавиждаше, а угнетяващата бедност, в която бе принудена да живее, я потискаше всяка минута от всеки ден.

— Сряда? — Гласът на баща й бе леко приглушен заради едва открехнатата врата на спалнята й. Ако я затвореше, щеше да се отърве напълно от него. Но ако я затвореше…

— Сряда? Къде си?

Прехапала устни в мълчаливо съсредоточаване, тя довърши завързването на връзките на ботушите си. Готово. Изправи се. Ботуши, съвсем нови, високи почти до коленете; лъщяха като черни огледала под плътно прилепналите й панталони от кожа на клонирана пантера.

— Тук съм, татко. — Нека сам я намери. Последен поглед към прозореца, настроен на огледален режим, колкото да се увери, че хроматофорите са тонирани според желанията й: кървавочервени устни, мъртвешки бяла кожа, катраненочерна коса. Взе си якето и го пробуди с едно докосване, след това протегна ръце, за да си пропълзи на мястото и да я пристегне здраво на раменете и лактите. „Почти съм готова…“

— Сряда! Ела тук!

Тя въздъхна.

— Идвам. — И добави тихо: — Чао, стая.

— Довиждане — отвърна стаята и заглуши светлините, когато тя отвори вратата; чувстваше се прекалено висока и малко несигурна с новите ботуши. Тръгна към всекидневната, където я очакваше баща й.

Всекидневната бе широка, свързана от едната страна със столовата, а от другата с кабинета на Морис: оттам той можеше да гледа разхвърляните скамейки и мултиформи на обществената зона. Джереми отново се готвеше да нанесе удар върху усилията на бавачката да поддържа някакъв ред: строеше сложен капан за прах от ярко оцветени фототропични снежинки в средата на старата маса за ядене, около която баща й настояваше да се събират от време на време на семейни вечери. Примката за прах се извъртя към нея веднага щом тя отвори вратата. Баща й гледаше някаква пасивна на стената — изображението замръзна, щом извърна глава към нея: антични аватари, които изглеждаха невъзможно плоски и блестящи в изкривената от перспективата дълбочина.

— Какво си облякла? — попита той уморено.

— Има купон у Сами — отвърна тя нацупено. (Почти беше готова да добави: „Как може никога да не излизаш?“, но се отказа в последната секунда.) Което всъщност беше опашата лъжа — тя не говореше с Мира, а Алис не говореше с нея — но и двете щяха да са там, пък и какво значение имаше, след като щеше да остане само десетина минути, преди да се измъкне за цялата нощ? — Ще си разходя новите ботуши!

Баща й въздъхна. Не изглеждаше добре, кожата му беше пепелява, а под очите му имаше торбички. Твърде много време отделяше за обучението си. Учеше, учеше и учеше — не правеше нищо друго, а лекарствата не оказваха нужния ефект: сигурно беше невъзможно при такива големи натоварвания.

— Надявах се да ни остане време да си поговорим — продължи той със същия уморен глас. — До късно ли ще стоиш?

— Цяла нощ — рече тя. От нетърпение размърда пръстите на краката си и тропна лекичко с подметките — бяха чудесни нови ботуши, лъскави, черни, високи, с много дълги връзки и сребърна линия. Беше намерила модела им в някакъв исторически архив за облекло и бе прекарала почти цял ден да ги вкара в програматора на кухненския фабрикатор. По-добре да не му казва колко е скъп материалът за тях: истинска, отгледана в лабораторни условия кожа, невероятно копие на телешка, което кара някои хора да хлъцнат от почуда, когато им кажеш какво носиш. — Нали знаеш, че обичам да танцувам — добави тя, което бе още една лъжа, но баща й изглежда, все още хранеше някакви илюзии, че я държи под контрол, и тя не искаше да му дава никакви поводи да мисли другояче, поради което от време на време се преструваше на най-обикновено момиче.

— Хъм. — Морис отмести поглед, сви обезпокоено устни, после се изправи. — Това не е за отлагане. А утре двамата с майка ти няма да ни има през целия ден. Ще седнеш ли?

— Ами добре. — Тя дръпна един фотьойл и се пльосна върху него. — Какво има?

— Ние… с майка ти… — Той спря объркано. — Ами… обезпокоени сме за теб.

— О, това ли било? — Сряда го погледна засмяно. — Мога да се грижа за себе си.

— Не зная… — Той очевидно се бореше с някаква вътрешна мисъл. — Получихме училищния доклад — призна накрая.

— Е, и? — Лицето й застина.

— Изглежда, не се справяш така добре, както другите ученици, според наставник Талейран. Освен това училищният борд е разтревожен от поведението ти. Наричат го… невъзможност за адаптация.

— Брей, така ли му викат? — Тя се надигна. — Ами хубаво. Тогава ще вървя. — И тръгна към вратата.

— Трябва да обсъдим този проблем — извика той след нея. — Не можеш вечно да бягаш от него!

„Мога — само гледай!“ С три крачки тя стигна вратата на кухнята, още един подскок — с риск да си навехне глезена — и се озова при херметизиращата външна врата. С разтуптяно сърце натисна едно от копчетата на командното табло и дръпна вратата. Миг след това вече бе в коридора, с неговия избеляло зелен килим и тюркоазни стени. В коридора цареше сумрак, главното осветление бе намаляло, пресъздавайки здрач, и ако се изключеха няколко малки сервизни робота, бе съвсем сама. Тръгна по коридора, все още обгърната в черната пелена на отчаянието и гнева, сякаш ги носеше като прилепчиво наметало. Повечето от входните врати от двете страни на коридора бяха запечатани, апартаментите зад тях — празни, някои дори разхерметизирани. Това бе един от долните етажи, евтин за живеене, обитаван само от бедни бежанци. Задънена улица, като нейните перспективи. Перспективи какви перспективи? От уютната ниша на средната класа семейството й бе изпаднало до положението на презрени бедни имигранти, лишени от възможности, гледани отвисоко заради всичко — от провинциалния си произход до неща като имплантантите на Сряда и Джерм — които на Стария Нюфи бяха стрували половината от годишния доход на Морис и Индика само за да се окажат безполезни вехтории, след като пристигнаха тук.

— Шибаният им училищен борд — промърмори тя. — И шибаната полиция на мисълта.

Центрис Магна имаше и някои преимущества — тук разполагаха с много по-обширен апартамент, отколкото у дома, и се случваха много и различни неща. Освен това имаше доста младежи на нейната възраст. Но с хубавото вървеше и лошото и ако питаха, Сряда, тя щеше да каже, че лошото надделява многократно над хубавото. Не че някой би я попитал подобно нещо, като например дали би искала да има нещо общо с този необясним и странен културен ритуал, наречен „училище“, който се състоеше в това да си затворен през половината от дневния период в едно учреждение, натъпкано с имбецили, садистични социопати, побойници и вресливи маниаци за още три години, преди властите да те освободят от това задължение. Още повече след като на петнадесет в Московската система от зрелостта я деляха само две години — но на Септагон не можеше дори да постъпиш в колеж, преди да си навършил двадесет и две.

Центрис Магна бе част от Септагоновата система, миниатюрен куп от няколко кафяви джуджета и неподходящи за обитаване планети, заселен преди столетия. Той вероятно бе Есхатоновата представа за шега — група, наречена общество на космическите заселници, се бе оказала самотен притежател на замръзнал грубо тераформиран астероид с кислороден запас за една година и богат набор от тежки строителни машини. След стотина години кръвопролития борби, завършили с изтребването и на последните фанатизирани защитници на доктрината за свободната воля, Септагоновите орбитални станции бяха започнали да клонят към сравнително най-свободната форма на цивилизация, възможна в подобна враждебна среда, което означаваше интензивно и продължително обучение, военно-повинна служба за екипажите, отговарящи за поддръжката на средата, и нулева толерантност към всеки, който си мисли, че да вършиш нещо сам е по-добре, отколкото да го правиш с други. Сряда, която бе едно от малкото деца, израсли на периферна станция, издържана от планета със стабилна биосфера, не беше свикнала да ходи на училище, нито да общува и да се развива в група. От своя; страна, специалистите още в началото я бяха преценили, съвсем повърхностно, като типично дете на бежанци от един чужд и сравнително изостанал свят и я бяха настанили в, изправително училище.

През цялата първа година никой нито веднъж не я попита дали е щастлива. Щастлива, след като повечето хора, които познаваше, се намираха на светлинни минути от нея, разпръснати из цяла слънчева система? Щастлива, след като Кокалестите сестри бяха готови да използват всяка възможност, за да я спукат от бой? Щастлива, след като първият човек, пред когото бе разкрила душата си, бе разкрил личния й живот пред останалите, сякаш е скъсан чувал за пране? Щастлива, след като диалектът й бе постоянен извор за подигравки, а изгубеният й дом — обект на присмех? Щастлива да прекарва часове на потискаща неподвижност, заслушана в безкрайни уроци на теми, които бяха престанали да я интересуват преди много години, и още по-скучни лекции по въпроси, по които вероятно знаеше повече от учителите. Щастлива?

Беше щастлива, когато откри, че училищната система за наблюдение е програмирана да игнорира хората, носещи специфичен оттенък на успокояващо зелено, и да проследява онези, които са облечени в черно. Щастлива да открие, че може да разчита на Елис за шепа контрабандни „ощастливяващи“ хапчета и че тя дори е склонна да й ги размени срещу домашното по биохимия — по която на деветнадесет все още беше далеч назад от материала, който Сряда бе изучавала на петнадесет. Щастлива да открие няколко сродни души, които нямаха лош дъх, нито таяха към нея гнусни намерения. Щастлива да се научи да не яде бой в слепите зони на наблюдателните камери от невидими нападатели и да бъде обвинявана в склонност към интимничене с непознати и самоизтезаване, когато повика помощ.

Не смееше и да си помисли за онзи вид „щастие“, който щеше да получи от мама и татко, когато най-сетне завършеха преподготовката си и си намереха някаква платена работа, благодарение на която щяха да могат да напуснат лайняната дупка, която обитаваха, и дори да емигрират до някоя по-богата и по-голяма станция. Не й се мислеше и за перспективата да бъде третирана като малолетна още дълги години, докато навърши трийсет — възрастта на пълнолетие в Септагоновата система. Нито за…

„Ехей — рече си и се озърна. — Нещо се увлече, а това е опасно“.

Самовглъбяването й бе отвлякло вниманието още откакто бе напуснала апартамента. Което не беше чак толкова страшно — дори коридорите на слабо заселените райони бяха оборудвани с наблюдателни камери и разполагаха с охрана. Но тя бе изминала две пресечки и бе прекосила напряко през един изоставен корпоративен развъдник, чиито бронирани врати зееха широко отворени, и сега се насочваше към страничен ръкав, където щеше да е купонът. Сами и нейната банда (те не бяха училищните побойници, а защитниците на справедливостта и модата и нямаше да пропуснат да натякнат на Сряда какъв късмет е имала, че е била поканена) го бяха правили и преди — избираха някой изоставен апартамент или офис зона, или дори занемарена фабрика, изкормваха я, снабдяваха я с временна инфраструктура и контрабанден алкохол и надуваха музиката. Но да се навърташ из периферните райони криеше рискове — помещенията тук бяха едни от най-старите в колонията, отдавна изоставени и предназначени за преустройство и развитие по някое време през следващите десет години.

Сряда бе следвала донякъде слепешката инерционната маршрутна карта, която Джони де Уит неохотно й бе изпратил предния ден — мигащ пръстен на десния й показалец сочеше пътя, но погълната от нерадостните, си мисли, бе пропуснала да забележи, че сенките са се сгъстили, а минувачите се срещат все по-рядко и че светещите коридорни ленти са отдавна разбити. Сега беше съвсем сама, наоколо не се виждаше никой. Под краката й хрущеше детрит, имаше натрошени осветителни панели, в единия край се виждаше купчина прашни изоставени тръби, а изтръгнатите врати на помещенията превръщаха входовете в зейнали беззъби усти — целият този сектор изглеждаше несигурен, опасен. Всичко това изведнъж я накара да се замисли за някои неща. „Защо, Джони? — запита се тя. — Джони?“ Нисичък, пъпчив, лишен от какъвто и да било усет към модата и облеклото, ако беше малко по-умен, щеше да е дръвникът на класа, а сега бе просто жертва. Със сигурност не й бе пратил този маршрут с някаква задна мисъл, нито пък тя можеше да го разтълкува като заекващ опит да я причака някъде насаме — беше твърде страхлив и неуверен, за да го направи. „Бих могла да му се обадя и да го попитам, но тогава ще заприличам на глупачка. На слабачка. От друга страна… ако не му се обадя, може наистина да съм глупачка“.

— Набери Смрадливия Джони — прошепна почти безгласно. „Свързвам… няма сигнал“. Тя се ококори от учудване. Изключено бе тук долу да няма връзка. Та тя бе по-необходима дори от кислорода. Чрез инфомрежата можеш да повикаш помощ, да поискаш да ти пуснат кислород, да се измъкнеш от всякакви неприятности. Без нея може да ти се случи всичко.

Носеха се какви ли не слухове за тези изоставени сектори. Разчленени тела, заровени в кабелните шахти, наблюдателни камери, които ще погледнат настрани, ако знаеш тайния жест, за да им объркаш програмата, примамващи изоставени къщи, в които някоя от стаите е отворена към космическия вакуум. Но никога не бе чувала слухове за цели сектори, лишени от инфомрежа, от които да не можеш да се свържеш с никого и където се страхуват да идват дори сервизните роботи. Това вече не беше пропуск, беше нещо изключително опасно.

Влезе в просторна зала с нисък таван. По перилата от едната страна и липсата на украса заключи, че е била някакво обслужващо помещение — по времето, когато тук все още е имало обитатели. От двете страни зееха входове с разбити врати, някои запречени от купчини боклуци — натрошен аерогел и реголитови тухли, смачкана арматура. Повечето светлини не работеха, с изключение на един лентовиден панел в средата на тавана, който от време на време премигваше. Въздухът бе застоял, миришеше на мухъл, сякаш нямаше нищо, което да го раздвижва. За първи път Сряда се зарадва на аварийния си сензор, който щеше да нададе пронизителен звук, в случай че попаднеше в някоя безкислородна газова яма.

— Тук нещо не е наред — промърмори тя. С едно леко завъртане на пръстените извика пред себе си пълна карта на района и я увеличи, за да разгледа подробно точно този участък. (Пръстените бяха още една причина за подигравки; в Московската система те бяха обемист и непривлекателен личен дигитален помощник, далечен отглас от вградените в ръката й камъни, свързани чрез имплантанти с нервната й система.) Целият сектор беше тъмен, обречен, изхвърлен. Някъде по пътя насам бе прекрачила врата, отбелязана на картата като непроходима стена. Купонът — тя насложи върху картата маршрута, пратени от Джони — трябваше да е на стотина метра извън защитната стена на херметизиращия цилиндър. „Мамка му“ — изруга. Някой беше преметнал Джони, за да й подаде невярна информация, или по-скоро бяха хакнали неговия пръстен. Дори вече си представяше сцената — гнусни интригантчета, които се кискат и се ръгат с лакти, докато се уговарят как ще пратят малката чужда кучка на разходка из изоставените подземия на този свят. Нещо задращи по пода в тъмното зад нея — плъхове или…

Тя се огледа изплашено. Не се виждаха никакви камери, само зеещи в стените ниши. Точно пред нея една мъртва зона всмукваше светлината — зала, чийто таван бе толкова висок, че не се виждаше, се раздуваше като подземна галерия в дъното на сервизния тунел. И тя отново чу този звук. Ясно различимото хрущене на обувки върху бетон.

„Какво да правя?…“ Старите рефлекси умират трудно — на Сряда й бяха необходими само секунди, за да осъзнае, че няма никакъв смисъл да пита Херман за съвет. Огледа се за място, където да се скрие. Ако зад нея се промъкваше някой — маниак или може би двойка Кокалести сестри, готови да я накажат за наглостта й — задето я има или е облечена така, или тези знаци — по-добре да се спотаи някъде, преди да са я забелязали. Тъмната зала отпред изглеждаше подходящо място, в мрака нямаше да е толкова уязвима, но ако беше задънена, щеше сама да се напъха в клопката. Но вратите отляво изглеждаха обещаващи — с плетеницата от домакински модули и изтръгнати въздушни шлюзове, зейнали като очни кухини.

Метна се встрани, като се стараеше да не вдига шум. Най-близката врата зееше, от пода — като черва на изкормен труп — стърчаха жици и тръби. Тя ги прекрачи внимателно, спря, подпря се на стената и си наложи да затвори очи за десет секунди. Когато отново ги отвори, можеше да вижда по-добре в сумрака. След няколко метра подовото покритие се възстановяваше и коридорът се разделяше в две посоки. Тя избра левия ръкав, пристъпваше на пръсти и дишаше едва-едва, ослушваше се за шум от преследване. Когато мракът стана непрогледен, завъртя ориентиращия пръстен и прошепна: „Трябва ми светлина“. Слабото синкаво сияние на диода не беше кой знае какво, но бе достатъчно, за да озари стаята пред нея — голямо помещение, като дневната в техния апартамент, обрано и изоставено.

В единия ъгъл се виждаше строшен фабрикатор, до него — отворена шахта. Изтърбушен диван с влажна износена тапицерия заемаше цялата отсрещна стена. Тя задържа дъх. Отвън долетя нечий глас:

— Мамка му, къде изчезна тая кучка?

— В някоя от тези врати. Ти тръгни отдясно, аз — отляво.

Мъжки гласове, с много странен акцент, сурови, решителни. Сряда неволно потрепери. „Не са Сестрите!“ Кокалестите сестри бяха лоши — попаднеш ли им в лапите, ще ти трябва лекарска помощ, но женското общество не се връзваше с…

Хрущене. Ругатни. Нечий крак бе пропаднал в канала. Паникьосана, Сряда изтича до шахтата и се навря в нея. Шахтата извиваше рязко нагоре и в нея се поклащаха множество кабели и тръби. Тя се опита да се успокои и запълзя напред. „Дали ще мога?“ Избута се с колене, запъна се с пръсти в стената, тласна…

Задъхана от усилие, успя да се напъха достатъчно навътре, за да не се вижда от стаята. „Само да не използват инфрачервени следотърсачи или кучета“. Споменът за кучетата все още я караше да се буди посред нощ, обляна в хладна лепкава пот. „Дано да са крадци“, Но като си знаеше късмета, нищо чудно да бяха серийни изнасилвачи, садистични насилници, гонещи поредната си жертва. А тя дори нямаше резервно копие — подобно нещо струваше ужасно много пари, с каквито родителите й не разполагаха. Потрепери, запъна лакти в стените и с едно движение изключи пръстените. Изключи и имплантантите — резервния мозък, ретиновите проектори, всичко. Пълно прекъсване. Би могла да умре тук и никой нямаше да я намери, докато не разглобят стените. Можеше да е в газова яма и никога нямаше да го узнае. Но от друга страна, преследвачите й можеха да я открият, като засекат емисиите й.

— Тук ли влезе? Май не. — Шумолене, гласове и — най-страшното — бледа светлина откъм отвора. Втори глас изръмжа:

— Претърси пода бе! Нали досега ловеше инфото!

— Ловях. Но следотърсачът… казва, че е изчезнала. Изгуби я. А сигналът беше силен през целия път от тях. Сигурно се е изключила.

Не бяха тийнейджърска банда — бяха я преследвали още от дома й. Значи не бяха убийци, нито обикновени психопати. Гърлото й се сви от ужас.

— Ще проверя по-нататък. А ти се заври от тая страна, ако се е скрила някъде отдолу. Кат’ не ни чуе, може и да излезе.

— Що не пуснем азот? Веднага ще изскочи.

— Щото тогава няма да намерим и парченце от нея — отвърна презрително другият. — А поръчителите искат доказателство. — Стъпките му отекнаха върху метална решетка и спряха.

„Ще ме дебнат в коридора отвън — помисли си тя. Поне не възнамеряваха да запълнят целия сектор с азот, но дори само като ги чу да говорят за това, отново я изпълни непреодолим страх. — Някой иска да се увери, че съм мъртва! — Още една мисъл, която накара стомаха й да се свие болезнено. — Как да се измъкна?“

Почувства се малко по-добре още щом си зададе въпроса. Отнякъде се пробуди споменът за невидимия приятел и как й изнасяше лекция как да сърфира върху асансьорна кабина — в онези далечни щастливи дни на родната станция. „Първото правило, когато искаш да се отървеш от преследвачи, е да ги идентифицираш и локализираш. След това се опитай да разбереш каква карта използват и най-вече да откриеш слепите места в нея“. Не биваше да използва стълбища или асансьори, вместо тях трябваше да се измъкне през сервизната шахта, да стъпи на покрива на някоя минаваща кола и да отпраши с нея към по-безопасни места. Или пък — още едно учебно занятие — да се спусне надолу чак до Управлението на доковете и да се качи обратно, без да се покаже където и да било на картата на охранителната служба. Беше се научила да минава през стени, да изчезва от проследяващата мрежа, да се разтваря в тълпата. Спомни си с тъга първия урок на Херман: „Когато си в опасност, не се поддавай на паниката. Паниката е най-страшното оръжие“. По онова време всичко това й се струваше игра.

„И все още е игра — осъзна тя. — Игра за тях. Които и да са. Но не е необходимо да играя по техните правила. — С тази мисъл се върна и самоувереността й. — Сега накъде?“

В шахтата цареше непрогледен мрак, но тя смътно си спомняше, че води нагоре, както бе видяла миг преди да изключи светлината. Изглежда, това беше бивше жилище — мизерен коптор за евтина работна ръка, толкова жалък, че дори нямаше отделно помещение за баня и автоматични бавачки, които да почистват. Апартаментите в този сектор бяха от сглобяемия тип — херметизирани модули, свързани с уплътнени врати, заварени един за друг в огромното кухо пространство и скачени към главните артерии на станцията с помощта на сервизни тунели. Шахтата, в която се бе напъхала, вероятно бе свързана с друго херметизирано помещение. Единственият въпрос бе дали ще е достатъчно широка, за да стигне до него.

Опря гръб в стената и се закатери нагоре. Тръбите и кабелите, с техните пристягащи скоби и поддържаща арматура, малко наподобяваха стълба, а изолацията бе достатъчно мека и податлива, за да оформя нещо като дръжки за тършуващите й пръсти. На всеки половин метър тя спираше и опипваше над главата си — и се мъчеше да не мисли за дрехите си — ботушите бяха ужасно неудобни за катерене, но не можеше да ги свали, а като знаеше какви може да са последиците за якето…

Ръката й напипа празно пространство. Тя се пресегна още нагоре и установи, че кабелите извиват към горната страна на външната газоизолираща мембрана на помещението. Едно последно решително движение я изкара отгоре и тя се просна запъхтяна на подпората за кабелите: краката й продължаваха да висят във въздуха. Едва сега рискува да включи светлината на пръстена за миг, само колкото да се ориентира. Ала и краткият оглед бе достатъчен, за да предизвика в душата й лек пристъп на клаустрофобия. Шахтата се разширяваше в помещение с дължина около метър, но все още бе висока само половин метър. По-нататък се виждаше само мрак, който можеше да е поредното разклонение към входната врата — ако имаше късмет, разбира се. Сряда си пое дъх и запълзя нататък.

Наистина стигна разклонение. След него шахтата бе достатъчно широка и висока да се промъква възрастен човек. Таванът се издигна до височина метър и още едно бързо проблясване с пръстена разкри осветителни панели (угаснали и прашни) и равен под. Тя се приведе и продължи да пълзи напред на колена и лакти, колкото се може по-бързо. След пет-шест метра стигна голям вентилационен отвор и спря. „Дали съм над коридора?“ Опря ухо на мрежата и се заслуша, опитваше се да не обръща внимание на бумтежа на собствения си пулс.

— … няма да вижда нищо. — Гласът бе слаб и далечен, но ясно различим.

— Ама тя не е тук бе! — Възражение, приглушено от метала. — Къде ще я търсим сега? Казвам ти, няма я тука.

— Кажи го на оня тип, не на мене.

Сряда запълзя пак. Дишаше на пресекулки и се стараеше да не се придвижва прекалено бързо. От другата страна на коридора имаше още един модулен апартамент и може би някакъв обслужващ център, или тунел нагоре към следващото ниво, където би могла да се отърве от тези маниаци, които и да бяха. Все още й призляваше от страх, но заедно с това сега в нея тлееше въгленът на гнева. „За кои се мислят тези?“ Да я преследват като кучета из изоставените подземия на цилиндричния град — годините отлетяха в миг и в нея отново се пробуди забравеното чувство на страх и възмущение.

Още едно разклонение, още едно рисковано припалване на светлината, разкриващо поредния тунел. След десетина метра отново светна с пръстена и видя назъбен отвор малко напред, прах и отломки на пода и парчета от взривена стенна изолация. Някъде в мрака по-нататък се чуваше капене.

„По дяволите“. Под и зад нея двамата непознати дебнеха за мрежовата й сянка. Изглежда, отново се беше озовала в капан. Дали беше така обаче? Тя пропълзя около метър напред и надникна през отвора: Тук можеше да се натъкне на какво ли не — газова яма, пълна с въглероден двуокис, криогенна утечка, разкъсана изолация и стени, толкова студени, че да се вкочаниш дори само като ги докоснеш. Подуши въздуха. Усещаше как дълбоко в нея паниката отново надига глава. „Херман щеше да знае…“ Но Херман го нямаше. Херман не беше дошъл след нея от Стария Нюфи. Беше я предупредил тогава — релативистичните канали се нарушавали, когато се опитваш да преместиш единия от краищата им със скорост, по-голяма от тази на светлината, и сега нейният приемник, поставени още когато бе на дванайсет от един стажуващ на тяхната станция педиатър, агент на Херман, — беше развален. Трябваше да се измъкне сама от тази каша, ако все още искаше да отиде на купона на Сами. Или някъде другаде. Дори у дома.

— Направо гоним призраци. — Гласът бе приглушен, далечен, отекваше в коридора под нея. — Ако е тук, що не я намираме? Това е индустриална зона, приятел. Индустриална зона. Призраци, казвам ти. — В мрака под нея затрептя светлина. Сряда затаи дъх.

— Тераскан…

— Не показва нищо. Стените са от титанова сплав, не виждаш ли? Казвам ти, тук е пълно с призраци.

— Юрг хич няма да е доволен.

„Титаниеви стени?“ Тя погледна надолу. Шахтата беше метална. Ако разполагаха с терахерцов скенер, щяха да я открият за секунди — само дето тези стари метални шахти, изработени от металните отпадъци, останали при издълбаването на астероида, бяха чудесна Фарадеева клетка. Никакъв сигнал!

— А бе, я най-добре да са върнем там, дето я изгубихме. Там ще я чакаме.

Стъпки. Тежки стъпки, които се отдалечават по коридора. Сряда си пое дъх с пълни гърди. Включи пръстените за десетина секунди и почака, после ги изключи. Крачките не се върнаха, нито гневните гласове, но тя изчака още няколко минути, преди да ги включи отново, и този път ги остави да сияят на пръстите й.

Изверги — промърмори. Не че Центрис Магна гъмжеше от секс маниаци, но й беше по-лесно да повярва в това, отколкото…

Телефонът й изписука тихо.

— Да? — попита тя.

— Сряда. Аз съм Херман. Чуваш ли ме?

— Какво… — Изведнъж й се зави свят. — Много време мина!

— Да. Моля те, сега внимавай. Животът ти е в опасност. В момента прехвърлям средства на твоята сметка, ще ги изтеглиш по-късно. Дръж имплантантите си изключени; ако го направиш, ще мога да затрудня максимално преследвачите ти. Има стълба вдясно от настоящото ти местонахождение, изкачи се един етаж, намери втория изход отляво, после първия отдясно и продължавай напред. Ще стигнеш гъсто заселен район. Смеси се с тълпата, стига да има такава. Не се прибирай вкъщи, защото ще изложиш на опасност семейството си. Ще се свържа с теб скоро и ще ти дам нови инструкции. Разбра ли ме?

— Да, но… — Тя осъзна, че отново разговаря само със себе си.

— Изнасилвачи — повтори. Опитваше се да го повярва. „Херман?“ След три години мълчание мисълта за него караше коленете й да треперят, „Или си въобразявам?“ Усили светлината на пръстена и видя, че скъпоценните й ботуши са издраскани и изцапани с прах. „О, не!“ А после видя стълбата — беше вдясно от нея и се изкачваше към горния етаж. „Да!“