Чарлз Строс
Железният изгрев (20)

Интерлюдия: 3

Неколцина нови пътници се бяха качили на „Романов“ в Нови Дрезден. Един от тях бе настанен в президентския апартамент на палуба „А“, останалите бяха разпределени из различни каюти в бизнес и туристическата класа, но между всички имаше нещо общо — бяха запазили места на лайнера в последния момент, само ден след като частната яхта „Хайдегер“ се бе отбила за кратко в порта на Нови Дрезден, и всички пътуваха с фалшиви паспорти.

Луксозната каюта не беше проява на екстравагантност, а необходимост. Според инструкциите Ларс я проверяваше редовно за предаватели и различни бръмбари, които биха могли да пропълзят във всеки момент и по различни пътища. Особено когато според списъка на пътниците тук се помещаваше търговец на оръжия от Бреазил. Порция се нуждаеше от голямо помещение, за да може да провежда съвещания, а легендата, която бе избрала, трябваше да послужи за обяснение на някои странни предмети в багажа й. Което всъщност бе причината Матилде да завари на вратата на апартамента въоръжен до зъби телохранител, а самата Порция приклекнала в средата на хола пред отворен сандък с гранатомети.

— U. Матилде Тод. Влез — каза Хьост. — Изглеждаш смутена.

— Очаквах…

Хьост я дари с усмивка.

— Строг пропускателен режим? — Тя се надигна. — Какво пък, налага се да си играя ролята. Пък и защо един търговец на оръжия ще пътува в туристическа класа?

Маркс затвори вратата зад Матилде. Тя тръгна през помещението с походка на сомнамбул.

— Мина толкова време…

— Смятай, че отново си в отбора — каза Хьост.

— Вие ли сте новият ми началник? Дошли сте лично тук? — В гласа й се прокрадна изненада.

— За разлика от U. Скот, аз не обичам да оставям нещата без пряк надзор — отвърна сухо Хьост. — От два месеца търча насам-натам и се мъча да запуша пробойните. Сега е твой ред. Кажи ми какво става.

— Ами… — Матилде облиза устни. — Всичко е нагласено и за двата сценария, които ми бяха предадени — за отвличането и за другия. С изключение на ударната група. Огледахме внимателно критичните точки и набавихме необходимото оборудване. Наложи се да подкупим трима товарачи и един пиколо, за да бъде доставен багажът на борда, но работата е свършена и те преглътнаха предложената им версия, така че избягнахме необходимостта да прибягваме до специални средства за контрол. — Под „специални средства за контрол“ имаше предвид, разбира се, разклонено дърво от наноелектроди в мозъците им, което да ги превърне в марионетки. Това, което оставаше след подобна операция, обикновено не можеше да се използва за нищо, освен за съхраняване и преработка от Пропагаторите. — Питър е мой заместник, а Марк отговаря за астрогацията^[1]. Което означава, че сме готови да започнем веднага щом подадете команда.

— Чудесно. — Хьост обаче вече не се усмихваше. — А сега ми кажи какво се обърка. Искам да знам всичко.

— С плана ли? Нищо…

— Казах: всичко. Всяка, дори най-малката подробност, която е привлякла вниманието ти.

— Истината е, че нямаме опит да действаме под прикритие на чужди планети, и в началото допуснахме една-две незначителни грешки. За щастие легендата, която използвахме, беше почти перфектна — всички знаят, че сме Усъвършенствани, и са готови да ни простят някои странности. Изумителна е склонността им да повярват, че сме невинни пасажери! Никой не подложи на съмнение обяснението, че сме младежка група на обиколка из широкия свят. В началото ми се струваше абсурдно…

Порция се покашля и Матилде едва не подскочи от уплаха.

— Да си изясним нещо — заяви Хьост, втренчила поглед в нея. — Ако си свършила работата както трябва, няма от какво да се страхуваш. Ако си допуснала дребни и неизбежни грешки и си признаеш за тях, за да помогнеш в тяхното поправяне, няма от какво да се страхуваш. Това, от което трябва да се страхуваш, са последствията от прикриването на грешките. Ясно ли се изразявам? Така че престани с нервните брътвежи и ми кажи. Какво се обърка? Къде трябва да внимавам?

— Ох. — Матилде я гледаше, сякаш пред нея се бе изправило чудовище. Отпусна безпомощно рамене. — Ханс направи сцена още първата нощ, когато бяхме на кораба. Намирахме се в обществената зона — мисля, че го наричат бар — когато един от чужденците се опита да го отрови с някакъв токсичен дим. Никой не пострада всъщност. Имаше една малка шумна група пътници, които, изглежда, по някаква причина не ни харесваха. Но освен това не се е случило нищо, което да мога да определя като неблагоприятно. Скарах се на Ханс и сметнах въпроса за приключен. Останалите… — Тя сви рамене. — Не мога да контролирам идеите на другите хора относно нашите планове. Не знаех дали въобще трябва да ви занимавам с подобни…

— Всичко е ясно. — Хьост се наведе над сандъка и заразглежда черните тръби вътре. — Боя се, че някои неблагоразумни прояви на нашите предшественици са поставили Усъвършенстваните в доста лоша светлина пред света. И че ако не сме внимателни, лесно можем да събудим нови подозрения. — Замисли се за миг. — Лично аз не бих искала да утежнявам положението. — Погледна Матилде. — Не желая да чувам никакви съобщения за жестокости и ексцесии по време на предстоящата интервенция.

Матилде облекчено се усмихна.

 

 

Сряда тичаше из изоставените жилищни помещения в гравитационните пръстени на архаична станция. Отворените врати зееха като пусти очници на череп, подът всмукваше подметките й като нагорещен асфалт и я теглеше надолу и назад. Нещо невидимо тичаше след нея, душеше следите й като в кошмар — тя чуваше ту дращене на нокти по пода, ту тропот на тежки обувки. Знаеше, че си точи зъбите за нея, но не можеше да си спомни причината — миналото й бе като бял лист. Бъдещето също. Нещо я дебнеше. Преследвачът вече я настигаше… и когато я улови, в лицето я плисна кървав фонтан. Беше в тоалетната на административния блок и в чинията бе натикано нечие тяло. Тя го задърпа, замърмори: „Стани, тате“, но се оказа, че не е баща й, а клоунът Свен, с посиняло от задушаване лице и зловеща усмивка.

Събуди се с вик. Сърцето й пърхаше толкова силно, че заплашваше да изхвърчи, чаршафите бяха влажни и лепкави от студена пот. Притисната под тялото й, лявата й ръка бе съвсем безчувствена…

В леглото до нея някой изхърка. Тя се отмести и той се претърколи и почти я затисна. Сряда затвори очи. „Мисли — каза си. — Спомни си“. Все още усещаше соления вкус на кръвта в устата си, отвратителната смрад на разкъсани черва. Когато се прибра в каютата си, прекара половин час в банята, търкаше се ожесточено, но въпреки това й се струваше, че миризмата е полепнала по нея. А след това той й се обади от лазарета, да провери как е. Тя му каза, че иска да го види, и щом дойде, го дръпна вътре и го повали на пода. Желанието му бе не по-малко от нейното и двамата се вкопчиха един в друг като животни. Тя се усмихна, все още сънена, и тихо прошепна:

— Франк?

Той изхърка и се притисна в нея, но не се събуди. Оказа се, че е много внимателен — въпреки грубия си вид. Нищо общо с очакванията й — и тъкмо това, от което имаше нужда. Когато свършиха, останаха да лежат, притиснати един към друг, и той заплака. „Трябваше ли да го правя? — зачуди се тя. — Кой го е грижа?“

Въпреки че Франк спеше, до него се чувстваше в безопасност. За първи път от онази нощ на купона. Знаеше, че това е само илюзия, но беше достатъчно реална и успокояваща. „Надявам се няма да се преструва, че нищо не се е случило“.

Сряда се измъкна безшумно от леглото и тръгна към банята. Почти веднага ухото й затрептя гневно.

„Ало? — прошепна тя безгласно. — Знаеш ли кое време е?“

„Сряда. — Гласът отекваше в главата й, както винаги, когато й се обаждаше. — Чуваш ли ме?“

„Да, Херман. Тук е среднощ. Всички спят“.

„Оставих аларма да ме предупреди веднага щом станеш. Корабът, на който се намираш, току-що напусна порта и ускорява към първата скокова зона. Щом скочи, каналът, който използвам, ще се разпадне и ще останеш сама. По принцип според полетния план «Романов» трябва да направи два скока до Нова Прага, но в Дрезден на кораба се качиха неколцина пътници и можеш да очакват диверсия“.

„Диверсия?“ — Сряда се прозя, съжаляваше, че не може да се върне веднага в леглото.

„От известно време групата на Усъвършенстваните на борда на твоя кораб разменя кодирани сигнали с централата на един търговец на оръжия от Бреазил. В момента търговецът и неговите телохранители са на «Романов». От своя страна, този търговец поддържа двупосочен информационен трафик с канцеларията на старши министерския секретар Блумлайн на Нюпийс, който в момента изпълнява функцията на президент на Планетния надзорен директорат и същевременно е началник на Министерството на обществената безопасност. Макар да не разполагам със свои информатори в тези среди, съм склонен да вярвам, че търговецът на оръжие е само прикритие за високопоставен служител на МОБ, който командва собственолично операция по почистване на следите вследствие от някакъв техен вътрешен конфликт, свързан с Московския инцидент“.

„Ей, чакай малко! Какво искаш да кажеш? Какво почистване? Какво Министерство на обществената безопасност? Какъв вътрешен конфликт? — Сряда тръсна глава. — И какво общо има това с мен?“ — „Искам да се върна в леглото!“

Херман продължи с нисък безизразен глас, както винаги:

„Работя над хипотеза за унищожаването на твоята родна планета и мотивите, които се крият зад убийствата. Московската система и Нови Дрезден лежат на пътя на експанзията на Усъвършенстваните. Нюпийс и Тонто не са нищо повече от наскорошни завоевания, при това най-близки до Земята. И двете са достатъчно близо до Москва и Нови Дрезден и следователно тези светове са подходящо продължение на тяхната политика. От друга страна, Усъвършенстваните са склонни към вътрешни боричкалия и междуучрежденско съперничество. Те могат да бъдат манипулирани от външни сили, като например Есхатона. Не е изключено някое подобно учреждение вътре в Министерството на обществената безопасност на Нюпийс да е било подтикнато да се възползва от нарастващото си влияние над изявените политически фигури в Москва, като ги използва за «маша» в осъществяването на един страничен проект, а именно разработката на нарушаващи причинността оръжия. Подобни средства могат да са изключително опасни не само защото Есхатонът обикновено се намесва с цел да възпрепятства тяхната употреба на по-късен етап от хронологичната линия, но и тъй като показват тревожна тенденция към нестабилност…“

„На какъв по-късен етап? Ей, чакай малко, нали ти си Есхатонът!“

„Може ли един защитен Т-лимфоцит в капилярната система на малкото ти пръстче да твърди, че си ти? Разбира се, аз съм част от Есхатона, но не мога да твърдя, че съм Есхатонът. Есхатонът дължи по-голямата част от могъществото си на способността си да поставя под контрол нарушаването на причинността — или по-точно пътешествието във времето — най-вече за собственото си оцеляване. Действащи средства за нарушаване на причинността, особено в ръцете на други сили — независимо дали са били разработени като оръжия, като машини на времето, или като компютри — биха заплашили стабилността на неговата хронологична линия. Ето защо съществуват агенти като мен — за да следят за разпореждания от страна на оракула и да предприемат действия за опазване на причинностния интегритет на Есхатона. В случая с Москва най-разумното обяснение е, че московското правителство е експериментирало с оръжия за хроноразпад, но експериментът е излязъл извън контрол и е довел до взривяването на тяхната звезда. Но няма никакво разумно обяснение защо им е трябвало да разработват подобно оръжие и да провеждат с него опасни експерименти. Което премества фокуса на интерес върху внедряването на агенти на Усъвършенстваните. Особено във връзка с мълчанието на оракула“.

Сряда се замисли. Някои от нещата, които чу, й бяха абсолютно непонятни.

„Да не искаш да кажеш — попита тя, — че някакъв тъпак от военните е унищожил моя свят по погрешка? Или защото Усъвършенстваните са го помолили?“

„Не съвсем. — Няколко секунди тишина. Сряда усещаше, че едва сдържа гнева си. — Когато завладяват нова планета, Усъвършенстваните не го правят под дулата на оръжията. В началото инсценират кризисна ситуация, а сетне предлагат помощта си за нейното разрешаване. Но главното им оръжие е опитът им в прилагането на съхраняващ и неврален интерфейс. И макар шантажът да е едно от средствата за индиректен натиск, те често действат чрез поставяне под директен контрол на ключови политически фигури — отвличат ги, копират съществуващата неврална инфраструктура и инсталират имплантант. Понякога запазват личността непокътната и само добавят команден профил, в други случаи изтриват всичко и превръщат тялото в марионетка с дистанционно управление. Използват релативистичен канал за управление на тялото и така се подсигуряват срещу възможността да бъдат обвинени в намеса във вътрешните работи, а каналът може да се прекъсне само при пряко мозъчно сканиране или свръхсветлинен полет. Усъвършенстваните са прочути с търпението си: след като пристигнат в избраната система, подбират петдесет до сто начинаещи служители и изчакват двайсет-трийсет години, докато една или повече от техните марионетки бъде издигната на ръководна длъжност. Това е бавен и трудоемък процес, но много по-евтин и безопасен, отколкото пряката намеса чрез междузвезден конфликт“.

„Искаш да кажеш, че го правят постоянно?“

„Не съвсем. До момента са завладели двайсетина свята. Според моите изчисления ще са им нужни поне още двеста години, преди да се превърнат в сериозна заплаха“.

„Хм. — Сряда се замисли. — Но никой от дипломатите не може да е тяхна марионетка. За да стигнат до посолствата, са използвали свръхсветлинен транспорт. Значи излиза, че няма никакви доказателства“.

„Няма — потвърди Херман. — Интересът на Усъвършенстваните към теб и нещата, които откри на Нюфи преди евакуацията, показват, че станцията е била използвана като входен пункт за прехвърляне на агентурата няколко години. Изглежда обаче групата за предизвикване на кризисна ситуация в Москва е действала невнимателно. За това подсказват опитите на Усъвършенстваните да избиват московските дипломати, макар че все още не съм сигурен дали това е единственият мотив. Замесената фракция, изглежда, се опитва да принуди московския дипломатически корпус да изпрати неопровержимия код за атака на бомбардировачите, като по такъв начин предизвика политическа криза в Нови Дрезден, с усложнения на други места. Но е трудно да се твърди със сигурност“.

„Но ти… ти… — Сряда не можеше да намери подходящите думи, — ти си част от Есхатона. Не можеш ли да ги спреш? Не искате ли да ги спрете?“

„Защо мислиш разговарям с теб? Не мога да поправя разрушаването на Москва, тъй като инцидентът не е задействал имунохронологичния отговор на Есхатона. По-висши инстанции разследват възможността за пряка заплаха срещу Есхатона. Аз се опитвам да попреча на Усъвършенстваните в плановете им да превземат Нови Дрезден, или каквото там са намислили. Освен това задачата ми е да не им позволя да сложат ръка на окончателните чертежи от московския оръжеен проект. В добавка към това се старая да държа в течение дипломатическите представители от Земята. Това е отговор на ниско ниво, по стандартите на Есхатона. От друга страна, идеологическата система на Усъвършенстваните определя Есхатона като враг номер едно и работи за неговото унищожение. Не им е по силите да го направят и затова все още не са успели да пробудят неговите първични защитни рефлекси, но ако успеят… хубаво ще е да не си в обсег от поне хиляда светлинни години“.

„Така значи. — Гласът й прозвуча уплашено и тя съжали. — А какво ще стане с мен? Какво ще правя след това? Семейството ми…“ — Отново я изпълни чувството за огромна и невъзвратима загуба. Тя погледна спящия Франк.

„Достатъчно си голяма да избереш сама бъдещето си. Не мога да поема отговорност за събития, в които не съм имал пряко участие. Но ще се погрижа поне на първо време да не ти липсват финансови средства — докато не уредиш живота си, стига да оцелееш през следващите няколко дена“.

„Стига да оцелея? — Сряда се извърна към картината на стената. — Какво искаш да кажеш?“

„Група на Усъвършенстваните от МОБ не е на борда на кораба случайно. По някое време след следващия скок очаквам да предприемат нещо драстично. Възможно е да направят опит да те отвлекат и марионетизират, но на кораба има прекалено много свидетели, с които вече си разговаряла. По-логично е да вземат мерки «Романов» да не стигне крайната си цел. Така че бъди готова. Изучи местата за проникване в екипажните отсеци и корабното устройство — вече прехвърлих подробна информация за това в пръстените ти. И още нещо — на кораба се качиха трима дипломати от Земната ООН. Можеш да им се довериш напълно. Най-вече на Мартин Спрингфийлд, който е работил в миналото за мен. Той сигурно ще успее да те защити. А, да не забравя. Ако по някаква случайност ти попаднат документите за оръжейния тест на Усъвършенстваните в Московската система, предай ги на дипломатите. Това е единственият начин да им причиниш сериозна вреда“.

„Ще го имам предвид. — Гласът й потрепери. — Но ти каза, че се готвят да разбият вратата и да ме отвлекат — какво да направя, ако се опитат?“

„Съвсем просто е — гледай да не си си в каютата, когато опитат. Повече не можем да разговаряме. Разтоварих още някои необходими неща в пръстените ти. И не се разделяй с якето си“.

„С якето?“

„Да. Не знаеш кога може да ти потрябва. — Гласът на Херман съвсем отслабна. — Успех и дочуване. Ах, да, и ако по някаква случайност «Романов» стигне Нова Прага, поговори с Рейчъл, преди да решиш да се разходиш на повърхността. В противен случай може да се случат неприятни неща…“

Щрак. Разговорът прекъсна. Сряда изруга шепнешком, после забеляза, че Франк се е събудил.

— Какво става? — попита той, втренчил поглед в нея. — Да не би някой да ти се сърди?

Тя го гледаше с разтуптяно сърце, устата й беше пресъхнала.

— Моят невидим приятел… Кога е следващият скок?

— Най-рано след един ден. Защо не дойдеш при мен да ми разкажеш? — Той се отмести да й направи място в леглото.

— Но аз… — Тя млъкна, едва сега осъзнала какво й казва. — Един ден? — Придобитата от неприятни преживявания недоверчивост й подсказваше, че не е редно да споменава за съществуването на Херман. Логиката обаче възразяваше: настояваше, че Франк може да й е полезен. — Май не бива да говоря за това — рече тя. — Пък и сигурно ще ме сметнеш за луда!

— Няма. — Той я погледна замислено. — Не мисля, че си луда. — Изражението му беше честно и малко обидено, което го правеше още по-непредсказуем. — Защо не започнеш от самото начало?

Тя седна на леглото. Той я притегли към себе си.

— Когато бях малка, имах невидим приятел — почна тя. — Узнах, че работи за Есхатона, едва след като взривиха родната ми планета…

 

 

Рейчъл отвори вратата на тясната служебна каюта и Мартин вдигна глава. Лицето му беше изопнато и уморено.

— Как си?

— Никога не съм била по-добре — отвърна тя с изтощена усмивка и се прозя. — По дяволите, трябва ми нещо за събуждане. — Погледна жената с униформа от другата страна на масата. — Ще ни запознаеш ли?

— О, извинявайте и двете. Това е младши лейтенант Щефани Грейс. Тъкмо се прибира от отпуск на повърхността. Докато отсъстваше, работих с нейния шеф, старши офицер Макс Фром. Щефи, запознай се с жена ми — Рейчъл Мансур. Рейчъл е културен аташе с…

— Не това представяне. — Рейчъл се усмихна уморено и извади картата от вътрешния си джоб. — На снимката главата й бе заобиколена от холографското лого на ООН. — Черната кантора. Полковник Мансур, Комбиниран корпус за отбрана, Постоянен комитет на ООН за Многостранно междузвездно разоръжаване. Официалната форма е само когато се налага да поставя някого на мястото му, както се досещате. Бих предпочела обаче пасажерите и вашите колеги да не са в течение на истинската ми работа. Ясно ли се изразявам?

Момичето… не, вероятно вече прехвърляше двайсет, а може би това дори бе втората или третата й кариера — я гледаше уплашено.

— Какво става? Ако е нещо, което застрашава кораба, трябва незабавно да информираме капитана.

— Хъм. — Рейчъл се замисли. — През следващите шест часа ще издирваме един престъпник — сериен убиец, — който пътува на борда на вашия кораб и ликвидира по една избрана жертва на всяка спирка. — Тя млъкна.

Младата жена трепна и погледите им се срещнаха.

— Полковник, струва ми се, че подобно разследване не е от ранга на Черната кантора?

— Не и когато всички жертви са посланици от едно планетно правителство в изгнание, изстреляло атомни бомбардировачи към друга планета — отвърна все така уморено Рейчъл. — Но това, лейтенант, ще си остане между нас. Нашият сериен убиец се опитва да предизвика война с употребата на оръжия за масово поразяване. Лично ще информирам капитана, но ако дочуя по други канали, че новината се е разпространила…

— Разбрах. — Щефи я гледаше все така уплашено. — Затова значи съпругът ви… — тя премести поглед към Мартин — се рови в транзитния ни архив за последните шест месеца. Нали казахте, че имало още нещо?

— Ами… — Рейчъл се поколеба. — Става въпрос за мотивите. Убиецът не е вълк единак, по-скоро е професионалист, дори група професионалисти, представители на определена междузвездна сила. Те са твърдо решени да прикрият следите си. Сега, след като знаят, че сме ги надушили, е възможно да предприемат какво ли не. Надявам се, че няма да направят нещо, което да навреди на кораба, но не съм сигурна. — Тя сви рамене.

— В такъв случай се налага незабавно да информирам капитана — заяви решително Щефи. — Тя трябва да знае, щом убийците могат да преминат към действие още по време на полет. На борда капитанът е всичко. Пък и досега не сме напреднали особено в разследването. — Тя махна с ръка към трепкащите във въздуха списъци. — Имаме две хиляди и петстотин пътници и седемстотин души екипаж. На всяка спирка човекопотокът е три хиляди души и честно казано, двамата с мъжа ви сме претрупали с информация. Ако разполагате с неопровержими доказателства за пред капитана, ще се погрижа да получите пълната й подкрепа.

— Добре, да идем да си поговорим с вашия капитан.

Мартин се надигна.

— Искаш ли да дойда с теб?

Рейчъл въздъхна.

— Мислиш ли, че можеш да продължиш без нас? Не мисля, че ще се забавя…

— Ще се справя. — Мартин поклати глава. — Все още работя над пътниците от туристическа класа. Мислех си, че ще е лесно, но после Щефи попита какво би станало, ако пътникът слезе от борда и се отпише, свърши си работата, а сетне се върне под друго име и в друга класа? Страхотна каша.

— Не съвсем — обади се Щефи. — Разполагаме с някои биометрични данни за пътниците. Но нямаме право да извършваме полицейско разследване, така че генетичната инспекция на всеки пътник може да бъде извършена само със специално разрешение от… — Тя погледна към тавана. — Тръгваме ли при капитана?

 

 

Капитан Назма Хюсеин се беше намръщила. Денят бе отвратителен.

Първо, отпътуването беше забавено с шест часа заради някаква глупава бъркотия на повърхността, попречила на неколцина пасажери с дипломатически статут да се върнат навреме — а всеки час престой струваше ужасно скъпо. След това проблемът с балансировката в един от четирите главни резервоара в долната полусфера на корпуса на лайнера: бе нарушена от постоянен теч, което говореше, че при последното скачване е бил повреден някой от стабилизаторите. Все пак бе успяла да се измъкне от мостика и да остави там да се разпорежда Виктор — и откри, че я чака цяла тълпа нейни подчинени, начело с главния счетоводител. И всички очакваха заповеди и имаха проблеми. А сега и това…

— Да чуя отново — рече тя, докато се опитваше да се съсредоточи, което бе ужасно трудно след дванайсет часа вахта. — Какво по-точно очаквате да се случи на кораба?

Дипломатката изглеждаше уморена поне колкото нея.

— Един или повече от вашите пътници, или някой наскоро постъпил член на екипажа, използват кораба ви като отправна точка, за да извършват убийство на всяка от спирките — обясни тя. — Имам заповед да попреча това да продължи. Което е чудесно, разбира се, но съм склонна да смятам, че убиецът действа по нареждане на по-висша инстанция и ще се опита да си прикрие следите с всякакви възможни средства.

— С всякакви средства? — Капитан Хюсеин повдигна вежди. — Да не говорите за избиване на свидетели — пътници и членове на екипажа? Или дори за действия, които биха могли да изложат на риск самия кораб?

— Не зная — призна Рейчъл. — Съжалявам, че не мога да ви кажа нищо по-конкретно, но от тези негодници може да се очаква всичко. Вчера бях на повърхността и успяхме да попречим на поредния им удар, но клопката не се получи, най-вече защото убиецът прояви неочаквана охота да изтребва невинни свидетели. Сега сигурно се спотайва, но е твърдо решен да осъществи замисленото и не мога да гарантирам, че няма да направи някоя глупост.

— Страхотно! — Назма метна поглед към екрана с предстоящите задачи. Повечето премигваха в червено, което означаваше, че не търпят отлагане. — Знаете ли кого търсите? И какво очаквате да направя с него, или с тях, когато ги откриете? — Погледна младата жена зад Рейчъл — Тя полагаше отчаяни усилия да се слее със стената, очевидно изплашена, че е станала приносителка на лоши вести. „Нищо, нека се поизпоти“. Назма я прониза със „строг поглед трета степен“, после отново се обърна към дипломатката. — Искрено се надявам, че няма да предложите нещо от рода на смяна на маршрута.

— О, не — отвърна Рейчъл малко объркано. — „Май точно това смятах да предложа“ — помисли си. — Безопасността на вашия кораб е от първостепенно значение. Основната ми грижа е да ги идентифицираме, така че да бъдат арестувани без много шум веднага след като пристигнем на следващата станция — или по-скоро в случай, че усетим някаква заплаха. — Назма се отпусна, но при следващите думи на Рейчъл почти подскочи — Проблемът е, че списъкът на заподозрените надхвърля двеста души, а разполагаме само с десет дни, за да ги проверим. Това са хората, които са слизали на всички планети, на които са ставали инцидентите — ако обаче търсим група, списъкът ще нарасне до 460 души. Та се чудех, ще можете ли да ни отделите малко помощници, например от счетоводството, за да ускорим разследването. — Усмихна се насила.

„Само това ми липсваше!“ — Капитан Хюсеин отново погледна екрана. Червените редове не намаляваха, а и нямаше надежда това да стане без нейна намеса. Но алтернативата…

— Лейтенант Грейс. — Тя погледна Щефи и младата жена се изпъна в стойка „мирно“. — Моля, предайте моите почитания на капитан втори ранг Луис и я информирайте, че трябва да ви оказва пълно съдействие за всичко, което ще е необходимо в разследването на полковник…

— Мансур — подсказа жената.

— На полковник Мансур. Когато изработите окончателния списък на заподозрените, искам да го видя, преди да преминете към действие. Очаквам и ежедневни доклади в директорията на Отдела за сигурност. Разбира се, искам да съм в течение и ако не откриете убиец на кораба. Доволна ли сте?

— Повече от доволна. — Рейчъл изглеждаше почти учудена и този път усмивката й беше искрена. — Благодаря ви!

— Няма нужда. — Назма махна с ръка. — Нямаше да ме бива за тази работа, ако позволявах на борда да се разхождат необезпокоявано убийци. Само ще ви помоля да действате деликатно и да не плашите останалите пътници. А сега, извинете ме, но някой трябва да управлява този кораб.

 

 

„Прилича на горила“ — помисли си Мартин, докато се приближаваше към военния кореспондент, седнал в дъното на пустеещото фоайе. Журналистът се бе отпуснал на едно диванче, със застинала усмивка на лицето, преметнал ръка през раменете на девойка с бледа кожа и сериозно увлечение по черното — черна коса, черни обувки, черни панталони и черно яке — но пък с голяма синя превръзка на челото. Беше се облегнала на рамото му по начин, който подсказваше за сериозна връзка. „Много са сладки“ — помисли си цинично Мартин. Кореспондентът сигурно бе висок поне два метра, с едро тяло, но без тлъстини. Късо подстригана черна коса, старомодни инфоочила с рогови рамки и черно кожено яке. Девойката тихо му говореше нещо и от време на време опираше брадичка на рамото му. Горилата беше целият слух и очевидно изразяваше съгласието си със сумтене. Двамата бяха толкова погълнати един от друг, че въобще не забелязаха приближаващия се Мартин. „Почва се“ — рече си той и излезе на сцената.

— Здрасти — подметна небрежно. — Вие ли сте, хъм, Франк, Джонсън от лондонския „Таймс“?

Горилата повдигна вежди и го стрелна с проницателен поглед. Младата жена също го гледаше. Мартин почти не й обръщаше внимание.

— А вие сте? — отвърна с въпрос едрият мъж.

Мартин се нагласи на дивана срещу тях.

— Казвам се Спрингфийлд. От дипломатическия корпус на ООН. — „Странно — рече си. И двамата го гледаха със застинали, почти втрещени лица. — Какво им стана?“ — Та вие ли сте Франк Джонсън? Преди да продължа… — Той извади дипломатическия си паспорт и го показа. Горилата примижа подозрително, после изръмжа:

— Да. Не сте дошли за автограф, нали? — Почеса се по лявата ръка и потръпна. Мартин веднага се досети за причината.

— Вчера вечерта бяхте ли на приема в московското посолство? — продължи той и премести поглед към младата жена. — И двамата? — За миг зениците й се разшириха, после тя извърна глава с престорена досада.

— Виждам дипломатически паспорт — заговори предпазливо Франк. Не сваляше внимателния си поглед от Мартин.

— И човек, който задава въпроси за нещо, което може би не му влиза в работата. Питам се, знае ли управата на този кораб какво става? Дали този паспорт е истински, или не? Не искам да се обиждате, но подобни въпроси са в нарушение на журналистическата свобода.

Мартин се облегна назад, без да откъсва очи от него. „Не е глупав, въпреки че е едър и тромав… хъм, откъде да започна? Всъщност дори не бих казал, че е на челно място в списъка на заподозрените“.

— Не е изключено — отвърна той. — Само че подобни въпроси не се задават току-така.

— Сигурно. Защо тогава не ми кажете кое е „току“ и кое — „така“, пък аз ще реша дали да ви отговарям?

— Хъм. — Мартин присви очи. Жената го разглеждаше с нескрито любопитство. — Ако сте били в московското посолство в Сараево, сто на сто сте видели доста трупове. — Журналистът потръпна отново. „Сега те сгащих“. — Може би не ви е известно, но подобни неща са се случвали и преди. Имаме причини да смятаме, че лицата, отговорни за това деяние — той млъкна, за да им даде им време да преглътнат информацията, — се намират на борда на този кораб. Не мога да ви заставя да разговаряте с мен. Но ако знаете нещо и го скриете, ще помогнете на убийците да се измъкнат безнаказано.

— „Пробив под ватерлинията“. Журналистът кимаше леко, с което издаваше все още неосъзнатото си примирение пред неоспоримите факти. — Опитвам се да сглобя картината на онова, което се е случило в нощта на инцидента, за да помогна на разследването, и ако желаете да направите изявление, можете да ни окажете голяма помощ. — Вдигна едва забележимо рамене. — Не съм полицай. Просто се нуждаем от цялата налична информация.

Франк се наведе напред и смръщи вежди.

— Искам да проверя паспорта ви, ако нямате нищо против. Имате ли? — Протегна ръка. Мартин помисли за миг, после неохотно му подаде пластмасовата плочка. Момичето се наведе до рамото на Франк и я разгледа. Франк Щракна с пръсти за шумоизолираща завеса и приглушено каза нещо на корабната компютърна мрежа. След миг кимна, отново щракна с пръсти и върна паспорта. — Всичко е наред. Ще говоря с вас.

Мартин беше доволен: Франк беше готов да сътрудничи, а това, че имаше журналистически опит с подобни инциденти, щеше да е от полза. Той извади диктофона и го постави на масата.

— Запис на разговор с Франк Джонсън, проведен от Мартин Спрингфийлд…

— Чакайте малко. Вие сте Мартин Спрингфийлд? — Младата жена се надигна, впила поглед в него.

— Сряда… — Горилата сложи ръка на рамото й.

— Да. Мартин Спрингфийлд. Защо?

Момичето облиза устни.

— И вие ли сте приятел на Херман?

Мартин се облещи. „Какво става, по дяволите?“ Безброй спомени изплуваха едновременно, безизразен глас, нашепващ в мъртвилото на нощта по нелегално задействани релативистични канали.

— Работил съм за него — чу той гласа си и сърцето му подскочи. — Откъде знаете това име?

— Аз също върша това-онова за него. — Тя отново облиза устни.

— Сряда… — Франк й хвърли предупредителен поглед. — По дяволите. Не е необходимо да разказваш на всички…

— Няма нищо — успокои го Мартин и се наведе към диктофона. — Изтриване на досегащния запис. — „Какво става тук, за Бога?“ Изведнъж почувства странна празнота в стомаха си. Невъзможно бе да е случайност, а щом и Херман бе замесен, това означаваше, че играта е с големи залози. — Кораб, постави изолираща завеса около тази маса. Код за неутрализиране — „Червена коала“.

— Кодът приет. Изолираща завеса поставена. — Всички звуци от околния свят станаха приглушени и отслабени.

— Какво правите тук? — попита го напрегнато Сряда. Мартин наблюдаваше внимателно и двамата: държането им един с друг разказваше собствена история. Той се намръщи. — Там долу… — Момичето преглътна. — Аз ли бях целта?

— Вие? — Мартин се ококори. — Защо смятате, че може да сте цел на бомбен атентат?

— Не й е за първи път — изръмжа Франк. — Тя е бежанка от Москва, една от оцелелите от периферните станции. Преместили са ги на Септагон, а после някой избил семейството й, както изглежда, заради нещо, което е взела или е оставила, един Господ знае. След това са я проследили дотук.

Обзет от странно вълнение, Мартин попита направо:

— Херман ли ви прати тук?

— Да. — Тя скръсти ръце. — Но вече започвам да си мисля, че не е добре да го слушам.

„Значи ставаме двама“ — съгласи се той мълчаливо.

— От опит знам, че Херман не прави нищо случайно. Той ли ви каза името ми? — Тя кимна. — Хъм, така значи. Изглежда, Херман смята, че вашият и моят проблем са свързани — и че са част от нещо по-голямо, което го интересува. — Той изгледа Франк. — А това е новина за вас. Откъде идвате?

Франк се почеса по главата, гледаше замислено.

— Знаете ли, това е много добър въпрос. Аз съм пътуващ кореспондент на „Таймс“. Бях набелязал всички горещи точки, свързани с кризата Москва — Дрезден. С нея се срещнахме по пътя и тя ми разказа всичко. — Той кимна към Сряда.

Тя се размърда и каза бавно:

— Херман ми каза да го открия. Каза ми, че ако напише статия за това, онези вероятно ще се откажат да ме преследват.

— Което е вярно… донякъде — измърмори Мартин по-скоро на себе си. — Какво друго?

Сряда си пое дъх.

— Израснах на една от външните станции на Москва. Малко преди евакуацията Херман ме прати да проверя нещо. Открих… труп. В митническия отдел. Човекът беше убит. Херман ми каза да скрия едни документи, неща от каютата на капитана в евакуационния кораб. Успях да се измъкна, без никой да ме забележи. — Тя потрепери, очевидно под влиянието на неприятни спомени. — А после някой изби семейството ми и се опита да ме убие. — Тя се вкопчи във Франк като удавник.

— Не вярвам в съвпаденията — замислено каза Мартин. По гърба му се стичаха ледени капки пот. „Херман участва в това“. Само тази мисъл бе достатъчна дланите му да започнат да лепнат, Херман бе кодовото название на един агент — човек или нещо друго, — когото Есхатонът бе използвал, когато го пращаше да върши разни неща. „Работата наистина е сериозна. Как ли ще реагира Рейчъл! Очите й ще изхвръкнат!“ Той погледна Сряда. — Вижте, трябва незабавно да разговарям с жена ми. Тя е… сигурно сте я видели в посолството. — Той преглътна. — Тя е експерт в борбата с терористите. Двамата ще се погрижим за вашата безопасност. Между другото, имате ли някаква представа кой ви преследва? Защото ако успеем да намалим кръга от заподозрени и да докажем, че това е същата сган, която избива московските дипломати, нещата значително ще се улеснят…

— Имам, разбира се. — Сряда кимна. — Херман ми каза снощи. Усъвършенстваните. Една тяхна група пътува на борда на този кораб още от Нюпийс. Според него те възнамеряват да предприемат нещо след първия скок. — Тя направи кисела физиономия. — Тъкмо се опитвахме да решим какво да правим…