Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Есхатонът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Iron Sunrise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Чарлз Строс. Железният изгрев

Американска. Първо издание

Превод: Юлиян Стойков

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Силвия Николова

ИК „БАРД“ ООД, София, 2006

ISBN: 954-585-724-2

 

Charles Stross

Iron Sunrise

 

© 2003 by Charles Stross

© Юлиян Стойнов, превод, 2006

© „Megachrom“, оформление на корица, 2006

© ИК „БАРД“ ООД, 2006

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 27

История

  1. — Добавяне

Благодарните мъртви

— Не мога да повярвам!

Рейчъл никога не бе виждала Джордж Чо толкова ядосан. Гледката беше впечатляваща и може би дори щеше да й се стори страшна, ако нямаше други по-важни неща, за които да се притеснява.

— Планът им не успя — каза тя, мъчеше се да запази спокойствие. — Шестима убити и цял куп ранени, но не постигнаха замисленото. Реактивната броня отрази повечето шрапнели, а аз успях да се просна на пода навреме. — Стисна ръце, за да овладее треперенето.

— Защо след това районът не беше отцепен? Защо не знаем кой го е направил… Какво стана с камерите?

— Да не смяташ, че са били аматьори? — попита тя не по-малко ядосано, след това го заобиколи, отиде до прозореца и надникна към поляната. Светлините бяха угаснали, както и повечето електронни прибори в посолството. Електромагнитният импулс не беше от най-силните, но бе достатъчен да повреди почти всички уреди с изключение на специалното военно снаряжение. А някой бе залепил върху обективите на камерите лепенки с ухилен до уши клоун. — Клоуни-убийци — да, но не и аматьори.

Линейките бяха откарали пострадалите в близките болници. Бяха останали само няколко машини, но с изключени сирени, тъй като на тревата сега бяха подредени единствено труповете. Нямаше вече закъде да се бърза и патолозите и криминалистите обикаляха и събираха материал за разследване. Любезни мъже и жени в тъмни костюми разпитваха хората от персонала…

— Нагласихме им сцената за стрелба отдалече — припомни му Рейчъл й потръпна. Спомни си вледеняващото чувство, когато излезе на сцената, макар да бе облечена в непробиваема жилетка и да знаеше, че пред нея е монтиран реактивен бронещит, а зад вратата има носилка, оборудвана с всичко необходимо за реанимация. На улицата отзад пък чакаше линейка. Освен това знаеше, че снайперистът ще трябва да стреля през фиксиран отвор, ограничен от прозорците и подиума в дъното на помещението, и че балистичният радар в предната част на опасната зона ще вдигне навреме металните плочи точно на пътя на управляемата ракета с размер на куршум, преди тя да стигне до нея. И знаеше, че на покривите отвън са разположени две противоснайперистки групи. И въпреки това не беше сигурна дали всеки дъх, който си поема, няма да е последният. — Те не са глупаци. Никога не излизай с нож срещу огнестрелно оръжие. По-добре се въоръжи с противопехотна мина.

— И този път се измъкнаха. — Джордж се отпусна уморено на дивана. — Трябваше да се сетим, че…

— Тран? — попита Рейчъл.

— Изтекла е информация — отвърна спокойно специалистът. — Заложихме мед и привлякохме пчелите, но вероятно е замесен някой от пътниците на „Романов“. Не знаем кой, защото записите от наблюдателните камери са изтрити от импулса, а нищо чудно престъпникът да се е измъкнал с ранените. Има и по-неприятна възможност — да са от някоя високо развита планета като Септагон, с достъп до техника за мозъчен контрол, и тогава убиецът може да е всеки, от пътник до член на обслужващия персонал, завербуван в последните пет минути. А ние не можем да докажем нищо. Изглежда, единственото, което ни остава, е да замахнем с големия чук и да не позволим на кораба да отлети. Да задържим всички. Искаш ли да те свържа с Мартин? Да го накарам да спусне бариерата?

— Не го прави още — отвърна Рейчъл.

— Напротив, направи го — обади се Чо и въздъхна. — Ще ги арестуваме. Въпреки че това ще ги предупреди, че знаем. Те вече сигурно се досещат — вероятно подозират, иначе защо да бягат от клопката…

— Не е задължително — прекъсна го Рейчъл. — Виж, ако задържим кораба, със сигурност ще открием убиеца — най-вероятно мъртъв, ако тези хора са толкова безкомпромисни, колкото предполагам. Ако го направим, какво ще последва? Ще ви кажа какво: ще настъпи пауза, после ще дойде друг убиец, Но този път няма да знаем откъде ще тръгне и в какъв ред ще ги кара. Трябва да им позволим да избягат — но да сме на една крачка пред тях.

Джордж се надигна и пак закрачи из стаята.

— Не мога да поема подобен риск. Те стават все по-дръзки — от селективно убийство към безразборно изтребване! Какво ще е следващото — куфарче с атомна бомба? Да не би да си мислите, че не са способни на това?

— Със сигурност са способни — каза Рейчъл. — Но въпреки това ще се съгласиш, че най-важното сега е да ги изпреварим, ако не за друго, то за да разберем кой стои зад всичко това.

— Намислила си да се качиш на кораба — обади се Тран.

— Не виждам друга възможност. — Ситуацията й се стори странно позната — за да се задържи на крачка пред кризата, носеща се със свръхсветлинна скорост, отново трябваше да яхне куршума. — Моите препоръки са да позволим на „Романов“ да отпътува, но на борда ще се качим аз и хората, които подбереш. Ще се наложи да се свържеш с капитана и да му обясниш, че въпросът е от огромна важност и че трябва да ни оказва пълно съдействие. А междувременно останалите ще продължат с „Глориана“ към следващата спирка, където има московско представителство — струва ми се, че беше Виена. Ако не греша, разбира се. И там ще заложите клопка. Може да оставите няколко души тук да държат под око Мороу и Бакстър. — Тя преглътна. — По време на полета ще се сближа с екипажа на кораба и ще се опитам да установя има ли пътници, които са се държали или се държат подозрително. В смисъл — преди и след атентата. Мартин също може да е надушил нещо. Още не съм имала време да проверя. На кораба сигурно пазят записите от наблюдателните камери. Може дори да ги разкрием, преди да стигнем следващия порт.

— Не е сигурно — рече Джо. — Ами ако ги, уплашиш и се покрият?

— Както и да е, поне ще съм близо до тях и ще мога да ги спра. Няма да ми е за първи път. Но ако ще го правим, трябва да започнем веднага. „Романов“ отпътува след пет часа. Трябва да разполагам с напълно достоверна легенда и необходимото снаряжение. Дипломатическо куфарче, ако е възможно, снабдено с миниатюрна възпроизвеждаща машина, като онази, която използвах последния път. — Тя се престори, че не забелязва смръщеното лице на Джордж. — Но искам преди това да смъкна тази проклета маска, да се обадя на Мартин и да му кажа да остане на борда. Ако нямаш нищо против…

— Ако нямам… — Джордж поклати глава. — Тран. Какво ще кажеш за плана на Рейчъл?

— Боя се, че е права — отвърна Тран. — От кого ще имаш нужда, Рейчъл?

— За подобна работа? — Тя сви рамене. — Никой не е готов за това. Лично аз смятам, че най-доброто прикритие е да нямаш прикритие. Ако тръгна с Мартин, ще действаме явно — двойка дипломати от ООН, пътуващи към новото си назначение на Нюпийс. Никакви легенди — така няма да се наложи да полагаме допълнителни усилия и освен това ще разполагаме с необходимия авторитет да разговаряме с капитана и прочее. Какво следваше там? Нова Прага, после Нюпийс. Чух някой да изрежда тези имена, нали? Последното е свързано с нещо неприятно, някакви жестокости.

— Нюпийс. — Джордж го каза така, сякаш името е прокълнато. — Точно така. Не бива да стъпваш там без дипломатически имунитет. Дори с имунитет. Ще ти пратя доклада от разузнаването за това място. Но ако питаш мен, не слизай там.

— Толкова ли е зле?

— Това е диктатура под властта на Усъвършенстваните — обясни намръщено Тран. — Гнусна местна идеология, която възникна от нищото и взе да расте, като петна по гърба на крастава жаба. Между другото сега се сещам за нещо, свързано с Нюпийс. На „Романов“ пътува и един военен кореспондент, който разследва гибелта на Москва. От известно време се рови в тази история и, изглежда, е надушил нещо, защото в една от статиите си говори за преследване и изтребване на оцелелите — добре, че не е забелязал, че са все дипломати. Натъкнахме се на него, докато събирахме информация по ключови думи — „Романов“ и „Усъвършенстваните“ бяха две от тях и се срещат в статията му. Нищо повече от трескаво увлечение до момента, но Усъвършенстваните сигурно също са го забелязали. Както и да е, те са местната сила и от известно време проявяват нездрав интерес към делата на съседите си.

— Достатъчно безцеремонни са и затова не ми се ще да слизаш на някой от техните светове — със или без дипломатически имунитет — добави Джордж. — Добре, разполагаш с пет часа до излитане, но три от тях ще са ти нужни, за да се добереш до космоелеватора и да се качиш на орбита. Така че тръгвай. Ще ти осигуря кредитна линия за мисията, за да я използваш при нужда. Тран, тръгваш с Рейчъл. Инструктирай я за Усъвършенстваните, просто за всеки случай. Рейчъл, Мартин ще пътува с теб. Той познава кораба и ще ти е технически съветник. Качиш ли се на борда, ще разговаряме с релативистична връзка и майната им на разходите. Точно сега по-важното е да разчистим тази бъркотия. Хайде, не се мотайте. — Той й протегна ръка. Рейчъл се поколеба, после я стисна. — Късмет — пожела й той. — Имам чувството, че ще ти е нужен.

 

 

Ужасът никога не свършва, но след известно време свикваш да живееш с него; мислеше си Рейчъл. Или по-скоро свикваш да живееш между него, в интервалите, в празното пространство между колонките на новините, в тихите цивилизовани времена, които придават сладост на работата. Свикваш да живееш, за да бъдат по-големи тези бели места, за да намалиш новините, за да се придвижиш към края на историята, да превърнеш вселената в безопасно място. Но знаеш, че най-доброто, на което можеш да се надяваш, е равният резултат, а по-вероятно е някой ден да загубиш. Топли те мисълта, че си на страната на добрите. Че някой трябва да го направи. А после…

Измет. Нямаше друга дума за това. Граната по време на прием в памет на невинно загинали хора. Измет и нищо повече. Пред погледа й изникваха картини. Пищящи хора, дете с откъсната ръка, обезглавена жена. Момиче с призрачно бледо лице на първия ред, наведено над окървавения си приятел…

— Готови ли сте със снаряжението? — попита тя.

— Един момент. — Приткин извади диагностичната си сонда. — Зареждам. Пъхни си пръста ето тук. Да споделиш някои тайни.

— Хубаво де. — Рейчъл протегна ръка и опря върха на пръста си в сондата, после изчака сигнала, обозначаващ успешна размяна на квантовия ключ. Приткин пъхна сондата в нишата в предния край на големия куфар и почака, докато светлината в основата му блесна в червено. След това я извади.

— Сега вече е само твой. Въоръжен и зареден. — Изправи се и прибра сондата.

— На сметката на кое министерство ще се води? — попита Рейчъл. — Че като знам последния път…

— На Министерството на колективната отбрана — отвърна с мрачна усмивка Приткин. — Вътре има някои наистина любопитни неща.

— Мога да си представя. — Рейчъл огледа преценяващо куфара. — Истински военен фабрикатор?

— Именно. Този малък рог на изобилието е в състояние, с малко помощ и насочване от твоя страна, да създаде цялостен военнопромишлен комплекс. Внимавай да не го изгубиш.

— Веднъж е случайност, вторият път — нехайство. Ще внимавам. — Тя се наведе към куфара. — Познаваш ли ме?

— Очаквам командите на упълномощения офицер. Имате пълен контрол.

— Браво, това ми харесва. Куфар, следвай ме. — Тя кимна на Приткин. — Ще се видим на Нюпийс.

„Измет! — мислеше си, изпълваше я гняв. — Идвам да се разправя с теб. И когато те открия, ще съжаляваш…“

 

 

Едва на експресния космоелеватор Рейчъл отново се изправи срещу ужасите, които я терзаеха, и се опита да ги натика в някое ъгълче на съзнанието си. Кабината на елеватора бе почти пълна — екипажът и пътниците се връщаха на „Романов“. Имаше и група дрезденци — познаваха се по изплашените физиономии. Изглежда, вестта за хвърлената в посолството бомба се беше разпространила. Всъщност основната причина бе чувството за обреченост. Някои от по-възрастните гледаха предпазливо и обезпокоено: същински бежанци. Вероятно бяха запазили места в трета класа и им предстоеше пътуване в криогенни капсули, за да проспят поредния скок, без да се налага да стопяват и без това оскъдните си спестявания. Рейчъл бе почти сигурна, че убиецът не е сред тях. Той, или тя, щеше да предпочете да е буден, за да може да планира следващото си злодеяние и да е нащрек за евентуални преследвачи.

Гравитацията едва ли надхвърляше две g, но беше достатъчна, за да пречи на движенията. През прозрачния таван се виждаше сияещият синкав кабел на елеватора: изнизваше се в обратна посока и изтегляше кабината нагоре по магнитния коридор. „Онези негодници са там — помисли Рейчъл и погледна през тавана. — Заедно с няколко хиляди невинни пътници и екипажа“. Над шестстотин души бяха слезли от „Романов“ след скачването с порта, близо четиристотин щяха да се върнат обратно. От тях триста и петдесет вече бяха на борда, включително онези, които бяха нападнали московските дипломати.

Само двайсетина от пътниците бяха посетили приема в посолството, но дори това не означаваше нищо. „Когато си имаш работа с негодници от типа на Усъвършенстваните, не бива да забравяш, че не са глупаци. Няма да допуснат да ги спипаме толкова лесно“. Беше прекарала първия час от изкачването в преглеждане на информацията за Усъвършенстваните, пратена й от Джордж Чо. Чудеше се как така досега не е чувала за тях. „Галактиката е голяма, но не чак толкова, когато я обитават подобни твари“. Рейчъл не обичаше да разчита само на интуицията си, но след като прегледа досиетата на Тран, я изпълни необяснима увереност, че по някакъв начин те са замесени. Цялата тази история миришеше на секретна дипломатическа операция и тези типове или бяха безумци, или невероятно безскрупулни в постигане на набелязаните си цели. Единственият въпрос беше защо.

— Защо, по дяволите, не ни каза за тази възможност? — ядосваше се тя на Тран, докато преглеждаше материалите.

Той сви рамене, сякаш се оправдаваше.

— Джордж ме предупреди да си трая. За да избегнем предубедеността по време на разследването.

— Предубеденост, как ли пък не!

Въпреки непреодолимата си антипатия към музеите Рейчъл имаше свръхразвит нюх за историческата непредвиденост. След откриването на евтините способи за удължаване на живота нейното поколение се оказа едно от първите, преживели достатъчно, за да им писне от историята. Рейчъл беше израснала в изостанала религиозна общност, която не приемаше социалния напредък след края на двайсети век, и беше прекарала първите си няколко десетилетия на възрастен в ролята на послушна и скромна съпруга, а после, в зряла възраст, заряза всичко това и тръгнала опознава света и дявола в себе си. Някъде по пътя се изпълни с убеждението, че историята не е нищо повече от поредица случайни събития — Господ или отсъстваше от тази картина, или им беше погодил доста неприятна шега (Есхатонът не се броеше, след като изрично бе подчертал, че не е божество) — и че семената на злото обикновено израстват в стъпките на онези, които знаят какво трябва да е поведението на всички останали и държат да им го кажат. Когато се беше родила, все още имаше хора, които си спомняха Студената война, този сив хипопотам на идеологията, пристъпващ бавно към предначертаното термоядрено унищожение. Сега Усъвършенстваните пробуждаха някои от тези спомени. Тя и преди бе чувала за подобни неща. „Защо никой не е направил опит да ги спре?“ — запита се.

Тъкмо докато обмисляше този въпрос, отекна мелодичен звън, кабината спря и за един кратък и неприятен миг увисна преобърната наопаки. После ускорението се върна и я притисна с оловната си мрежа.

— След деветнайсет минути пристигаме на горната станция — чу се съобщение. — Две минути преди пристигане ще забавим до едно g, ако е необходимо да използвате тоалетната.

— Готова ли си? — Тран я погледна.

— Да. — Тран беше изнервен и не го криеше. — Приключих с четенето. — Тя чукна върху екрана на електронния си бележник и той се изключи. За прибор, който се побираше на дланта й, бележникът се оказа необичайно мощен. Отново си припомни информацията за Усъвършенстваните.

„Измет — помисли си тя. — Боклук. Как са се измъквали досега? Това е най-хитрата и ужасяваща идеология, която съм срещала от години“. В сравнение с нея имперската мегаломания на Новата република беше направо скромна и мила. „Сигурно са им провеждали семинари върху причините за падането на деспотичните управления — за да знаят кои грешки да избягват“.

Планетата висеше над главата й — гигантски диск със замъглени очертания и тънък слой атмосфера. „И този свят ли смятат да завладеят?“ Усъвършенстваните показваха всички признаци на агресивни завоеватели, дълбоко убедени, че тяхната идеология е единственият верен път. За щастие присъствието на субсветлинни бомбардировачи около почти всички светове ги превръщаха в нежелани цели за подобни агресори. Все едно през деветнайсети век европейските колонизатори да се отправят с дървените си корабчета срещу държави, въоръжени с ракети с ядрени бойни глави.

„Значи идват от Тонто и прилагат класическата маоистка бунтовническа кампания с посредничеството на зомбита с мозъчни имплантанти, командвани по релативистичен канал от тайно гнезденце в същата слънчева система — отбеляза тя, след като прегледа доклада на миротворческите сили. — Първо организират размирици, за да бъде оправдана намесата на властите, после осигуряват на изплашените управници средства и обучен персонал, накрая извършват държавен преврат и поставят в управленческия апарат свои марионетки. Хъм. И когато хванат лостовете на управлението, преди още някой да се е досетил, че половината от политиците са с промити мозъци и кукли на конци, могат да обезвредят субсветлинните бомбардировачи. Което, на свой ред, означава, че… Ей, ами това е чудесна нова стратегия за междузвездни завоевания! Ако е така, дали не идват от някъде другаде, преди Тонто?“

Целият план на Усъвършенстваните за унищожаване на Есхатона и заместването му с друго божество, такова, което да има достъп до съхранените спомени на всички живели някога човешки същества — и което да сътвори наново човечеството по свой образ и подобие, за да му служи, както то пожелае — изглеждаше толкова нелеп в светлината на новите открития, че направо плачеше да бъде зачеркнат като някаква ексцентрична религия, пръкнала се отвъд пределите на земния светлинен конус. Но нещо тук караше Рейчъл да настръхне. „Чувала съм; за нещо подобно и преди, но къде?“

Все още се опитваше да открие отговора на този въпрос, когато прозвучаха няколко различни сигнала, елеваторната капсула се завъртя отново и гледката на планетата се смени с гладка метална стена, край която пълзяха със скоростта на охлюв. Рейчъл разкопча колана още преди кабинният помощник да обяви:

— Добре дошли на орбитална станция три.

Когато вратите се отвориха, тя вече бе станала, готова да си вземе багажа и да излезе. Мина през станцията почти без да я разгледа — мярнаха й се преградите към отделните терминали, имаше митническо гише, което подмина с царствено размахване на дипломатическия паспорт, все пак някой успя да й се поклони, друг предложи да натовари куфара й на багажна количка. След това стигна окачващия ръкав — той приличаше по-скоро на голям магазин, с меки килими и два реда бутици. Корабният офицер на входа на ръкава пое с бели ръкавици паспорта й и веднага й предложи да мине през VIP входа. Тя го накара да почака, докато не дойде и Тран, и попита:

— Къде сме настанени?

— Момент да надникна в списъка… — Офицерът се ококори. — Госпожо, господине, бъдете така любезни да ме последвате. Каютите ви са на палуба „Б“, това е служебната зона. Ще бъдете настанени в президентски апартаменти. Ако бъдете така любезни да изчакате, лично ще проверя дали вече са подготвени — опасявам се, че сте ги запазили съвсем скоро и… Да, готови са. Оттук, ако обичате.

— Мартин Спрингфийлд на борда ли е? — попита тя разтревожено.

— Спрингфийлд? Не съм сигурен. Момент, да. В момента е на среща със старши офицер Фром. Да му съобщя ли за вас?

— Няма нужда. Пътуваме заедно. Просто му предайте къде съм настанена, когато срещата приключи.

Още коридори, още асансьори. Луксозна дървена ламперия, изработена на далечни светове и доставена срещу солидно заплащане. Позлатени статуи в ниши, ръчнотъкани килими на пода. „С това значи се прехранва Мартин“. Отведоха я при широко отворена врата, двама стюарди се поклониха ниско, докато Рейчъл прекрачваше прага, следвана от куфара си.

— Това е всичко, благодаря — освободи ги тя. Вратата се затвори и тя се огледа. — Хъм, доста по-добре е от последния път…

Последния път, когато бе пътувала с дипломатически паспорт, й бяха дали тясна каюта в офицерския отсек на един разрушител. Сега вероятно разполагаше с повече място дори от адмирала на онзи кораб. Тя се събу и протегна крака върху мекия килим.

— Трябва да го правя по-често — каза на тавана. Беше толкова изтощена, че очите й се затваряха — не беше подгъвала крак, откакто стана инцидентът в посолството, а вече наближаваше четири сутринта по сараевско време. Но първо работата. Тя извади от ръчната си чанта компактен прибор и почна да обследва помещението, докато не се увери, че единствените безжични сигнали, които засича, са банални излъчвания на обслужващите уреди. Въздъхна, прибра прибора и вдигна телефона.

— Гласова поща за Мартин, копие за Тран. Ще поспя четири часа, после отново съм на линия. Събудете ме, ако се случи нещо важно. В противен случай ще се срещнем за обсъждане на плановете утре, след като разговарям с капитана. Мартин, можеш да прескочиш насам веднага щом ти свърши срещата. Край.

Отново провери вратата. Беше заключена. Върна се при леглото, нагласи алармата на пръстените си и рухна върху завивките, без дори да се съблича. Заспа още преди главата й да потъне във възглавницата и когато я споходиха, кошмарите бяха точно толкова отвратителни, колкото бе очаквала.

 

 

Светлини, сирени и нощ. Бъркотия от спомени и впечатления, заплашващи да погълнат Сряда и да я отнесат в страната на кошмарните видения. Свенгали пристъпва към нея, протегнал окървавени ръце. Един фелдшери свети с фенерче в очите. Тя му маха и вика: „Помогнете му!“ После сяда на тревата, докато преглеждат Свен и му превързват раните. Някой плъзга по челото му терахерцов скенер, за да провери за фрактури на черепа, друг го разпитва, но тя не чува въпросите.

После двамата отново са на крака.

— Трябва да се върнем в порта — обяснява тя на полицая, който, изглежда, не разбира. — Корабът ни ще отпътува след няколко часа…

Продължава да повтаря. Защо непрестанно се повтаря? Никой не я чува. Светлини, сирени. Отново е седнала, но този път светлините са отпред, а сирената отгоре. „В полицейска кола съм“ — сеща се. Седи между Свенгали и Франк. Франк я е прегърнал през раменете. Но нещо не е наред. Защо са тук, нали не са направили нищо лошо? Нима са арестувани? „Ще изпуснем полета…“

— Стигнахме. — Вратата се отваря. Франк слиза пръв, подава ръка на Сряда и й помага да слезе. — Задържахме капсулата заради вас — добавя същият глас. — Оттук, моля. — И е вярно. В очите й се появяват сълзи. Тя се обляга на Франк. Свенгали е зад нея, пристигат още две полицейски коли, от които също слизат пътници. VIP обслужване. „Защо?“ — чуди се тя. После се сеща… „Сигурно с нас има дипломати“.

Дойде на себе си на шейсет километра над екватора — магнитната капсула вече набираше скорост.

— Как си? — попита я Франк; гласът му звучеше слабо и отдалеч, заради звъна в ушите й.

— Като парцал. — Тя се намръщи. Главата й бе свързана с нещо, което наподобяваше прозрачна черупка на костенурка, и зрението й бе замъглено от обезболяващите, с които я бяха натъпкали. — Предупредиха ме, щом пристигнем, да отида в корабния лазарет.

Той я погледна стреснато.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Говори по-високо. Не те чувам.

— Какво стана със Свен? — попита тя.

Оказа се, че Свенгали седи от другата страна на Франк и затова не го вижда.

— Някой се опита да убие посланика — заобяснява той. — Дрезденското правителство въвежда извънредни мерки. Не зная как така ни пуснаха да си вървим…

— Заради теб. — Франк я погледна. — Ти си от Москва, нали?

— Да — отвърна неуверено Сряда.

— Предположиха, че щом сме с теб, ние също сме гости. Нямаше как да проверят, защото мрежата бе изключена. Имаш септагонова идентификация, но не си тяхна поданичка, прав ли съм?

— Да. — Тя завъртя глава, вратът й се бе схванал. — Кой може да го е направил? Нали каза, че е същият, който преследва и мен…

— Кой те преследва? — намеси се Свенгали изненадано.

— Сигурни бяха, че има нещо — отвърна Франк. — Повишената охрана, анулираните срещи за интервюта. Всъщност това бе единствената публична поява на посланичката. Забеляза ли, че тя въобще не се показа на открито? Не напусна сцената с реактивния щит. Но бяха оставили вратите и прозорците отворени. Освен това полицаите наизлязоха отвсякъде веднага щом гръмна бомбата. Не ти ли се стори, че носи подплънки…

— Тя само се преструваше, че произнася реч — прекъсна го Сряда.

— Какво? — попита Свенгали. — Защо да се е преструвала?

— Видях я — отвърна Сряда. — Бях на предната редица. Забелязах го по начина, по който говори — някой друг я произнасяше, тя само повтаряше дума по дума. Знаете ли какво? Те очакваха да се случи нещо. Но не това, което стана, ако питате мен.

— Опит за убийство. Само че не според предвижданията им. — Франк говореше почти замечтано. — И не по избраната цел. Този път не беше ти, Сряда. — Той я стисна леко за ръката. — Убиецът беше друг. От друга игра, с други правила. Свен, ти какво правеше там?

— Наеха ме за шибаното шоу след вечеря! — тросна се той. — Ти какво си мислеше? Не съм на екскурзионно летуване, смешнико.

— Добре де — рече Франк, затвори очи и се облегна назад.

— Извинявай — промърмори Свенгали.

— Събираш пари за къщичката, която ще си купиш, когато се пенсионираш — подметна Сряда.

— Аха, нещо такова — рече Свен почти с благодарност.

— Надявам се да доживееш дотогава — почти прошепна тя.

— Аз пък се надявам да открият негодниците, които го направиха — обади се Франк ядосано. Сряда го погали по ръката, после се облегна на рамото му.

Останалата част от пътуването мина спокойно.