Чарлз Строс
Железният изгрев (22)

Твърде много деца

— Стой. — Рейчъл й препречи пътя. Момичето измърмори някаква ругатня. После се озърна през рамо. — Ти ли си Виктория Строугър?

Сряда я изгледа сърдито.

— Ти коя си?

Беше свила рамене, сякаш очакваше да я ударят.

— Успокой се — продължи Рейчъл. — Аз съм партньорка на Мартин. Слушай, трябва да се махнем оттук, инак Усъвършенстваните ще ни спипат. Искам само да ти задам няколко въпроса. Какво ще кажеш да отидем в моята каюта?

Сряда не сваляше от нея преценяващ поглед.

— Добре. Но какво става?

Рейчъл въздъхна.

— Според мен отвличат кораба. Знаеш ли къде е Франк?

— Не. Каза, че ще иде до каютата си да вземе нещо.

— О, боже! — Рейчъл се опита да запази самообладание. — Хайде. По-късно ще го потърсим.

— Но аз трябва да го намеря сега! — В гласа й се долавяше нарастваща паника.

— Повярвай ми, точно в този момент той е в пълна безопасност, освен ако не са го хванали, пък и тогава ще го използват като примамка, за да хванат теб.

— Гадове! — изруга Сряда. Но си личеше, че е уплашена.

— Тръгвай! — Рейчъл я дръпна за ръката. — Да не искаш да ви пленят и двамата? — Изведнъж си спомни предупреждението на Мартин, че момичето и Франк имат връзка. Веднъж и тя бе изпитала нещо подобно, когато бе загазил Мартин. — Виж, ще го намерим… по-късно. Сега е по-важно да се скрием на безопасно място, иначе играта е изгубена. Изключи си веднага пръстените, освен ако не искаш да те открият. Зная, че не си свързана с корабната мрежа, но ако пръстените ти продължават да излъчват, ще могат по-лесно да те засекат. — Рейчъл тръгна към централното стълбище. То вече се изпълваше с хора, шумни тълпи пътници, които слизаха да видят какво става или се връщаха в каютите си, сред тях шепа изплашени стюарди, неспособни да отговорят на безбройните въпроси.

— Ти знаеш какво става, нали? — изхленчи момичето, докато се изкачваха. Рейчъл се съсредоточи върху стъпалата, като същевременно се мъчеше да прогони ужасния спомен за онова, което бе видяла в помещението на мостика. — Кажи ми!

— Млъквай и се катери! — Още пет площадки. — По дяволите! — Тъкмо наближаваха палуба „Г“ и тълпата пред тях оредяваше — тук имаше по-малко каюти, — когато зърна първия признак за неприятности. В средата на площадката стоеше въоръжен мъж и блокираше пътя нагоре. Лицето му бе скрито зад големи нискотехнологични очила, нещо, измъкнато от зората на информационната ера, но пушката в ръцете му изглеждаше достатъчно смъртоносна.

— Спрете! Кои сте и къде отивате?

Рейчъл спря. Сряда почти се блъсна в нея, трепереше. Сигурно всеки миг щеше да побегне, ако Рейчъл не предприемеше нещо.

— Казвам се Рейчъл Мансур, това е дъщери ми Анита. Прибираме се в каютата. Тя е на палуба „Б“. Какво става? — Тя погледна оръжието и се опита да се направи на възмутена; „Леле, колко е голямо!“, и подготви военните си имплантанти за неизбежното. Ако този тип провереше в списъка…

— Аз съм от корабната охрана. Имаме съмнения, че на кораба се укрива опасен престъпник. — Той ги изгледа внимателно, сякаш се опитваше да запомни лицата им. — Приберете се в каютата си и останете там до ново разпореждане. — Той отстъпи встрани и им махна да минават. Рейчъл си пое дъх и се промуши край него, като погледна през рамо дали Сряда все още е зад нея.

След миг колебание момичето я последва. Поне не каза нищо, докато не стигнаха до ъгъла.

— Корабна охрана — как ли пък не! Кой беше тоя, мамка му?

— Мрежата е изключена — прошепна Рейчъл. — Вероятно разполагат със списък на пътниците, но не знаят коя съм, а за теб излъгах. Засега се измъкнахме, но ще се усетят пет милисекунди, след като възстановят системата.

— Коя е Анита?

Рейчъл спря да си поеме дъх. „Още три площадки“.

— Анита умря преди трийсет години.

— О!…

— Забрави. — Рейчъл пое нагоре. Усещаше стягането на прасците си, чуваше тежкото дишане на Сряда. — С времето свикваш със загубите и смяната на обстановката. Пък и не всички умират.

— Твоя дъщеря ли е била?

— Друг път ще ти кажа. — „Две площадки. Пести си дъха“. Пред следващата площадка забави ход. Аварийните прегради бяха увиснали отгоре като остриета на гилотина, при първия сигнал за опасност щяха да затворят стълбището. Но поне нямаше пост. „Не им достигат хора — помисли тя обнадеждено. — Може и да се промъкнем“.

— Не бива да ходим в моята каюта.

— Знам. — „Само една площадка още“. — Вече сме близо. — Спряха да си поемат дъх. Сряда се беше задъхала. Рейчъл се облегна на стената; усещаше болката в прасците си, чуваше свистенето на дробовете си. Дори подсилените от военни имплантанти мускули не се чувстваха добре след изкачването на петдесет метра стълби без почивка. — Сега натам…

Рейчъл отвори и Сряда се шмугна покрай нея, спря и я погледна стреснато.

— Това ли е…

— Млъкни и седни. Трябва да свърша някои неща.

— Какви неща?

Рейчъл вече се бе навела над куфара.

— Искам… хъмм. — Вдигна капака, пъхна пръст в оторизиращия процеп и прелисти набързо менюто на екрана. Обърна се към Сряда. — Ела насам. Нужни са ми размерите на дрехите ти.

— Дрехите? По земните мерки? Или Септа.

— Застани тук. Казваш се Анита и не съществуваш, но те има в списъка на пътниците. Така че сега просто ще се погрижим, когато възстановят мрежата, да не изглеждаш като Виктория Строугър. Ясно ли е?

— Но какво става?

Куфарът издаде писукащ звук.

— Надявах се ти да ми кажеш. Това яке е програмируемо, нали? Има ли други цветове освен черното? Изглежда, си ги уплашила и са ти заложили клопка. Преждевременно, надявам се. Побързай, защото всеки момент ще започнат да те търсят. Всъщност защо не ми кажеш как се забърка в тази каша?

 

 

Вратата се отвори внезапно и в каютата направо влетяха Мартин и Щефи.

— Мартин! — възкликна Рейчъл. — Вече си мислех, че са те хванали. — Пристъпи към него и той я прегърна. Тя погледна Щефи. — Радвам се, че си успял. Кой план ще приложим сега?

— Резервния — отвърна Мартин. — С неизползваната самоличност в списъка на пътниците.

— Хъм. — Рейчъл го пусна и погледна към вратата на банята. — Имаме проблем.

Вратата на банята се отвори.

— Така ли ме искаше? — попита с жален глас Сряда. Само за десетина минути косата й бе станала руса и къдрава, черните линии около очите бяха изчезнали, а черното кожено яке с шипове на раменете бе заменено от розова рокличка с бежова дантелена фуста, чиито краища се подаваха отдолу. — Задникът ми изглежда огромен в това. Чувствам се като идиотка! — Забеляза Щефи. — О, здрасти. Не е заради онази нощ, нали?

Щефи се отпусна уморено на дивана.

— Какво всъщност правите тук? — В гласа й се доловиха стоманени нотки.

— Ами… — Рейчъл погледна втренчено Мартин. — Изглежда, имаме малък проблем. Две Анити на борда са ни малко множко, нали?

— Да де… — Мартин се почеса уморено по челото. — Дявол го взел, каква бъркотия! Една фалшива идентичност и двама души, които трябва да скрием. Сега вече го загазихме.

— Не може ли да си нахлузя на главата гърне и да се преструвам на дръвче? — попита Сряда. — Ще изглеждам по-добре, отколкото сега.

— Съмнявам се, че ще успеем да ги заблуждаваме дълго. — Мартин повдигна брадичка. — Щефи?

— Остави ме да помисля. — Тя се намръщи. — В момента се чувствам абсолютно безполезна. Би трябвало да се свържа с екипажа на мостика…

— Моля за вашето внимание. Говори капитанът — всички инстинктивно вдигнаха глави и погледнаха към таблото, откъдето се чуваше гласът. — Имахме авария на мостика. Капитан Хюсеин пострада и сега кораба командвам аз, капитан втори ранг Фром. Ще ви помоля, заради безопасността и удобството ви, да останете в каютите си до ново разпореждане. Скоро информационната мрежа на кораба ще бъде възстановена и ще можете да поръчвате и получавате всичко, от което се нуждаете. Във връзка с инцидента се наложи да потърсим помощ. За щастие на борда имаше група от Тонто и се обърнах към тях за съдействие в критичния момент. Моля, спазвайте инструкциите, които те ще ви дадат. Ще направя ново изявление веднага щом положението бъде изцяло под наш контрол.

— Майчице! — възкликна Сряда.

— Той е полудял! — избухна Щефи. — Капитанът никога не би допуснал… — Изведнъж се ококори. — Това е отвличане, нали? Но защо Макс им съдейства?

— Съжалявам, че трябва да се намеся — заговори с внимателен глас Мартин, — но този, когото чухме да говори, не е капитан втори ранг Фром. Това е само гласът му.

— Какво искаш да кажеш? — Щефи го погледна.

— Усъвършенстваните са доста напреднали в мозъчното копиране и дигитализиране — обади се с безстрастен глас Рейчъл. — Могат да прехвърлят съзнанието върху неорганичен носител и да го възкресяват по-късно, като „отглеждат“ ново тяло. Това е ужасно скъп процес. Но най-често прибягват до превръщането на тялото в послушна марионетка. Зомбита, зомбита — с илюзията за душевна свобода. — Тя скръсти ръце. — Те умеят да превземат цели планети. Осигуряват си неколцина ключови висши чиновници, дестабилизират управлението, като подклаждат политическото напрежение, обявяват извънредно положение — прибягват до своите марионетки — и накрая пристигат.

Лицето на Щефи бе бяло като платно. „Божичко! Трябва да предупредя Свен! Как ще се измъкнем оттук?“

— Макс отиде на мостика да провери какво става. Аз го пуснах…

— Не се обвинявай. Държат мостика, машинното, аварийната служба, имат пазачи по коридорите и стълбищата, а пътниците са се прибрали по каютите и са се заключили. Това е щателно планирана операция. — Рейчъл погледна Сряда. — Предполагам, че в този момент тършуват из каютата ти. И в твоята — добави тя и премести поглед към Щефи. — Направиха голяма грешка, че те изпуснаха.

— Но аз, аз… — Щефи млъкна изплашено.

— Ще им е нужно време, за да стигнат до нас — продължи Мартин бавно, разсъждаваше на глас; — Когато стигнат тук, вече трябва да сме ви скрили някъде. Щефи, сега сигурно си най-старшият офицер на кораба. Необходима си ни заради разрешителните кодове и ретиновия отпечатък, ако изобщо успеем да си възвърнем контрола над кораба. Когато стигнем там, закъдето пътуваме. Ако преди това не ни спипат, разбира се. Чувала ли си за църковно скривалище?

— Какво? — Щефи го погледна замаяно. — За какво говориш? Аз съм само обучаващ се офицер. Не ми е разрешено…

Мартин отиде при куфара с военния фабрикатор.

— Когато кризата приключи, ти ще си най-старшият офицер на борда — повтори той. — Рейч, ще бъдеш ли така добра да разчистиш коридора на каютата? Ще ми трябват някои примитивни инструменти и помощ при разглобяването на ламперията. Също и хитроумни играчки от фабрикатора, които да не приличат на оръжия при терахерцово сканиране — но това след около половин час. Предполагам, че в момента работят върху възстановяването на мрежата за сканиране. Дрехи за мен, за теб и за момичето, ще ги намериш в библиотеката — глава „Заблуда и мимикрия“. Щефи, имаш ли кислородна маска? Трябват ми и две кофи, възглавници или нещо, което да покрива кофите.

— Кислородна маска?

— Имаме не повече от час — прекъсна я нетърпеливо Мартин и посочи Сряда. — Ти ще бъдеш Анита. Ти — той посочи Щефи — ставаш Ана. Ана Франк. Рейчъл, запознай момичето с биографията на Анита, докато аз подготвям скривалището на нашата нелегална пътничка. Щефи? Двамата с теб ще направим двойно дъно на гардероба, след това ще те закова там, докато не стигнем мястото, закъдето сме се запътили. Този етап от играта се нарича „криеница“ и целта е да не позволим да ни заловят. Щом разберем накъде духа вятърът, ще се опитаме да си върнем кораба.

 

 

— Ако ме чуваш, мигни два пъти.

… мигване…; мигване…

— Чудесно. Ти си Франк, нали? Мигни веднъж за „да“.

Премигване.

— Така. А сега ме слушай внимателно. Здравата си го загазил. Отвлечен си и хората, които те държат в плен, нямат никакво намерение да те пускат. Аз съм един от тях, но съм различен. След малко ще ти върна контрола върху гласните струни, за да можеш да говориш. Ще сме насаме само няколко минути и едва ли ще имаме втора възможност да разговаряме, така че е важно да не крещиш и да не ми създаваш проблеми. В противен случай и двамата ще загинем. Ако си ме разбрал, мигни веднъж.

Мигване.

— Чудесно… кажи: „Здрасти“.

— Здр… а-а… сти.

— Не се тревожи от болката в гърлото. Ето, пийни от това. Сега по-добре ли е?

— К-кой с-си ттти?

— Един от похитителите ти. Но не ми харесва това, което правят. Тук си, защото си важен за един човек, който ни интересува. Едно момиче — Сряда. Познаваш ли я? — Пауза. — Добре. Слушай внимателно. Сряда знае… нещо. Не ми е известно какво. Тя е някъде на този кораб, не зная къде, и други… похитители се опитват да я открият, преди да пристигнем там, закъдето пътуваме. Когато стигнем, смятат да те използват като заложник, за да я накарат да им каже всичко, което знае. Проблемът е, че изпее ли си песента, вече ще е безполезна за тях. Ти също. И двамата сте свидетели. Сега, могат да се случат две или три неща. Първо, да те застрелят, но това не ми се струва вероятно. По-скоро ще свършиш в някой лагер за преработка. Или ще решат да те превърнат в марионетка. Нито една от тези възможности няма да ти хареса, нали?

— И още как, мамка му. — Пауза. — А ти какво искаш?

— Въпросът е, че аз не мисля като другите. Но ако го разберат, ще ме убият — като предател. Ето защо искам да избягам и същевременно да не им позволя да си изиграят играта докрай. Което значи да не се доберат до имиграционния архив, до кодовете или до полевите записки от оръжейните тестове. Ако ме питаш, най-доброто за тях е да се разходят без скафандър из космоса. Но след като не може да стане, предпочитам аз да изчезна. Смятам, че ти можеш да ми помогнеш за това. Те не знаят, че съм тук и разговарям с теб. Ако се уговорим, би могъл да ги измамиш. Те отвлякоха този кораб, но малко оплескаха работата. Ако се съгласиш да ми съдействаш, можем да си върнем контрола и да предадем управлението на някой от оцелелите корабни офицери. След това аз изчезвам, а ти ще си свободен.

— А Сряда?

— Тя също.

Пауза.

— Добре, какво трябва да направя?

— Като начало, да ми скриеш ей този диамант.

Клоунът умря с усмивка на лице и димящ пистолет в ръка.

Франц го бе проследил до палуба „3“, където, според свързочника в каютата на шефката, той участвал в „купон за рожден ден“. С пистолет в джоба Франц бавно се спусна по стълбите — обмисляше как най-добре да свърши предстоящата работа. Не беше специалист в подобни задачи, дори напротив — в Септагон „мокрите поръчки“ се изпълняваха само ако си разкрит и трябва час по-скоро да се измъкнеш. Труповете само можеха да привлекат службите за сигурност. При мисълта за рисковете, които бе поела групата на Хьост, потрепери и отново прегледа схемата, проектирана на ретиновия дисплей. Четвърта окръжност, оранжев пръстен, закусвалнята на втора класа — имаше четири изхода, два откъм палубата за пасажери. „Лоша работа“ — помисли си. Дори на кораб, завладян от Усъвършенстваните, преследването и стрелбата по коридорите можеше да предизвика бъркотия. Не биваше да подценяват клоуна. Той беше опасен противник.

На палуба „Т“ се натъкна на контролен пост — Щрасер.

— Какво искаш? — попита той хладно.

— Проверка на постовете — изсумтя Франц. — Свободен ли си?

— Защо?

— За една работа. Трябва да се погрижим за един човек. Ще ми трябва някой, който да пази три изхода…

— Чакай. — Щрасер извади телефона си. — Мария? Да, аз съм. Виж, тук при мен е U. Бергман. Има важна задача и му е нужно подкрепление. Може ли да… аха. Ясно, разбрах. — Прибра телефона и се намръщи. — Какво всъщност се иска от мен?

Франц му каза.

— Добре. Мисля, че ще стане. Но ще трябва да побързаме.

— Разбира се. Само че са ни нужни още двама. Кого предлагаш?

— Можем да повикаме Колет и Бърни, докато слизаме на долу. Аз ще охранявам входа за червения пръстен, а тях ще ги сложа отзад. Ще ти пратя съобщение, когато заемем, позиция. Става ли?

— Просто не бива да го плашим. Ако го притиснем, може да отвърне, а не знаем с какво разполага. Не забравяй, че този тип има зад гърба си повече успешни удари, отколкото ние топло ядене.

— Щом казваш. Ще сме на позиция не по-рано от шест минути и не по-късно от петнайсет. Ако успее да се измъкне, искаш от нас да преминем към резервния план и да го спипаме в каютата му. Така ли?

— Да. — Франц тръгна към стълбището. — Извикай Колет и Бърни, ще ги инструктирам по пътя.

След осем минути Франц вървеше по оранжевия коридор покрай едва забележимо извиващите се стени с множество врати към различни зали за забавления и отдих, обществени бани и стаи за любовни наслади. Палубата на втора класа бе много по-оскъдно мебелирана, тънкият килим едва поглъщаше шума от стъпките, нямаше картини и скулптури, каквито имаше в изобилие в първа класа, да не говорим за луксозната.

— Приближавам входа — измърмори Франц. — Ще подам сигнал, когато съм готов. — Прекъсна връзката и остави телефона да виси на лявата му ръка. Отпред зад ъгъла се чуваше шумотевица, тропот и пискливи гласчета. „Какво става там, да не е бунт?“

Щом сви зад ъгъла, се изправи пред сцена, каквато въображението му изобщо не би могло да роди. Наистина беше бунт, но нито един от бунтовниците не бе по-висок от кръста му и всички, изглежда, ужасно се забавляваха — или това, или някой изтезаваше душите им, ако се съдеше по виковете и писъците. Всичко това смътно наподобяваше забавачниците на родната му планета, но нито един наставник не би позволил подобна липса на дисциплина. Трийсетина дечица търчаха из стаята, някои голи, други в натруфени костюми. Светлините премигваха в различни цветове, а на стените се меняха една след друга фантастични сцени — огнени пещери, пустинни острови, тропически гори. Ята сребристи балони се носеха над главите им, спускаха се достатъчно ниско, за да бъдат уловени, след което се издигаха почти до тавана. Музиката беше оглушителна — ритмично басово туптене, придружено от дрезгави гласове.

Франц се наведе и улови най-близката бунтовничка за ръка.

— Какво става тук? — Момиченцето го изгледа с ококорени очи, дръпна си ръката и побягна. — По дяволите — промърмори той. И тогава един дребен туземец с набедрена препаска и скрита зад гърба ръка го забеляза и се приближи към него.

— Здрасти.

— Здравей. — Прас! — Ураааа…

Франц едва се сдържа да не застреля немирника — не за друго, а за да не изплаши главната цел.

— Мамка му. — Главата го болеше. С какво го бе халосало хлапето? С бухалка?

— Здравей. Ти кой си?

— Аз съм… — Той се огледа. Момичето, което бе спряло пред него, изглеждаше по-високо. Не, изглеждаше по-голямо от останалите. Не беше по-едро или развито, но в поведението му имаше нещо, което го отличаваше от седемгодишните диваци наоколо. — Аз съм Франц. Ти коя си?

— Аз съм Дженифър — представи се тя непринудено. — Това е празненство за рождения ден на Барнабас. Не можеш да нахлуваш така. Хората ще си помислят какво ли не.

— Ами… — Франц се поколеба. — Дойдох да разговарям с един човек, а в това няма нищо лошо. Свен тук ли е?

— Да. — Тя му се ухили многозначително.

— Къде е?

— Няма да ти кажа. — Той се надигна, за да изглежда по-авторитетен, Но това не й направи никакво впечатление. — Струва ми се, че не му мислиш доброто.

„Не му мисля доброто? Какви ги плещи тази хлапачка?“

— Не смяташ ли, че той е този, който трябва да прецени?

За негова изненада тя се държеше така, сякаш сериозно обмисля въпроса.

— Възможно е — призна накрая. — Ти стой тук, а аз ще го попитам. — Пауза. — Ей, Свен! Какво ще кажеш?

— Ще кажа — произнесе един глас зад дясното ухо на Франц, — че е прав. А ти не мърдай, а? — Франц застина, усетил нещо твърдо да се опира в гърба му. — Точно така. Звукова завеса задействана. Джен, ще бъдеш ли така добра да наглеждаш купона? Искам да си поговоря с този приятел. Човече, веднага щом млъкна, ще се обърнеш и бавно ще тръгнеш към изхода. Инак ще ти гръмна топките. Казвали са ми, че много боли.

Франц бавно се обърна. Клоунът едва му стигаше до брадичката. Лицето му бе причудливо изрисувана маска — огромни очи, нос като домат, ухилени устни, коса, щръкнала на зелени кичури. Носеше розова поличка и високи кожени ботуши и стискаше в дясната си ръка като пистолет нещо, което по-скоро наподобяваше кутийка за грим.

— Какво е това?

— Мърдай. — Клоунът кимна към вратата.

— Ако го направя, ще умреш — отвърна спокойно Франц.

— Така ли, така ли? Ще ти покажа тогава. — Лицето зад маската не се усмихваше, кутийката не трепна. Вероятно бе някакъв малокалибрен пистолет. — Кой те праща?

— Твой клиент. — Франц се облегна на стената и скръсти ръце, за да овладее треперенето.

— Мой клиент? Можеш ли да опишеш този мистериозен клиент?

— На Земята към теб се е обърнал човек, който се е представил за Гордън Блек. Осъществил е контакт по обичайния канал и ти е предложил хонорар от двайсет хиляди на жертва плюс разходите и пари за харчене, уговореното се заплаща при всеки успешен удар, нищо при пропуск. Блек е бил приблизително с моя ръст, черна коса, представял се е за експортен агент от…

— Стоп. Потвърдено. Какво искаш? След като идваш да ме търсиш открито тук, да разбирам ли, че договорката отпада?

— Точно така. — Франц се опита да се овладее и да си представи, че разговаря с някой дребен информатор на Магна. Но не беше никак лесно сред тълпата врещящи деца и с насочен към корема пистолет. Беше прочел внимателно досието на Свенгали — U. Скот не се бе поскъпил, за да наеме най-добрия в професията. — Случката в Сараево и заложената клопка подсказват, че сделката вече няма бъдеще. Някой е разкрил логичната връзка.

— Нямаше да се случи, ако ме бяхте послушали да сменим кораба в Турку — отвърна заядливо Свенгали. — Лесно беше да ни проследят по маршрута. Но ако си мислите, че с премахването ми ще изчистите следите, които водят към вас, лъжете се. Нима сте толкова наивни да смятате, че работя сам?

— Не, разбира се — отвърна с наложено безразличие Франц. — Но моята шефка, изглежда, е на друго мнение. „Донеси ми главата на клоуна Свенгали“ — така ми нареди. Сигурно ще се съгласиш, че решението е доста глупаво и прибързано. Затова реших да променя правилата и първо да си поговоря с теб. А след това може би сам ще пожелаеш да си отнесеш главата при нея, за да се разберете — само че прикачена към тялото.

— Хъм. — Свенгали, изглежда, се замисли, доколкото можеше да се прецени под пластовете боя. — Знаеш ли, май ще приема предложението ти и дори ще ти благодаря, че го правиш. Колкото по-бързо уредим този въпрос, толкова по-добре.

— Радвам се, че се съгласи. — Франц разкърши рамене. — Добре, сега ще излезем, а аз ще дам знак на подкреплението. Предполагам, че твоето също е на борда?

— Предполагай каквото си щеш — ухили се Свенгали. — Не забравяй да дадеш знак, хубавецо.

— Разбрано. — Франц вдигна телефона и натисна копчето за връзка. „Идиот“ — помисли си ядосано. Нима Свенгали бе толкова глупав да повярва, че скритият някъде на борда съучастник ще е достатъчен да си спаси задника? Какви изобличаващи доказателства щеше да предложи и на кого, когато целият кораб изчезнеше? Не знаеше ли, че има срещу себе си опасен и добре подготвен противник? Той посочи с вежлив жест вратата. — След теб.

— Ти първи.

— Хубаво. — Франц излезе в коридора. — Кое беше момичето? — попита с искрено любопитство.

— Коя, Джен? Лолитка от детската градина. Помагаше в организирането на купона.

— Купон? Що за странна идеология е това?

— Никаква идеология, приятелче. Това е празненство за рожден ден. Не разбираш ли…

В един миг клоунът бе на две крачки зад Франц, стиснал кутийката в дясната си ръка. В следващия се бе прилепил към стената и вдигаше пистолета, за да се прицели, с разкривено от омраза лице. Изведнъж тялото му се разтърси от конвулсии и той рухна на пода.

Франц бавно се обърна и подметна:

— Доста се забави.

— Ни най-малко. Трябваше да заема позиция, без да ме забележи. — Щрасер се наведе над клоуна и му взе оръжието. — Помогни ми да го преместим, преди да остави петно на килима.

Франц се наведе и двамата вдигнаха трупа. С каквото и да го бе застрелял Щрасер, очите на Свенгали бяха кървясали от разкъсаните кръвоносни съдове. Усещането бе все едно носиш чувал с още топло месо.

— Ще го натикаме в някой асансьор — каза Франц. — Шефката иска да му види главата. Трябва да й изпълним желанието, нали?

 

 

Когато пътническата информационна мрежа бе възстановена, Мартин все още работеше върху двойното дъно на гардероба. Появата й бе ознаменувана по няколко начина — с приток на разсеяна радиация, мелодичен звън и човешки глас, който отекна във всички кътчета на кораба.

— Моля за внимание, инфомрежата вече е напълно възстановена и приема поръчки и запитвания. Аз съм капитан втори ранг Макс Фром. Бих искал първо да ви се извиня за временните затруднения в обслужването. Преди два часа вследствие на малка авария в контролния център на двигателите част от мрежата в машинното и на мостика бе подложена на свръхнатоварване. Пострадаха няколко души от екипажа. Като старши офицер на борда преместих управлението на резервния мостик и в момента се отправяме към най-близката станция, за да извършим ремонт. Ще бъдем там след трийсет и два часа и вероятно не по-късно от два дни след това ще можем да продължим според предварителния график. Трябва обаче да ви съобщя, че по най-нови данни споменатият инцидент не е бил случаен. Получихме сведения, че на борда на лайнера се укриват двама души, свързани с московска терористична група, известна с реваншисткия си национализъм. В момента екипажът и доброволци от младежкото движение на Усъвършенстваните претърсват кораба и очакваме скоро убийците да бъдат заловени й затворени. За улеснение на издирването временно ще бъде преустановена възможността да се заключвате в каютите си. Моля изчакайте по местата си до ново разпореждане. Оставете включени личните си средства за връзка и идентификация. Веднага щом операцията бъде доведена до успешен край, ще ви информирам. Разчитаме на вашето отговорно съдействие в разрешаването на проблема.

— Негодници! — Сряда закрачи из каютата като затворен в клетка хищник. — Какво си въобразяват!?

— Анита — скастри я Рейчъл.

— Да, мамо? — Сряда въздъхна.

Мартин натика дипломатическия куфар с фабрикатора в нишата и се обърна. „Ролята на раздразнителна тийнейджърка ужасно й прилича“ — помисли си. А и външният й вид. Косата й беше букет от златисти къдрици, вместо кожено яке и плътно прилепнали панталони носеше шумоляща рокля. Изглеждаше поне с пет години по-малка. Рейчъл бе поработила върху скулите и пръстовите й отпечатъци. „Да се надяваме, че повредите в системата са били достатъчно сериозни, за да не успеят да възстановят биометричното сканиране“ — помисли си той.

— Сядай, момиче. Вие ми се свят, като те гледам.

— О, мамо! — Тя се нацупи.

Рейчъл свъси вежди.

— Трябва да изглеждаме като семейство — беше я инструктирала тя само преди половин час, докато Мартин затваряше в скривалището Щефи заедно с тридневен запас храна и вода. Те ще търсят Виктория Строугър, а не миловидно момиче с майка си. Сряда носи черни дрехи и е избухлива и невъздържана. Ти ще носиш розови, ще се държиш превзето и разглезено. Поне известно време.

— Три шибани дни? — оплака се Сряда.

— При взрива е пострадала информационната мрежа — припомни й Рейчъл. — Повредата сигурно е била сериозна. Това е единственото предимство, с което разполагаме, но само за момента, защото щом я възстановят, ще може да я използват като сито — всяко разпределително табло на кораба и в каютите ще бъде превърнато в терахерцов радарен предавател. Ако разполагат с необходимия софтуер, ще могат да надзъртат през стените и дори под дрехите ти и да те локализират с точност до милиметри. Ще трябва да се държим така, сякаш сме под постоянно наблюдение, защото ако ги бива в това, което правят — а сигурно ги бива, щом успяха да отвлекат цял кораб — ще могат да виждат и чуват всичко, което става на борда.

— С изключение на някой, който е скрит във Фарадеева клетка на дъното на гардероб — промърмори Мартин, докато поставяше поредната метална мрежа, изработена от фабрикатора.

— Да, мамо. — Сряда се отпусна в креслото сред море от дантели. — Мислиш ли, че…

На вратата се позвъни — и веднага я отвориха.

— Извинете дами, господине. — Влязоха трима души с униформи на служители на компанията. Водачът на групата беше с акуратно оформена брадичка и очи на мъртвец. — Аз съм капитан втори ранг Фром. Моля да ме извините, че нахлуваме без предупреждение. Вие ли сте Рейчъл Мансур? А вие — Мартин Спрингфийлд? — Говореше като робот и гласът му бе съвсем лишен от емоции. Мартин забеляза пресен белег на слепоочието му, точно под линията на косата, почти скрит от фуражката.

— И дъщеря ни Анита — добави любезно Рейчъл. Сряда се намуси, извърна глава настрани и заровичка килима с върха на обувката си.

— Анита Мансур-Спрингфийлд?

За миг Фром изглеждаше като изключена машина. Мъжът зад него надзърташе в електронен списък.

— Така пише тук, сър.

— Аха. — Фром гледаше някак замаяно. — Познавате ли Виктория Строугър?

— Коя? — Рейчъл го погледна изненадано. — Да не е терористката, която търсите?

— Да, тя е терррористка — повтори вдървено Фром. — Ако я видите, незабавно ни докладвайте. Моля ви. — Очите му изведнъж се зачервиха. Мартин го наблюдаваше внимателно. „Той не мига!“ — осъзна изведнъж. — Ще трябва да потвърдя валидността на дипломатическите ви акредитиви. Паспортите ви, ако обичате.

— Мартин? — Рейчъл го погледна. — Ще бъдеш ли така добър да дадеш на капитан Фром паспортите? — Тя не помръдваше от фотьойла в ъгъла на дневната, истинска ленива аристократка.

— Разбира се. — Той отиде при гардероба, разтвори широко вратата и извади паспортите от куфарчето върху скрития фабрикатор, без да пали светлината вътре. „Нека видят, че гардеробът е тесен и няма място някой да се скрие…“ — Ще ви помоля да преустановите наблюдението над тази каюта — каза, докато подаваше паспортите. — Освен това предайте моите пожелания за скорошно оздравяване на капитана. Бих искал да се срещна с нея веднага щом бъде възможно.

— Уверен съм, че капитан Хюсеин ще ви приеме — отвърна Фром бавно, докато подаваше паспортите за проверка на хората си.

„Капитан Назма Хюсеин със сигурност не е между живите — помисли си Мартин и стоманените пръсти на страха свиха стомаха му. — А ти би трябвало да знаеш какво означава дипломатически статут“.

— Наред ли е всичко с документите ни?

— Да. — Мъжът зад Фром кимна отсечено. — Можем да продължим.

Фром се обърна, без да промълви нито дума, и тръгна към вратата. Двамата мъже го последваха. Този, който им бе проверил паспортите, спря на прага.

— Ако научите нещо, моля, информирайте ни. Ние сме от расата на Усъвършенстваните и сме тук, за да ви помогнем.

Вратата се затвори с изщракване. Сряда скочи почти веднага.

— Негодници такива! Ще ви откъсна главите и ще ви пикая на труповете…

— Анита! — Рейчъл сграбчи Сряда за раменете и я раздруса. — Успокой се!

Мартин застана между тях. Държеше едновремешен хартиен бележник. Посочи им го и бързо написа: „СИГНАЛ ОТ ТЕРАХЕРЦОВ СКЕНЕР. РЕЗОЛЮЦИЯ ЕДИН САНТИМЕТЪР ПЛЮС ЗВУК. ЗАСИЧА ЖЕСТОВЕ, ТВЪРДИ ПРЕДМЕТИ В ДЖОБОВЕТЕ, ОРЪЖИЕ“.

— Какво по… — Сряда се сепна, после отпусна глава на рамото на Рейчъл. Чу се приглушено хлипане. Рейчъл я погали по главата.

„КАПИТАНЪТ Е МЪРТЪВ. ФРОМ — ПРОГРАМИРАНО ЗОМБИ“.

— Не мога да повярвам — прошепна Рейчъл. — Ужасно е, нали?

Сряда кимна мълчаливо. От очите й се стичаха сълзи.

— Изглежда, повредата на мрежата е била доста сериозна — отбеляза многозначително Мартин. „Какво ли са й направили, че ги мрази толкова? Да, заради семейството си“. Съжаляваше, че не може да говори свободно, да я увери, че мръсниците ще бъдат наказани — а и не знаеше дали това ще стане. — Е, поне с паспортите ни всичко е наред. — „Включително и този на името на Анита, с лицето на Сряда на снимката и нейните биометрични показатели в чипа“. — Информация — каза той високо. — Към коя станция се отправяме за ремонт?

След секунда службата отговори:

— Текуща дестинация Станция единадесет, Олд Нюфаундленд. На станцията не е разрешено слизането на пътници. Необходими ли са ви други сведения?

— Засега това е достатъчно — отвърна навъсено Мартин.

— Старият Нюфи? — обади се невярващо Сряда. — Чухте ли? Отиваме на Нюфи!

 

 

Стояха в каютата, както им бяха наредили, и се опитваха да разговарят за незначителни неща и да изглеждат като семейство, проявяващо признаци на клаустрофобия. Сряда се придържаше към ролята си, доколкото й бе по силите, но понякога си изпускаше нервите и Мартин изпитваше налудничавото желание да я стисне за гушата или поне да я скастри, но това не влизаше в сценария. Освен това бе озадачен от поведението на персоналния си асистент, който напоследък се държеше странно — зареден с нестандартен софтуер за обработка на информационни сигнали, се задъхваше като парен локомотив по склон.

— Скучно ми е — оплака се Сряда. — Може ли да изляза навън?

— Нали чу какво каза офицерът, миличка — отвърна Рейчъл за четвърти път, с изражение на подложено на изпитание търпение. — Отклонили сме се от курса за ремонт и искат коридорите да са свободни. — Сряда взе хартиения бележник на Мартин и написа: „ЖИВОТОПОДДЪРЖАЩАТА СИСТЕМА НА СТАРИЯ НЮФИ ИЗКЛЮЧЕНА/ВИСОКА РАДИАЦИЯ“. Рейчъл премигна. — Защо не си пуснеш някой филм?

„БЕЗПОКОЯ СЕ ЗА ФРАНК“.

Мартин вдигна глава от персоналния си асистент и каза:

— С безпокойство нищо не се оправя, Анита. Сега те контролират положението. Не ни остава друго, освен да чакаме.

— Не ми се гледа филм.

— Понякога не ни остава друго, освен да стискаме зъби и да чакаме — философски каза Рейчъл. — Когато събитията са извън нашия контрол, насилствените опити да променим нещо могат да доведат до обратен резултат.

— Дрънкаш небивалици, мамо. — Сряда присви очи.

— Така ли? — Рейчъл не изглеждаше обидена. — Нека ти дам един пример. Ще ти разкажа за една моя приятелка, специалист по обезвреждане на бомби. Един ден я повикали спешно, защото местната полиция не можела да се справи с един налудничав артист…

Сряда въздъхна театрално и се отпусна, готова да изслуша историята. Изглежда, дори й беше забавно, сякаш си мислеше, че Рейчъл измисля всички тези истории в момента, че ги вади, както фокусник вади заек от шапка. „А да знаеше само…“ — помисли си Мартин. Но въпреки огромното напрежение момичето се държеше добре. Той познаваше доста възрастни, които биха изгубили самообладание при мисълта, че корабът е отвлечен и че похитителите издирват тъкмо тях…

Той взе бележника и написа: „ЗАЩО НЮФИ?“, но Рейчъл още не бе приключила с разказа си.

— Та проблемът бил точно в това. Ако моята приятелка опитала да нападне смахнатия терорист, щяла да задейства защитния периметър на бомбата. Ето защо го изчакала, докато й позволил да се приближи. Така той лично я допуснал в периметъра. Това имах предвид, като казах, че не бива да се прибягва до насилствени методи. Очите ти са все във вратата. Има ли там нещо, което смяташ, че можеш да свършиш?

— Ами, не… просто исках да се поразтъпча — отвърна Сряда. Май не бе кръстосвала каютата вече от половин час. — Може да отида на мостика, ако ме пуснат, и да погледам. Пък и забравих някои неща отвън и искам да си ги прибера. — Погледна Мартин и той кимна към бележника.

„ЗАБРАВИЛА СИ НЕЩО НА НЮФИ?“

— Какво си забравила?

— Една чанта, кожената, нали се сещаш, с метална табелка. Вътре имаше хартия, обичам да пиша на хартия. Мисля, че е близо до… служебния отдел. И една книга.

— По-късно ще ги потърсим. — Рейчъл вдигна глава от своя бележник. — Сигурна ли си, че не си я оставила в гардероба?

— Абсолютно сигурна, мамо — отвърна навъсено Сряда.

„Б БЛОК, ТОАЛЕТНАТА ДО ПОЛИЦЕЙСКАТА СТАНЦИЯ — ДИСК СЪС СЛУЖЕБНА ИНФОРМАЦИЯ“.

Мартин успя да запази самообладание.

— Онази книга ли? Беше доста скъпичка, доколкото си спомням. — Той повдигна вежди.

— Тя е уникат. — Сряда се намръщи. — Трябва да я намеря, преди някой да ми я вземе — добави с глас на разглезено дете.

Невъзможността да говорят открито за това, на което се бе натъкнала Сряда до полицейската станция, го изнервяше, но не биваше да забравя за възможността да ги следят. Комбинацията от широкообхватни предаватели, програмируеми разпределители на инфомрежата и софтуер за разпознаване на гласовите характеристики превръщаше целия кораб в строго охраняван затвор — затвор, в който и една погрешна думичка можеше да въведе пътника в света на болката. Всичко това изнервяше ужасно Мартин, а ако се съдеше по отсечените отговори на Рейчъл, тя се чувстваше по същия начин.

Някак си изкараха една безсънна нощ (Сряда отиде в малката стаичка до всекидневната), а за закуска поръчаха нещо от кухненския фабрикатор. Храната миришеше на химикали. По някое време през нощта каютата бе преминала на напълно автономен животоподдържащ режим, което силно обезпокои Мартин.

На сутринта — Сряда тъкмо бе монополизирала банята явно с цел да изсмуче максималното от водопречистващата система на душа — по пода премина едва доловима вибрация и инфосистемата издаде познатия мелодичен звън, за да привлече вниманието им. Мартин инстинктивно вдигна глава.

— Моля за внимание. След по-малко от час корабно време пристигаме на определената за ремонт станция. Поради технически причини молим преди скачване всички пътници да се съберат на определените места за евакуация. Това е просто предпазна мярка — веднага след пристигане ще ви бъде позволено да се приберете в каютите си. Моля, бъдете готови за преместване след петнайсет минути.

— Това пък какво е? — попита разтревожено Сряда, беше подала глава от банята сред облак пара.

— Вероятно нищо. — Рейчъл я погледна втренчено и премигна веднъж — това беше уговореният код за повишено внимание. — Правят го заради нашата сигурност.

— О, значи вече стигаме — рече Сряда. — Наистина ли трябва да излезем?

— Това, което трябва, Анита, е да изпълняваме нарежданията — подчерта Рейчъл. — Няма да е зле да се облечеш. Може да ни накарат да слезем на станцията — две премигвания, — така че ще е добре да сме готови.

— Уф! — Сряда направи кисела физиономия. — Там сигурно е ужасно студено. Ще взема да си облека яке и панталони. — И пак се вмъкна в банята.

— Дали ще се справи? — попита Мартин.

Рейчъл поклати глава.

— Досега се справяше отлично. — Взе бележника и бързо надраска: „КОМАНДЕН ЦЕНТЪР? РЕЛАТИВИСТИЧЕН КАНАЛ? АТОМНИ БОМБИ?“

— Какво пък, не ни остава друго освен да идем и да видим, нали? — попита Мартин. — Само да си обуя обувките.