Чарлз Строс
Железният изгрев (21)

Кпоуниада

Франц беше в капан.

Навремето бе чул една история за диви животни — не беше сигурен точно от кой вид, — които в подобна ситуация си отхапвали крака, за да се измъкнат от капана на ловеца. Интересна история, но напълно невярна по негово мнение — защото когато попаднеш в такава ситуация и ръката ти е стисната в стоманените клещи на дилемата, просто се примиряваш с положението.

Хьост се бе измъкнала от дълбините на Директората като огромен паяк „черна вдовица“, беше му отнела Ерика и го бе заплашила с отровния бокал на неукротимото си користолюбиво желание. На карта бе поставено собственото му оцеляване, а той не очакваше да стане така. Но бе направил каквото бе поискала от него, а тя не го бе излъгала. Не му отхапа главата, за да я предъвква доволно, след като бе задоволил желанията й. Въпреки че съвестта го глождеше като отрязан крайник. В багажа й имаше петдесет грама диамантена памет, натъпкана с души и генетични копия на всички онези от агентурата на U. Скот, които не бяха преживели чистката й. Всяка сутрин той се будеше с разтуптяно сърце, задавен от мисълта, че върви по ръба на димящ кратер. С ясното съзнание, че смъртта от нейната ръка ще е само временно утешение, че ще се пробуди до любимата си й още безброй нещастници като тях в симулирания космос на неродения бог — мисъл, която не правеше живота му по-лек. Защото, първо, нероденият бог трябваше да бъде създаден — а това означаваше да бъде унищожен врагът. А второ…

Да се влюбиш бе като да изгубиш религията си, вярата си. Имаше две страни тази монета — Франц и Ерика я бяха подхвърлили преди няколко години, докато живееха далече от родния свят и сред враждебни чужденци. Ала той вече не бе сигурен във вярата си. Мисълта, че един ден нероденият бог ще се рови в недъзите му, го караше да настръхва. Ала така ги бяха учили от малки — когато Усъвършенстваните най-сетне унищожат Есхатона и подемат своята епична задача по претворяване в реалност на идеята, божеството, което смятаха да създадат по свой образ и подобие, нямаше да е всеопрощаващо и милостиво. Може би щеше да е по-добре да умре завинаги, вместо да стигне до онзи далечен и страховит момент в края на времето. Но колкото повече разсъждаваше върху тази дилема, толкова по-объркан се чувстваше от двата възможни изхода — или да отхапе впримчения в капана крайник на гузната си съвест и да заживее свободно, или да накара черната вдовица да го екзекутира и така да се сложи край на всичко. Междувременно на кораба вече бяха намалили светлините и само час преди първия скок той бе коленичил в луксозната каюта на Порция, рамо до рамо с Маркс, и му помагаше да зарежда преносимите безоткатни гранатомети, докато Самоу и Матилде подреждаха своите торбички с фокуси. „Този път наистина ще го направим — помисли си той отчаяно, втренчил поглед в сияещия снаряд. — Тя е твърдо решена да го извърши“.

Идеята беше объркваща. Двамата с Ерика бяха имали друга, много по-оптимистична и реалистична мечта — някой ден да избягат от желязната предопределеност на расата на Усъвършенстваните, да напуснат историята и да се скрият на далечен свят, където да живеят и да работят като чужденци и да се наслаждават на странната перверзия, наречена любов, да умрат завинаги и да се превърнат в хумус и никога да не се изправят пред безмилостния взор на всемогъщия бог от края на времето. Но бягството беше жестока илюзия, като свободата или любовта. Жестока илюзия, предназначена да закали стоманата на Усъвършенстваните.

Той пъхна снаряда в магазина и взе следващия. Беше колкото палеца му, с лъщящ връх със сензори и опашка, надупчена от миниатюрните сопла на ракетния двигател с твърдо гориво. „Един изстрел, едно попадение“. Всеки път, когато поставяше поредната миниракета, усещаше нещо в него да се къса, спомняше си как Джамил бе забил пропагаторната пика в тила на Ерика и я бе превърнал в безмозъчна плът, която да бъде положена на олтара на неродения бог. „Избий ги всички, нека Бог познае своите. Ние ще сме новите богове“.

— Този е пълен — каза той и подаде оръжието на Маркс.

— Добре. — Маркс постави гранатометите на една страна и подреди до тях заредените патрондаши. — Сега следващата част. Обаче побързай, остава ни не повече от час.

— Бързам достатъчно — озъби се Франц. — Но никой не ми е казал каква ще е моята роля по време на операцията.

— Сигурно защото тя още не е решила дали да те остави жив.

Франц се опита да прикрие реакцията си. Напълно възможно бе това да е тест, изпитание за нервите му, и всяка проява на слабост би могла да предреши изхода.

— Подчинявам се и се трудя в името на неродения — промърмори той отдавна заучената формула. — Хъм. Батерията на тази е на изтощаване. Кога са произведени тези ракети? — Всички противопехотни ракети се нуждаеха от постоянно зареждане, докато ги държаха в склада: един от недостатъците на интелигентните оръжия бе необходимостта от квалифицирана поддръжка.

— В годност е. Няма значение, скоро ще ги използваме.

„Мога да избягам — мислеше той. — Достатъчно е да ида при капитана и да кажа какво мислят да направят…“ Само дето не знаеше кои още може да са въвлечени. Познаваше само тези от групите на Порция и Матилде. Ами ако имаше други? Пък и ако станеше предател… обричаше Ерика на вечна смърт или на позорно възкресение, за да бъда изправена на съд пред гневното божество. Дори да успееше да се добере до пакета с души, който Порция носеше за Пропагаторите, не беше толкова лесно да пробуди ума на Ерика, а какво оставаше да й осигури ново тяло. В Директората това беше привилегирована технология, безкомпромисно контролирана от Пропагаторите за техните си цели, скъпа и рядко срещана. „И ако Хьост казва истината…“ Имаше и по-лоша съдба от тази да си крепостен служител на заместник-секретаря. Много по-лоша.

— О, Франц… — чу се топъл глас зад гърба му и той направи усилие да се съсредоточи върху онова, което ръцете му досега вършеха автоматично: взимаш, пъхаш в магазина, взимаш, пъхаш… „Тя не значи нищо за мен“. — Ела, ако обичаш. Имам една малка работа за теб.

Той стана и я последва като сомнамбул.

— Готов съм.

— Ха! Виждам, че си готов. — Хьост го поведе към една от страничните врати. — Влизай.

Той я последва в нещо, което отначало помисли за килер. В средата бе поставен стол с колани за ръцете и краката.

— Какво е това? — попита той. Сърцето му заблъска.

— Нали ти казах — твоята малка задача. — Хьост се усмихна. След като се заех да изучавам този „любовен“ феномен, открих някои интересни възможности. — Усмивката й се стопи. — Жалко, че не можем просто да отидем, да заловим момичето и да го марионетизираме. Има твърде много свидетели. — Тя поклати глава. — Но този, който стои зад нея, явно е взел предпазни мерки. Ще се наложи да го направим по стария начин.

— По стария… — Франц млъкна. — Какво искате да кажете?

Хьост извади от джоба си плочка и чукна по нея. Във въздуха се появи холограма на млада жена, — махаше на някого.

— Него. — Тя посочи едно лице. — Давам ти Маркс и Луна. Ще отидеш в каютата му и ще го доведеш тук. По възможност без да му причиняваш вреди. Искам да разполагам с коз — заложник за размяна.

— Няма ли да е по-лесно да я принудим със сила?

— Това също е принуда, в известен смисъл. — Хьост му се ухили. — Франц, това момиче знае как да избягва неприятностите. Кергелен не е бил чак толкова небрежен — просто се е изправил срещу личност с по-голям опит. Четох записките на U. Скот, личните му бележки, не докладите. На мен тя няма да ми се изплъзне.

Франц пребледня.

— И какво да направя с него?

— Отвлечи го и го докарай тук, докато аз се оправям с останалите на борда. Ако се съгласи да ни сътрудничи, двамата с момичето ще останат живи — това е самата истина, не прах в очите. Макар че и те, и останалите пътници ще бъдат пратени на Нюпийс за Усъвършенстване.

— Разбрано. — Франц се намръщи. „Да не е решила да Усъвършенства всички на кораба? Нима ще отвлечем целия лайнер?“ — Нещо друго?

— Да. — Хьост се наведе и той долови дъхай на бузата си. — Това ти е задача номер едно. Имам още една, веднага щом се скачим, с дока на Станция единадесет. Но тя ще е за забавление! — Потупа го по гърба. — Я се усмихни! Остават само три седмици и се връщаме у дома. А след това, ако си добричък, може да ти върна любимата играчка.

 

 

Щефи потисна една прозявка и се облегна в креслото. Беше изкарала удължена вахта: следеше движението на персонала. Успя да открадне само десет минутки, за да се освежи, след което трябваше да се настани на масата за вечеря и да се занимава цели три скучни часа с пасажерите от луксозната класа, чието его беше по-голямо от космоса отвън. „Но все пак по-добре така, отколкото да си извън разследването“ — помисли си. Може би щеше да успее да прекара известно време с Макс, след като досадните задължения приключеха. Макс седеше на масата в съседното помещение, видимо уморен, но спокоен и остроумен, живо олицетворение на старши корабен офицер. Без съмнение той също имаше нужда от малко разпускане.

— Нещо против да ви правя компания?

Тя вдигна глава. Беше Мартин, дясната ръка на представителката на ООН.

— Не, разбира се. — Тя му кимна с измъчена усмивка. Мартин се настани до нея и започна да прелиства менюто. Щефи огледа масата. Беше полупразна. Невротичната хлапачка, изглежда, бе предпочела да се храни в стаята си. Също, като стана дума за това, и студентската групичка от Тонто. „Каква глупава легенда — помисли тя. — Само слепец няма да забележи, че изобщо не са студенти“.

— Как мина денят? — почна тя, докато стюардът събираше празните чинии. — Не съм виждала жена ви — още ли работи?

— Вероятно — отвърна Мартин. — Когато търси някого, не се отказва, докато не го открие. Струва ми се, че в такива моменти дори малко прекалява. Казах й да си вземе почивка, за да може след това да е по-работоспособна, но тя… Уф. Цял ден разпитвах туристи. Боли ме глава.

— Някой от тях каза ли нещо полезно?

— Не, доколкото можах да преценя.

„Лъже — помисли си тя и неволно се напрегна. — Какво ли крие?“

Осветителните линии, очертаващи арковидните ниши покрай стените, трепнаха.

— Извинете. — Щефи вдигна ръка и завъртя разтревожено интерфейсните си пръстени, за да влезе в командния канал. Светлините на борда на кораб никога не премигваха без причина — особено на борда на луксозен лайнер с множество независими един от друг енергоизточници. Нямаше вибрации, но това не означаваше нищо. Корабните генератори за изкривяване на пространството бяха достатъчно мощни да омекотят стабилно ускорение от трийсет g и да погълнат сътресението от всеки сблъсък, освен ако не е достатъчно голям, за да предизвика разрушения в корпуса. — Свързочно на мостик, тук Грейс. Мостик… — Тя се намръщи. — Странно. — Погледна Макс на съседната маса. Тъкмо се бе надигнал. Той улови погледа й и посочи с брадичка главния вход, после закрачи към него. Тя забеляза, че в другия край на залата стюардите дискретно изоставят задачите си и се изнизват през аварийния изход.

Настигна Макс на няколко метра преди коридора.

— Мостикът не отговаря.

— Зная. — Той отвори една малка врата без никакви надписи. — Най-близкото аварийно шкафче е… а, ето го. — Дръпна жълто-черната ръчка, отвори вратата на шкафчето и й подаде аварийната чанта — дихателна маска, ръкавици, многофункционален инструмент, апарат за първа помощ. — Никой не отговаря на повикванията… Я чакай малко…

— Вече съм готова. — Тя извади от джоба си електронния бележник и го опря на стената, опитваше се да установи контакт с корабната система за контрол на повредите. — По дяволите, защо реагира толкова бавно? — Включи диагностичното табло. — Няма връзка! Корабната инфомрежа е изключена!

— Имаме светлини, въздух и гравитация. Това, което липсва, е информацията. Слушай, повредата може да е само в мрежата. Релативистите ще започнат подготовка за скок чак след половин час, така че по-добре да почакаме, докато нещата се оправят. И без това не си обучена за подобни ситуации, а аз трябва да се върна в залата и да успокоя пътниците. Предавай на екипажа всичко, което достигне до теб, и се старай да държиш положението под контрол. Аз ще ида да поговоря със стюардите и ще се опитам да разбера какво е станало. Ако пътниците започнат да нервничат, кажи им, че всичко е под контрол и че скоро ще има съобщение. Ще се справиш ли?

— Доколкото е по силите ми.

Тя се върна в залата. Повечето пътници бяха погълнати от разговори и все още не бяха забелязали, че нещо се е случило. „Слава Богу…“ В първия миг й се дощя да ги, остави да си дрънкат, но се сети, че щом някой реши да си провери електронната поща и да потърси приятел на борда, може да настъпи паника.

Така че се изправи на площадката с най-високата маса и каза високо:

— Дами и господа, може ли за момент да ми обърнете внимание?

Към нея се извърнаха любопитни погледи.

— Както някои от вас вероятно са забелязали, през последните няколко минути имахме дребна техническа аномалия. Искам да ви уверя, че инженерният екип работи върху проблема и че няма никаква опасност…

Светлините премигнаха отново, сетне изгаснаха. От дъното на залата долетяха сподавени викове — после светлините блеснаха отново. И един странен, неузнаваем, но същевременно нечовешки спокоен глас отекна от високоговорителите:

— Съжаляваме, че трябва да ви информираме за дребен проблем в инженерно-двигателния център. Няма причини за безпокойство. Всичко е под контрол и предстои отклонение към най-близкия порт, вместо да продължаваме за Нова Прага. Компания „Уайтстар“ ще ви компенсира за причиненото неудобство и тревоги. Междувременно ще ви бъдем благодарни, ако се приберете по каютите си и останете там до нови разпореждания. Можете да се обръщате за помощ и съвет към нашите помощници веднага щом корабната мрежа бъде възстановена. Ние сме тук, за да ви помагаме.

 

 

Когато светлините премигнаха, Рейчъл търсеше Сряда из полупразната палуба „Г“. Мостикът бе разположен на палуба „Д“ бе изолиран от палуба „Г“ с две херметични прегради, едната — подсилена стена, а втората — електрогравитационен пръстен, конструиран да поема резките колебания в движението. Тъкмо това бе причината да не чуе взрива на мостика.

Преди няколко часа Мартин й се бе обадил по визуалната връзка.

— Проверих онази история и ще ти кажа, че не само намирисва, ами вони — докладва той. — Тя е бежанка от Москва, Някой се опитва да я отвлече или убие, била е на приема в посолството, където ти… да де, въпросът е, че има и още нещо.

Бузата му потрепваше. Отдавна не го бе виждала така възбуден.

— Какво друго? — попита нетърпеливо, ядосана, че се хваща на подобен трик.

— Има приятел, който се казва Херман, и е тук заради него. — Мартин млъкна. Тя го гледаше през магичното огледало на визуалното поле.

— Шегуваш се.

— Не. Франк като че ли се досеща за някои неща, но това едва ли има значение.

— Майчице! Каза ли ти нещо друго? — За миг й се струваше, че ще припадне. Херман беше кодовото название на агент на Есхатона, използвал Мартин за различни задачи — страничният ефект от които бе да се разтърси из основи управлението на поне десетина свята. Херман проявяваше интерес към човешките същества само тогава, когато те се опитваха да построят машини на времето, да нарушат причинно-следствената връзка или да експериментират със забранени оръжия. Москва бе загинала, когато, без никакво предупреждение, звездата й се бе взривила. Което не се случва току-така, не и със звездни джуджета от клас 0 по средата на техния цикъл на живот.

— Да. Може да е съвпадение, но малко се съмнявам. Херман каза, че всичко това е свързано с групата на Усъвършенстваните на кораба и че те възнамеряват да предприемат нещо след първия скок. С други думи, тази вечер. Рейчъл, тази история никак не ми харесва.

— Разбрах. Да не изпадаме в подробности. Ще ида да потърся момичето, преди да са го намерили от другия отбор. Ще ми пратиш ли описанието й?

— Разбира се. — Мартин завъртя пръстените на лявата си ръка и бележникът й изписука, след това излъчи холограма — младежка физиономия, черна къдрава коса, сенки под очите. — Не е трудно да я забележиш. Вероятно ще я откриеш в компанията на журналиста — двамата, изглежда, имат връзка. И внимавай, тя е съвсем млада и неопитна.

— Не се тревожи за мен, а за нея. — Рейчъл се намръщи. — Ти иди, да поговориш с капитана — кажи й, че се очакват неприятности от определена група пътници. Ако е необходимо, кажи й точно за кои става въпрос — само избягвай да разкриваш източника си. Възможно е да имат свой човек в екипажа. Освен това, ако реагираме преждевременно, ще пропилеем шанса да научим за какво става въпрос…

— Успешен лов. — Той й се усмихна и прекъсна връзката. С което започна скиторенето й из полупразните фоайета в търсене на немирната хлапачка. Но Сряда сякаш се беше изпарила. Нямаше следа и от журналиста с телосложение на горила.

Два часа след началото на издирването Рейчъл вече започваше да губи търпение. „Къде може да се е скрила?“ Беше й оставила съобщение на гласовата поща, но и там нямаше отговор. Вече се колебаеше дали да не се свърже с Щефи и да я попита има ли възможност издирването да продължи централно. Спираше я само мисълта за „къртица“ в екипажа…

Сияещите панели на тавана за секунда премигнаха и светът се изпълни с разноцветни отблясъци. В главата й се възцари необятна тишина. Рейчъл почувства, че пада, и вдигна ръце, за да се предпази от удара. Зави й се свят. Падна тежко на пода и се претърколи. Пред очите й трептяха разноцветни кръгове, оставяха накъсани ярки следи върху ретината й. Тя бавно си пое дъх и чак сега осъзна, че й няма нищо на зрението — просто ретиновият й дисплей беше изключил и сега опитваше да се рестартира.

— Дявол го взел!

Тя се огледа. Мършав мъж, седнал във фотьойла до пианото, премигваше озадачено и въртеше трескаво пръстените си. „Пръстените!“ — Рейчъл завъртя своя главен пръстен и прелисти диагностичните менюта до това за повреди. „Електромагнитен импулс“ — бе изписано на таблото за събития. Киловати и микроампери на метър — някой току-що бе стоварил огромен импулс отвъд стените. Във въздуха се долавяше слабият мирис на озон. Военните й имплантанти бяха издържали, благодарение на специалните си предпазители, но другите пътници…

— Само това ми липсваше! — Тя се надигна, олюля се и тръгна по коридора. — Свържи ме с Мартин.

Службата не отговаря.

— Триста дяволи! — Всъщност защо ли се учудваше? Не, друго не й бе ясно — Защо няма сирени? Тя се огледа за най-близкото аварийно шкафче — обикновено бяха умело прикрити, но не можеше да ги няма. „И защо не спускат херметичните прегради?“ Ако се бе случило нещо, би трябвало да разделят отсеците. Изведнъж страхът стегна в примка сърцето й. — Мамка му, само губя време…

На пътя й се изпречи малко момче.

— Госпожо? Играта ми изключи…

— Имам работа, миличко. — Тя се насили да му се усмихне. — Защо не отидеш в каютата си и не кажеш на родителите си? Те ще ти я оправят.

Електромагнитен импулс, унищожени имплантанти, изключена система за забавления, убийци, който пътуват инкогнито, преследвана хлапачка от Москва, сянката на Есхатона, военни престъпления… имаше зловещото усещане, че ги притиска някаква огромна и непреодолима сила, нещо с апокалиптични размери, което е сбъркала за невинно плясване с ръце. Вече не вървеше, а тичаше към следващото разклонение. „Трябва да открия къде е нанесен ударът… да разбера какво става…“

Заобиколи няколко видимо объркани и изплашени пътници. Спря до една необозначена сива врата в дъното на фоайето и се опита да я отвори. Вратата отказа да я познае и я пусна едва когато дръпна жълтата аварийна ръчка. От другата страна се чуваше приглушен вой на сирени. Беше се запалило аварийното осветление и стените бяха озарени от жълтеникаво сияние.

„Съобщение за Мартин, извънмрежово, по който и да било от аварийните канали — каза тя безгласно, продължаваше да върти пръстените си. — Мартин, ако чуеш това, да знаеш, че сме загазили здравата. Долу става нещо, имам предвид оперативния център на палуба «Ж». — Вратата на оперативния център беше отворена и вътре се виждаха неколцина членове на екипажа. Един от тях погледна към нея, после пристъпи към вратата. — Мисля, че…“

Замръзна и се ококори, когато системата за съобщения обяви: „Съжаляваме, но има дребен проблем в инженерно-двигателния център…“

Мъжът, който запречваше вратата, бе насочил към нея автомат. Рейчъл стоеше неподвижно, втренчила поглед в тъмната зловеща цев.

— Коя сте вие и какво търсите тук? — попита той.

— Аз… ами… — За миг сърцето й спря да бие. — Търсех някой от стюардите — продължи с писклив глас, на изнервена и разглезена пътничка. Отстъпи назад, но застина неподвижно, когато мъжът видимо се напрегна. Беше русокос и синеок, с бледа кожа и телосложение на танцьор или преподавател по бойни изкуства — дали не беше от специалните части? Дори повърхностен поглед към оръжието бе достатъчен, за да се увери, че няма никакви шансове — беше някакъв интелигентен хибрид между автомат и гранатомет, вероятно способен да води стрелба по крива линия иззад ъгъла и да вижда през стени. — Пръстените ми отказаха… Какво е станало? — Не й беше особено трудно да се преструва на изплашена.

— Имаше незначителен инцидент — произнесе мъжът със спокоен тон, но очевидно обмисляше всяка дума. — Върнете се в каютата си. Всичко е под контрол. — Млъкна и я погледна навъсено.

— О, да, ясно, всичко е под контрол, разбирам — замърмори Рейчъл и заотстъпва. Той не я последва, а остана на прага, без да сваля очи и оръжие от нея. Тя се обърна и закрачи към пасажерския отсек. Усещаше неприятно мравучкане по гърба, сякаш всеки миг в кожата й щеше да се впие някой куршум. Накрая не издържа и се поддаде на импулса да се затича — вероятно бе съвсем в реда на нещата за някоя истерична уплашена пътничка. Дано само да не бе доловил излъчването на имплантантите й. И най-вече нощното й виждане. Достатъчно добро, за да зърне трупа на една жена върху контролното табло в сумрака зад непознатия. И на друга, наведена над тила на първата: държеше нещо, което приличаше на миниатюрен инструмент за неврохирургични намеси.

Всичко е под контрол.

— Мамицата им — прошепна тя и протегна ръка към дръжката на вратата. Едва сега забеляза, че трепери. „Завладели са контролния център и имат интелигентни оръжия. Ужас! — Тя поклати глава. — Проклети похитители…“ Забърза към централната зала, откъдето се качи по старомодната стълба до каютата на Мартин. Ала само след няколко крачки се сблъска с хлапачката с черната коса.

 

 

Миришеше на кръв, озон и изпражнения. Контролните табла и мебелите изглеждаха, сякаш някой ги е прекарал през металотрошачката — всичко, което не беше здраво закрепено за пода, бе преобърнато, счупено на парчета и смазано, включително офицерите на мостика, били на вахта при избухването на заряда. Тела, прегънати под неестествен ъгъл, затрупани от строшени кресла, сред локви кръв.

Порция сбърчи недоволно нос.

— Това изобщо не ми харесва. Почистете веднага щом възстановите мрежата за наблюдение. Искам да изглежда, сякаш държим положението от самото начало, а не че сме избили дежурния екип.

— Слушам. — Джамил кимна и погледна към отсрещната стена: главният екран бе разбит на парчета. — Какво да правим с контролните прибори?

— Това не е от първостепенно значение. Разполагаме с резервен мостик, ще управляваме оттам. И да не забравя — преди почистването извикайте някой да изтегли всичко, което може да се използва от тези. — Тя кимна към труповете на пода. — Естествено не очаквам пълно копие.

— Трийсет g за сто милисекунди е равносилно на падане от петдесететажна сграда — позволи си да отбележи Маркс.

— Значи не им понасят височините — засмя се злобно Хьост. — Действайте.

— Слушам. — Маркс се обърна и тръгна да търси някой с неврална пика.

Почти в същия миг телефонът на Порция иззвъня и тя вдигна старовремската гумена слушалка до ухото си.

— Тук контролен център. О, това е добре. С него всичко ли е наред? Напълно програмиран? Чудесно, изкарайте го на екрана веднага щом възстановите комуникациите, нужен ни е някой от екипажа, който да увери пътниците, че положението е овладяно. До каква степен е пострадал мозъкът от импулса? Хъм, ясно. Добре, радвам се, че ме информира. Да, кажи на Мария да задържа всички членове на екипажа, които се изкачват на палуба „Г“ през „В“ и/„Е“… Да, точно това имам предвид. Отделяйте ги от пътниците и ги затваряйте на подходящо място. Ще ми докладвате, когато съберете всички. Действайте дискретно, но ако някой окаже съпротива, застреляйте го на място, нероденият бог ще познае своите… Да, на теб също. Край на връзката. — Тя се обърна и кимна на Франц. — Така. Твой ред е. Предполагам, че момичето не е в каютата си?

— Изчезнала е. Според корабните системи е там, но изглежда, по някакъв начин ги е заблудила и освен това имплантантите й не са съвместими със земните стандарти. Издирва я и един от младшите офицери… но според мен тя се е скрила някъде. — Отговаряше с равен глас и безстрастно лице, очакваше всеки миг гневът на Хьост да се стовари върху него.

— Така и предполагах — отвърна тя, сякаш го успокояваше. — Нали ти казах одеве? Отваряйте си очите за нея. До няколко часа екипът на Матилде ще постави целия кораб под наблюдение. А какво става с другия?

— Свършихме каквото ни бе наредено. По някаква причина се беше върнал в стаята си. Маркс го залови без никакви проблеми и сега е завързан в гардероба.

— Добре. Когато хлапачката изплува, ще й съобщим, че го държим, и ще й обясним какво го чака, ако не ни сътрудничи. Междувременно — тя го стрелна с поглед — искам да отидеш да се разплатиш с клоуна. Още сега.

— С клоуна — повтори Франц. Какво пък, там нямаше угризения на съвестта и етични дилеми. Нищо, заради което да си изгуби съня…

— Да. — Тя кимна. На скулата й трепкаше едно мускулче. — Донеси ми главата на клоуна Свенгали.

— Нямам пика…

— Няма да го копираме — заяви тя решително. На лицето й се изписа отвращение. — Има неща, от които трябва да бъде опазен дори нероденият бог.

— Но това значи да го ликвидираме окончателно. Ако не копираме душата му…

— Франц — прекъсна го тя и го изгледа вледеняващо.

— Слушам.

Тя наклони леко глава.

— Понякога си мисля, че си твърде мекушав за тази работа. Така ли е?

— Шефе! Не! — Той си пое дъх. — Все още ми е малко трудно да свикна с вашия стил на управление. Но ще го направя, обещавам. — „Точно така, отхапи си крака“.

Тя кимна бавно.

— Гледай да стане.

— Тъй вярно.

Той знаеше, че разговорът е приключил. „Донеси ми главата на клоуна Свен“. Какво пък, щом това се искаше от него, щеше да го направи. Но мисълта да убие някого, без да му окаже последна почит, му се струваше… нелепа? Това бе окончателна, пълна ликвидация. Нямаше по-лоша участ от тази. Какво още бе казала тя? „Има неща, от които трябва да бъде опазен дори нероденият бог“. Като например спомени, които не бива да бъдат копирани и архивирани за идните поколения. Лайното мирише, а нероденият бог трябва да се появи на този свят чист и неопетнен веднага щом бъде унищожено изчадието, наричащо себе си Есхатон.

Франц спря пред вратата на мостика и пое с пълни гърди чистия нефилтриран въздух, който не вонеше на кланица. Заложената от Самоу ЕМИ бомба бе предизвикала мощна вълна на разрушение из всички съседни на мостика помещения. Импулсът й бе претоварил свръхпроводимия електрогравитационен пръстен под мостика и за частици от секундата бе подложил на ускорение от трийсет g всичко, което бе разположено над него — чак до следващата палуба и следващия пръстен. Междувременно Джамил и един от доверените му хора бяха превзели залата за обучение, бяха поставили под контрол корабните системи и бяха поели ролята на дублиращ контролен център по време на подготовката за първия скок. В началото дежурният офицер не бе разбрал какво става, Кърт бе успял да го приспи и марионетизира, така че разполагаха с член на екипажа, действащ изцяло под тяхно командване.

Вече се намираха на три светлинни години встрани от курса, в подготовка за втория скок от общо четири поредни, изчислени от навигационната група още докато бяха на борда на „Хайдегер“. Това беше премерен риск — да се превземе лайнер по време на полет, — но до момента всичко бе протекло гладко. Вероятността пътниците или екипажът да предприемат нещо намаляваше с всяка минута и когато Матилде приключеше с инсталирането на софтуера за наблюдение на корабната мрежа, лайнерът щеше да се превърне в луксозен космически затвор.

Според плана на Порция един взвод от специалните части се бе качил на лайнера още преди пристигането на нейната група от диверсанти и специалисти. Оставаше им само да превземат мостика и машинното отделение, аварийната служба и центъра на животоподдържащата система. Щом изпълнеха първата част от плана: да могат да следят движението на всички през стените и подовете, да заключват дистанционно врати и да прекратяват подаването на въздух към онези, които се опитват да им създават неприятности, корабът щеше да е изцяло техен. Което изправяше Франц пред поредната дилема.

Нямаше никакъв начин Хьост да му позволи да избяга. Най-вероятно щеше да го убие и да го прати за преработка веднага щом „Романов“ наближеше Нюпийс. Глупаво беше да очаква, че тя ще се съгласи да бъде отгледано ново тяло за Ерика, това беше привилегия, която не се позволяваше дори на чиновници от висшия ешелон. Би могъл да постигне нещо, ако успее да открадне диамантената памет с копието на нейната душа и генетичната карта, след това да се добере до държава, където невралното копиране и клонирането не са подложени на стриктен държавен контрол от страна на технократите… но какви бяха шансовете за това? „Тя е мъртва, а с мен е свършено — мислеше си той с хладно безразличие. — Мога само да се опитвам да убедя Порция, че съм й верен служител…“

Мина по извития коридор (нямаше никого — Джордан бе изолирал служебния отсек, а членовете на екипажа бяха задържани другаде) и взе асансьора до палуба „А“, където беше каютата на Хьост. На вратата го пресрещна един от главорезите на Матилде и завря автомат в лицето му.

— Какво искаш?

— Шефката ме прати да свърша една работа. Матилде тук ли е?

— Не. — Пазачът свали оръжието. — За какво ти е?

— Трябва да използвам системата за проследяване веднага щом бъде инсталирана. Освен това ще са ми нужни оръжие и неврална пика. Шефката иска да свърша една работа.

— Аха. — Войникът изглеждаше леко заинтригуван. — Ферис ще ти помогне с другото.

В голямата стая цареше безпорядък. Някой бе вдигнал настилката на пода, беше отворил шахтата с кабели и ги бе свързал с компактния команден център, поставен върху масата в средата. Четирима техници се бяха навели над различни части от системата и обсъждаха оживено нещо: опитваха се да наложат нов команден профил върху пасажерската мрежа на кораба. Друг техник бе погълнат от комуникационното табло — нискотехнологично, но напълно независимо от корабните системи. Обърна се към Франц и попита:

— Какво искаш?

— Търся един член на екипажа. — Франц се консултира с имплантанта си — 4365, Свенгали, няма второ име, от сектора за забавление, подгрупа „деца“. Трябва да разбера къде е. И ми трябва пистолет.

— Свенгали 4365 — повтори техникът. — В момента е… — Той се намръщи. — Не. Той е долу на палуба „З“, четвърта окръжност, оранжев пръстен, закусвалнята на пътници от втора класа… — Смръщи вежди. — Какво е „купон за рожден ден“?

— Няма значение. Дълго ли още ще остане там по програма?

— Да, но има и други пътници…

— Няма нищо. — Франц се огледа. — Откъде да взема оръжие?

— Ей там. В спалнята на шефката, до леглото, има сандък. Чакай, някой ме търси. — Той отново се наведе над таблото.

В спалнята на Порция също цареше бъркотия. На пода бяха разхвърляни сандъци и кашони от снаряжение, върху възглавницата имаше остатъци от недовършено ядене. Франц зарови в сандъка с оръжие. Избра малък автоматичен пистолет и няколко пълнителя със самонасочващи се куршуми. Опря го до челото си, достатъчно дълго, за да успее миниатюрното му мозъче да установи контакт с имплантантите му и да прехвърли една опростена програма за прицелване и стрелба. Франц не обичаше да носи оръжие, смяташе, че в неговата професия да се прибягва до подобно средство е равносилно на саморазкриване, което би означавало край — ако не на живота му, то на кариерата. Отново зарови в сандъка и въпреки указанията на Порция се въоръжи с неврална пика. Човек никога не знае…

И тъкмо преди да излезе, забеляза до леглото нещо друго: куфар, от който него се подаваха мръсни дрехи. Приличаше на багажа, с който бе дошла шефката. Спря, обзет от любопитство. „Дали си заслужава риска?“ Какво пък… защо не? Погледна към открехнатата врата. Оттатък не се виждаше никой. Коленичи и прокара ръка от вътрешната страна на куфара, опипа и капака. Почувства малка подутина във вътрешния джоб. Разкопча ципа и измъкна миниатюрна кутия. Сърцето му за миг спря. Отвори кутията, трескаво я затвори, изправи се, пъхна я в един от джобовете на панталона си и бързо излезе. Сърцето му биеше до пръсване.

В кутийката имаше скъпоценен камък, голям колкото палеца му, поставен върху керамична подложка от оптични портове — записващо/четящата глава. Това беше диамантената памет — атоми, подредени в решетка от променливи ядра на въглерод 12 и 13 — предпочитания формат за съхраняване на информация от избраниците на нероденото божество. С високата си плътност и устойчивост тези дванайсет грама бяха достатъчни за съхраняването на хиляди неврални копия и свързаната с тях генетична информация. Прословутото хранилище за души на Порция, където се съхраняваха мозъчните копия на всички ликвидирани от нея, за да бъдат архивирани от Пропагаторите, в очакване на деня, когато ще бъдат изправени за съд и преоценка пред неродения бог. Подобно нехайство по отношение на толкова скъпоценен предмет можеше да е само преднамерено — вероятно тя бе сметнала, че касата на каютата ще е първата цел на всеки потенциален крадец. Кутийката бе символ на нейния авторитет, на властта, която имаше над живота и смъртта на онези, които й служеха. Не можеше да очаква милост, ако тя открие, че кутийката е у него. Но ако успееше да измъкне на бял свят дори само една от нещастните души вътре, щеше да се спаси, И точно тази мисъл го караше да трепери, да се облива в пот и сърцето му да тупти от страх… и надежда.

— Отивам да търся моя човек — подхвърли той на техника при пулта. — Имаш ли радиостанция?

— Дръж — Техникът му подхвърли малка черна кутия. — При скока софтуерът се нулира и не става за нищо. Ще трябва да я върнеш тук за програмиране.

„Сигурно е релативистичен канал“ — осъзна той. Подобно средство за връзка бе незаменимо при военни операции — не можеше да бъде проследено или засечено и осигуряваше бързина и сигурност, макар и само между свръхсветлинните скокове.

— Ясно — каза той и прибра кутийката. — Е, хайде.

 

 

В столовата цареше олелия.

— Моля ви! — извика Щефи. — Моля ви, успокойте се! Ситуацията е под контрол…

Както и очакваше, не постигна нищо. Но не биваше да се отказва.

— Чуйте всички! Ако обичате, седнете! Капитан втори ранг Фром отиде да види какво става. Уверявам ви, че не е нищо сериозно, но ако бъдете така добри да седнете и да се успокоите, ще ни дадете възможност да…

— По-добре се откажи — прошепна й Мартин. Половината от пътниците се бяха скупчили при изходите, очевидно искаха да се приберат в каютите си. Останалите се блъскаха като подплашени добичета, които чакат някой да им каже какво да правят. — Въобще не те чуват. Всъщност какво става?

— Знам ли… — Тя се сепна, спомнила си предупреждението на Макс. — Скоро ще разберем. Макс отиде да провери. В най-добрия случай някой кретен си е направил шега с програмата на мрежата. В най-лошия… — Тя сви рамене.

— Кой направи изявлението? — попита Мартин.

— Не зная. — „Но мога да предположа“. Тя се намръщи. — Абсурдно е капитанът да промени курса. Първо, защото Нова Прага е най-близкият порт! А второ… — Отново сви рамене. — Просто няма обяснение.

— Все още не искам да казвам думичката — заговори внимателно Мартин, — но ми се струва, че нещо страшно се е объркало. Нещо, свързано с нашето разследване.

Призля й. Потвърждаваха се най-лошите й предчувствия — вървеше изпълнението на нечий злодейски план.

— Все още не мога да коментирам. Би трябвало да се кача на мостика… — Тя млъкна и преглътна смутено. — Ти какво би направил в подобна ситуация?

— Или е някакъв сериозен инцидент, но аварийната служба вече е задействана, инак досега да сме на оня свят, или — виж, сама можеш да свържеш нещата: непознат глас обявява за незначителен инцидент и нарежда на пътниците да се приберат по каютите си, след което убийците могат да се придвижват необезпокоявани по коридорите. Честно казано, за пътниците наистина е най-добре да се скрият в каютите. Там разполагат със собствени запаси от кислород, вода и храна. А междувременно ние ще се опитаме да разберем какво става и да им попречим, а ако не можем — да се спотаим някъде. — На устните му затрептя странна усмивка. — Така че ето ти съвет: накарай ги да се разкарат оттук. Разпръснати цели се удрят по-трудно.

— По дяволите! — Тя изправи рамене и пак извика: — Ако всички се приберете по каютите си и останете там до края на извънредното положение, ще ни окажете голяма помощ!

Почти веднага тълпата при изхода се удвои. Само след минута столовата беше празна.

— Така. Сега какво? — попита тя с разтреперан глас. Отново завъртя пръстените си — без ефект. Мрежата все още бе изключена.

— Сега ще идем някъде, където не ни очакват. Пръстените ти още ли не действат? — Тя кимна. — Ясно, изключи ги.

— Но…

— Направи го, и толкова. — Мартин бръкна в джоба си и извади бележник с очукана метална подвързия. — Персонален асистент, глобално периферно изключване. Премини на гласова връзка. — Поклати глава. — Зная, че е странно, но…

— Сигурен ли си, че трябва да го направя? — попита Щефи, докато премигваше: прелистваше страниците на менютата за връзка с мрежата, за да стигне до опцията за пълно изключване.

— Дали съм сигурен? Че може ли да сме сигурни в нещо? Но ако някой реши да превземе кораба, първата му работа ще е да неутрализира екипажа — дори школници като теб. Схемата е проста — първо изчезва връзката, след нея и хората — един по един. — Щефи се ококори и побърза да въведе последната команда. Часовникът върху ретиновия й дисплей трепна и угасна. Мартин се изправи.

— Тръгваме. — Излязоха в централния коридор и Мартин спря до една врата. — Можеш ли да я отвориш?

— Естествено. — Тя посегна към дръжката и я натисна. Сензорите разпознаха длановия й отпечатък и я пропуснаха. — Това е само склад за…

— Трябва да се отървеш от униформата. — Мартин вече беше влязъл. — По-добре да изглеждаш като стюард или пътник. Съмнявам се, че веднага ще започнат да търсят мен или Рейчъл. — Отвори следващата врата, зад която започваше спираловидна стълба. — Хайде, качвай се пред мен.

— И защо толкова държиш да ми помагаш?

— Хайде сети се! Ти си пилот, нали? Нищо, че още се обучаваш. Би трябвало да знаещ как се управлява това чудовище, макар и да си последна в списъка. Може да разбирам от устройство на двигатели и принципи на движение, но ако успеем да си възвърнем контрола, ще си ни нужна, за да държиш кораба под контрол и най-вече — да ме представиш на корабните системи като летателен инженер. Ако не греша, това ще е първото, което ще чуем веднага щом мрежата бъде възстановена. Така че тръгвай нагоре!

Тя се отпусна.

— Добре, тръгвам, тръгвам!