Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Есхатонът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Iron Sunrise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Чарлз Строс. Железният изгрев

Американска. Първо издание

Превод: Юлиян Стойков

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Силвия Николова

ИК „БАРД“ ООД, София, 2006

ISBN: 954-585-724-2

 

Charles Stross

Iron Sunrise

 

© 2003 by Charles Stross

© Юлиян Стойнов, превод, 2006

© „Megachrom“, оформление на корица, 2006

© ИК „БАРД“ ООД, 2006

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 27

История

  1. — Добавяне

Убийство по ноти

На четирийсет светлинни години от Земята яхтата „Глориана“ се материализира в студената пустош между звездите, изпускайки електриковосин пламък от Черенкова радиация[1]. Ако беше продължила да се носи по инерция, разчитайки на остатъчната скорост, довела я дотук след последната промяна на реферативната рамка, щяха да са й нужни двеста години, за да преодолее разстоянието, делящо я от звездната система, към която се бе насочила, но тия неща не ставаха с инерция. Само след няколко минути инерциално-трансферната инсталация на яхтата се пробуди и лидарът сондира космоса за препятствия, докато „Глориана“ преминаваше в режим на ускорение.

„Глориана“ бе започнала живота си като любима играчка на един милиардер, но по-късно почти половината от предназначеното за пътници пространство бе преоборудвано в помещения за дипломатическа работа на новото мобилно посолство. Корабът — и неговите три братчета — съществуваше само защото за ООН бе по-евтино да се справя с допълнителната издръжка на няколко звездолета, отколкото да поддържа консулства на няколкостотин планети, посещавани от земни жители повече от веднъж на десетилетие, но по-малко от хиляда пъти годишно. Сега, докато се носеше с максимална скорост между две скокови зони, „Глориана“ летеше вече близо седмица, време, през което Рейчъл Мансур трябваше да се справя с нарастващото си безпокойство и раздразнение, заради отказа на Джордж Чо да разкрие крайната цел на мисията.

Най-сетне обаче, изглежда, бе настъпил моментът да получи отговори.

Заседателната зала беше облицована с имитация на фурнир, която не успяваше да прикрие умното вътрешно покритие на кораба. Направена да изглежда като естествено изделие, облицовката всъщност бе фалшива като усмивка на киборг. Може би голямата заседателна маса (резбована и покрита със сложни фигури, каквато вероятно е била модата преди стотина години) наистина бе изработена от дърво, но Рейчъл не беше готова да заложи на това. Докато се настаняваше, хвърли поглед към останалите присъстващи: Приткин, Джейн Хил, Чи Тран и Гейл Джордан. „Малката частна армия на Джордж“ — помисли си иронично. Беше работила в миналото за повечето от тях; липсата на нови лица бе достатъчно показателна.

— Доколкото разбирам, нищо не върви по план?

— Напротив, всичко върви според най-добрия план, който бихме могли да измислим — отвърна Джордж, но изглеждаше, сякаш се извинява. — Можеш да затвориш вратата — каза на Приткин. — Имам някои документи за вас, само неинтелигентни хартиени копия, и те не бива да напускат тази стая. — Той бръкна под масата и извади шест дебели папки — кориците им бяха украсени с червени и жълти линии — след това натисна един виртуален бутон в бележника си. Откъм климатика се чу тихо свистене. — Вече сме напълно изолирани. Без инфополе, със собствено подаване на въздух, а и самият кораб се намира достатъчно далеч от вражеските уши… но въпреки това предпазните мерки си заслужават, когато става дума за нещо подобно.

Рейчъл настръхна. Последния път, когато бе чула Джордж да пее тази песен, стана бъркотията с Рошардов свят. Уж ужасно секретна операция, която за малко да завърши с мащабна междузвездна война.

— И как се сравнява този случай с предишната мисия? — попита тя.

— Онова направо бе детска игра. Всички да отворят на страница 114. — Чу се шумолене на хартия. Някой подсвирна едва чуто и Рейчъл вдигна глава. Беше Гейл, втренчила учуден поглед в папката. Рейчъл започна да чете в мига, когато Джордж премина към подробностите.

— Москва. Наречена на името на имперската столица на Айдахо, а не на европейския град, само дето Айдахо не е имал имперска столица по времето, когато Есхатонът сграбчил милион объркани обитатели на Средния запад от Първата република, за да ги натика в пространствен тунел, който излиза на планетната повърхност.

Думите от страницата се люшнаха пред очите на Рейчъл: „Възбуждане на съдебно преследване: долуподписалите Женевската конвенция за Нарушаване на причинността срещу неизвестния извършител, отговорен за убийството на…“

— Накратко казано, Москва е бил един скучен максвят. Доста изостанал, дори по тези стандарти. Но с обединено управление — федерално правителство, общ език, никакви прояви на геноцид, термоядрена война, канибализъм, робство или други изстъпления, за които да говорим. Не е бил утопия, нито пък ад. Дори бих казал, че московците са били доста приятни хора. Безгрижни, дружелюбни, весели, малко заспали. Не като онези, които ги изтребиха.

Рейчъл се облегна назад и загледа Джордж. Чо беше истински дипломат от кариерата, фин и изтънчен, опитен играч, който обичаше залозите и умееше да печели — и тя бе изненадана да го види ядосан и потиснат от нещо, което едва ли бе толкова важно. Стената зад него показваше картини в подкрепа на думите му. Житни поля, добре уредени градове, макар и със сгради, които рядко надвишаваха три етажа, синеещи планини, боядисани в бяло къщурки, огромни автоматизирани производствени комплекси, широки празни пътища, които се протягаха към хоризонта под лазурното небе.

— Не всички в Москва обаче са били безгрижни — продължи Джордж, след като отпи от чашата вода пред себе си. — Разполагали са с малка армия, оборудвана най-вече за борба с природните бедствия. И с възпиращ флот. Рам-бомбардировачи с двигатели на антиматерия, навъртащи се из Оортовия облак[2] на около дванайсет светлинни часа от планетата.

Стената се разтвори във вледеняващ междузвезден мрак и насред екрана изплува космически кораб — не беше елегантен свръхсветлинен съд като яхтата, със сферичната издутина на двигателното ядро, поместена между кулата за управление и товарния хангар, а грозен и страховит планетоубиец. Повечето субсветлинни бомбардировачи се състояха от резервоари за гориво и огромната обърната чаша на генератора на рам-полето. Като събираха междузвездния водород за реактивна маса и използваха антиматерията, за да го активизират, бомбардировачите можеха да ускоряват до 80 процента от скоростта на светлината в рамките на няколко седмици. Насочваха се към целта и преминаваха в дрейф, докато не настъпи моментът за окончателно сближаване. Тогава пътищата на екипажа и бомбардировача се разделяха, като корабът продължаваше да се носи към избраната планета.

— Това е реконструкция на субсветлинен московски бомбардировач за ответен удар от клас „Отмъстител“. Нашите анализатори му дават тау-фактор 0,2 и суха остатъчна маса три килотона — изключително високи характеристики за продукт на един толкова изостанал свят, със съвкупна кинетична мощ от над 120 милиона мегатона. Вероятно е конструиран да се разпадне преди сблъсъка и при скорост 80 процента от тази на светлината, огромната си проникваща способност и топлоизалиращите щитове е в състояние да надхвърли възможностите за защита на всяка сравнително добре устроена планетна балистична отбранителна система. Притежава енергиен товар, надхвърлящ с 20 процента този на Чиксулубския метеорит, ударил Земята преди 65 милиона години — достатъчен, за да разруши цял континент и да предизвика динозавърска зима. С други думи, типично субсветлинно сдържащо оръжие за всяка планета, която няма открити врагове, нито е въвлечена в конфликти със своите съседи, обикновена застраховка срещу нашественици. Москва е притежавала четири подобни чудовища и знаем със сигурност, че системата за ранно предупреждаване е сигнализирала три от тях, преди звездната ударна вълна да достигне базата им. Във всеки случай има данни за три бомбардировача, които са успели да достигнат нужното ускорение. До този момент все още не е ясно какво е станало с четвъртия кораб. Вероятно е пострадал сериозно от избухването на свръхновата. Важното е, че сега тези кораби са поели на ударна мисия.

Джордж остави чашата. Рейчъл потрепери. „Поели са? Накъде?“

— Чували ли сте някой досега да изстрелва възпиращ субсветлинен флот? Защото аз не…

— Ще позволите ли? — обади се Чи Тран, стройният мълчалив експерт по оръжейни системи за масово поразяване, навремето неин пряк началник. Не беше от оперативните агенти, но Джордж, изглежда, бе решил, че този път си заслужава да го включи в групата. — Отговорът е не — продължи Тран. — Никога досега тези оръжия не са били използвани за разплата. Никой не може да започне война, прибягвайки до субсветлинни кораби — ще изминат години, преди да бъде нанесен изпреварващият удар. Ето защо ги наричат „възпиращи“ — скрита в ръкава бухалка, която прави цената за завладяването на твоя свят твърде солена. Това е първият и, надявам се, последен такъв случай в нашия светлинен конус. — Той кимна на Джордж.

— Към кого са се насочили? — попита напрегнато Гейл. — Искам да кажа, кой би извършил подобно нещо? Как ги контролират? Били ли са… — Беше смутена и объркана и Рейчъл изпита леко задоволство — с подобно поведение Гейл едва ли скоро щеше да бъде приета във вътрешния кръг. „Какво ли мисли Джордж?“

— Спокойно. — Джордж вдигна ръка. — В момента на инцидента Москва е била въвлечена в разгорещен търговски спор с Нови Дрезден. Между другото, има го в документацията. По-ранна търговска спогодба между Москва и Балерийската федерация е била преустановена, когато балерийците били принудени да подпишат мирен договор с преходното правителство на Нова Сребреница. Преди мирния договор от 62-ра балерийците контролирали последната оцеляла кула за цепелини, която им осигурявала монопол върху преноса на стоки от повърхността към орбита. Но след 62-ра на сцената излиза Патриотичният народен фронт. Те решават да предоговорят някои от двустранните търговски спогодби — в своя полза, разбира се — за да подпомогнат процеса на възстановяване. Положението се напича особено след като задържат един московски космически кораб и конфискуват целия му товар — различните нива на инженерна поддръжка на орбиталните инсталации в двете системи означават, че въпреки че Нови Дрезден все още трябва да се възстановява от безредици и война, тежкотоварният транспорт е много по-скъп на Москва, която не разполага с необходимата база за конструиране на двигателни ядра. Московското консулство не е разполагало с пълномощия да води преговори, в резултат от което по-голямата част от дрезденското посолство е била прогонена само няколко седмици преди злощастния инцидент.

— Значи бомбардировачите са изстреляни срещу Нови Дрезден — заключи Рейчъл.

— Така смятаме — отвърна Джордж. — Но не сме сигурни. Тран?

— Не можем да проследяваме рам-бомбардировачи, след като преминат в балистичен полет — заговори Тран. — Според стандартната процедура те се изстрелват в случайно избрана посока при висока делта-v[3], ускоряват до скорост, близка до тази на светлината, след това изключват двигателите и продължават да летят по инерция, докато не се приближат до набелязаната цел, когато отново стартират двигателите. Пламъкът на двигателите е строго насочен, никой не може да го забележи, ако не се намира на една линия с корабите, за да засече гама-лъчението. Сиреч, лесно могат да бъдат пропуснати. Особено когато бомбардировачите стартират от Оортовия облак и във фазата на първоначално ускорение заобикалят планетата отдалече. Излязат ли на предварително уточнения курс, екипажът, обикновено четирима души, максимум до шест, преминава в хибернация за около месец, след което капитанът се събужда и използва релативистичния канал на кораба, за да се свърже с някое от консулствата или посолствата, и отваря запечатаните заповеди. В настоящия случай, както бяхме информирани от поверителни източници, или по-точно от наши хора в московското посолство на Земята, през седмицата, преди да бъде ударена Москва, канцеларията на генерал-губернатора е предала нови планове за ответен удар, в които като крайна цел е определен Нови Дрезден. Не знаем защо, дали заради онзи търговски спор, или… — Тран млъкна.

— Такова е положението. — Джордж поклати глава. — Без никакво съмнение московското правителство не е очаквало нападение от страна на Нови Дрезден — но като предпазна мярка е избрало Нови Дрезден за цел по подразбиране, оставяйки последствията на дипломатите. Нови Дрезден е разположен на трийсет и шест светлинни години от Москва, така че при максимално ускорение бомбардировачите ще бъдат там след четиридесет години. Вече остават трийсет и пет. Населението на Нови Дрезден надхвърля осемстотин милиона. Няма никакъв начин, дори ако монтираме допълнителни елеваторни съоръжения и си осигурим пълна подкрепа на правителството и съседите, да евакуираме почти един милиард души — ще ни е необходима обща кубатура от трийсет милиона места на година, надхвърляща целия капацитет на регистрирания земен флот. Да не говорим за бежанския проблем — кой ще ги вземе?

— Не мога да повярвам, че са били толкова глупави! — извика злобно Гейл и Рейчъл я изгледа неодобрително. Гейл беше добра в организирането на дипломатически вечеринки, но в почти всичко останало проявяваше необясним наивитет. — Как са могли да го направят? Има ли сигнал за прекратяване на операцията?

— Да, има анулиращ код — призна Джордж. — Проблемът е, че трябва да намерим някой от оцелелите московски дипломати, за да го изпрати.

Рейчъл прелисти няколко страници и забоде пръст в една. Тук имаше още подробности: бомбардировачите комуникираха с посолствата чрез релативистичен канал. При липсата на анулиращ код продължаваха полета към набелязаната цел, като екипажите им прекарваха времето в криогенни капсули. След началото на атаката екипажът — прехвърлен на по-малки кораби или спасителни сонди — можеше да продължи към друга система при скорост, близка до тази на светлината. Ако обаче преди това се получеше анулиращ код, според стандартната процедура екипажът трябваше да изгори останалото гориво, да преустанови полета в открит космос и да остане там, докато посолството не прати спасителен кораб, който да прибере хората. Бомбардировачът пък се минираше и по-късно се взривяваше.

— Как се праща анулиращият код? — попита Рейчъл.

— Чрез релативистичния канал на някое посолство — отвърна Тран. — Тъй като бомбардировачите са по правило субсветлинни, те поддържат контакт с правителството в изгнание. Посланиците разполагат с верифициращи пароли, за да бъдат разпознати от екипажа. След като се идентифицират, се прибягва до вот-кодова система — ако двама или повече посланици пратят анулиращ код, от екипажа се очаква да прекрати атаката и да прати ориентиращ сигнал, за да бъде качен на борда на спасителен кораб. Но — има едно голямо но — съществува и отменящ код. Той е известен само на посланиците, както анулиращият код, и ако трима или повече от тях подадат отменящ код, екипажът трябва да повреди релативистичния канал и да продължи към целта. Отменящият код отхвърля анулиращия и на теория би трябвало да се използва, ако по някакъв начин агресорът е пленил посланика и го принуждава да действа с опрян в челото пистолет, така да се каже. Посланикът може да издаде на лошите погрешния код и дори трима и повече от посланиците да са в плен, мисията пак ще бъде доведена до край.

— Олеле! — Гейл завъртя глава. — Нещастници! С колко посланици ще трябва да работим?

— Има го в досието. — Джордж почука с пръст върху екрана си. — В момента на катастрофата Москва е разполагала с дванайсет официални посолства. За съжаление двама посланици са били призовани за консултации непосредствено преди взрива, което означава, че са мъртви. От останалите десет един се е самоубил непосредствено след катастрофата, един е загинал при пътно произшествие шест месеца по-късно — определят го като инцидент, но странното е, че е паднал на линията пред влак — сега идват снимките. Надявам се, че имате здрави стомаси…

 

 

След срещата Рейчъл намери Мартин: киснеше на палубата за разходка и се забавляваше с един от проекторите на главния панорамен прозорец.

— Как мина? — попита той, щом я видя. Отнасяше се към пътуването като към принудителна ваканция — обличаше се небрежно, мотаеше се, прекарваше времето си в четене, а излишната енергия пилееше в салона. Но сега изглеждаше разтревожен, сякаш тя бе довела буреносен облак.

— Кофти. Отмести се. — Той й направи място и тя седна до него. — Искам нещо за пиене.

— Ще ида да ти взема. Какво искаш?

— Не, почакай. Не е толкова спешно. — Тя потъна в мрачно мълчание, загледана към панорамния прозорец. Нещо овално и тъмно, по-черно дори от междузвездния мрак, описа дъга върху немигащите звезди. — Какво е това?

— Кафяво джудже. Некаталогизирано, на половин светлинна година оттук. Опитах се да настроя прозореца за по-добра видимост.

— Уф, добре. — Рейчъл се облегна на стената. Дизайнерите бяха придали на площадката за разходки пародийния изглед на палуба на кораб от епохата на парните машини. От лъснатите до блясък дъбови дъски на пода до ретро викторианските мебели тя представляваше истинска възстановка на атомен лайнер от далечното минало на Земята, може би дори точна реконструкция на „Титаник“ от онези времена, когато жените са носели бонета и издути рокли, мъжете — бейзболни шапки и голфове, а над главите им са хвърчали цепелини и реактивни пътнически самолети. Ала й липсваше простор, за да изглежда убедителна, и вместо картината на ширнал се океан се виждаше само този екран на стената. Мартин беше облякъл шотландска поличка с многобройни джобове, натъпкани с всякакви инструменти — той никога не се разделяше с тях.

— Кофти значи? — попита той тихо.

— Ха! — Тя сви рамене. — Ако по десетобалната система Новата република се оценява на осем, този случай ще получи единайсет. Нивото на секретност е „умри, преди да прочетеш“, но аз лично смятам, че няма да се случи нищо чак толкова страшно, ако те въведа в курса на нещата. — Тя поклати глава. — Всъщност колко е часът?

— Петнайсет нула-нула корабно време. Имаше някакво съобщение тази нощ да преместим часовниците напред.

— Добре де… — Тя махна небрежно с ръка. — Знаеш ли, май е време наистина да пийна нещо. Нервите ми са опънати докрай.

Мартин размърда пръстените и поръча:

— Чаша „маргарита“ с лед на палубата за разходки, ако обичате. — Погледна я внимателно. — Моят работодател замесен ли е в тази история?

— Не мисля. — Рейчъл опря глава на рамото му. — Нищо не си чул, нали?

— Нали съм на почивка? И между две поръчения, така че няма конфликт на интереси.

— Чудесно. — Той едва сега забеляза, че ръцете й леко треперят.

— Май ваканцията не ти понася.

— Това е защото… — Тя отново поклати глава. — Защо хората са толкова глупави?

— Глупави? Какво искаш да кажеш?

— Като онзи задник в Женева. А се оказа, че… — Тя преглътна. — Сетих се и за онази кучка от комисията. Между другото, поръчах да издирят някои сведения за нея. Наложи се да използвам част от връзките си. Когато се върна, имам с какво да я ударя така, че да ме запомни. — Наведе се към роботизирания келнер, който бе спрял пред нея, и протегна ръка към подноса. — Брей, че е бързо обслужването тук! — Имаше две чаши и тя подаде едната на Мартин. — Та докъде бях стигнала? А да: глупави безотговорни задници. Преди пет години, онази свръхнова близо до Септагоновите звезди, в системата Москва. Оказва се, че събитието не е от естествен характер. Някой е бомбардирал желязното ядро на звездата. Използвал е причинно-нарушаващо оръжие, незаконно, колкото можеш да си представиш — освен това нестабилно и ужасно опасно. Ще ми се да зная защо не е привлякъл вниманието на местното божество? Както и да е, Московската република е разполагала със скромен по численост възпиращ флот в Оортовия облак, достатъчно далече, за да оцелее при взрива, на всичко отгоре била заплетена в някакви търговски спорове. Флотът реагирал незабавно и сега се опитваме да убедим техните дипломати да отменят атаката срещу, една планета с близо милиард население, която най-вероятно няма никакво отношение към това ужасно престъпление.

— Звучи страшничко. — Лицето му остана безизразно.

— Целта им е Нови Дрезден — свят, доскоро раздиран от кървави граждански войни, и макар сега положението да е стабилизирано, все още не може да се говори за всеобщо щастие. Докато от своя страна Москва… по дяволите! Светове с обединено правителство не са нито миролюбиви, нито прочути със зачитането на гражданските права. Видя ли планета с едно правителство, започвам да се озъртам за масови гробове. Това е нещо като закон на природата — световните правителства разцъфват от дулата на оръдията.

— Хъм. Искаш да кажеш, че добрите са се ядосали и са решили да извършат геноцид? А лошите ви молят да ги разубедите? Това ли е картинката?

— Не. — Тя сръбна от леденостудената „маргарита“. — Ако беше само това, мисля, че щях да се справя. Тук става нещо много по-лошо. Направо воняща лайняна бъркотия. Но Джордж държи поне засега да не повдигаме капака от гърнето, тъй че не очаквай да изплача всичко на рамото ти.

— Тъй значи. — Едно от чудесните качества на Мартин бе, че знаеше кога не бива да я притиска. Моментът беше точно такъв и той я прегърна нежно. Тя се облегна на рамото му.

— Благодаря ти.

— Няма нищо. — Той я изчака да се нагласи удобно. — Какво ще правим сега? Когато пристигнем? Дрезден, така ли?

— Ами… — Тя помисли за миг. — Официалната ми длъжност е културен аташе. Значи ще се занимавам с неща, с които се занимават аташетата. Ще има мемориална церемония, срещи, вероятно дипломатически коктейли, които да организирам. За щастие Дрезден е сравнително развита държава, социално и индустриално, Не като Нова Прага. — Тя направи кисела гримаса. — А ти ще получиш уникалната, даваща се само веднъж в живота възможност да бъдеш моята дипломатическа половинка за няколко седмици. Преди да изгубиш търпение и да побегнеш назад към корабостроителницата си.

— Залагам десет екюта, че няма да познаеш.

— Петдесет срещу твоите десет. Глупчо. — Тя го целуна, после го погледна усмихнато. Ала усмивката бързо изчезна от устните й. — Чакат ме и други задачи. И вероятно още едно малко пътуване. Но не мога да говоря за него.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога. — Тя допи питието и остави чашата. — Става въпрос за онази, другата история. Съжалявам.

— Не те притискам — отвърна той. — Просто искам да имам някаква представа с какво ще се занимаваш, когато няма да съм с теб. Обещай ми, ако настъпи някаква неприятна промяна, да ме информираш предварително.

— Ами… ще се опитам. Не е изключено да стане нещо подобно. — Което си беше самата истина, но тя се мразеше, че не може да му разкрие цялата истина. В края на краищата той й мислеше доброто, но имаше неща, за които тя все още нямаше право да говори. Сериозни, плашещи неща. И ако не спазваше плана на Чо, можеше да застраши живота на други хора. А не виждаше друга възможност освен тази, която предлагаше Джордж.

 

 

Ретроспективен кадър, един час по-рано

 

— Представям ви многоуважаемия Морис Пендълтън, посланик на Република Москва при двора на Айше Баяр, императрица на ал-Турку.

Джордж Чо се надигна и размърда пръстени. Стената зад него се превърна в картина на някакъв кабинет — с дървена ламперия, газови лампи, покрит с килими, и в средата огромно бюро, на което бе монтирана архаична работна станция. Имаше още нещо върху бюрото и в първия миг Рейчъл не можа да осъзнае какво, след това си даде сметка, че е човешко тяло, проснато по очи. В долния ляв ъгъл на дисплея отброяваше секундите светещ циферблат. А от гърба на непознатия…

— Убийство? — Джейн се надигна стреснато. Рейчъл неволно се зачуди как ще се справя с ежедневната работа, щом не може да се сдържа пред лицето на такива наистина стряскащи, но не чак толкова редки факти.

— Според доклада ръцете на жертвата не са достатъчно дълги, за да може сама да се промуши в гърба — във всеки случай не и със сабя — обади се суховато Тран. — А дори и да намери някакъв начин, едва ли ще се получи със сила, достатъчна да бъде пронизан гръдният кош. Окончателната причина за смъртта е прерязана дорсална аорта и разкъсване на перикарда — изгубил е достатъчно кръв, за да издъхне за няколко секунди, но по-голямата част от кървавото петно е зад бюрото.

Джордж размърда леко, пръстените и гледната точка се завъртя из стаята. Сцената зад бюрото на посланика наистина караше човек да настръхне. Кръвта, шурнала от раната на гърба, бе изцапала креслото и се бе стекла на огромни локви на пода. Върху паркета се виждаха кървави следи, зловеща диря, водеща към вратата.

— Предполагам, че това е важно за нашата мисия — подметна Рейчъл. — Разполагаме ли с доклада от местопрестъплението? Разкрит ли е убиецът?

— Не и не — отвърна Чо с мрачно задоволство. — Канцеларията на Сияйния везир е поела контрола върху разследването и въпреки че са любезни и услужливи, властите на Турку отказват категорично да ни предоставят каквито и да било подробности относно убийството освен тази диорамна снимка. Надявам се не сте пропуснали да забележите палячовския червен нос и рунтавите мустаци, поставени на жертвата от неизвестния извършител — след като е умрял, според канцеларията на везира. Ах, в случай, че все още не сте наясно, убиецът не е разкрит. За да запазят накърненото си достойнство, хората на везира са прибрали няколко дребни мошеници и са ги принудили да признаят участието си в убийството, но според наши поверителни източници истинското разследване все още продължава. Което ни отвежда при инцидент номер две.

Още едно изображение на хаос, с размери на стена. Този път се виждаше пътно произшествие — останките на голямо превозно средство, вероятно някаква луксозна кола, бяха разхвърляни върху пътно платно, а наоколо се бяха струпали спасителни екипи и машини. Сини чаршафи покриваха жертвите на инцидента. Повечето от останките бяха обгорени, някои още димяха.

— Това, което виждате, са останките от лимузина на посолство, в която се е возела нейно превъзходителство Симонет Блек. Катастрофата е станала на път за конференция, посветена на заселническата политика спрямо жителите на околностите на Бон, столицата на Фризианската фондация, конфедерация от независими държави на Ейгеров свят. Който, за разлика от ал-Турку, е немски максвят без предхождаща история на политическо насилие, ако се изключат няколко дребни войни за нефтени находища и държавни права преди близо две столетия.

Джордж посочи храсталаците от едната страна на шосето и екранът послушно премина в увеличение. Там нещо лъщеше.

— Виждате отразител за инфрачервени лъчи. Ако се вгледаме внимателно в отразителя — картината се издигна в небето и се върна завъртяна на 180 градуса, — ще открием това. — Зелена кутия с кръгъл отвор отпред и сложен оптически прицел отгоре, положена върху гумена подложка. Кутията също изглеждаше обгорена. — Осведомиха ме, че това е ракетно пусково съоръжение за еднократна употреба, високоскоростно, с двустепенно бронебойно действие, достатъчно мощно, за да преминава през керамична броня или огнеупорно Тесла-поле. Нещастните хорица в лимузината не са имали никакви шансове. Оръжието е откраднато от армейски складове само седмица преди инцидента. Било е оборудвано с дистанционно управление и програмирано да се задейства при прекъсване на насочващия лъч. Съобщиха ми също така, че гуменият предмет под ракетомета е пърдяща възглавничка. От онези, които издават странен звук, когато седнеш върху тях.

— Веднъж е случайност, два пъти съвпадение — подметна Рейчъл. — Има ли още?

Джордж въздъхна тъжно. За миг изглеждаше ужасно стар, макар Рейчъл да знаеше, че е със седем години по-млад от нея.

— Да. — Нова диорама изпълни стената. — Пазех ей това за накрая. Виждате почитаемата Морийн Дейвис, посланик на Москва в ООН на Земята. — Гейл отново подскочи напрегнато и Рейчъл се зачуди дали няма да се разплаче. Насилствената смърт не само лишаваше жертвите от тяхното достойнство, тя бе унижение за оцелелите. А тази тук бе лична обида за Рейчъл. „Та нали трябваше да я пазим!“ Нападение срещу дипломат можеше да се отрази върху честта на цяла една нация или коалиция, отговорна за неговия живот.

— Когато се е случило, били ли сме вече в течение? — попита тя гневно. — Известно ли ни е било за другите двама убити посланици? — Затвори папката и я натисна. Кокалчетата й побеляха.

— Не. — Джордж пак въздъхна. — Морийн е първата жертва. Но и последната, за която бяхме известени. В началото са преценили случая като обикновено убийство — ужасно, но не и целенасочено. За разлика от другите два инцидента, тук разполагаме с пълен доклад от местопрестъплението и издирваме убиеца с всички средства, с които разполагаме. Ние, разбира се, сме ужасно ядосани от това, което се е случило. Боим се обаче, че е възможно да се случи отново. Тран, можеш ли да обясниш?

Тран се изправи и заговори толкова монотонно, че личеше, че също се опитва да овладее чувствата си:

— Посланик Дейвис е открита в състоянието, в което я виждате, от техник за поддръжка на домашната апаратура, повикан да ремонтира почистващия робот. Изглежда, при робота е било повредено опознавателното устройство за различаване на човешки същества от боклук. Това не се случва често в наши дни, но посланик Дейвис е притежавала антика, все още програмирана на евристичен принцип. Охраната на посолството допуснала техника и той открил трупа на посланика. За разлика от събитията на Турку, тук имахме възможност ние да водим разследването. — Гласът му потрепери от гняв. — Убиецът е използвал за гарота ластик за бънджи.

Престъпление на сексуална основа? Рейчъл втренчи поглед в диорамата. Посланиците обикновено не се обесваха на стълбищата на официалните си резиденции с еластично въже. Още по-малко вероятно беше да го направят със завързани на гърба ръце, да не говорим за необяснимите фрактури по тила — от липсващи тъпи предмети.

— Ах, да, освен това се е застреляла три пъти в главата и е скочила от шестия етаж, само за да ни изложи още повече пред обществеността — измърмори тя, с което си спечели свъсен поглед от Гейл. — Кога се е случило, по отношение на останалите? В имперско време, дефинирано от московския релативистичен канал — ако разполагате с данните. Може да се окажат полезни.

— Редът е… — Джордж прелисти една папка — следният. Посланик Дейвис в T нула, Симонет Блек в T + четиринадесет дни и накрая посланик Пендълтън — трийсет и четири дни, деветнадесет часа и петдесет и две минути по-късно. — Погледна уморено Рейчъл. — Други въпроси?

— Да. Турку и, хъм, Фризианската федерация координират ли разследванията си? Въобще известени ли са за останалите убийства?

— Не и на първото, и на второто. — Джордж поклати глава. — Ако имате още въпроси, казвайте и после да чуем какво смятате.

— Стига да преглътнеш това, което ще кажа — подхвърли Рейчъл на Гейл. — Защото може да не ти е приятно.

— Ще се справя — отвърна Гейл малко ядосано. — Дори да не ми хареса.

— Хубаво. — Рейчъл посочи папката пред себе си. — Както вече казах, веднъж може да е случайност, два пъти — съвпадение, но три пъти е вражеско действие. Налице е крайно неприятна ситуация с намаляващ брой посланици, при което, ако цифрата падне под трима, ще умрат 800 милиона души. От първоначалните деветима оцелели за последните три месеца са загинали трима. Предполагам, че останалите се охраняват строго…

— Навсякъде, където е възможно — обади се Джордж.

— … което не означава, че кризата е преодоляна. Някой е открил начин да изтреби осемстотин милиона зайци с шест камъка. Ако оставим настрана необяснимата склонност на убиеца към зловещи шеги, не знаем абсолютно нищо за това кой или кои са те, нито какви са мотивите им. Всъщност малкото, което ни е известно, може да е преднамерена заблуда. И ние сме единствените, които разглеждат тези убийства като част от обща картина, а не като изолирани инциденти.

— Изказването ти по същина е вярно — съгласи се Тран. — Има и други начини за разследване, към които прибягваме, но… — Той сви рамене. — Те отнемат време.

— В такъв случай… — Рейчъл стисна пресъхналите си устни. — В такъв случай идеалното решение е да убедим посланиците да изпратят анулиращия код до бомбардировачите незабавно, преди още от тях да са умрели. Проблемът обаче е, че подобна припряност от наша страна само ще пробуди подозренията им — убийствата могат да се тълкуват като конспирация с цел да бъдат принудени да издадат кодовете. Или да им докажем, че Нови Дрезден няма никаква вина за случилото се, като открием кой всъщност го е направил — ако това изобщо е възможно. — Тя кимна, когато Чо поклати глава. — Точно от това се страхувах. Остава още една възможност — да завържем жертвен козел и да чакаме, докато убийците се появят, а после да се опитаме да ги проследим до техните господари. Изглежда, някой много държи московските оръжия да унищожат Нови Дрезден, но въпросът е защо? Кой би могъл да спечели от тази игра на изтребление на една или дори на две планети? — Тя огледа присъстващите.

— Точно натам сме се запътили — отвърна Джордж. — За да проверим на място. Но има и друго…

— Да чуем. — Тя го погледна въпросително.

— Нямаме време да ги проследяваме докрай. Като се има предвид темпото, с което действат, най-вероятно до месец ще изгубим поне още четирима дипломати. Така че да чуем заключенията ти върху наличните факти.

— Освен че сме затънали до гуша в лайна — отвърна примирено Рейчъл. — Добре де, да се опитаме да разгледаме това престъпление в развитие. Кой има мотива да го направи? Кой би спечелил от това Москва да унищожи Дрезден след трийсет и пет години? — Започна да брои на пръсти. — Първо: трета страна, която ненавижда Дрезден. Мисля, че можем да го приемем като non-sequitur[4]: никой не е толкова смахнат, че да иска да унищожи цяла планета. Поне никой, който би могъл да се добере до средството за извършването на подобно деяние. Тя си спомни за Иди. „Той би го направил — помисли си. — Ако имаше възможност. Но няма. Така че…“ — Второ: фракция московски изгнаници, които таят омраза към Дрезден — достатъчна, за да извършат убийства дори на собствените си сънародници, чрез което ще се осъществят пъклените им планове. Трето: някой, който иска да извлече полза от ситуацията. Например шантаж, а съобщението за откуп още не е пристигнало. Четвърто: целта е унищожаването на планетата с последващата й реконструкция за някоя заинтересована страна.

— Твърдиш, че може да е правителство, което да се възползва от ситуацията? — попита слисано Гейл.

— Ами давай си сметка за истинската политика — тросна й се Рейчъл. — Това е една от възможностите. — Тя сви рамене. — Имаме ли кандидати? — Погледна Тран.

— Вероятно. — Той се намръщи. — Сред съседите… не виждам защо би го направила Новата република.

— Да, те са извън класирането — съгласи се Рейчъл.

— В такъв случай… хъм. Забравяме Турку, изключваме Малакия и Септагон. Нито една от тях няма експанзионистично правителство, с изключение на Септагон, но те не се интересуват от системи със слънца, чиято маса надхвърля с 1,5 единици тази на Слънцето. Да не забравяме Нюпийс, макар че те все още не са се оправили след гражданската война. Ейгер също не буди подозрения. Тонто — още една от онези полузатворени диктатури. Биха могли да участват. Но пак не знаем причината, нали?

Рейчъл сви устни.

— Добре де, все пак в този сектор има няколко диктатури. Вярно, че не са достатъчно стабилни, за да изкарат…

— Сетих се за една шантава политическа идеология — заговори Джейн. — Наричат се Усъвършенстваните. Появиха се на Тонто преди четирийсет-петдесет години. Не зная много за тях, но не са от най-приятните типове. — Тя потрепери. — Защо спомена за диктатури?

— Ще съм ти много благодарна, ако успееш да изровиш нещо повече за тях — пропусна въпроса й Рейчъл. — Джордж, криеш нещо, нали?

Посланикът я погледна изненадано, после кимна.

— Да, така е. — Огледа присъстващите. — Сигурно се сещате защо ви събрах — защото никой от вас не е обвързан по някакъв начин с Москва или Нови Дрезден. А точно към последното място пътуваме. Оказа се, че посланик Елспет Мороу е в резиденцията в Сараево и Харисън Бакстър, бившият търговски министър на Московското правителство — и най-висшият оцелял чиновник от управлението, който също е посветен в кодовата операция — също се намира там. Изпратен е малко преди инцидента, със задача да разреши един търговски спор. Имам сериозни подозрения, че те ще са следващата мишена, още повече че с един удар ще бъдат улучени два заека. Официалната ни легенда — за всеки извън това помещение — е, че ще обсъждаме с Мороу и Бакстър бомбардировката. Но истинската ни задача е малко по-различна. Тя е да ги опазим живи и ако е възможно, да заловим убийците, като чрез тях проследим пътя до техните господари. И тук на сцената излиза Рейчъл. Тран, твоята задача е да инструктираш охраната на посолството и тайната полиция на дрезденското министерство на вътрешните работи и да играеш ролята на офицер за свръзка между тези звена. Гейл, двамата с теб ще разговаряме директно с министъра и посланика и ще се опитаме да им внушим колко опасна е ситуацията. Ти ще се заемеш с протокола, аз ще поема дипломатическата част. Приткин, за теб е представителството и комуникациите. Джейн ще координира разузнавателните сведения, които ни пращат от къщи, и информацията на място. Рейчъл, надарена си с проницателен и подозрителен ум. Искам да се опиташ да поставиш клопка на убийците — стига, разбира се, да се покажат. Аз също съм им приготвил една малка изненада.

— Изненада — изимитира го тя. — Ох-ох. Една от онези изненади?

— „От онези“? — не разбра Джейн.

— Явно — кимна с кисела физиономия Рейчъл. — Изплюй камъчето, Джордж.

Чо си пое въздух.

— Специално за теб съм замислил една тайна операция. Имаш същия ръст и фигура като посланик Мороу. Ще попълниш някои празнини.

— А, не. — Рейчъл завъртя глава. — Не можеш да постъпваш така с мен!

— Защо пък не? — засмя се Тран, но изражението му не изглеждаше дружелюбно. — Нали каза, че искаш да спипаш виновниците?

— Така е… — Рейчъл се чувстваше като марионетка с прерязани конци. — Ако не грешите и наистина там ще е следващият удар…

— Мисля, че не грешим — каза Джордж. — Защото има още една информация, с която не съм ви запознал.

— Брей, така ли?

— Освен хронологичен анализ на убийствата направихме пространствена карта и изискахме подробни сведения за транспортните кораби. Оказа се, че е имало общо три звездолета, които са спирали на всяко от местата ден или повече преди нападението, а после са отпътували. Вярно, че става въпрос за оживени райони. Както и да е, един от тези кораби е товарен и никой от екипажа не е слизал от орбита до космопорта по време на пребиваването. Вторият е… е, ако държите да обвините Малакийския флот в опити за разпалване на война чрез избиване на дипломати, насочете вниманието си към подозрителните маневри на един от техните крайцери. Чийто план за обиколка на добра воля приключи около година, преди посланик Блек да пристигне на Ейгер. В противен случай остава само един заподозрян.

— Престани да ни изтезаваш, Джордж. Говори направо.

Джордж я погледна с изражение на накърнено достойнство.

— Колко сме нетърпеливи! Добре де. Това е лайнерът „Романов“ на компанията „Уайтстар“, отпътувал преди една година от Земята на обиколен маршрут. Бил е в орбита около Ейгер по време на убийството на посланик Блек. Бил е в орбита над Турку, когато са убили Пендълтън. И над Килиманджаро при злощастния инцидент с посланик Дейвис. Но проблемът е, че е пристигнал ден след него и е отпътувал малко по-късно. Това е първият случай. По принцип е възможно убиецът да се е качил на „Романов“ — след като е видял сметката на посланик Дейвис — и да е отпътувал за Турку и Ейгер, за да повтори изпълненията.

Рейчъл сплете пръсти.

— И следващата му спирка не е, Нови Дрезден?

— Не е. В момента лети за Септагон Четири — но първият космопорт след това е Нови Дрезден. Ще го изпреварим с няколко седмици. Това е, в общи линии, задачата, заради която ви събрах. Пристигаме като специална дипломатическа група с официална мисия да докажем непричастността на правителството на Нови Дрезден. Ти си член на нашата група — това е официалната ти роля, — но истинската ти задача е да заложиш клопка, в която да се представяш за посланик Мороу. Ще имаш седмица до появата на убиеца. И когато той се опита да те премахне, ще го спипаме. Да се надяваме само — лицето му се изопна, — че ще успеем да стигнем до дъното на тази история, преди убиецът да премахне от лицето на света 800 милиона души.

Бележки

[1] Електромагнитно лъчение при преминаване на заредени частици през изолатор със скорост, по-голяма от тази на светлината. — Б.пр.

[2] На името на холандския астроном Ян Хендрик Оорт (1900–1992). Сферичен облак от комети, разположен във външните покрайнини на звездна система. — Б.пр.

[3] В астродинамиката делта-v е скаларна величина за количеството „усилие“, необходимо за осъществяването на орбитална маневра, тоест преминаването от една орбита на друга. — Б.пр.

[4] non-sequitur (лат.) — нелогичен извод. — Б.пр.