Чарлз Строс
Железният изгрев (15)

Луксозна класа

Беше се спотаила в сутрешния салон на палуба „А“, в една ниша между посадена в саксия кокосова палма и роял в цвят сребърен металик. Очите й се стрелкаха насам-натам, инстинктът й за самосъхранение бе включен на максимална мощност. Този кораб нямаше нищо общо с товарния шлеп, на които бе пътувала преди години. Тук всичко крещеше с пълно гърло: „лукс!“. Едно знаеше със сигурност — и то бе, че мястото й не е тук.

— Ох, Херман, в какво ме забърка сега? — промърмори ядосано. С едно леко завъртане на пръстена извика копията, които бе оставил за нея. Материалът се оказа обемист, но поне имаше уводна част.

„Веднага щом се качиш на борда, ще потърсиш Франк Носа и ще му разкажеш за нещата, които остави на Нюфи. Направи го още преди отлитане. Това ще му осигури време да напише статията и да я изпрати, след което преследвачите ти няма да могат да прикрият съществуването на онези неща, като те премахнат. Запомни: докато не бъде публикувана новината за съществуването на тайните заповеди, животът ти е в опасност. След това обаче те няма да спечелят нищо от убийството ти, дори напротив, само ще придадат допълнителна достоверност на твоята история. И още нещо. Не си мисли, че всички Усъвършенствани са членове на групата, която те преследва. Те са разделени на фракции и тези, които те гонят, може да използват други за прикритие. Не допускай нищо. След публикацията остани на лайнера. Наслаждавай се на удобствата. Ще пътуваш в луксозна класа и ще разполагаш с почти неограничени възможности. Смятай го като част от възнаграждението за свършената досега работа. Ако ти доскучае от обикновените развлечения — магазини, барове, ресторанти, танци — можеш да прибегнеш и до всички останали услуги, които се предлагат. Ако някой те попита, легендата ти е, че си богата скучаеща и търсеща забавления наследница. Парите са от някакъв московски тръст и родителите ти са те пратили да видиш свят. Не се старай да прикриваш досадата си, тя е типична за разглезените богаташи. И да знаеш, това също е урок. По-късно ще има изпит.

Следващата спирка по пътя е Нови Дрезден, където има престой от четири дни и половина. Обвиняват предишното новодрезденско правителство, че носи отговорност за разрушаването на родния ти свят. Както вероятно се досещаш, това не е истина. Престоят ви там ще съвпадне с годишната възпоменателна церемония в Московското посолство в столицата Сараево. Ще съм особено благодарен, ако успееш да присъстваш на церемонията. Сигурно ще се наложи преди това да си купиш някакви официални дрехи.

Ще ти пратя нови инструкции веднага след като влезете в орбита около Нови Дрезден. В резюме: открий Франк Носа и му разкажи за приключенията си на Нюфи. Успееш ли, ще си осигуриш пътуване без премеждия. Постарай се да се запознаеш с кораба. Веднага след като пристигнете си осигури достъп до възпоменателната церемония. Bon voiage!“

Макар че малко се ядоса, тя направи, както й бе наредил. Корабът още не беше отпътувал и докато крачеше по коридорите, Сряда не спираше да се озърта изплашено. „Ами ако Лео, или както се казва там, е на борда?“ Но щом зърна приведения над компютъра си журналист, опасенията я напуснаха. Имаше физика на човек, който може да премине през стени, но се държеше внимателно и се стараеше да не я притеснява с нищо.

Асансьорът беше тесен и излъскан до блясък, с полирани метални панели и вертикално табло за управление.

— Това си е направо такси — обясни й той. — Свен ми показа как да го използвам. Те не вървят само нагоре и надолу, а могат и… аха, ето! — Кабината пое хоризонтално, после започна да се изкачва, сви, следвайки зададения маршрут, и накрая спря. Вратата се отвори към мъждиво осветен коридор, който напомни на Сряда за един хотел, където бе отседнала с родителите си и Джерм преди няколко години. — Стигнахме.

Каютата на Франк приличаше на хотелска стая. Разхвърляно легло, малък мръсен умивалник, от който се носеше непоносима смрад, сякаш нещо бе умряло в него. Тя сбърчи нос, а той измъкна под леглото записващо устройство и го сложи на масата.

— Седни — покани я. — Чувствай се като у дома си. Това тук ще те записва. — Усмихна се. — Щом приключим, ще пратя залиса на Джо — тя е моя секретарка и помощничка и ще го редактира и ще го оформи във вид, подходящ за издаване. Колкото по-рано излезе, толкова по-добре. Удобно ли ти е? Чудесно. Да започваме тогава. Ще бъдеш ли така добра да ми кажеш името си? Освен това ще те помоля да гледаш право в камерата…

След половин час Сряда усети, че пресипва. Освен това беше уморена до смърт и потисната от това, че беше започнала да се повтаря. Въпреки че Франк беше изключително внимателен и проявяваше разбиране, връщането й към ужасните мигове в коридора пред нейния апартамент я накара да се разплаче. Беше успяла да дремне няколко часа на борда на совалката, но очевидно това не бе достатъчно за разклатените й нерви.

— Трябва да пийна нещо — каза тя. — И…

— Какво ще кажеш да поръчам закуска? Извинявай — малко се поувлякох. — Гледаше я виновно, но в погледа му имаше и нещо друго. Извади електронен бележник и й го подаде. — Избери каквото искаш. Интервюто беше страхотно, сериозно. Тези типове са истински негодници. — Погледът му се отмести към стената, сякаш там имаше черна дупка. — Ще зашифровам интервюто и ще го пратя като най-обикновено съобщение. Сигурно разбираш, че не бива да оставиш нещата така. Колкото по-бързо получиш подкрепа, толкова по-добре, макар че навярно ще отнеме известно време. Но щом статията излезе, мръсниците, които са убили семейството ти, ще разберат, че е било грешка да се опитват да те накарат да замълчиш. — Лицето му светна.

— Ти каза, че знаеш нещо за тези… Усъвършенствани?

— Ами… — Той стисна устни и разтърси ядно глава, като погната от стършели мечка. След това въздъхна. — Да, зная. Много повече, отколкото бих искал. Изненадан съм, че душат около Септагон. — Замисли се. — Но проверката на твоята история за станцията ще струва доста. Ще трябва да наема кораб, ако искам да посетя една „гореща“ станция зад ударната вълна на свръхнова. Останалото е лесно. Какво ще кажеш да ти поръчам нещо за ядене и да си отдъхнеш тук?

— Ммм. — Тя плъзна пръст по менюто и се спря на рулца с риба тон, агедаши тофу, юфка синг чоу и някакво изумруденозелено питие, което обещаваше да прогони умората й. — Храна. Точно това ми трябва.

— Избирай. — Франк разгъна разнебитена клавиатура със старовремски дизайн и започна да трака по нея като картечница. — Когато си готова, само ми дай знак и ще поръчам.

— Как мислиш, дали съм в опасност? — попита тя.

Той се извърна към нея и тя чак сега забеляза, че изглежда изплашен. Страхът не вървеше на това лице, увенчаващо тяло на горила. Нещо не беше наред.

— Знаеш ли, колкото по-бързо излезе в мрежата, толкова по-добре за нас двамата — рече той. — Така че, ако не възразяваш… — Пръстите му отново затракаха по клавиатурата.

— Разбира се, че не възразявам. — Сряда въздъхна. И хвърли менюто на масата. — Журналисти! Пфу! — Разпери пръсти, наслаждаваше се на украшенията си. Интелигентни пръстени, фалшиви и непроследими; пръстени, които потвърждаваха, че е богата кучка, и вървяха с тайни заповеди. „Какво ли е да си богат?“ — запита се.

 

Лондонският „Таймс“ — вестоносец на новините от 1785! Сега доставен до вас благодарение усилията на Франк Носа, спонсориран от „Търн енд Таксис Арбайтгемайншафт“, „Развлекателна компания Дисниленд“, корабостроителници „Микоян-Гуревич“, „Банка Моторола ал-Файлака“, „Гласолайла Транслатроникс“ и Първа универсална църква на Кермит.

Извънредно издание: „Измама в Септагон, убийства в Москва“

„Таймс“ се сдоби със сензационно интервю с млада жена, бежанка от унищожената Московска система, която смята, че агенти на външни сили се опитват да скрият нещо — след холокоста.

Сряда Шедоумист (това не е истинското й име), деветнадесетгодишна, е гражданка на бившата планетна република Москва. Тя и семейството й са оцелели след избухването на свръхновата, която унищожи родния им свят, благодарение на това, че са живеели на Портална станция единадесет, Стария Нюфи, междинен пункт за трансфер и зареждане на около една светлинна година от звездата. Били евакуирани на борда на космически кораб, принадлежащ на дрезденска търговска агенция, и заселени на една от орбиталните станции на Септагон. От съображения за сигурност „Таймс“ няма да разкрие коя точно.

Непосредствено преди евакуацията Сряда се върнала на станцията по свои причини. Докато била там, се натъкнала на труп, вероятно принадлежащ на митнически офицер Гарет Смайли, който след евакуацията се водел като „безследно изчезнал“. Потвърдено бе, че офицер Смайли е един от служителите, отговарящи за регистрацията на хората, пристигащи или напускащи Московската система през споменатата станция преди холокоста. По данни на Сряда Шедоумист той е бил, убит — уникално събитие за една малка колония, на която престъпността е нещо почти непознато.

До тялото били захвърлени инструкции, предназначени за непознато лице, в които се казвало, че всички митнически записи, свързани с движението на хора през станцията, трябва да бъдат унищожени преди евакуацията, с изключение на едно копие, което да бъде предадено на автора на инструкциите.

Ако приемем казаното дотук за чиста монета, следва, че някой се опитва да прикрие пристигането или заминаването от Станция единадесет на определено лице, или лица, в периода преди катастрофата. Които и да са те, разполагали са с агент на борда на дрезденския кораб „Дългият поход“ при пристигането му на Стария Нюфи за евакуиране на оцелелите — агент, пратен да извърши убийство.

Ако това е шега, е много лоша. Двама наемни убийци са били пратени по дирите на нашия източник, тя успяла да им избяга, за разлика от членовете на нейното семейство, които два дни по-късно се задушили в апартамента си. Някой умишлено прекратил достъпа на въздух до жилището им и изключил алармите. Полицейски инспектор Робин Гуг, отговарящ за разследването на това убийство, го характеризира като „изключително професионално“ и съобщи, че издирва двама заподозрени. А ето и още нещо — септагоновата полиция е много добре подготвена, фактът, че досега не са открили нищо, показва, че най-вероятно усилията им няма да се увенчаят с успех.

В редакцията на „Таймс“ все още се питаме какво може да означава всичко това, но изглежда, е някаква гадна шпионска игра. Изводите от изложеното — че и в момента се правят опити да бъде прикрита истинската причина за унищожаването на Москва — са достатъчно любопитни, за да продължим нашето разследване. А междувременно публикуваме този суров необработен материал, за да обезсмислим по-нататъшните опити извършеното злодеяние да бъде прикрито чрез изтребване на свидетели.

Които и да са виновниците, „Таймс“ им заявява: „Истината излезе наяве!“

Край

(„Таймс“, уводна статия)

Чу се мелодичен звън и по пода премина едва доловимо сътресение: все пак бе достатъчно силно, та порцелановите съдини в шкафа на столовата да задрънчат. Исполинският лайнер преминаваше на собствена гравитация.

Младши лейтенант Щефи Грейс поклати глава.

— Не е добре.

— Но е в границите на допустимото, макар и близо до предела — съгласи се шефът й, капитан първи ранг Макс Фром, и посочи голямото осведомително табло пред нея. — Искаш ли да ми кажеш защо?

— Хъм. Двигателното ядро е в равновесие. Имаме стабилен режим и равномерно разпределение на масата — значи там няма проблеми. Така. Не виждам никакви причини на борда. Но станцията… — Тя млъкна и извика на екрана карта на заобикалящото ги поле на гравитационна поляризация. — Ето. При откачането сме получили допълнителен тласък от станционните генератори, който леко ни е завъртял. За това ли питахте?

— Не, но ще свърши работа. — Фром кимна. — Запомни: тези големи нови платформи, дето ги строят септагонците, ритат лошо. — Върна на екрана първоначалната карта на системата. — Хайде да видим как ще се справиш с първата фаза на отпътуването.

Щефи кимна и започна да изброява стъпка по стъпка действията на екипажа и капитана по време на маневрирането на тежкия лайнер през разклонените ръкави на станция Ноктис. Тук долу, в учебно-тренировъчната зала, обстановката не беше толкова напрегната — поредният сеанс на симулатора, синхронизиран с действията на мостика. Тренировъчната зала беше тясна, натъпкана с имитатори на контролни табла, и вътре едва се побираха няколко души. При критични обстоятелства залата можеше да дублира мостика — но трябваше да са наистина критични, за да доведат до разрушаването на контролния център, който бе разположен дълбоко във вътрешността на кораба.

— Добре, сега изпомпват чашковидния пръстен. Това е приблизително колко, пет гигатесла? Доста повече, отколкото е нужно на кораба, за да поддържа стабилно притегляне от едно g. Движението е право по курса. Липсва термално изместване, което е типично за Септагон Б, така че имаме достатъчен въртящ момент, за да запазим устойчивост, докато се изнасяме на заден ход със скорост пет метра в секунда. Това ще ни отнеме, момент, две минути, преди да се отдалечим достатъчно, за да започнем бавно извъртане към определения коридор за отпътуване. Права ли съм?

— Дотук добре. — Макс се облегна в креслото. — Мразя тези станции. Не заради оживения трафик — разполагаме с близо хиляда секунди, за да се отделим от станцията — но тук е такава навалица, че сякаш се опитвам да прекарам котвена верига през иглени уши.

— Едно погрешно движение…

— Именно. — „Романов“ беше огромно чудовище. Имаше форма на кошер, диаметърът му надхвърляше триста метра, а дължината бе над петстотин. Неописуемо масивната сингуларност в недрата на двигателното му ядро осигуряваше енергия и му позволяваше да изкривява пространство-времето във възли, но той беше абсолютно непригоден за маневри на къси разстояния, а горещите дюзи, които можеше да използва за маневриране, можеха да смъкнат обшивката на станцията дори от няколко километра. Оставаха Само студените дюзи и жиродинамичните стабилизатори — но ползата от тях бе колкото от мравешка колония, опитваща се да претърколи умрял кит. — Една-шест секунди до запалване на двигателя и тогава ще можем да се забързаме до скорост за напускане на системата, сто метра в секунда. После, точно след час и половина, ще увеличим до петдесет километра в секунда при ускорение от половин g. На разстояние двеста километра ще задействаме двигателното ядро. Не съм разглеждал летателния план за този курс, но ако следваме обичайната процедура, веднага щом ядрото се задвижи, капитанът ще зададе ускорение от двайсет g което ще се поддържа дванадесет часа. Така е. — Той се протегна. — Видиш ли едно заминаване, все едно си ги видял всичките. До следващия път.

— Разбрано. — Щефи бутна креслото си назад. — Имаме ли време за кафе преди запалването на двигателя?

— Не виждам защо да нямаме.

Щефи се надигна и се промуши покрай креслото на Макс, като не пропусна пътьом да плъзне ръка по рамото му. Той се престори, че не забелязва, но тя зърна отражението на усмивката му в екрана, докато се обръщаше към вратата. Трите седмици, през които намираха по малко време да са заедно, не бяха достатъчни за сериозна връзка по нейна преценка, но беше по-добре, отколкото да спи сама на своя първи дълъг полет, и Макс се оказа по-мил, отколкото предполагаше. Тя също не му оставаше длъжна. Пък и в „Уайтстар“ не наемаха детска работна ръка, тя скоро щеше да навърши трийсет и две, а кариерата й едва започваше — знаеше добре с какво се захваща. Ако някой посмееше да го обвини, че се възползва от нея, тя щеше да е тази, която да го защити. Засега обаче всичко вървеше добре и Щефи нямаше причини да се оплаква.

Близо до сервизните помещения, в дъното на сивия екипажен коридор, имаше кафе машина. Тя натисна копчето за две чаши айскафе, поколеба се да поръча ли бисквити, но се отказа. Екипажът на мостика, дори курсистите, се хранеха на ротационен принцип с пасажерите от луксозна класа и само след няколко часа двамата с Макс щяха да се качат горе за вечеря. Нямаше смисъл да си развалят апетита. Тъкмо се канеше да се върне в спомагателния център за управление, когато забеляза непознат в коридора — вероятно пътник, ако се съдеше по липсата на идентифицираща табелка.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя и му препречи пътя. Беше висок, рус, мъжествен, поразително красив и с телосложение на модел от армейски рекламно-наборен плакат. „Нищо общо с Макс“ — прошепна критично един слаб гласец дълбоко в съзнанието й.

— Ах, да. Казаха ми, че, хъм, учебният мостик се намира на това ниво. — Говореше със странен акцент, леко насечен. — И че мога да го посетя.

— Да, така е. — Тя кимна. — Но ще трябва да направите предварителна заявка. Учебният център се използва по време на полет и точно сега изпълнява функцията на резервен център за управление — в случай, че възникне проблем на главния мостик. Искате да се запишете за обиколка ли? — Той кимна. — В такъв случай — тя го поведе към най-близката врата, от която се излизаше на пасажерската палуба — обърнете се към вашия офицер за свръзка по време на вечеря и той ще ви запознае с подробностите и ще уреди посещение за утре или вдругиден. Ще ви помоля да ме извините, но трябва да се връщам на работа…

Тя внимателно го изтика в пасажерския отсек, изчака да приключи с кимането и затвори вратата. Едва сега си позволи да въздъхне облекчено и тръгна обратно към страната на чудесата. Макс я посрещна с въпросително вдигнати вежди.

— Преминахме на обратна тяга. Защо се забави?

— Някакъв пътник се беше заблудил. — Тя му подаде кафето. — Трябваше да го върна в коридора.

— Случва се непрестанно. Затвори няколко хиляди скучаещи до смърт маймуни в ламаринен хангар и ще получиш същия ефект — поне една-две ще се появят не там, където трябва. Ще им омръзне да си пъхат носовете навсякъде, когато разберат, че всичко, което може да е интересно, е под ключ. Само не забравяй да заключваш вратата на каютата си — независимо дали си вътре, или не.

— Обещавам…

 

 

— Ау! — Сряда Ококорено оглеждаше просторното помещение. „По-голяма е от моята стая у дома. По-голяма е дори от целия апартамент.“ Последното обаче отново пробуди болката от загубата. Тя се помъчи да я потисне.

Стоеше насред океан от податлив до глезените килим в тъмнокремаво и се озърташе. Каютата бе толкова висока, че не можеше да достигне тавана дори ако скочи. Покрай едната стена бяха подредени диван и няколко кресла, изглеждаха изолирани и самотни. Отсрещната стена беше гола, приличаше на неизмазан зид и в нея имаше врата — извита отгоре, — която се отваряше към будоар, изваден от някоя средновековна приказка, с паркет и гоблени по стените. Впечатлението се допълваше от огромното легло в центъра на каютата. Следващата врата водеше към баня — ваната бе почти с размерите на леглото.

— Ако ви трябва нещо, моля, позвънете ми — каза стюардът. — Осигуряваме непрекъснато обслужване. Вашият пътеводител ще ви покаже как се борави с всички съоръжения, включително с монтирания в гардероба фабрикатор. — Гардеробът бе скрит зад друга готическа арка и по размери наподобяваше малък завод. — Нужно ли ви е нещо друго?

— Ами… май не. — Тя се озърташе. — Всъщност, да, трябва да си купя някои неща. Но не е толкова спешно.

— С ваше позволение. — Той се обърна и излезе, като на раздяла я дари със странна усмивка. Вратата, която водеше към коридора — не, тук го наричаха палуба за разходки — се затвори.

— Ау! — повтори тя. След това погледна към вратата. — Врата, заключи се. — Откъм касата се чу дискретно щрак. — Олеле!

Седна на дивана и се събу.

— Уф. — След повече от цял ден с ботушките имаше чувството, че кожата й се е смъкнала. Размърда боси пръсти върху килима и поседя около минута, затворила очи. — Ама че приятно! — След още една минута в нея се обадиха други желания. — Хъм.

Тръгна към банята, като оставяше след себе си диря от разхвърляни дрехи. Когато влезе, вече беше гола.

— Сега ще вземем душ, ще се изкъпем. — Оказа се, че душът е в отделна кабина от тоалетната. Имаше и… — Брей, обезкосмител за цяло тяло? — Тя се изкикоти. За какво му е на някой да си маха всички косми? По краката, под мишниците и по слабините ясно — но веждите?

— На палуба „Г“ има маникюрист и педикюрист — обяви механичен глас, достатъчно силно, за да си помисли, че в банята може да се спотайва някой. — От фабрикатора можете да се сдобиете с основно облекло. На палуба „Е“ има дизайнерско студио и бутици. За повече подробности относно предлаганите услуги надникнете в менюто.

Сряда се поколеба, после влезе под душа. Първо да се изкъпе. Всъщност нямаше друга работа. Как го беше казал Херман? „Ти си богата скучаеща кучка. Играй си ролята“.

Стоя под освежаващите струи толкова дълго, че насмалко да си смъкне кожата. Изми си и косата, за да махне натрупаната от последните две седмици мръсотия. Отказа се да, използва епилатора за цяло тяло — кой знае какво бе програмиран да прави, но огледалото на стената разполагаше с програматор за кожа, който можеше да разговаря с хроматофорите й, и тя му отдели половин час, докато си нагласяваше грима — тъмновиолетова линия на очите, сини устни, мъртвешки бледа кожа и лъскава черна коса. „Ако някой се поинтересува, ще кажа, че скърбя“ — помисли си и отново усети агонизиращата болка.

Излюпи се от банята след около час и половина, гола. Каютата изглеждаше все така просторна, пуста и хладна. По-лошо, не можеше и да си помисли да облече старите дрехи. Отиде право при гардероба, отвори вратата и попита:

— Това чудо има ли меню за облекло?

Светещ показалец я отведе при фабрикатора — голяма квадратна издатина на стената.

— Моля, изберете „опции“. Цената за материали и енергия ще бъде прибавена към крайната ви сметка.

— Ох. — Пет минути ровичкане из програмата бяха достатъчни, за да я убедят в едно — който бе програмирал фабрикатора, не бе имал предвид Сряда. В края на краищата си избра някакво с нищо неотличаващо се бельо, черни панталони и блуза с дълги ръкави, както и обувки с гумени подметки. Фабрикаторът започна тихо да бръмчи и само след минута изплю поръчаните изделия, топли и свежи, още ухаещи на разтворители. Сряда побърза да ги навлече. „Е, в магазините сигурно има по-хубави и по-скъпи неща“ — помисли си насмешливо.

След час шляене из магазините на палуба „Е“ се убеди, че е права. Фирмите бяха непознати, но отношението на продавачите и видът на облеклото говореха сами по себе си. Бяха предназначени да задоволяват вкусовете тъкмо на богати кучки, каквато Херман бе поискал да играе, но доколкото Сряда можеше да прецени, поне по време на този полет усилията им бяха напразни — публиката беше предимно застаряваща, макар и добре запазена. Свръхженствените рокли бяха твърде предизвикателни, тоалетите в магазините за хора от различни култури — прекалено ексцентрични, ежедневното облекло — скучно и официално. „За какво ми е такова нещо — да не ходя на бизнес срещи?“ — мислеше си тя. Нямаше нищо, което да й привлече вниманието. Нищо, което да й зарадва окото.

В края на краищата купи бяла дантелена пола-панталон и подходяща за нея блуза и приключи с това. „Имам огромна каюта — и никакви развлечения! А ще трябва да прекарам тук цяла седмица!“ Нямаше с кого да си прави компания по време на пътуването освен с Франк, но не беше сигурна, че ще й отдели внимание. Изглеждаше млад, но беше трудно да се определи истинската му възраст. „Освен това има работа“. Скоро потокът от новини щеше да секне — веднага щом корабът подхванеше поредната серия нарушаващи причинността скокове и почнеше да съшива разкъсаната тъкан на пространство-времето с помощта на двигателното си ядро. „Всъщност магазините тук продават само боклуци — въздъхна тя наум. — А останалите пътници в луксозна класа сигурно са скучни сноби, дипломати, богати бизнесмени и жените им“. Очевидно малцина на нейната възраст можеха да си позволят да пътуват по този начин.

„Вече съм отегчена! А до вечеря остават цели три часа!“

 

 

— Време е да се храним в зоопарка — заяви навъсено Макс. — Кого ли ще срещнем този път?

— Ужасно тъпа идея — съгласи се Щефи. — Да им правим компания.

— Е, чак пък толкова — успокои я Макс, докато влизаха в салона. — Добър вечер, госпожо Борозовски — обърна се към възпълна вдовица с бизнес костюм, излязъл от мода поне преди трийсетина години. — Как сте?

— Чудесно, господин Фром! — Тя се поклащаше забележимо, сякаш вече беше обърнала няколко мартинита. — Ах, коя е малката ви приятелка? Поредната фуста?

— Хъм. Позволете да ви представя младши лейтенант Щефани Грейс, най-новия член на офицерския ни състав. И ако ми разрешите да направя една малка забележка, смята се за проява на лош вкус, когато наричат курсантите ни „фусти“. Във всеки случай лейтенант Грейс има научна степен по релативистична динамика и инженерство.

— О, ужасно съжалявам! — За нейна чест вдовицата се изчерви.

— Няма нищо — каза Щефи с пресилена усмивка, но въздъхна облекчено, когато Макс поведе госпожа Борозовски към другия край на масата. „Нямам нищо против да ме покровителстват богати търтеи, госпожо Борозовски. А сега, в коя част на масата трябва да седна?“

От гледна точка на Щефи, това бе напълно фалшив ритуал. Обслужването в луксозната класа бе на високо ниво. Нямаше абсолютно никакъв смисъл да се събират в обща столова, да се сервира по предварително определено меню и да се използват човешки келнери и готвачи, да не говорим за офицерите, които задължително се явяваха тук в парадни униформи и се държаха като домакини. От друга страна, както бе посочил комодор Мартиндейл на последната сбирка в колежа, разликата между пребиваващия в криогенен сън в трета класа пасажер и пътниците от луксозната класа, обитаващи разкошни апартаменти, бе почти две хиляди екю на ден транзитно време — и в преживяванията. Всеки селяк може да си позволи да лети замразен, но в името на счетоводния баланс и за да се осигури солидна печалба, богатите идиоти и младоженци на сватбено пътешествие трябваше да се коткат и тъкмо заради тях всяка пътническа компания бе готова да прибягва до какви ли не средства. Включително обучение по етикеция на инженерния състав, шити по мярка униформи за сервитьорите и стюардите и всичко останало, което би могло да превърне едно досадно пътуване в уникално и незабравимо преживяване за каймака на обществото. Никакви ограничения в разходите, нескончаеми забавления и банкети.

За щастие поне младоженците предпочитаха да си останат в каютите и да се възползват от рум сървиз и от онова, което можеха да им предложат фабрикаторите. Което оставяше Щефи в компанията на общо дванайсет от най-рентабилните пасажери — по-добре бе да мисли за тях като за двайсет и четири хиляди екю на ден — да се усмихва, да кима вежливо, да отговаря на тъпите им въпроси и да подава салатите.

Откри мястото си на масата благодарение на дискретния курсор, залепен на ръкава на куртката й. Неколцина пасажери вече бяха пристигнали и за нейна изненада се надигнаха, когато я видяха.

— Моля, седнете — усмихна им се тя и се настани на стола си, който побърза да прибере облегалките, докато се наместваше. Кимна на съседите си и те отвърнаха със същото, а някой дори подхвърли едно „здрасти“. Малко я смущаваше мълчаливото момиче с черна дантелена блуза — косата му изглеждаше, сякаш е завирало пръсти в контакта, и трима други — двама мъже й жена, — русокоси, с еднакви зелени униформи и неумело потиснат порив да скочат на крака и да й отдадат чест. Дебелият банкер и анорексичната му съпруга просто я игнорираха — вероятно обидени, че не им е оказал чест самият капитан, — а спаруженият секретар от Турку вероятно не я забеляза. „Сенилен кретен“ — помисли си тя злобно и го отписа. Всеки толкова богат, че да може да си позволи теломерно пренареждане и клетъчно прочистване, когато косата му побелее, не заслужаваше и капчица внимание, ако изглеждаше толкова занемарен. Достолепната челистка на средна възраст от Нипон беше дружелюбна и мила, но малко сконфузена — механичният й преводач не успяваше да следи разговора, а празните места до нея вероятно бяха на младоженците.

— Аз съм младши летателен лейтенант Щефи Грейс и от името на компания „Уайтстар“ ви поздравявам с добре дошли на нашия първи банкет. Ако желаете да се запознаете с менюто, веднага ще ви бъде поднесено. А междувременно бих искала да ви обърна специално внимание върху… — тя погледна към маншета си — венерианското каберне совиньон, което чудесно върви с пушена сьомга. — Докарано на баснословна цена от скритите в диамантени куполи лозя на Ищар Планиция, виното естествено целеше най-вече да погали егото на разглезените пътници.

Всичко вървеше съвсем добре, докато поднасяха предястията, но Щефи не пропусна да сдъвче противоалкохолната таблетка с първата глътка вино. Напитката имаше отличен вкус, стига да можеш да преглътнеш факта, че е алкохолна и — след като е лишена от омайващите си качества — се превръща в най-банален ферментирал гроздов сок.

— Мога ли да попитам откъде идвате? — обърна се тя към русокосата жена с квадратна брадичка, докато й пълнеше чашата. — Виждали сме се, но мисля, че досега не сме разговаряли.

— Аз съм Матилде, от клад Тод, Шесто подразделение. Това са моите съкладисти Петер и Ханс — отвърна жената и махна с ръка към двамата млади мъже. „Но дали са млади?“ — зачуди се Щефи. Изглеждаха ужасно самоуверени и координирани. Подобна грациозност на движенията бе присъща обикновено на хора над шейсетте и то със солидна подготовка по бойни изкуства. След определена възраст и натрупали достатъчно опит, хората от висшата класа най-често придобиваха икономичност и изящество на движенията, но тук — по мнение на Щефи — причината се криеше по-скоро в упорити тренировки, не без подкрепата на анаболни стероиди. — Пътуваме за Нюпийс, на младежка научнопознавателна обиколка. — Жената я дари с надменна усмивка. — Което означава, че целта ни е да опознаем други светове, за да открием ползата от това да си Усъвършенстван, и да разпространяваме навсякъде хармония.

— Аха. И какво всъщност е да си Усъвършенстван, ако ми позволите да попитам? Това някакъв клуб ли е? — Щефи беше леко подразнена, но в края на краищата тези хора й плащаха заплатата.

— Това е всичко — отвърна Матилде възторжено. — Това е начин на живот. — Изчерви се, като че ли се бе изпуснала за нещо, което не е за пред хора. — Това е пълна реализация. Изпълнение на мечтите.

— Да, разбирам… — Щефи сбърчи вежди в опит да се съсредоточи. „Защо се чувствам, като че ли ме поучават? Няма значение“

— А вие? — обърна се към хлапачката с черна коса. Ако, разбира се, беше хлапачка, защото бе доста височка.

— О, не ми обръщайте внимание. Смятам да си седя кротко в ъгъла и да се наливам, докато не стане време да ми трансплантират нов черен дроб. Сигурна съм, че тръстът на мама и тате ще плати разходите. — Последното изречение се получи някак монотонно и Щефи забеляза, че хлапачката я поглежда напрегнато. „Тук нещо не е наред“.

— Обикновено преди вечеря избягваме твърдия алкохол — каза тя. — Как се казвате?

— Сряда — отвърна момичето — или младата жена? Дали вече не беше пияна? — Така ми викат. Виктория Строугър, по списъка на пасажерите. И по паспорт.

— Което предпочитате — отвърна помирително Щефи.

Поднесоха ордьоврите: изкусно подредени малки медальони от сьомга, полята с бял сос, и Щефи успя да прилъже дебелата Фиона, жената на банкера, в спор за ползата от виртуално-стандартизираната валутна обмяна срещу по-индиректните релативистично-съхраняващи способи за фискално конвертиране между светове, отделени от бездната на светлинни години. Със задоволство установи, че лекцията върху последиците от кредитния контрол на пътешествието във времето е достатъчно интригуваща, за да прикове прехласнатото, макар и малко смутено внимание на тримата млади водачи от клада Тод, каквото и да означаваше това. Междувременно Сряда обръщаше с мрачно задоволство третата си чаша вино и Щефи неволно я оприличи на някои от по-възрастните пасажери, които бе срещала — не истински алкохолици, но хора, обсебени от зъл демон, който ужасно искаше на сутринта да се събудят с тежък махмурлук, демон, жадуващ за екзорсизъм с възможно най-болезнените средства на самоизтезанието. Да се напиеш още в началото на пътуването, много преди да те е натиснала скуката, изобщо не беше добър признак. Дори начинът, по който се беше облякла, сякаш говореше сам по себе си, излъчваше недвусмислено послание: „Никому не съм нужна, поне за през пътуването“.

Обстановката остана сравнително спокойна до поднасянето на десерта. Тогава Щефи допусна тактическата грешка да попита Матилде какво по-точно означава да си Усъвършенстван: „Дали това е религия? Идеология?“ — и Матилде реши да им изнесе лекция.

— Да си Усъвършенстван е свързано с абсолютно нови и различни перспективи в живота — подхвана ентусиазирано тя, като се обръщаше към цялата маса. Петер и Ханс кимаха одобрително. — Това е начин на живот, при който всички наши действия са насочени към великото добро. Но не си мислете, че ние сме роби — няма и следа от сляпото подчинение на декадентското и дегенерирало Дар ал-Ислям. Ние сме свободни, силни и необвързани, готови с радост да подложим рамене на тежката работа в името на великата кауза, чиято цел е построяването на светло бъдеще, в което всички хора ще имат възможност да развият способностите си, да се отърсят от сянката на човеконенавистния Есхатон, да разкъсат оковите на суеверното ненаучно мислене.

Сряда, която до този момент въртеше замислено между пръстите си празната чаша за вино — Щефи я наблюдаваше дискретно, — я остави на масата, облиза върховете на пръстите си и бавно ги прокара по стъкления ръб.

— Кладовете на Усъвършенстваните са организирани в подразделения и техните членове работят заедно. Ние отглеждаме децата си по най-добрия начин, посвещаваме им се напълно и обръщаме внимание дори на най-дребните подробности, осигуряваме им полезна и ползотворна работа веднага щом навършат възраст, на която да се нуждаят от целенасоченост и посока в живота. Учим ги на морал — не на морала на слабите, а на този на силния, — грижим се за здравето им, най-добрите фенотипи се връщат в генетичния фонд, за да участват във формирането на следващото поколение, не оставяме нищо в ръцете на неопитомената природа. Като интелигентни създания, ние се стараем да стоим над сляпата случайност… — Сряда скърцаше с пръст по чашата. — Ние искаме силни, здрави, интелигентни работници, не второразредни дегенерати и търтеи…

Матилде внезапно млъкна, въпреки че очевидно не бе забелязала изцъклените погледи, с които я гледаха останалите присъстващи, и се обърна към Сряда.

— Престани!

— Кажете ми, какво става с хората, от които не се нуждаете — отвърна Сряда със заплашително монотонен глас, — и обещавам да спра.

— Не им правим нищо… — Матилде се сепна, пое си въздух и я изгледа надменно. — Обикновено някое планетно правителство се обръща към нас с молба да бъде признато. Тогава пращаме съветници, които да им окажат помощ в борбата с престъпния свят и декадентските фракции. Ще престанеш ли с това, дете? Дразниш ме. Дори бих отишла по-далеч и бих казала, че това е типично поведение за разглезената младеж, чийто представител се явяваш, ако не смятах, че може да се дължи на по-сериозни причини. — Тя неочаквано се усмихна и се видяха два реда равни бели зъби.

Сряда й отвърна с усмивка и продължи да скърца с чашата. Японската челистка избра този момент да се присъедини към нея — залотропва ритмично с пръст по своята чаша, като същевременно се усмихваше и кимаше окуражаващо на Сряда. Щефи се извърна към Матилде. Ако погледът й можеше да убива, в главата на Сряда вече щеше да има димяща дупка.

— Щом не завземате светове — подхвана тя леко завалено, — защо хората биха искали да се присъединят към вас? Защото съм чувала да се говори за концентрационни лагери и насилствена трудова повинност и за масови екзекуции на инакомислещи, а това са неща, които биха направили Усъвършенстваните популярни колкото болните от бяс. — Тя се ухили широко, сякаш се забавляваше чудесно, но пръстът й не спираше да търка ръба. Скърцането беше наистина много гадно.

— Няма никакви концентрационни лагери! — заяви с леден тон Матилде. — Това са лъжи, които разпространяват нашите врагове — тя огледа присъстващите, сякаш никой от тях не беше изключен от подозрение — и глупаците, които им вярват! — Погледът й отново се впи в Сряда. — Дори само като повтаряш подобни клевети…

— А какво ще кажете, ако ви срещна с един от вашите бивши… вашите бивши. — Сряда завъртя глава. „Пияна е като талпа — осъзна Щефи и стомахът й се сви от тревога. — По дяволите, кога е успяла да се надрънка така? Все още се държи, но…“ — Последното, което й трябваше сега, бе Матилде да се вкопчи в гърлото на Сряда през подноса със сирена — нали пасажерите от луксозната класа трябваше да са доволни и щастливи. — Сигурно има поне един от тях на борда на този кораб… Що не му кажеш, че лъже, ама право в лицето…

— Струва ми се, че малко попрекалихме. — Щефи се изправи с пресилена усмивка. — Време е да сменим темата, ако не възразявате — добави и метна предупредителен поглед на Сряда. Но хлапачката, изглежда, не схвана намека, макар да й го поднасяха със силата на чук.

— Писна ми вече — продължи тя, втренчила немигащ поглед в Матилде, „Като две настръхнали котки са“ — осъзна Щефи и се зачуди как да избегне назряващия скандал. Защото Матилде беше съвсем трезвена, докато Сряда бе толкова пияна, че сигурно не осъзнаваше последствията от това, което правеше. Усъвършенстваната имаше телосложение на артилерийски надстройки към флотски разрушител и мускули там, където нормалните хора имаха мнения. — Гади ми се от тия глупости. Седим си тук значи… — тя махна несигурно с ръка към другите около масата, после премигна изненадано, — а долу в трета класа децата на бежанците…

Щефи изхвърча от стола още преди да осъзнае, че е стигнала до някакво решение, и прегърна Сряда през раменете. Гърбът на момичето бе натегнат като стоманена струна.

— Успокой се — прошепна тя. — Ела с мен. Права си, не биваше да си тук. Остави на мен, аз ще оправя нещата. Изправи се сега. — Отначало не беше сигурна, че ще се получи, но секунда по-късно Сряда се изправи и сигурно щеше да залитне, ако Щефи не я бе задържала. — Хайде, ела с мен. Точно така. — Помогна на момичето да заобиколи масата, без да обръща внимание на изгарящия поглед на Усъвършенстваната — нея ли гледаше, или Сряда? — Добре. — После каза на позлатения си маншет: — Шеста маса, ако обичате. Някой да ме замести. Трябва да отведа една изнервена пътничка в каютата й.

Почти бяха стигнали при вратата, когато Сряда понечи да се освободи. Щефи я сграбчи.

— Недей! Опитвам се да… — Отпусна хватката и тласна Сряда към една палма в саксия, защото момичето бе почнало да издава застрашително характерни звуци. Но щом се наведе над саксията, Сряда успя да овладее напъните, излизащи от стомаха й, и задиша бавно и дълбоко.

— Шеста маса. Ей, има ли някой? — продължаваше да мърмори Щефи в маншета. — Имаме проблем. Кой е в резерв?

Миниатюрната слушалка в ухото й избръмча:

— Здрасти, Щеф. Помолих Макс да те замести. Ще се бавиш ли?

Щефи погледна надвесената над саксията млада жена и потрепери.

— Сигурно ще изпусна края на вечерята.

— Добре, прието. Край на връзката с банкетен контрол.

Сряда вече се беше изправила и се подпираше на стената. Беше затворила очи.

— Да вървим — каза Щефи. — Коя е твоята каюта? — Погледна в списъка на пасажерите: бе зареден в маншета. — Да те приберем там.

Сряда тръгна с нея покорно, но неуверено, като марионетка с отпуснати конци.

— Лъжлива кучка — промърмори, когато наближиха асансьора. — Лъжкиня. Безобразна…

— Май не носиш на пиене — каза Щефи; „Утре ще имаш страхотно главоболие“.

— Не… е от алкохола. Не исках да съм там. Ама не можех да остана сама.

„Или е някоя глезла, или наистина е преживяла нещо страшно. Дали иска да поговорим за това?“ Натисна копчето за палуба „А“ и се съсредоточи върху задачата да поддържа Сряда в изправено положение, докато минаваха през флуктуиращите приливни зони между вградените в стената електрогравитационни пръстени.

— И защо да не можеш? — подметна с привидно нехайство.

— Заради мама, тате и Джерм — ах, тази лъжлива кучка! — Прозвуча почти като ръмжене. „Права бях — помисли си Щефи. — Намесих се тъкмо навреме“. — Не мога да остана сама — тросна се Сряда.

— Какво се е случило?

— Мъртви са, а аз съм жива — това. — Лицето на момичето бе образец на страдание. — Шибана усъвършенствана кучка!

— Мъртви ли? Кой — семейството ти?

Сряда издаде звук, едновременно наподобяващ хленч и ръмжене.

— А кой друг според теб?

Кабината спря да се движи. Вратата се дръпна с тиха въздишка. Сряда знаеше накъде да върви. За един кратък миг Щефи се поколеба дали да я остави, после я последва.

— Родителите ти са мъртви? Затова ли не можеш да останеш сама?

Сряда се извърна към нея, по лицето й се стичаха сълзи. Странно, но гримът й не беше пострадал. „Имплантирани в кожата хроматофори?“

— Вече два дни — каза тя, олюляваше се. — Откак ги убиха.

— Убили са ги?!

— Ами да… тези… същите… — Изведнъж Сряда се преви и се втурна към банята. Щефи остана да я чака отвън. „Убити? Майчице, това е интересно…“

 

 

Беше 03:00 часът от дневния цикъл, малко преди корабът да направи своя първи скок от пункт А до пункт А′ през няколко парсека плоско пространство-време.

Завивката беше смачкана, смъкната наполовина на пода. Таванът бе програмиран на червени и черни оттенъци, тунели топла сумрачна светлина прорязваха каютата.

Сряда уморено разтърка чело. Обезболяващите и таблетките от плъши черен дроб се бяха погрижили за по-голямата част от симптомите, а двата литра вода, които бе погълнала методично, бяха преборили дехидратацията, но останалото — срамът и притеснението, и гневът — не се поддаваше толкова лесно на лекарствена профилактика.

— Аз съм задник — промърмори тя, докато се надигаше от леглото. — Глупачка. Малка грозна нещастница. — Погледна към вратата на банята. — Дали да не се удавя? Или да си прережа вените? — „И да оставя на негодниците да спечелят?“ Премигна към огледалото. — Как се изложих само. — Момичето отсреща също я гледаше — имаше огромни тъмни сенки под очите и бе разчорлено. Малки добре оформени гърди, тесен ханш, прекалено дълги крака. Докато се оглеждаше, си спомни купона отпреди няколко нощи. „Какво ли е намерил Блоу в мен? — зачуди се. — Вече няма начин да разбера. Трябваше да го попитам“. Тук беше съвсем сама, по-изолирана от всякога през целия си живот. — Вакуум под налягане.

Тръгна към банята, но една премигваща светлинка на писалището привлече вниманието й. Поради липса на по-интересно занимание тя се приближи към нея. Все нещо, с което да си занимава мислите.

— Какво има? — попита тя. — Кораб, какво означава този сигнал?

— Имате гласова поща — отвърна корабът. — Гласовите послания се записват по времето, когато пътниците почиват. Желаете ли да прегледате съобщенията?

Сряда кимна, после се сепна, осъзнала глупавата си постъпка.

— Да, желая.

— Съобщението е получено преди трийсет и шест минути. Подател: Франк Джонсън. „Здравей, Сряда, как си? Сигурно спиш. Трябваше да погледна часовника — все работя до късно. Слушай, получи се страхотен материал. Вече го пратих. Съжалявам, че пропуснах вечерята, но тези социални, упражнения ми действат зле. Обади ми се, ако ти се ходи на бар. Чао“.

— Хъм. Кораб, Франк Джонсън буден ли е?

— Франк Джонсън е буден и приема обаждания — информира я мрежата.

— Аха. Тъй. — Изведнъж това й се стори особено важно. — Гласово повикване за Франк Джонсън.

Чу се сигнал, после:

— Ало? — Гласът звучеше малко изненадано.

— Франк?

— Здрасти, Сряда. Какво става?

— Уф, нищо — отвърна тя уморено. — Не можах да спя. Гадни мисли. Спомена нещо за бар. Не е ли късничко за теб?

— Не, не е късно. Искаш ли да се срещнем още сега?

— Ами да. Ако не възразяваш.

— В такъв случай ще те чакам в…

— Не можеш ли да дойдеш тук? — попита тя импулсивно. — Не искам да излизам сама.

— Хъм. — Изглеждаше озадачен. — Добре, след десет минути съм при теб.

Тя прекъсна връзката. Огледа разхвърляните из стаята дрехи и изведнъж осъзна, че е гола и изглежда ужасно, „По дяволите!“ Нахлузи панталоните. Спря за миг да помисли, усука си саронга около кръста, настрои якето на многопластова дантела, събра останалите дрехи и ги натъпка в гардероба, след това изтича в банята. „Косата ми!“ Беше ужасна. „Какво пък толкова, нали не смятам да го вкарвам в леглото?“ Изплези се на огледалото и се върна при барчето.

Франк пристигна с чанта в ръка. Остави я на килима насред каютата и се огледа шашардисан.

— Казваш, че приятелят ти плаща, но това направо не ми го побира умът.

— Нали? — Тя също се огледа със задоволство.

— Щом ти казвам — засмя се той и побутна чантата с крак. — Одеве рече, че не ти се излиза, та донесох някои неща за всеки случай. — Изглеждаше малко сконфузен.

— Това е чудесно. — Тя го хвана за ръката и го дръпна към огромния диван. — Какво си взел?

Той извади една бутилка.

— Самбука. От Боливар. И, чакай да видим, истинско спейсайдско уиски. Това е от Старата Земя, в случай че не знаеш. Има и шоколадов ликьор, но не пише откъде е. Ще дадеш ли чаши?

— Аха. — Тя отвори барчето и извади две чаши и кана плодов сок. Седна с кръстосани крака на дивана и си наля шоколадов ликьор — смеси го с плодов сок, като се престори, че не забелязва потръпването на Франк. — Нямаше те на вечеря.

— Официалните сбирки не ми се отразяват добре — оплака се той. — Пък и те са, за да накарат богатите пътници да повярват, че получават специално обслужване — във всеки случай по-добро от това на замразените пашкули в трета класа. Предполагам, че е добре за онези, които се прехранват с търговия и се нуждаят от контакти, но по правило хората, с които аз обичам да разговарям, не пътуват в първа класа на трансгалактически лайнери. — Той втренчи поглед в нея. — Ти забавлява ли се?

Тя си помисли, че сигурно е подразбрал нещо, но тонът му беше невинен, леко насмешлив.

— Изложих се ужасно и едва не се издрайфах в една палма. — Тя потрепери. — Но тя си го търсеше.

— Кой — палмата? — Франк вдигна чашата. — За твое здраве.

— До дъно. Онази лъжлива кучка, която се опитваше да ни убеди колко е страхотно да си Усъвършенстван… — Тя млъкна. Франк беше пребледнял. — Нещо лошо ли казах?

— Руса ли беше? С наполовина обръсната глава, за да се вижда татуировката?

ТЯ го гледаше объркано.

— Да. Защо питаш?

Той бавно остави чашата на масичката.

— Можело е да те убие. — Гласът му трепереше.

— Какво искаш да… — Тя се наведе към него. — Нали каза, че се разпореждали на Нюпийс. Концентрационни лагери, тайна полиция, гадости. Мислиш ли, че могат да са опасни и тук?

— Те са опасни навсякъде! — Франк се облегна назад, взе чашата и я гаврътна на един дъх. — Никога, никога не притискай Усъвършенстван до стената! Разбра ли ме? Обещай ми да не го правиш.

— Бях пияна. — Сряда се изчерви. — Ей, не съм побъркана.

— Не била побъркана — повтори той и се засмя. — Затова ли не искаше да излезеш сама?

— Не. Да. — Тя го разглеждаше, чудеше се защо му се доверява. „Сама с горила, след преживяното снощи, и той се чуди не съм ли луда?“ — Не зная. Трябва ли?

— Трябва винаги да знаеш защо правиш едно или друго нещо. — Франк говореше съвсем сериозно. — Като например, да каниш непознати в стаята си. — Вдигна шишето с ликьора. — Искаш ли още? Или да изчезвам, преди и двамата да си осигурим махмурлук за утре?

Тя му подаде чашата.

— Остани. Чувствам се в безопасност, когато си тук. И без това не мога да заспя. — На устните й затрептя усмивка. — Как мислиш, дали съм луда?

 

 

Дните се нижеха и скуката постепенно утихваше. Беше останала в каютата си целия следващ ден, увлечена в различни игри, които предлагаше корабната библиотека, но повечето от останалите онлайн-играчи бяха възрастни пътници, позабравили стратегията на интерактивните игри. В края на краищата реши да излезе на разходка, първо, за да си потърси нови дрехи, а след това и да отскочи до един от баровете с Франк. Който я научи да цени прясната, отгледана в условия на безтегловност морска храна и малцовото уиски. По-късно прекара известно време с Щефи, която пък я запозна със своя стар приятел клоуна Свен. Впоследствие се оказа, че Свен и Франк се познават, и така тя вече имаше своя малък свят на кораба.

— Какъв е смисълът да си боядисваш лицето? — попита тя Свенгали една вечер.

Клоунът се намръщи замислено.

— Смисълът ли? В карикатурата. В пародията. В акцента върху несловесното общуване. Ако това бе виртуален свят, аз щях да съм аватар с тяло и глава на хомункулус, яркосин нос и кауайски^[1] зъркели. Но не е, нито съм подигравката на пластичната хирургия, така че не ми остава друго, освен да се мацотя по лицето. Изумително е как въздейства това на собствената ти личност — няма да повярваш.

— Сигурно. — Сряда отпи от чашата си — вътре имаше някаква флуоресцираща в зелено течност, която отделяше червеникави мехурчета, с алкохолно съдържание колкото на силна бира — и посочи сакото му. — Но дългите ръкави…

— Е, остави ми поне някой скрит трик — въздъхна Свенгали.

— Прав си — съгласи се Сряда. — Бива те в тези неща. Всъщност хващат ли ти се на номерата?

— Дали ми се хващат… О, стига сме говорили за това. Защо не си побъбрим малко за теб?

— Аа, няма да се откачиш толкова лесно — ухили се Сряда.

— Добре де, по-трудно е, когато публиката е възрастна и може да надзърне отвъд фасадата. — Той зашепна…

— Какво, какво?

Свенгали посегна бързо към главата й и когато отдръпна ръка, държеше пърхаща пеперуда със синьо-бели крилца.

— Сега ме чуваш по-добре, нали? О, горката, да не съм я смачкал? — Той погледна натъжено пеперудата, наведе се, духна върху нея и я превърна в бяло мишле.

— Ау! — възкликна насмешливо Сряда. — Страшно убедително.

— Наистина? Протегни ръка.

Сряда протегна малко неохотно ръка и Свенгали пусна мишлето на дланта й.

— Ей, ама тя е истинска! — Сякаш за да потвърди думите й, мишлето избра точно този момент, за да я напикае. — Ох! Това…

— Именно. — Свенгали улови мишлето за опашката, преди Сряда да го хвърли, и го скри в шепите си. Когато след миг ги разтвори, отвътре излетя пеперуда.

— Ей! — Сряда понечи да я хване, но се сепна. — Ох. Ще ме извиниш ли?

— Разбира се — отвърна величествено Свенгали и се облегна в креслото, докато тя се отдалечаваше към тоалетната. Усмивката му се разшири. — Край на свободната програма — промърмори той във въздуха. — Прибирай се в базата. — Докато Сряда се върне от тоалетната, роботчето пеперуда/мишка вече беше на сигурно място в една кутийка в джоба му.

— Ще ми кажеш ли как го правиш?

— Не.

— Измамник!

— Не съм. — Свенгали скръсти непреклонно ръце. — А сега ти ми кажи как го направи?

— Кое? — От тюркоазно лицето й засия в лазурно.

— Охо, много добре.

— Програмируеми козметични хроматофори. — Лицето й отново си възвърна нормалния цвят, с изключение на рубинените устни и тъмносините черти над очите й. — Имплантираха ми ги, когато се преместихме на Магна.

— Аха. Искаш ли да се поразходим? — попита Свенгали, забелязал, че чашата й е почти празна.

— Ти какво — уплаши се, че ще се напия ли?

— Работата ми е да се грижа за пътниците. После можем да се върнем и да пийнем още по едно.

— Ами добре. — Тя се надигна. — Къде отиваме?

— Знам ли? Просто ще се поразтъпчем. Успя ли да разгледаш кораба?

Усмивката й се разшири.

— Това вече е предложение.

„Бива си я — помисли си той. — Сече й пипето“.

— Освен това ще ми е приятно. Не само заради жалкия хонорар, който ми плащат. Защото в случая удоволствието ще е и за двама ни. Би трябвало да сложат горна граница на клиентелата. Защото всички вие сте едни големи деца. — Вече бяха в коридора и мекият килим приглушаваше напълно стъпките им. — Летим вече девет дни. Представям си колко ти е писнало.

— Не съм дете. Мога да се грижа за себе си. Е, не навсякъде. Но все на нещо са ме научили.

— Да, хайде стига. Ако беше родена в Новата република, вече щеше да си омъжена и с три-четири деца, но това не означава, че щеше да си самостоятелна. Искам да кажа, че не съм ти бавачка и не те наглеждам, само се опитвам да те развлека от скуката. Като част от обслужването на кораба. Мога ли да попитам какво правиш, когато много ти доскучае?

— Най-различни неща. Но едва ли те интересуват подробностите. Нещо ми подсказва, че не си такъв човек.

— Брей, колко си била проницателна! — Свенгали я преведе през един салон и през отсрещната врата в поредния сумрачен коридор. — Добре, какво правиш у дома, когато ти е скучно?

— Много ме биваше да сърфирам асансьорите. А също и в пълзенето из тунелите. Занимавах се с тай чи, но то зарязах. А, освен това четях шпионски романи. — Тя се огледа. — Май вече не сме в страната на пасажерите, а?

Нямаше меки килими, вратите бяха по-широки, но от небоядисан метал, а таванът бе плосък, със светещи панели.

— Позна. Това е един от сервизните коридори. — Свенгали бе малко изненадан, че го прие толкова спокойно. — Те свързват всички обществени помещения. Този асансьор е за екипажа. Кабината не се задвижва с въжета, а има собствен двигател и може да сменя посоката си по желание на клиента. Само не се опитвай да сърфираш — опасно е. А това — той посочи една ниска врата, около метър, като да беше пригодена за джуджета — е вход за някоя пътническа каюта. Тези врати се заключват автоматично, когато каютите са заети, но обслужващите роботи ги използват веднага щом излезеш.

— Роботи? Като андроидите бавачки?

— Кой според теб ти оправя леглото? — Свенгали продължи по коридора. — Човешките помещения и човешката мебелировка са построени за същества с определени размери. Биха могли да поставят опростени модели на фабрикатори във всяка каюта или дори да направят всичко от аморфна материя, но много хора изпитват безпокойство, когато боравят с подобни неща, а и поддръжката на роботите е по-евтина.

— Ясно. С други думи, искаш да кажеш, че до всяко място на този кораб водят коридори, тунели и проходи? — Тя го погледна ококорено и той си помисли, че му се подиграва.

— Ами да. Когато прибягваш до прекомерна употреба на интелигентни материали, все нещо може да се обърка. Това е петнадесетото следствие на Закона на Мърфи, или нещо подобно. Наличието на човешки екипаж и обслужващ персонал е едно от нещата, заради които богаташите са готови да плащат. — Една странична врата се отвори към спираловидна стълба, която се губеше в сумрак в двете посоки. — Нагоре или надолу, мадам?

— Първо нагоре.

— Нали се досещаш, че ни допускат тук само благодарение на моя пропуск — отбеляза Свенгали, докато се изкачваше. Момичето имаше дълги крака и беше в добра форма. Наложи се да се оттласква от перилата, за да върви пред нея.

— Предположих. — Тя издаде някакъв звук, който приличаше на смях. — Колко е студено тук! За какво са тези маркучи?

— Вероятно канализация за отпадъците. Между другото, това стълбище може лесно да се преустрои в тунел, ако възникнат проблеми с гравитацията.

— Има ли такава опасност?

— Предполагам… Не си ли даваш сметка, че се катериш по стълба в нещо, което наподобява небостъргач, но е разположено върху тежаща двайсет милиарда тона впримчена черна дупка?

— Е ако нещата се объркат, ще стане прекалено бързо, за да почувствам нещо.

— Това никой не знае. Тъкмо по тази причина на борда има толкова голям инженерен състав. За да могат да импровизират, ако я загазим.

— Виж, сега вече ме успокои.

Отново ирония. Усещаше я като студена вода по гърба си.

— Ето, стигнахме.

— Къде? — Тя надникна над рамото му към вратата, която не се отличаваше с нищо особено.

— Тук. — Той подсмръкна. — Това е задният вход към живия театър на палуба „В“. Искаш ли да гледаш постановката? Или предпочиташ бара на театъра?

— А сега де. — Тя се засмя. — Викайте клоуните!

Свенгали бръкна в джоба си и й подаде един червен нос. После двамата влязоха.