Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Есхатонът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Iron Sunrise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Чарлз Строс. Железният изгрев

Американска. Първо издание

Превод: Юлиян Стойков

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Силвия Николова

ИК „БАРД“ ООД, София, 2006

ISBN: 954-585-724-2

 

Charles Stross

Iron Sunrise

 

© 2003 by Charles Stross

© Юлиян Стойнов, превод, 2006

© „Megachrom“, оформление на корица, 2006

© ИК „БАРД“ ООД, 2006

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 27

История

  1. — Добавяне

Игра на призраци и кучета

Рейчъл Мансур, комисар от Постоянния комитет на ООН за Многостранно междузвездно разоръжаване (Бюро за разследване), се спускаше бавно по широките стъпала пред Министерството на космическата хармония. Масивните мраморни колони зад нея опираха в огледалната полусфера, която се извисяваше над околните сгради като гигантска костенурка-киборг. Море от хора се люшкаше около Площада на обществените дела, служители и бюрократи, сновящи между канцелариите в приземните етажи на министерството и разхвърляните наоколо учреждения и магазини. Вдясно от нея се издигаше Източният дворец, бледорозова каменна постройка, преоборудвана за музей на Хегемонията и Народната революция, която я бе свалила от власт преди повече от столетие, тук, в Сараево, столицата на планетната империя.

Рейчъл беше леко замаяна, най-вече от чистия въздух, но и след клаустрофобичния разговор със заместник-министъра, отговарящ за безопасността на чуждите посолства. След двайсет и шест дни на борда на „Глориана“ всичко — от нерециклирания въздух до дневната светлина — й се струваше странно. Сигурно оказваше влияние и гравитацията, както и културният шок.

Слезе по стълбището и тръгна през площада. Тук имаше открит пазар, на който продаваха напитки с какаови коктейли, пържени октоподи и контрабандни записи на стари публични екзекуции. Подмина ги, без да им обръща внимание. „Не го отрече — мислеше си, припомнила си току-що проведения разговор. — Когато му заявих право в лицето, че мерките им за сигурност не са достатъчни“.

— Припомням ви само, че на три пъти вече охраната на дипломатическите представителства се е проваляла, като при два от тези случаи е била предупредена предварително за опасността. Не виждам защо да не проявявам известни опасения.

— Добре тогава — отвърна заместник-министърът. — Задействайте своя план, ако московчаните се съгласят. Ние, разбира се, ще отричаме да сме били в курса на нещата, ако работата се обърка.

Стъпка напред от това, което щеше да получи преди едно поколение, но Нови Дрезден не беше чак толкова изостанал. Тук се бяха научили да поглеждат отвъд границите на собствените си интереси и дори вече допускаха съществуването на лоялна опозиция. В нови времена дрезденските политици се избираха със свободни избори, макар че точно в този град Партията разполагаше с наследствено право на вето. И все пак Нови Дрезден бе много по-цивилизован от доста други места, които бе посещавала. И по-малко от други — но какво от това? „Важното е, че са стъпили на правия път. И вече не се блъскат пипнешком в мрака“. Все пак май щеше да е по-добре да не забърква Мартин в играта. Щеше да му прати съобщение по каналите на посолството. Загърна се зиморничаво в сакото, зачуди се какво може да се крие зад твърдото чиновническо чело и черната униформа. Не биваше да се заблуждава, че заместник-министърът ще пропусне да докладва на началниците си.

Хората невинаги следваха най-добрите си интереси. Човешките същества бяха ужасно непрактични при анализирането на потенциалните рискове, завладени от скрити мотиви и неврози, напълно лишени от способността да разсъждават разумно и логично точно когато от тях се очакваше именно това. Вероятно партийните апаратчици на Нови Дрезден се отнасяха към московските дипломати като към отровна змия — която всеки миг може да ги ухапе. Бяха съгласни да оставят на Джордж Чо да играе своята малка игра с посланик Мороу точно дотогава, докато имаше надежда Мороу да прати анулиращия код — и нито секунда повече.

И понеже ставаше дума за Мороу — лесно разпознаваема покрай двамата си високи телохранители, — тя седеше на една маса в ресторанта край улицата. Рейчъл заобиколи откъм кухнята и се приближи зад единия от телохранителите, който гледаше към улицата, а не към коридора на келнерите, и го потупа по рамото.

— Аз съм Рейчъл Мансур, Искам да разговарям с почитаемата Елспет Мороу.

— Ей! — Той чак подскочи от изненада.

Мороу вдигна глава и я изгледа безизразно.

— Закъсняхте. Джордж Чо каза, че трябва да обсъдим някои неща. Опита се да ми внуши, че ни предстои важен разговор. Коя сте вие?

Рейчъл седна.

— Работя за същите хора, за които и Джордж. Само че в различно учреждение. Официално съм тук с определена мисия. Неофициално, ще отричам всичко. — Усмихна се мило.

— Добре, разбрах. Какво всъщност иска Джордж?

Рейчъл се наведе напред.

— Знаете за, хъм, проблема, който ни тревожи. — Оглеждаше внимателно Мороу. Стройна, четирийсетгодишна, вероятно след подмладяващи процедури, в които на Москва не бяха толкова добри. Кестенява коса, спусната до раменете, зелени очи, обсебени от… нещо. Сигурно имаше стотици милиони призраци, които я преследваха в мислите й, плюс мисълта, че скоро може да се присъедини към тях. „Какво бих могла да направя за нея?“ — зачуди се Рейчъл. — Простете, че ви питам, но случайно да се познавате с Морийн Дейвис, Симонет Блек и Морис Пендълтън?

Мороу кимна.

— Морис е стара приятелка. За Блек само съм чувала. С Морийн… също се знаем. От изброените Морис ми е най-близка. — Тя също се наведе напред. — Какво всъщност ви е известно? Защо ви е повикал Джордж? Занимавате се със секретни операции, нали?

Рейчъл махна на келнера.

— Аз… хъм, съм прикачена към групата на Джордж, но от друга страна… Джордж търси дипломатически решения. А моята работа е…: да попреча на онзи, който би искал да ви убие, и да го спипам, за да разбера защо го прави. И ако е възможно, да разплета цялата престъпна мрежа.

— Значи и вие убивате? — Елспет я гледаше така, сякаш току-що й бе израсла втора глава. — Не знаех, че Земята се занимава с…

— Не! — Рейчъл си позволи да се разсмее. — Напротив. — В този момент дойде келнерът. — Мангови крокети и печена свинска плешка, ако обичате. И билков чай. — Говореше, без да вдига глава, но с периферното си зрение забеляза, че телохранителят е пристъпил заплашително към келнера. Кимна на Мороу. — Както сигурно знаете, ООН се опитва да разреши възникналата ситуация между правителството в изгнание на Москва и Нови Дрезден. Става въпрос, разбира се, за ужасния инцидент, който би могъл да възникне, в случай че вашият флот осъществи отмъстителната си мисия. Никак не бихме искали да се стига до положение, при което неизвестни лица или организации избият такава бройка от Московските дипломати, че ситуацията да стане необратима. Искаме да разберем кой се опитва да дърпа конците.

— Е, аз също — каза Мороу. — Тъкмо затова държа телохранителите.

— С цялото ми уважение — усмихна се Рейчъл, — смея да заявя, че телохранителите ви са подготвени за доста по-обикновени задачи. Защото и в трите досегашни случая убиецът е успял да преодолее охраняваната зона и след това да се измъкне необезпокояван. Което показва, че си имаме работа не с някой маниак, а с отлично подготвен професионалист, дори с цяла група. Такива с телохранители не можеш да ги спреш. Ако аз например бях убиецът, досега да сте ликвидирана. В куфарчето ми можеше да има бомба, бих могла да застрелям вашия телохранител със собственото му оръжие… разбирате ли?

Елспет кимна неохотно.

— Тук съм, за да ви запазя жива — продължи все така тихо Рейчъл. — Според наши източници ще направят опит за покушение срещу вас след шест до десет дни.

— Ох. — Мороу поклати глава. Колкото и да бе странно, сега изглеждаше по-спокойна. — И какво мислите, че можете да направите?

Келнерът донесе поръчката на Рейчъл.

— О, мога да измисля поне десетина варианта. Но засега бих предпочела да се спра на план А.

— И какъв е той?

— План А е играта „тука има, тука няма“. Да приемем, че нашият неидентифициран, но много компетентен убиец е и добре информиран. Ако е така, вероятно ще узнае, когато му дойде времето, че сте били предупредена за опасността. Ето защо Джордж иска да заложи едно капанче. Първа крачка — ще помолим доктор Бакстър да напусне планетата — ще идете някъде, където сме сигурни, че няма убийци. Ще ви помолим да намалите максимално обществените си прояви и важните срещи по време на рисковия период. По-нататък… аз съм с вашия ръст, а разликата в телосложението можела се навакса с малко подплънки. Ще срещнем някои затруднения в прическата и лицето. Крайната цел на занятието е да ви осигурим двойник. Примамка, с други думи. Вие ще се спотайвате на скришно място, в някое атомно убежище със затворен кръг за подаване на въздух и няколко взвода, които да го охраняват отвън, или на борда на дипломатическа яхта на ООН, суверенна територия на Земята, с охрана от крайцери на Нови Дрезден — което предпочетете. Не се безпокойте, Нови Дрезден държи да ви запази жива, поне докато корабите се носят насам. А аз ще си подам опашката — та съответният тип да може да я сграбчи. За да може да го заловим.

Елспет я погледна ужасено, сякаш разговаряше с идиот-самоубиец.

— Колко ще ви платят за тази работа? Чувала съм какви ли не глупости, но това е най-налудничавата… — Тя поклати глава.

— Не го правя за пари — отвърна Рейчъл. „Отговорност. Не се ли справиш, ще загинат милиарди“. Погледна към площада. — За последен път бях тук преди десет години. Намерихте ли време да разгледате музеите?

— О, посетих Имперския музей на мира и Музея на Народния съд — отвърна Елспет. — Всичко заснех. — Тя чукна с пръстена си по масата. — Тези хора имат забележителна история — доста неща са им се струпвали на главата. Известно ли ви е, че тук са избухвали повече войни, отколкото на Старата Земя?

— Имам известна представа — отвърна сухо Рейчъл: бе изчела почти три хиляди страници исторически записки при предишното си идване тук. — Как са музеите?

— Големи. Този месец ще има изложба на местните погребални костюми. Провеждат ги на всеки десет години. — Елспет продължи замислено: — Има отделна галерия, посветена на поредицата завоевания, позволили на Източната империя да разгроми враговете си на юг и да сложи ръка на всички останали независими притежатели на всепроизвеждащи машини. Много интересно.

— Но нито дума за масовите гробища, предполагам — подхвърли Рейчъл.

— Не. — Елспет поклати глава. — Нито за белите петна върху картата на Северна Трансилвания.

— Аа. — Рейчъл кимна. — Значи още избягват да говорят за това.

— Когато удължиш нечий живот, не премахваш амнезията. Нужно ти е повече време да признаеш за извършените злодеяния, когато престъпниците все още играят активна роля в управлението. — Елспет пресуши чашата и отмести поглед. — Вие защо сте идвали тук?

— Бях в комисията по военните престъпления. Но предпочитам да не говорим за това. Време е да се връщам в посолството — чака ме подготовка. — Забеляза изражението на Елспет. — Съжалявам, но има доста работи, които трябва да се задвижат. Така че този път ще пропусна обиколката на музеите.

За един кратък миг се почувства агонизиращо стара: усещаше всяка минута от възрастта си — време, което нито едно човешко същество не би могло да понесе, ако не се научи да го игнорира в мислите си. Беше се научила да си променя живота на всеки трийсет години, да си изгражда нови навици, маниери на поведение, да се обвързва с нови приятелства, но въпреки това вътре в нея оставаше непроменената сърцевина на личността и вечно тлеещият пламък на гнева срещу типа хора, способни да вършат нещата, които се бяха случили в Нова Трансилвания преди столетие. От известно време бе установила, че музеите й действат зле, дори във физически смисъл, с тяхното садистично старание да описват с подробности жестокостите и ужасите на историята — особено когато тя бе връстница на тези ужаси и жестокости. Или по-лошо, хладнокръвната привичка на мнозина да отказват да приемат истината.

— Аз… — Елспет поклати глава. — Много сте затворена.

— О, благодаря за прозрението. — Рейчъл се усмихна криво. — Не Зная дали ви казах, но работата ми е да обезвреждам бомби. В прекия и напоследък — в преносния смисъл. Струва ми се обаче, че тя има и още един аспект — да се унищожава историята.

— Да се унищожава историята? — Елспет се намръщи. — Това ми намирисва на ревизионизъм.

— Говоря за премахване на онези фактори, които биха могли да доведат до появата на места като Имперския музей на мира.

— Амбицията ви заслужава похвала — каза Мороу; гледаше я с присвити очи. — Някой път ще ми разкажете за това по-подробно.

„Но не сега — представи си неизказаното продължение Рейчъл. — Не искам да си изповръщам обяда“.

— Междувременно ще бъдете ли така добра да уговорите с помощника ми Вилем следващата среща във връзка с нашия общ проблем?

— Да, естествено. — Рейчъл кимна. — Всичко хубаво.

— Благодаря. — Мороу стана и протегна ръце назад, за да й облекат палтото. — На вас също — добави импулсивно и се отдалечи забързано, следвана от телохранителите и секретаря. Какво ли щеше да каже Мартин?

— Не говориш сериозно!

Рядко го беше виждала толкова разстроен и никога заради нещо, казано от нея.

— Защо? Какво те кара да смяташ, че се шегувам?

— Аз… — Той крачеше нервно, което беше лош признак. — Не зная. Просто не ми се нрави, заради ужасно многото „може би“ и „вероятно“. — Спря и се обърна към нея — на екрана зад гърба му се виждаше почти плоският хоризонт на планетата под тях и изглеждаше, сякаш крачи върху атмосферата й. — Моля те, Рейчъл, кажи ми, че нещата не са чак толкова зле, колкото изглеждат.

Тя си пое дъх.

— Мартин, ако исках да се самоубия, мислиш ли, че щях да потърся толкова заобиколен начин?

— Не, но като познавам прераздутото ти чувство за отговорност… — Той се сепна, усетил, че навлиза в твърде лична територия. — Признай си, че не обичаш да ти налагат каквито и да било ограничения в работата. По дяволите! Не исках да ти изнасям лекция на тази тема. В края на краищата такава ти е професията. — Тя забеляза искреното безпокойство в погледа му и се размекна. — Все пак сигурна ли си, че е безопасно?

— Само не ми цитирай последните думи на Уилям Палмър[1] — отвърна му. — Разбира се, че не съм сигурна! — Скръсти ръце на гърдите си. — Безопасно е точно толкова, колкото успея да го направя, и със сигурност повече, отколкото ако позволим на тези маниаци да подпишат смъртната присъда на 800 милиона предимно невинни хорица. Няма напълно безопасни неща. А сега, ако си приключил с майчинските си грижи, ще ме изслушаш ли, докато ти описвам основните положения на операцията, за да ми кажеш дали според теб сме пропуснали нещо?

— Основните положения… — Мартин очевидно все още не беше успял да привикне със ставащото. — Рейчъл?

— О, стига де! — кипна тя. В края на краищата беше свикнала да се оправя сама в живота. А той дори все още не бе преживявал смразяващото чувство, което идва със смъртта на първото дете, избрало този изход по религиозни причини или заради непреодолимото отегчение от живота. — Наистина ли мислиш, че ще направя нещо прибързано? — Пристъпи напред, зарови брадичка в рамото му и той машинално я прегърна.

— Не мисля, Рейчъл, зная го. Познавам донкихотовските ти пориви да спасяваш цели планети. Забрави ли?

— Само защото и ти постъпваш по същия начин — прошепна му тя.

— Да, но го правех заради възнаграждението за добре свършената работа. И по други, достатъчно сериозни причини. — Защото най-близкото нещо до божество, което съществуваше в тази побъркана вселена, му бе позвънило един ден по телефона, за да го попита колко ще иска за саботиране на машини на времето, преди безумците, които ги строят, да успеят да ги задействат и да разрушат хронологията на историята, включително веригата събития, довели до възникването на въпросното божество. — Плаши ме малко прекомерният ти ентусиазъм.

— Не е ентусиазъм, а гняв — отвърна тя и го стисна. Той извика. — Не ти ли харесва, когато се ядосвам?

— А, не, нищо ти няма. — Той изпъшка. Тя не можа да се сдържи и се разсмя. Миг по-късно Мартин също се кикотеше.

Но след минута и двамата изтрезняха.

— Мартин, няма да позволя на онези идиоти да ме убият. Просто ще си сложа друго лице и ще стоя в дъното на някоя, стая, заобиколена от няколко тона телохранители. Искам да си мислят, че могат да ми видят сметката, не да го направят.

— Чувствам се като резервно колело, а не ми е в природата. Не че тук съм нещо повече.

— Е, какво очакваше, когато вземаш за жена дипломатка? — засмя се тя. — Знаеш ли обаче, можеш да помогнеш за една работа. Питах Джордж и той каза, че няма нищо против. А и не е опасно…

— Не е опасно? — Той я погледна с явна подозрителност. — Макар че едва ли може да се сравнява с твоите гозби…

— Стига де. Виж сега: Джордж смята, че ще е добре, докато аз вегетирам в посолството и чакам зрънцето да узрее, да отскочиш до космоелеватора и да се запишеш за туристическа обиколка на „Романов“, когато пристигне. Твоят настоящ работодател е строил части от него и мисля, че ще успея да ти уредя среща с капитана. Искам да се поогледаш и да видиш дали няма нещо подозрително. От нас — всякаква подкрепа, каквато пожелаеш.

— Ако не ме лъже паметта, последния път, когато твоите хора поискаха да душа из един кораб, бях отвлечен и замъкнат на шестмесечен тур до зона на военни действия — изсумтя той.

— Този път не това е целта. — Тя се усмихна. Споходиха я най-различни спомени. В началото Мартин изобщо не беше доволен от неочакваното преживяване, тя също, но ако не се беше случило, нямаше да се срещнат, да се оженят и сега да са заедно. Беше й дори приятно, сега, когато случаят бе останал в миналото, да забрави лошото и да се съсредоточи върху приятните последствия.

— И какво точно очаквате да открия?

— Вероятно нищо, но ако успееш да изврънкаш от капитана подробен списък на пътниците и станциите, на които са слизали и са се качвали, и дали някои от тях са се държали странно, ще е повече от достатъчно. Като например някой пътник от първа класа, който нито веднъж не е слизал на вечеря, защото настойчиви гласове го съветвали да си стои в каютата и да лъска оръжието…

— Момент — спря я той. — Този кораб на „Уайтстар“ ли е?

— Да. Защо? Това хубаво ли е, или лошо?

— Това е търговска компания. Не можете да я стреснете с политически заплахи. Дано има какво да предложите на капитана, иначе изобщо няма да си губи времето с човек като мен.

Капитанката. Капитан Назма Хюсеин. Не се безпокой, няма да се дърпа много. Защо според теб Джордж те включи във ведомостта? Не е необходимо да знае, че те водят стажант, достатъчно е да се видиш с нея и да размахаш под носа й дипломатическия си паспорт. Ако опита да се заяде, кажи го на Джордж. Мисля обаче, че задачата ще ти се види приятна.

— Но ми обещаваш да внимаваш, нали?

— Обещавам.

— Хубаво. — Той пак я прегърна и я целуна по челото. — Дано се оправите бързо, за да може по-скоро да се приберем у дома.

— О, няма да се бавим, сигурна съм. Обещавам да не поемам никакви рискове, Мартин. Искам да доживея деня, когато на бял свят ще се появи нашето детенце.

 

 

Три дни на трескава подготовка се изнизаха като живак във водосточна тръба.

— Преди четири часа? Значи първите пасажери вече са минали през терминала? Благодаря. Ще съм готова. — Рейчъл затвори телефона и се помъчи да успокои лудото блъскане на сърцето си. — Започва се! — извика през отворената врата.

— Ела да те огледам за последно — подвикна Тран.

Рейчъл отиде до отворената врата и попита:

— Така ли се разговаря с посланик? — Стоеше леко разкрачена, както стоеше Елспет, Тран стоеше в другия край на спалнята заедно с Гейл и Джейн. Също като Рейчъл, Гейл бе издокарана в официални дрехи за дипломатически прием, но за разлика от нея, беше със собственото си лице и с черна официална рокля.

— Косата — каза Тран.

— Остави на мен. — Гейл се приближи към Рейчъл с четка в ръка: стискаше я, сякаш е пистолет. — Как си?

Рейчъл се намръщи.

— Като че нося гумена маска. Ти как мислиш?

— Стига да ти е удобна. Нали не се приплъзва?

— Не. Мембранните помпи работят отлично. — Лепкавият вътрешен слой бе наситен с осмотични помпи, способни да изсмукват потта от кожата и да я отделят през реалистично изглеждащите пори.

— Останалото?

— Наред е. — Рейчъл бавно се завъртя. — Малко ми е трудно да се навеждам. Да можеше и бронята да се поти…

— Пистолетът ти се вижда — отбеляза критично Тран. — Когато разтвориш наметалото… Да, така е по-добре. Хъм. Нямам повече забележки. Проба на връзката. — Бяха я оборудвали с миниатюрен предавател, от военните, последна дума на техниката.

— Проба, проба…

Тран вдигна ръка.

— Достатъчно. Наред е. А ти чуваш ли ме? — Тя потръпна и той побърза да намали силата на звука. — Така по-добре ли е?

Рейчъл кимна.

С плътно прилепнала маска, облечена с чужди дрехи върху бронята и въоръжена с пистолет, Рейчъл се чувстваше малко по-уверено. Поне Мартин бе извън опасност за момента — беше на път към геосинхронизирания космоелеватор, за да се качи на лайнера.

— Гейл? Припомни ми пак програмата.

— Програмата… ох. Сега е 17:30. Вратите се отварят в 18:00. Очакваме заместник-министъра по културните въпроси Иван Хашек, обичайните десетина културни аташета, заместник-посланици, шестнайсет подбрани бизнесмени, включително шестима местни, които чакат с нетърпение да се реши въпросът с репарациите, трима от Септагон, разтревожени за бъдещото развитие на търговските връзки в случай, че дрезденци прекратят търговския обмен с тях, и шестима агенти на несъществуващи вече московски фирми. Освен това полковник Гоув от Министерството на образованието, професор Франк от Министерството на Вътрешното просвещение, примата Рона Гайс, която вероятно ще ни пее, един милиард журналисти — всъщност четирима — и няколко десетки бежанци, пребиваващи тук или на път за някое друго място. Плюс келнерите и останалата прислуга, квартет музиканти, осем танцьорки, конферансиета — трима на брой, студенти на културна обмяна, операторски екип, който документира какво може да се случи с една нация, след като планетата й загине, и още сума ти народ. Проверих два пъти списъка с Приткин и посланика — нито един от тези хора не те познава от предния път.

— Великолепно — каза Рейчъл. — Значи е време за действие. Да имаш хапчета от плъши черен дроб?

Гейл се засмя и извади малка кутийка.

— Заповядай.

Рейчъл глътна една таблетка, хлъцна и се огледа.

— Къде е тоалетната?

— Вляво, вратата под главната стълба. Във всички прегради има микрофони — за всеки случай.

— Охрана?

— Двама отпред, двама отзад, по двама на етаж. Проведох им инструктаж. Паролата е…

— „Призраци“, зная. „Куче“ за нападателя.

— Точно така. — Тран се надигна. — Доволна ли си?

— Доволна като… — Рейчъл помисли — всеки друг на мое място. Как го понася Елспет?

— Да й звънна, ако искаш?

— Не, няма нужда. — Рейчъл можеше да си представи сцената. Сива незабележима къща в другия край на града, дискретно заобиколена от цивилни полицаи. Посланик Мороу вероятно се опитваше да се отпусне в компанията на Джордж Чо, заместник-министъра от Министерството на външните работи и секретарката си. Съществуваше известно напрежение относно дипломатическите усилия на Земята да оправи тази каша — Земята бе трета страна в конфликта и не беше замесена, ако се изключеше транспортът, избран от убиеца. Единствената причина, поради която дрезденската полиция все още не бе взела операцията под своя закрила, бе вероятната реакция на московските дипломати, ако си изпуснат нервите.

Часовникът тиктакаше и напрежението бавно се покачваше — чакаха да им позвънят от посолството. Тревога: „Ами ако са прави?“ Неувереност: „Ако грешат?“ Параноя: „Ако зад всичко това стоят хората от Земята?“ Всичко това беше предостатъчно, за да създаде на Рейчъл проблеми със стомаха още преди да е започнала вечерта.

Тя отдели малко време на автономните си имплантанти. Дрезденските власти имаха сериозни възражения срещу персоналните подобрения и нерегулираното използване на интелигентни материали: способностите на Рейчъл да командва хипоталамуса си, да ускорява рефлексите си и да вижда в тъмното можеха да й донесат сериозни неприятности, ако излезеха на бял свят. Нямаше обаче — освен ако някой не се опиташе да я убие. Възможност, която щеше да има през следващите четирийсет и осем часа: от пристигането на „Романов“ до разрешението за отлитане от орбиталната станция на космоелеватора. Естествено, че тя имаше причини да се чувства неспокойна. Някой бе успял да проникне в три дипломатически резиденции, едната с подсилена охрана, да извърши три убийства и да се измъкне чист. Това предполагаше отлично разузнаване, отвън, отвътре или и двете. И ако отвътре знаеха за размяната…

— Време е — каза Тран. — Първите гости вече пристигат.

Някой почука на вратата.

— Аз ще видя кой е — каза Гейл. Рейчъл се отдръпна настрани, докато Гейл отваряше.

— Кристоф е — каза тя й Рейчъл се успокои. Телохранителят на Мороу беше един от малцината в белия списък — ако той бе убиецът, щяха да изгубят още преди да са започнали.

Кристоф влезе и я огледа.

— Доволен ли си? — попита тя.

— Не — отвърна той. — Има нещо… свръхестествено във вас. Ала не това ме безпокои.

— Така ли? — Тя сви устни. — Е, време е да сляза долу и да посрещна гостите. Наистина не очаквам нашият хипотетичен нападател да рискува да влезе, така че, докато не си подавам главата навън, предполагам, всичко ще е наред. Може да стане забавно само ако купонът се развихри или нашият човек не реши да промени досегашния сценарий. Готови ли сте?

Кристоф само кимна.

— Напред тогава!

Бележки

[1] Уилям Палмър (1824 — 1856), английски лекар, осъден за серия убийства. Когато стъпил на капака на ешафода, попитал палача: „Сигурен ли си, че тази проклетия е безопасна?“. — Б.пр.