Чарлз Строс
Железният изгрев (12)

Шпионин срещу шпионин

Сряда бе толкова ядосана, че не забеляза кога точно стените около нея омекнаха и я обгърнаха в було от черна пяна, а след това я спуснаха внимателно през пода на терминала в товарната мрежа на вътресистемния транспортер, пътуващ за Центрис Ноктис.

— Глупава безмозъчна неинтелигентна машина… Не — глупава безмозъчна, неспособна да планира… какво? — Тя се закашля.

— Моля ви, дръжте се здраво! — чу се механичен глас. — Отпътуване след сто секунди! Отпътуване след…

— Чух те, тъпако. — Дори гневът бе по-добър от зеещата рана в душата й, от абсолютното горчиво отчаяние, което се опитваше да преодолее. Стените, които постепенно приемаха формата на компактна шестоъгълна каюта, не правеха нищо, за да я успокоят. — Колко време ще прекарам в транзитен полет?

— Ой! Да не ме смачкаш! „ТрансВиртуалТравъл“ приветства с добре дошли всички пътници на борда на транзитната совалка „Йеронимус Б.“, напускащи четвърти порт на Центрис Магна за единадесети порт на Центрис Ноктис след четири минути и трийсет секунди. Бъдете така добри да се запознаете с маршрута на пътуването и правилата за безопасност. След няколко секунди безтегловност ще преминем към постоянно ускорение от една десета стандартно g за период от осем часа, после ще намалим до…

Сряда изключи звука и се огледа с помътнял поглед: каютата се оформяше постепенно зад завесата от гневни сълзи. Беше обгърнала коленете си с ръце. „Чудовища — възмущаваше се. — Преследват ме, спряха въздуха в апартамента, мама, тате, Джерм…“ — Отново я завладяха кошмарни видения. Убийци по петите й, Херман, който си признава грешката, невероятни истории. Дори кредитната й сметка, когато я провери. „Трябва да е някаква грешка“ — там имаше достатъчно пари, за да си купи къща, солиден куб в луксозната зона, да не говорим за билет към всяко известно място във Вселената. „Ще ти дам една задачка. Да бе, ама каква полза от това?“ Готова бе да се раздели с всички пари на света, само и само да се върне вкъщи и всичко да си е както беше. Само да може да си говори с татко.

— Още колко? — попита тя, бореше се с отчаянието.

— Общото транзитно време до Центрис Ноктис, в момента на разстояние шест цяло и един милиона километра, е шестнайсет часа и четиридесет и една минути. Надяваме се полетът да ви хареса и отново да изберете „ТрансВиртуалТравъл“!

Пътеводителят млъкна. Сряда въздъхна.

— Шестнайсет часа! — „Трябваше да потърся някой делта-V полет“. — Ядоса се. Не че мразеше полетите, но този щеше да й отнеме почти цял ден. — Какви корабни развлечения се предлагат? Или ще кисна затворена тук през целия полет?

— Пасажерите се приканват да останат по местата си по време на маневрирането и набирането на начално ускорение. Ой! Моля, не повреждайте предмети, принадлежащи на компанията, в противен случай сметката за тях ще ви бъде удържана в края на полета. Веднага щом индикаторът „тяга“ изгасне, можете да разкопчаете колана и да се разходите из кораба. В момента сте на палуба „А“. „Б“, „В“ и „Г“ са другите пътнически палуби. „Д“ предлага аркадни развлечения и ресторант…

— Млъкни. — Сряда извъртя очи към светещия индикатор на тавана. Креслото й бе оплетено със защитна мрежа, която я пазеше от евентуални злополуки, докато се намираха в безтегловност. — По дяволите. Всъщност колко души има на борда?

— Четирийсет и шест пасажери според митническите декларации. Вие сте една от петимата късметлии, пътуващи в луксозна класа! Под вас, по отношение на комфорт, пространство и изолираност, са нашите почетни шестима пътници в бизнес класа! Останалите са предпочели да се възползват от условията на пътническа класа…

— Млъквай. — Сряда уморено затвори очи. — Опитвам се да мисля. — Заляха я спомени за първите уроци, които й бе преподавал Херман и които тогава й се струваха като приключенски игри. „Какво ще кажеш да си играем на шпионин срещу шпионин?“ Отдавна знаеше, че това не са случайни упражнения. Херман не беше просто измислено другарче от детството и очевидно разбираше от най-различни неща. Всички тези уроци за това как да се прикриеш или измъкнеш, как да откриеш системите за наблюдение и да определиш слепите им зони, как да повредиш някоя от камерите, така че мрежата да си помисли, че всичко е наред… „Носи черната шапка. Преследвай себе си, Сряда. Кой, как, къде, какво?“ — Билет, не можеш ли да спреш да чуваш, докато не те повикам отново?

— Вече сте в пълно уединение. Всички гласови команди ще бъдат игнорирани, докато не отключите вратата на каютата. Когато искате да излезете от усамотение, кажете: „Уендиго^[1]“.

— Хъм. — Тя погледна пътеводителя и той се сви на кравай в края на креслото и се престори, че спи. — Хъм-хъм. Лошите са поне двама. Ако имам късмет, са сметнали, че съм била в апартамента, когато те… те… — „Не мисли за това“. — Ако не, какво ще направят? В най-лошия случай са наблюдавали транзитните полети и сега имат човек на борда. Или имат приятели, които ме чакат в другия край. Това не може да се избегне. Но ако ме преследват, тогава.

Въздъхна. Перспективата да прекара шестнайсет часа в креслото бе непоносима. Чу се мелодичен звън и индикаторът за тяга угасна.

— Може да не са наблюдавали космопорта. Напълно е възможно. — Погледна угасналия индикатор, разкопча предпазния колан, взе мишката и я пусна в джоба на якето си. — Уендиго. Отвори вратата. Има ли ръчно отваряне отвън? Добре, затвори я и премини към режим на пълно уединение веднага щом изляза.

Излезе в тесен извит коридор с разположени на равни разстояния врати към други каюти и спираловидна стълба, отвеждаща към останалите нива. Корабът боботеше едва доловимо. Сряда заслиза по стълбата; чувстваше се ефирна и лека. Двете долни палуби бяха с редици седалки. Повечето места бяха празни. „Бизнесът явно не е в подем“ — отбеляза тя.

Ресторантът бе овален, с маси в средата и шубери, програмирани за различни ястия, над които стояха в очакване механични ръце. Сряда избра една малка маса и извика менюто. Тъкмо го разглеждаше, когато усети, че някой застава срещу нея.

— Здрасти — каза този някой и тя вдигна уплашено глава.

Усмивката му беше срамежлива. Брей! Висок почти два метра, сини очи, руса коса, май напълно естествена, като фамилна ценност, вързана на опашка, диамантени обеци, без много мускули и грим, кожа като…

— Щом те видях, направо ми секна дъхът. Сама ли пътуваш?

— Може би не. — Тя откри, че му се усмихва в отговор. — Аз съм Сряда.

— Лео. Може ли?…

— Разбира се. — Тя го наблюдаваше, докато той се настаняваше изискано и почти грациозно. — Смятах да обядвам. Гладен ли си?

— Май че съм. — Той я дари с блестяща усмивка. — И не само за храна.

„Майчице!“ Докато го разглеждаше, взе да забравя за глада си. Беше красив и я гледаше втренчено. „Къде беше на купона при Сами?“

— Закъде пътуваш? — попита го.

— О, аз съм във ваканция. Отивам при чичо ми. — Той сви рамене. — Ще приемеш ли нещо за пиене?

— Какво, решил си да ме напиеш и да ме замъкнеш в каютата си? — Тя чукна върху менюто и си поръча супа мису^[2] и рулца. — Хъм. Какво питие имаш предвид?

— Нещо изискано и бълбукащо. За да подхожда на разговора. — Той се наведе напред, достатъчно, за да улови мириса на тялото му. — Ако желаеш, разбира се.

— Мисля, че да. — Тя се облегна бавно назад и забеляза, че я разглежда с присвити очи. — Ти ще поръчваш ли нещо?

— Ммм-хъмм. — Той прелисти менюто, стигна до аламинутите и се спря на пикантна юфка („Координиран и уверен“ — помисли тя) и бутилка: нещо, което не беше изискано и бълбукащо, но бе също така скъпо.

— Често ли ходиш при чичо си? — попита тя, макар да се чувстваше глупаво, че подхваща този разговор. — Извинявай, ако съм прекалено любопитна.

— Няма нищо. — Робокелнерът цъфна до масата с бутилка с истинска коркова тапа и две изящни чаши. Непознатият пое чашите и повдигна вежди към нея. — Между Магна и Ноктис има не повече от два полета дневно, ако не се лъжа. — Наля внимателно и й подаде почти пълната чаша. — За твоя чудесен… вкус?

Сряда сръбна от искрящото вино, за да скрие смущението си. Всичко около този Лео изглеждаше чудесно и той бе идеалната кандидатура за едно леко и страстно приключение по време на път — само дето беше прекалено чудесно. Твърде изискан, духовит, умел. Защо бе избрал тъкмо нея? Тя се огледа. Имаше няколко групички, двойки и самотни пътници. Може би пък беше прав и тя наистина бе единственият интересен обект.

— За моя късмет… че те срещнах — каза и чашите им се чукнаха със звън. — А се боях, че днешният ден ще е загубено време.

Дойде и храната и Сряда се зае със супата, без да сваля очи от него. Възбудата я объркваше. „Какво толкова има в него?“

— В коя класа пътуваш?

— В кучешката. — Той се намръщи за миг. — Получих само седалка, завеса и досаден масаж на врата. Защо?

— О, нищо — отвърна тя невинно. „При мен или при теб?“ — вече отпадаше като възможност. Всъщност…

Ухото й започна да вибрира.

— Извини ме за миг. — Тя програмира масата за уединение и светът около нея се скри зад непроницаема мъгла, все едно че се намираше в плюшена черна дупка. — Ало?

— Сряда? — Гласът отсреща беше колеблив.

— Кой… чакай малко. Телефонът ми беше изключен!

— Нали каза, че ако намеренията ми са сериозни, трябва да намеря начин да те открия.

„Е, не беше точно така, но…“ — Тя кръстоса неспокойно крака.

— Добре де, откри ме, нали? Виж, ще отсъствам известно време. Имаш късмет, че разговаряме без двайсетсекундно забавяне. Няма да се върна поне няколко месеца. Има ли нещо, което трябва да си кажем?

— Ами… Мисля, че да. — Гласът на Блоу бе все така неуверен. — Аз, хъм, исках да ти се извиня, че бях толкова бъбрив снощи. Ако не искаш да се видим пак…

— Нищо подобно. — Сряда се намръщи за миг. През изолиращата завеса виждаше Лео: наблюдаваше я напрегнато и тя инстинктивно вдигна ръка да закрие устата си. — Но сега наистина пътувам надалече. Зная, че снощи се държах малко дръпнато, но за това си имаше някои причини. Ако искаш да се видим, когато се върна, ще бъде чудесно. В момента обаче не съм на станцията и няма никакъв шанс за скорошна среща.

— Проблеми ли имаш? — попита той.

— Не. Всъщност — да! Имам. — Тя отново улови погледа на Лео и завъртя очи, за да му покаже, че разговорът й е досаден. Той й намигна и тя се засмя пресилено. Топлината в стомаха й се превърна в бучка лед. „Пръстените. Всъщност — пръстените на Херман. Никой не може да ги проследи“. — Кой ти каза?

— Ами, един тип, за когото работя. Току-що ме потърси и ми съобщи, че си загазила здравата и ти трябва приятел. Мога ли наистина да ти помогна с нещо?

Лео й правеше гримаси: в отговор тя му намигна.

— Мисля, че го направи, като ми се обади. Слушай, да не би и ти да си загазил? Идвал ли е някой при теб? Ченгета?

— Да. — Гласът му беше напрегнат. — Казаха, че трябвало да изяснят нещо. Попитаха ме дали съм те виждал. Отвърнах им, че не съм.

Тя се поуспокои.

— Този твой невидим приятел… Херман ли се казва?

Отново мълчание. После:

— Познаваш ли Херман?

— Слушай го — отвърна тя, докато продължаваше играта на мимики с Лео. — Защото става нещо много лошо. Преследват ме. Стой настрани от това — ясно?

— Ясно — отвърна той. — Но искам да ти задам някои въпроси. Ще се върнеш ли?

— Надявам се. — На лицето на Лео вече се четеше досада. — Виж, трябва да затварям. Трудности с връзката. Благодаря ти, че се обади — сега ти имам номера. Чао.

— Ами… чао.

Тя изключи завесата и се усмихна на Лео.

— Кой беше? — попита той любопитно.

— Един приятел — отвърна тя безгрижно. — Не знаеше, че заминавам.

— Жалко. — Той посочи чинията й. — Супата ти изстина.

— Нищо. — Тя сви рамене и усети, че пулсът й отново се ускорява. Но този път не беше от възбуда. Във всеки случай не и сексуална. Дланите й бяха студени, а стомахът — свит на топка. — Къде ще отседнеш в Ноктис? Може да намина да те видя.

— О, не зная. Чичо ми е пълен с чудати идеи. Какво ще кажеш да се прехвърлим в твоята каюта? Винаги съм искал да видя как живее другата половина.

„По дяволите!“ Той знаеше в коя класа е. „Май допусна грешка“. Прекалена самоувереност.

— Ами добре — отвърна тя с привидна безгрижност и му се усмихна, докато я улавяше за ръката. Отново долови миризмата му и изведнъж й се дощя да пъхне ръка под ризата му. „Удря те направо в хипоталамуса и после между краката“ — помисли си. Сетивата й сякаш се бяха изострили, докато се навеждаше към него. — Хайде — подкани го тя, като същевременно се питаше как по дяволите ще се измъкне от тази каша. Сърцето й пърхаше, но не можеше да определи дали е от възбуда, или от страх. А може би и от двете. Облегна се на него и усети, че коленете й омекват. Какво беше това — невротоксин? Едва ли щеше да й го пробута пред толкова много хора, ако беше този, за когото го мислеше. По-скоро блокатори на феромоналните рецептори. — Побързай.

Когато стигнаха стълбището, той спря за миг и я придърпа към себе си.

— Искаш ли да те нося? — прошепна в ухото й. Тя кимна, замаяна от напрежение, и той я взе на ръце. Главата й увисна на рамото му. Той закатери по две стъпала наведнъж. Излязоха на палубата на луксозна класа.

— Къде е…

— Чакай, пусни ме да отворя. — Тя му се усмихна и се притисна към него. Светлината в коридора беше приглушена, повечето пътници дремеха по време на полета. Тялото му ухаеше на свежа пот и на нещо примамливо и упойващо. Херман го беше нарекъл „Клопката на Венера“. Тя го сграбчи и впи устните си в неговите, а той отвърна със същата страстна целувка. Слабините им се притиснаха. — По дяволите, не тук! — Тя го задърпа по коридора, тялото й пламтеше. — Тук. Трябва да отскоча до тоалетната. Ти ме чакай вътре, настанявай се като у дома си. Няма да се бавя.

— Наистина? — Попита той, докато влизаше в каютата.

— Разбира се. — Тя потърка буза в неговата. — Идвам след минутка. — С разтуптяно сърце отстъпи назад и натисна копчето за затваряне. След това чукна върху съседния клавиш, с програмата за уединение. Имаше чувството, че сърцето й се опитва да изскочи през стиснатите й зъби. — „Наистина ли го направих?“ — попита се учудено. — Уендиго. Каюта, чуваш ли ме?

— Приветствам ви, пътник Строугър! Чувам ви. — Гласът бе тъничък, идваше от външния команден пулт.

— Заключи каютата. Няма да отключваш, докато не измине един час от пристигането ни. Искам да поспя. Отклонявай всички повиквания, прекъсни връзката с външния свят. Максимално шумоизолиране. Върни се към режим на пълно уединение и добави към ключовата дума разпознаване на гласа.

Опростената програма на каютата преглътна всичко това, но все пак каза:

— Предупреждение! Режимът на уединение може да бъде преустановен от член на екипажа в случай на инцидент или спешност…

— Колко души екипаж има на борда? — попита тя и в стомаха й отново се върна мъчителното усещане за напрежение.

— Полетът е автоматизиран.

— Чудесно. А сега млъквай и не искам да разговаряш с никого.

От вътрешната страна на вратата се чу неуверено почукване, почти недоловимо през пенопластовата изолация. После приглушен удар, сякаш нещо тежко се бе ударило във вратата. Сряда се намуси, после се обърна и тръгна към стълбището… макар че все още трябваше да се бори с напълно обяснимото желание да изтича обратно, да отключи и да му се извини. Двукрака секс машина, специална доставка за нея? „Къде беше на купона на Сами?“ — прошепна тя. „Разхерметизирах апартамента на майка ти и баща ти“ — отговори си сама, заслепена от гняв и мъка, докато слизаше към палуба „В“, за да се тръшне на някоя седалка. „Май по погрешка съм се разминала с най-страхотното чукане на света…“ Продължи да спори със себе си още известно време, но постепенно се унесе и когато се събуди, корабът вече се готвеше за скачване.

 

 

— Добре, пристигнах. Сега какво да правя?

Залата за пристигащи и отпътуващи на Ноктис не беше построена с оглед на неприятни инциденти. Беше продукт на темпераментната септагонова икономика, толкова оптимистична, сякаш никога нищо не може да се обърка. Гравитацията бе варираща, ориентирана в посоките, в които бяха смятали за необходимо архитектите. По стените имаше джунгли, на тавана — пясъчни дюни, спираловидни висящи пътеки си проправяха път между дърветата за постигане на максимално визуално въздействие.

Сряда забърза по една лента, поддържаща постоянно притегляне от половин g, след някаква мъждукаща светулка. От време на време се разминаваше с групички пътешественици на дълги разстояния — емигранти от различни националности, търговци, дирещи своя кервансарай, wanderjahre-младежи на Голямата екскурзия. Пеперуди с размери на чинии се носеха над главите на хората, по крилата им трептяха исторически докудрами. Малък тороиден дъждовен облак се въртеше лениво над мангрова горичка с алени листа и от време на време я посипваше с ослепителни светкавици. Сряда мина през един тунел от листа и изведнъж всичко рязко се промени — видя блещукащи звезди зад диамантени прозорци, които бяха поне на километър над нея. Всичко това бе съвсем типично за Септагон — живот, въставащ срещу вакуума — и за миг отново я обзе болезнената носталгия и дълбоката, отчайваща депресия, дремеща под повърхността на тъничкия лед на самоконтрола. „Ако не бяхме дошли тук, мама и тате щяха да са живи“. Ако. Ако.

„Следвай светулката до връзката ти с лайнера «Романов». Трябва да се качиш на борда и да останеш в каютата до заминаването. Което е след шест часа. Мога да те прикривам известно време, но ако се разхождаш из терминала, някой полицейски агент може да те забележи и да те задържи. Сигурен съм, че не могат да предявят срещу теб сериозни обвинения, но ще пропуснеш заминаването и тогава субектът, който те преследва, ще те открие и ще повтори опита си за покушение. В най-добрия случай могат да те пленят. Между другото, това с каютата беше добро хрумване“.

„Но какво да правя?“ — попита тя изплашено, докато прескачаше няколко крякащи птици, решили да мътят по средата на пътеката.

„Щом се качиш на лайнера и той потегли, няма да могат да те държат под наблюдение. Предполагам, че и сега действат на границата на възможностите си, които едва покриват станциите около Центрис Делта. Възможно е да има един или повече от тях на борда на «Романов», но няма да ти е трудно да ги избягваш. Използвай парите, които ти преведох на сметката, за да си купиш всичко необходимо на кораба. И бъди нащрек. Следващата спирка е Нови Дрезден. Докато стигнеш там, вече ще съм идентифицирал преследвачите ти“.

„Чакай, искаш да кажеш, че не знаеш кои са? Какво означава това?“

„Предполагам, че става въпрос за фракция или групи, която се нарича Усъвършенстваните. Дали са официални представители, или отцепници, все още не е известно. Усъвършенстваните може и да са само прикритие. Ако продължаваш да следваш напътствията ми обаче, ще ги принудиш да се разкрият. Разбираш ли ме? В Нови Дрезден ще ти осигуря помощ“.

— Значи този кораб отива в Нови Дрезден? Но аз… — Тя изведнъж осъзна, че си говори сама. — По дяволите. Усъвършенстваните. — Които и да бяха, поне вече имаха име. Знаеше кого да мрази.

Пътят пред нея се разклони и светулката се понесе на едната страна. Сряда я следваше уморено. Според биологичния й часовник наближаваше полунощ и тя ужасно се нуждаеше от нещо, което да я подкрепи и ободри; Залата в тази част изглеждаше малко по-скромна. Растителността се разреждаше, от пода и стените се подаваха масивни съоръжения — товарни лифтове за багажа, стълбища, водещи надолу към пристанищните докове и корабните терминали. Някои кораби поддържаха собствена гравитация. Не знаеше какво да очаква от своя — изглежда, идваше от Старата Земя. Смътно си спомняше уроците за това място, докутуровете и екодрамите. По онова време всичко научено и видяно й се струваше безкрайно усложнено и изостанало, пък и трябваше да внимава, за да не позволи на Приз Секирата да й повреди компютъра, та почти не бе слушала какво им говори учителката. Всъщност дали Земята бе високоразвита цивилизация, или някой изостанал свят?

Светулката за миг увисна пред нея, после угасна.

— Добре дошли на терминал номер четири — обади се с тъничкия си глас пътеводителят от джоба на якето й. — Моля, пригответе се за проверка: билет, идентификация и кожна проба! — Светулката блесна отново и започна да се мята напред-назад между Сряда и осветения тунел, водещ към долния етаж.

— Добре. — Сряда дръпна ципа на джоба. — Хъм, идентификация. — Размърда пръстените. — Херман — прошепна. — Тези пръстени ще ме идентифицират ли?

Щрак.

— Установена самоличност — Виктория Строугър. Съобщение от собственика: Не забравяйте да проверите файловете, които съм прехвърлил в пръстените под вашия псевдоним. Щрак.

Тя замига объркано.

— Ами добре…

На долния етаж на просторната зала се озова в хладно добре осветено помещение, от което започваше терминалът. До входа стоеше червенокоса жена в златистосиня униформа.

— Как се казвате?

— Виктория Строугър.

Жената надзърна в някакъв списък.

— Да, очаквахме ви. — Усмихна се с професионална непринуденост. — Виждам, че си имате компаниотроничен гид. Искате ли да го препрограмирам за употреба на борда?

— Ще съм ви много благодарна. — Сряда й подаде пухкавата синя мишка. — И сега какво?

— Сега… — Жената кимна разсеяно, докато галеше долепената до една розетка в стената мишка по вратлето. — Значи аз съм Елена и съм на твое разположение по всякакви въпроси. Отлитаме след пет часа и половина, но повечето пасажери вече са на борда, поради което… момент. Здравейте, господин Хобсън! Както винаги подранихте. Ще бъдете ли така добър да изчакате само минутка — заповядай, Виктория. Сега се качи на асансьора и той ще те откара право в жилищния отсек. Имаш ли багаж? — Тя повдигна въпросително вежди, когато Сряда поклати глава. — Чудесно. Настанена си в луксозна класа, коридор „В“, четвърта каюта. В каютата има фабрикатор, можеш да го използваш за всичко, което ти е необходимо, два етажа по-надолу са магазините. Каквото и да ти потрябва, само попитай за мен. До скоро! — Тя вече се обръщаше, за да се заеме с подранилия господин Хобсън и Сряда умърлушено прибра мишката в джоба си и тръгна. Поклати глава. Твърде много събития за твърде кратко време. Значи на Земята имаха фабрикатори? Следователно не бяха толкова изостанали, като Нови Дрезден — или родния й свят — и едва ли я очакваше седмица в каюта, наподобяваща клетка за бежанци. Може пък пътуването да се окажеше приятно, особено ако Херман отделеше малко време да я разходи из кораба…