Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Есхатонът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Iron Sunrise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Чарлз Строс. Железният изгрев

Американска. Първо издание

Превод: Юлиян Стойков

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Силвия Николова

ИК „БАРД“ ООД, София, 2006

ISBN: 954-585-724-2

 

Charles Stross

Iron Sunrise

 

© 2003 by Charles Stross

© Юлиян Стойнов, превод, 2006

© „Megachrom“, оформление на корица, 2006

© ИК „БАРД“ ООД, 2006

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 27

История

  1. — Добавяне

Интерлюдия: 2

Затъмненият склад, разположен непосредствено под климатичната инсталация на пръстен „К“, обикновено миришеше на пакетираща пяна и влага. Сега обаче вонеше на силиконова смазка и страх.

Един тих глас изброяваше списъка с грехове:

— Да направим рекапитулация. Наел си обикновени главорези, които са проследили момичето до мъртвата зона, но са го изгубили в изоставен жилищен модул. Отивала на някакъв шибан купон, но никой не си е направил труда да проследи приятелите й, да намери мястото и да я причака там. Междувременно твоите хора ликвидират семейството й, като по този начин прекъсват единствената възможност да се доберат до основната цел и същевременно я предупреждават, че животът й е в опасност. Кажи ми, Франц, как е успяла една деветнайсетгодишна хлапачка да надхитри двама имащи се за професионални гангстери? И как така има нейни кожни образци по вътрешната повърхност на аварийния шлюз, водещ към разхерметизирания апартамент?

Пауза.

— Уф, ще ми повярвате ли, ако отговоря, че всичко е някаква шибана случайност? — По-дълга пауза. — Онези тъпаци са я следили чрез интерфейсните пръстени. Моя грешка е, че не предвидих, че е преминала обучение по измъкване — предположих, че ще е най-обикновено проследяване и залавяне. Когато тя избяга…

U. Порция Хьост въздъхна.

— Джамил, пусни светлина.

Вътрешността на склада се озари от ярка светлина.

— Ще ме убиете ли? — попита Франц. Не изглеждаше кой знае колко разтревожен — приличаше на човек, който се подготвя за неприятна процедура при зъболекар. Маркс, телохранителят на Порция, го беше вързал за напречните подпори.

— Зависи — отвърна тя; почукваше предните си зъби със стилото си и го разглеждаше с присвити очи. — В тази организация винаги е имало нетърпимост към нехайството.

Франц отвори уста, сякаш се готвеше да каже нещо, после я затвори. Капка пот се стече по челото му, точно под перчема.

— Какво направи след това? — попита тя почти любезно.

— Ами… предположих, че е избягала. Или при властите за защита, или някъде извън станцията. Ето защо пратих Бър, Самоу и Кергелен да се качат на совалките за съседните станции със заповеди да й видят сметката веднага щом се появи, а ние с Ерика отскочихме до полицейския участък, в случай че е била задържана. Тъй като разполагаме само с един марионетен комплект… — Той преглътна и млъкна.

— И това ли са ти всичките възможности? Трима души на совалките? Не е ли малко рехаво?

— Това е всичко, с което разполагам. Имам само шестима резиденти, включително и аз самият! Крайно недостатъчно, за да се поддържа постоянно наблюдение и проследяване на един-единствен човек, да не говорим за почистваща операция. Защо според вас се наложи да прибягвам до услугите на наемна ръка от програмирани марионетки? От месеци пращам молби за попълнения, но получавам само препоръки да се опитам да използвам по-добре наличните сили, придружени с десетпроцентно съкращение на бюджета. А после дойде вашата група… — Той млъкна.

— Някой в края на краищата откликна ли на молбите ти?

— Да. — Той я наблюдаваше обезпокоено, все още несигурен накъде може да води този разпит. Тя също се опитваше да го прецени. Франц беше главният им резидент на Центрис, шеф на тукашното разузнаване, назначен от U. Ваневар Скот и следователно обект на подозрение. Но той също така бе единственият им главен резидент в цялата система, комплекс от орбитални станции, обикалящи в широк пояс около кафявото джудже в сърцето на Септагон Б. Истински късмет, че бе успял да разположи групата си на най-подходящата станция. Ако казваше истината и го бяха оставили тук да вегетира само с шестима помощници, при положение че населението на станциите надхвърляше триста милиона души, разхвърляни из пет орбитални комплекса и безброй по-малки постове и кораби, той действително бе зарязан на произвола на съдбата. А през това време U. Скот бе наливал средства в централните охранителни групи и бе шпионирал съперниците си в Директората.

— Смятам да разследвам този случай — заяви тя спокойно.

Франц се взираше в нея с немигащ поглед, без да смее да погледне към Маркс. Маркс щеше да е човекът, който да го ликвидира, ако се стигнеше дотам, или да изтрие спомените му и да го остави да бъде погълнат от небитието.

— Хората ти докладваха ли, че са изпуснали жертвата?

Изведнъж на лицето му се изписа раздразнение.

— Ще отговоря, но само ако наредите да ме развържат и ми дадете възможност да се свържа с тях. Или да попитам Ерика. Стига, разбира се, да не сте решили вече да се разправите с нея.

Порция взе решение. Последствията от него можеше да са рисковани, но такъв е животът.

— Пусни го — нареди тя на Джамил.

— Не е ли опасно? — попита Маркс, без да сваля втренчен поглед от лицето на Франц. — Можем да го препрограмираме…

— Предпочитам подчинените ми да действат по собствена воля. — Усмивката й изчезна внезапно. — Защо, някакъв проблем ли има?

— Просто се грижа за безопасността ви.

— Убедена съм, че U. Франц Бергман ще си спомни на кого трябва да служи, след като Четвърта външна контролна група беше погълната от Шеста.

Джамил извади нож и започна да реже въжетата, с които бе завързан пленникът. Франц я гледаше ококорено.

— Погълната ли казахте? Какво е станало с Четвърта група?

— U. Ваневар Скот се оказа много лошо момче — отвърна Порция. — Толкова лошо, че старши служебният секретар Блумлайн беше принуден да му отнеме всички играчки. — Леко акцентиране върху „всички“. — Ти си в сивия списък. — Сиво, като противовес на черното, чийто статус е „унищожи и регенерирай из основи“. — Не е много голям, но си вътре. Кой знае? Ако работиш добре, може да те оставя при мен.

Франц си пое дъх.

— Какво искате от мен? Никой не ни е казал за… — Той преглътна.

— Зная. — Порция кимва на Джамил. — От днес продължавате двамата с Джамил. Предаваш командването на мен, а Джамил ще ти диша във врата, за да се убеди, че следваш указанията. Мисли за това като за последен изпит… — И за теб, и за хората ти.

— Аз… много съм ви благодарен…

— Недей. — Отново сияйната усмивка. — Искам да знам за всичко, което става по широкия свят. Разполагаш с две килосекунди, за да събереш интересуващите ме сведения. И повярвай ми, ако някъде сбъркаш, смъртта ще ти се стори лесен изход.

 

 

Чак след като излезе от склада, Франц осъзна колко много е бил уплашен. Сякаш кашата, в която се бе оплел през последните девет месеца, не беше достатъчна, ами и трябваше на врата му да увисне цял заместник-секретар, екипиран с телохранители и оперативна група. За щастие си имаше Ерика и успокояващото й въздействие. Но новините…

Той я погледна през рамо. Тя му отвърна с привидно безразличен поглед. Заместник-главен резидент на станцията, който следва своя началник. Най-отзад вървеше Джамил, невъзмутим, заплашителен.

— Аз ще се оправя с това — увери я той.

— Разбирам. — Искаше му се да протегне ръка и да я пипне, но не смееше. Не и пред Джамил. И без това изглеждаше объркана. Може би се досещаше за някои неща.

Заместник-секретарят го дебнеше като паяк в центъра на мрежата си — черна, блестяща и хищна дори когато му се усмихваше със смущаващо червените си устни над два реда перфектни зъби.

— Виждам, че се връщаш петдесет секунди по-рано! — Погледна Ерика. — Вие значи сте U. Ерика Блофелд?

Ерика кимна. Франц долавяше миризмата на заместиик-секретаря, топлото, объркващо ума ухание на семейство, заливаше го на вълни.

— Да… — отвърна вместо Ерика.

— Остави я тя да говори — скастри го мило Хьост. — Можеш да говориш, нали?

— Да. — Ерика се покашля. — Никой не ни каза нищо.

— Джамил. U. Франц Бергман съобщавал ли е на U. Ерика Блофелд някакви сведения относно промяната в командната структура?

— Не, шефе.

— Добре. — Хьост втренчи поглед в жената. — Какво е положението, Ерика? Да те чуя.

— Ами аз… — Тя сви смутено рамене. — Бъри Самоу не извадиха късмет. Но Кергелен прати съобщение, че е открил жертвата, в първа класа на транзитния полет за Ноктис. Последно известие; че се готви да я отведе в нейната каюта, където да приключи със задачата. От тогава ни вест, ни кост. Последното обаждане беше преди единайсет часа, съвсем скоро ще пристигнат в Ноктис, но той вече пропусна три контролни пункта и макар че мога да се сетя за поне няколко причини за това, нито една от тях няма да ви се понрави. — Наблюдаваше Хьост внимателно, местеше поглед от очите към ръцете й и обратно.

— Е, това все пак е нещо — рече Хьост невъзмутимо. — Да е хрумвало на някой от вас, че така наречената „жертва“ може да е обучавана да се измъква от преследвачи?

— Ние не знаехме… — почна Франц.

— Млъквай! Въпросът беше риторичен. — Хьост погледна към вратата. — Благодаря — каза ми това, което исках да знам — каза на Ерика. — Джамил, вече можеш да поднесеш кафето на U. Ерика Блофелд.

Франц отскочи от пода, блъсна с крака тавана и се преобърна във въздуха, с намерението да изрита Джамил в слабините. Отчаянието придаваше на рефлексите му допълнителна бързина, светът пред очите му се бе стеснил до тъмен тунел. Но Джамил вече бе извадил отнякъде нещо, което приличаше на миниатюрно сребристо коледно дръвче, и го заби в тила на Ерика. Тя изцъкли очи, по тялото й премина гърч и от раната рукна кръв…

Някой удари Франц силно в гърба…

 

 

— Чуваш ли ме?

— Мисля, че се преструва.

„Не съвсем“. Усещаше разкъсваща болка в гърба, главата му бе като сборно място за всичкия махмурлук на света. Отдавна не се бе чувствал толкова зле. Но не това бе най-лошото, а че отново е в съзнание, което означаваше, че е жив, което пък означаваше…

— Чуй ме, Франц. Твоята заместничка беше в черния списък. Докладвала е право в Отдела за контраразузнаване на U. Скот. Ще се погрижа преработеният й носител да бъде пратен на Пропагаторите с цялото необходимо уважение и ще оставя на неродения бог да съди душата й. Но ти ще отвориш очи до трийсет секунди, или ще те пратим да й правиш компания. Разбра ли ме?

Той отвори очи. Сумракът се оказа болезнено ярък. Тресяща се черна топка несъсирена кръв прелетя над него на път към вентилационния отвор. Отчаянието го халоса като кадифена бухалка.

— Ние бяхме… — Той спря, търсеше най-подходящата дума. Все още не разбираше дали това е толкова важно в този момент. Гърлото му беше пресъхнало. — Близки. — Да, „близки“, това беше най-подходящата дума. Сякаш с нея всичко си застана на мястото, без да се налага да разкрива подробности.

— Ако цениш толкова високо интимния си живот, няма да те спирам да се присъединиш към нея — подхвърли насмешливо пратеничката на ада. Той се опита да фокусира поглед. — Расата на Усъвършенстваните не се нуждае от душевни слабаци. Или си толкова наивен да повярваш, че си бил влюбен?

— Аз съм… — „Вбесен“, осъзна той — болен. Зле ми е. Нямам сили. — Никога не бе изпитвал подобен гняв — и безпомощност. Нито дори предния път, когато се бе свестил, завързан за напречните греди от нейния телохранител и уплашен до побъркване. Но сега, когато имаше известна надежда да го оставят жив, се върна и гневът. Ерика бе мъртва. Това не би трябвало да означава много за него, но пък бяха живели толкова дълго далече от Директората. Бяха престанали да се пазят, подлъгани от поведението на чужденците, от наивната им примитивна сантименталност. А сега — наивна примитивна болка и загуба.

— Виждам, че си вбесен — подхвърли успокояващо Хьост. — Напълно обяснима човешка реакция. Отнето ти е нещо, което си смятал за своя собственост. Не те виня за това и не бих имала нищо против, ако искаш да ми разкажеш по-късно всичко. Но точно сега имаме важна задача, възложена ни от самия Блумлайн, и ако ми се изпречиш на пътя, ще те смачкам. Нищо лично. И в случай, че не ме разбра преди малко, когато ти го казах, пак ще повторя — твоята приятелка е била агент на контраразузнаването. Докладвала е директно във Вътрешния отдел на U. Скот. Програмирана да те екзекутира при първата проява на нелоялност към Скот. — Франц забеляза, че несъзнателно кима при всяка нейна дума, но въпреки това го изпълваха спомени за уханието на Ерика, за смеха й, за споделените помежду им тайни, тук, толкова далече от Директората, където любовта не беше оръжие във войната, а омразата нямаше нищо общо с политиката.

„Тя никога не би ме издала — помисли си. — При никакви обстоятелства“. Беше му разкрила второто си назначение само ден след първата им любовна среща, сгушени в хотелската стая, гладни до изнемога за интимност. Това беше тяхната мръсна малка тайна, споделена мечта за това как двамата ще избягат, ще изменят на родината и ще се скрият някъде отвъд хоризонта на събитията. Или Хьост — в ролята си на ангел на смъртта — знаеше по-малко, отколкото си мислеше, че знае за групата, която възнамеряваше да приобщи, или Директоратът бе прогнил до основи, а нероденият бог бе налудничава фиксидея.

Не можеше обаче да си позволи да се отдава на подобни мисли пред Усъвършенстван, не и ако искаше да остане жив. Ето защо Франц преглътна напиращия в гърлото му болезнен вик и се опита да прикрие болката някъде дълбоко вътре: щеше да я потърси по-късно, за да се сгуши около нея и да я ближе като гнояща рана — и си наложи, с усилие на волята, да кимне.

— Ще се оправя — каза смирено. — Сигурно е от шока. — Не биваше да й позволява да разбере колко дълбоко е потресен от загубата на Ерика…

— Радвам се да го чуя. — Хьост кимна. Маркс се поклащаше зад нея, смъртоносна сянка, стиснала небрежно в едната си ръка гръбначната пиявица.

— Какво искате от мен? — попита Франц прегракнало.

— Да си починеш и да се възстановиш. Отиваме на пътешествие — веднага щом съберем и останалите членове на групата ти.

— На пътешествие?

— За Нови Дрезден, с яхта. — Тя направи кисела гримаса. — То пък една яхта — стара фрегата от клас „Хайдегер“. Оръжейните й системи са демонтирани и заменени с хангари и каюти. Имаме осем дни, за да стигнем там преди вашата бегълка, която пътува в луксозна класа на лайнер. Щом стигнем, ще оправим положението и ще приключим недовършената работа, което означава и да спрем лавината, предизвикана от U. Ваневар Скот. Ясно ли е?

— Аз… — Той стисна лявата си ръка и почувства пронизваща болка. — Мисля, че имам нещо счупено.

— Нищо ти няма. — Тя му се ухили окуражаващо, сякаш бяха стари бойни другари. — Не си играчка да се счупиш.

 

 

Само след седмица Порция го облада почти насила. За Франц тази седмица премина като насън — беше твърде зает да събира разпръснатите агенти, за да обърне внимание на хладните преценяващи погледи, които му хвърляше.

Случи се, след като Хьост се разправи с Кергелен. Сигурно можеше да му се размине, задето беше изпуснал жертвата, ако вече не го бяха включили в сивия списък, ала по-лошото бе, че с неумелите си действия беше предупредил Сряда за дебнещата я опасност. Тя го беше заключила в каютата си, в луксозния отсек на кораба. Хьост бе завладяна от неописуем гняв и дори Франк, въпреки замаяното си състояние, изпитваше известно негодувание.

Порция отиде лично да прибере Кергелен от Ноктис: нареди да се организира специална операция, която струваше на ДД-517 почти цял един ден преднина, докато яхтата се шляеше из пространството, създавайки впечатление за луксозен съд на разходка. Когато отидоха в полицейския участък, където бяха задържали нещастния Кергелен, Хьост бе с полупрозрачна синьо-виолетова рокля, беше си сложила руса перука и си бе окачила огърлица, струваща колкото наследството на малко княжество, а маниерите й и безгрижният й кикот само допълваха до съвършенство ролята й на втора съпруга на корабостроителен магнат от Турку. Франц, Маркс и Самоу маршируваха вдървено зад нея, издокарани в старомодни униформи и с надутия вид на нейни слуги и пазачи. Представлението приключи пет милисекунди след като измъкнаха благодарния и изплашен Кер навън и го завлякоха право на борда на товарната капсула. Там тя веднага се вкопчи във врата му.

— Копеле! — изсъска, напрегнала мускули, за да го удуши. Смъртоносна обида сред Усъвършенстваните, но никой не се интересуваше от отговора на Кер. Маркс и Спароу го държаха за ръцете, докато той се гърчеше и извиваше, а тя му трошеше ларинкса. Когато спря да се съпротивлява, Хьост ги огледа един по един: метна на Франц такъв злобен поглед, че той потрепери, усетил, че се е разминал на косъм от подобно упражнение. Тя бавно кимна и каза хладно:

— Той ме изложи. И което е по-страшно, постави в глупаво положение Директората. Ти също.

— Разбирам — отвърна той вдървено и това, изглежда, й беше достатъчно.

— Самоу, погрижи се за преработването на невронната му карта, после се освободи от останките. Маркс, предай поздравите ми на пилота и й кажи, че е дошло време да преминем към план „Койот“. U. Бергман, ела с мен. — Тя се обърна и тръгна към асансьора, водещ към жилищния отсек. Франц покорно тръгна след нея. Кергелен беше работил за него три години — щастлив и безгрижен младеж на своето първо официално назначение извън системата. Макар да обичаше живота, не беше небрежен и, изглежда, действията му бяха подплатени от сериозни идеологически убеждения. Очевидната му вяра в каузата, на която служеха, в неродения бог и бъдещето на Усъвършенстваните караше понякога Франц да се чувства като дребен мошеник.

Кергелен бе живял така, сякаш го бяха пратили в ранните дни на една по-добра вселена. Да го види със строшен врат, готов за преработка и изпращане у дома за Франц бе въпиеща несправедливост. Но не посмя да каже нито думичка, докато следваше Хьост, с нейната прозрачна рокля и ухание на омайни парфюми и помади — старомодни миризми, които дразнеха ноздрите му.

Каютата на заместник-секретаря беше по-просторна от дупката, в която се помещаваше Франц. Имаше два стола, сгъваемо бюро и легло. Може би бе служила като отделение на фригатенфюрер — във времената, когато яхтата се бе подвизавала като боен кораб. Хьост затвори вратата и му махна да седне, но остана права, наведена над бюрото, сякаш търсеше нещо на него. Той не можеше да откъсне очи от нея. Беше красива по някакъв неуловим, див начин, но също така и плашеща. От нея се излъчваше стаена сила. Приличаше на хищник, великолепен и смъртоносен, неспособен да се държи по друг начин. Смъкна си перуката и я остави на бюрото, след това прокара пръсти през разчорлената си коса.

— Като те гледам, май имаш нужда от едно питие.

Подаде му чаша и той я взе, все така замаян, но изведнъж инстинктът му за самосъхранение се пробуди.

— Благодаря. — Тя си наля от същото, някакъв алкохол с цвят на кехлибар. — Това вносно уиски ли е?

Тя изви устни в замислена усмивка и прибра шишето в шкафа.

— Да. — Приглади роклята си с ръка и за миг изглеждаше объркана, сякаш не знаеше какво прави тук, нито коя е — принцеса от приказка на борда на боен кораб на расата на Усъвършенстваните. — Опитай го.

Той вдигна чашата, но спря, помъчи се да си припомни точните думи на наздравицата.

— За вашето добро здраве — каза накрая тоста, който смяташе за най-подходящ.

— И за твоето. — Тя също вдигна чаша. Бузите й бяха зачервени. — Ако това е представата ти за тост, не искам да си мисля каква ще е за моята мъчителна смърт.

— Не, аз… — Той не можа да продължи.

— Млъкни. — Разглеждаше го над ръба на чашата, присвила зелените си очи. Мокра от пот черна коса, високи скули, пълни сочни червени устни, тесен кръст — тяло на войник, прибрано в калъф от коприна, вероятно шит от придворните й цял месец. — Доведох те тук, за да поправя лошото начало, с което почнахме с теб.

Франц замръзна, стиснал чашата уиски — цяло състояние, като се имаше предвид, че бе докарано от поне двеста светлинни години разстояние.

— Не… не ви разбирам.

— Мисля, че ме разбираш. — Хьост го гледаше немигащо, ако се изключеха защитните й ципи. — Запознах се с психопортрета на жертвата. Ще останеш изненадан колко обемиста информация може да се извлече от системите на Септагона. Струва ми се, че знам как да я спипаме — допуснала е грешката да разговаря с един от своите приятели малко след запознанството си с онзи фукльо и мисля, че се досещам накъде се е отправила. Но не е само тя.

„Започва се — осъзна той и мускулите на врата му неволно се напрегнаха. — Сега какво ще направи?“ Ако искаше да го убие, щеше да го екзекутира като Кер.

Тя не сваляше внимателния си поглед от него.

— Бил си влюбен в U. Ерика Блофелд, нали?

Изблик на безпричинен гняв го накара да отвърне откровено:

— Бих предпочел да не говорим за това. Получихте Каквото искахте, нали? Моето пълно внимание и ликвидирането на елитен контраразузнавач от личните кадри на Скот. Това не е ли достатъчно?

— Може и да не е. Франц, прекарал си твърде дълго време в Септагоновия космос. В известен смисъл вината за това не е само твоя. Би могло да се случи на всеки, ако не е бил подлаган на редовен инструктаж и индоктриниране: да създаде своя собствена ограничена реалност и дори да започне да изпитва съмнения относно правотата на действията на Директората, да бъде изкушен от желанието да го напусне. Не е ли така? Не е необходимо да го признаваш, защото това не е официален разпит. Не смятам да те предавам на Пропагаторите. Но пред мен можеш да говориш съвсем честно. Нямам нищо против. Дори имаш разрешението ми да ми крещиш. Спомняш ли си какво ти казах по-рано?

— Вие… — Пръстите му стиснаха чашата. За един изпълнен с отчаяние миг му се искаше да я строши и да я забоде в шията й. — Всъщност какво значение имат думите ми? Няма да повярвате, дори да отричам.

— Чудесно! — Тя се засмя и поведението й отново го ядоса, защото беше наистина искрено и неподправено — тя изглеждаше щастлива като дете, а мъката в душата му нашепваше, че никой не бива да се държи по този начин сега, когато Ерика е мъртва. — Защото аз имам проблем — продължи тя, сякаш нищо не се бе случило. Наведе се и се почеса по коляното през тънката рокля. — Предстои ни да приключим тази операция. Ако успеем, чакат ни нови хоризонти. Не обещавам реабилитация на всички участници, но аз ще получа повишение. — Наведе се към него и добави доверително: — По високите етажи на властта, Франц, нещата стоят различно. Непростими дисциплинарни грешки се превръщат в разбираеми човешки пропуски. Пропагаторите стават инструменти за уреждане на проблемите — слуги, а не господари. Възможно е дори да бъдат оттеглени заповеди за окончателна ликвидация.

— Оттеглени? — Той облиза устни.

— Все още не съм изпратила на Пропагаторите статичния носител на U. Блофелд — прошепна тя, сякаш беше изплашена от тази мисъл. — Не водим с нас Пропагатори и аз съм тази, която носи отговорност за жизнените записи и диамантената памет, които трябва да им бъдат предадени веднага след края на тази мисия. Освен това задържах и тъканните образци. — Поклати замислено глава. — Пълното копие на мозъчната й карта в момента се съхранява на този кораб. Не е задължително да бъде предадено на Пропагаторите, особено ако настъпи промяна в плановете. Какво ще правя с тях е все още мое решение. Истината е, че персоналът тук е ограничен, ти беше прав, че към мисията ви не са били полагани грижи. U. Скот систематично е орязвал необходимите средства и е заделял хора за други операции, като същевременно е водил две счетоводни книги. При мен положението обаче е сходно и също изпитвам недостиг от кадри, особено от подготвени за действия на чужди светове. Трябват ми хора, които да са моя дясна ръка тук, докато Байрот се оправя у дома.

Отново се наведе към него и го хвана за лявата ръка.

— Франц, ако успеем, мога да ти я върна. На борда на СГ-226 има биосинтезатор. Това е моят снабдителен кораб. Процесът е скъп и в разрез с обичайната процедура, но биха могли да й клонират ново тяло и да прехвърлят съзнанието й в него. Ще си я получиш, Франц, ако наистина го искаш. Стига да си готов да направиш някои неща за мен.

— Някои неща? — Франц неволно пристъпи към нея, сякаш привлечен от ужасната сила на волята й и нечовешката надежда, която размахваше пред него. „Да си върна Ерика? В замяна на… какво?“ Стомахът му се сви от радост и страх.

— Какви неща?

Тя сложи ръката му на бедрото си.

— Ти си се влюбил, нали? Казват, че още е възможно да ни се случва, но не бях чувала двама Усъвършенствани да го правят един с друг. Това означава, че имаш по-добра от всички нас представа как феромоните да се използват за манипулация. — Ухаеше на цветя и на още нещо, аромат на власт — мастните й жлези отделяха феромони, каквито се активираха само при алфа-Усъвършенствани.

Беше едновременно възбуждащо и страшно — и отново пробуди гнева му. Той остави чашата и се отдръпна.

— Не искам да…

Тя се изправи и пристъпи към него.

— Не ме интересува какво искаш — каза студено. — Освен ако не е U. Ерика. Защото тогава през следващите три месеца ще правиш каквото ти наредя и ще ми се усмихваш доволно, разбра ли ме?

Той погледна гърдите й. Виждаше зърната под тънкия копринен плат — бяха набъбнали и зачервени. Омайната миризма вече му въздействаше. Собствената му предателска надежда му пречеше да се възпротиви.

— Франц, любовта е силно подценявано оръжие в Директората. Искам да ме научиш да я използвам.

— Но как…

— Тихо. — Тя си вдигна роклята, усука я около кръста си и седна в скута му. Той не можеше да се измъкне, не можеше да се съпротивлява на властта на феромоните й. Усети, че получава ерекция, и се изчерви. Тя разкопча ризата му и погали гърдите му. — Искам да ме научиш на всичко за любовта. Ще са ни нужни доста уроци, но няма нищо лошо — можем да започнем още сега. Как го правеше с нея? Тя ли започваше, или ти, или беше нещо друго? — Почна да разкопчава копчетата на панталона му. — Ако искаш да я видиш отново, ще трябва да ми покажеш какво си правил с нея…