Чарлз Строс
Железният изгрев (14)

Задръж първа страница

Лондонският „Таймс“ — вестоносец на новините от 1785! Сега доставен до вас благодарение усилията на Франк Носа, спонсориран от „Търн енд Таксис Арбайтгемайншафт“, „Компания за междузвездни пътувания «Мелтинг Клок»“, „Банка Муамалат ал Файлака“, „Чапек Роботика Универсум“ и Първа универсална църква на Кермит.

УВОДНА СТАТИЯ

Да поговорим сега за Московското бедствие и неизбежните последици от него — този път от гледна точка на хората на повърхността, втренчили погледи право срещу траекторията на приближаващите се към тях куршуми. Тези хора са изнервени и нещастни и това е напълно обяснимо — защото с какъвто аршин мериш, с такъв ще те мерят и ако ние позволим на тази варварщина да се превърне в прецедент, е възможно да сме следващите жертви.

Нови Дрезден не е максвят — той е вмирисана клоака, заселена от патологично подозрителни сърби, самомнителни превзети саксонци, три различни народности бежанци от Балканите й сбирщина от психопатични безделници-националисти. На тази планета злобата е нещо като национален спорт и по тази дисциплина те всички са ненадминати майстори. Нови Дрезден е постигнал обединение преди деветдесет години, след като оцелелите от войните престанали да се млатят жизнерадостно, основали федерация, преживели една малка термоядрена война, основали втора федерация и заровили секирата на войната (в двора на омразния съсед).

Близо четирийсет години Нови Дрезден е бил под диктата на един зъл фанатик, генерал-полковник Палацки, президент на ПОРС, Планетната организация на революционните съвети. Политическите решения на Палацки се влияели предимно от предсказанията на астролози, включително неговото прочуто премахване на общоприетите парични знаци и заменянето им с такива, които са кратни на числото „9“ — неговото щастливо число. Палацки бил неудържим егоманиак: преименувал на себе си месец януари и променил названията на всички останали месеци от календара с изключение на ноември и декември (по някаква неизвестна причина дал август на тъща си). Но към края на своето управление се затворил в черупката си и рядко излизал пред железните врати на двореца си. Там се вихрели безкрайни празненства, разнообразявани от изпълненията на огнегълтачи, борци, танцьори и танцьорки, царици на красотата и жрици на любовта, които развличали гостите. Джуджета с огромни подноси с кокаин на главите обикаляли из коридорите и осигурявали приятно прекарване на всички. Излишно е да казваме, че вратите на двореца били украсени с главите на неговите политически противници от армията и ПОРС — противници по отношение възгледите на генерала за това как най-добре да нахрани собствения си народ.

Неизбежната революция — която избухнала след четири години, в навечерието на Московския скандал — довела до изхвърлянето на Палацки от собствения му орнитоптер и завземането на властта от много по-прагматичната хунта, съставена от апаратчици от ПОРС.

Както и да е, това са черните краски на картината. Ако погледнем от светлата страна, новодрезденци не са така безкомпромисно реакционни като Гуранга, нито толкова тоталитарно-деспотични като Нюпийс, не приличат на скучните до изнемога московчани и нямат нищо общо с нетолерантните ислямисти от Ал-Уахаб… всъщност мисля, че схванахте картинката. Планетата е голям свят и дори явление като ПОРС хунтата не е в състояние да съсипе за броени дни икономиката й. Дайте им няколко десетки години цивилизация и съдебен процес за военнопрестъпниците и Нови Дрезден ще е стъпил здраво на пътя към онези богоизбрани местенца, които туристите нямат нищо против да посещават.

Нещо повече, ако не поставяте под съмнение политическата мъдрост на система с шестнайсет тайни полицейски организации, трийсет и седем министерства със свои собствени военни формирования, четири представителни асамблеи (три от които се управляват от една партия и всичките имат право на вето една над друга) и внимавате да не говорите за гражданската война, Нови Дрезден може да ви се стори приятно местенце. Стига, разбира се, целта на посещението ви да е закупуването на недодялани местни сувенири и старомодни квантови нанокомпютри, охкане и ахкане пред красотите на реконструираното старинно поселище в провинция Чтобор и наливане с великолепна местна бира в алпийските хижи.

Животът не е толкова лош за обикновените хора, поне доколкото имах възможността да преценя. За повече вероятно щеше да се наложи да прекарам някоя и друга година на планетата като дълбоко законспирирана „къртица“. Никак не преувеличавам, когато говоря за подозрителността на местните спрямо чужденците. Това е тукашна характерна черта, на която, поне по тяхно мнение, те дължат оцеляването си. Но като цяло стандартът на живот се покачва и изглежда достатъчно добър, сравнен с този на нещастниците От Новата република.

Те дори разполагат с автомобили — истински електрозадвижвани возила за транспорт на хора, а не пуфтящи парни машини или двутактови бръмчила. Разполагат с компютърна мрежа за обмяна на музика, козметична хирургия, пакетни туристически услуги и поне няколко различни вида модни кулинарни течения. Богатите не пилеят време и енергия, за да се стрелят помежду си — най-многото, което правят, е да изразят открито, но достатъчно възпитано презрението си към някого. Населението е почти 800 милиона души, което означава, че са натрупали достатъчен потенциал, за да прекъснат омагьосания кръг на насилие от последните два века и половина.

И наистина има признаци да му се види краят. От известно време тайните полиции не се шпионират усилено една друга. Не закачат цивилните и пият в едни и същи барове в края на седмицата. Дори вече имат собствена независима журналистика. Кой знае? Току-виж в скоро време и те се цивилизоват…

… ако не бяха онези трима безлични бюрократи, готови да убият всекиго.

Говоря, разбира се, за онези сред оцелелите московски дипломати, които са готови да поставят пръстите; си върху спусъка и да го натиснат едновременно. В противовес на други от тях, които биха могли, ако са достатъчно храбри, да си признаят грешката и да отменят смъртната присъда на тази многообещаваща планета от близо един милиард души, които всъщност — ако се вгледаме внимателно — по нищо не се отличават от бившите граждани на Москва.

Говорим значи за силата на духа и нейната липса. Ако сте намислили да се самоназначите за върховен съдник и да издадете смъртна присъда, бъдете сигурни, че ще можете да живеете с последствията. Защото аз лично не вярвам, че тези негодници осъзнават какво правят.

Което е и основната причина да се отправя към Нови Дрезден. Смятам да притисна посланик Елспет Мороу и търговския министър Харисън Бакстър и да им задам само един въпрос — по каква причина възнамеряват да екзекутират 800 милиона души, след като липсват каквито и да било доказателства, че точно те са виновни за извършеното престъпление?

Следете тази страница.

Край

(„Таймс“, уводна статия)

Франк протегна ръце към тавана на закусвалнята и се прозя. Беше се успал и го мъчеше махмурлук. Но това бе по-добре, отколкото да го измъчват спомени заради неприятния инцидент в бара.

Закусвалнята беше като останалите зали за хранене — само че по-малка, с постоянен бюфет с топла храна и бар на отсрещната стена. В късната утрин беше почти празна. Франк си взе препечен хляб и пържени яйца и седна на една маса. Единственият дежурен стюард не си направи труда да му предложи кафе, така че той си наля сам и докато ровеше с вилицата яйцата, се опита да състави план за деня.

„Първа задача: трансферният пункт със Септагон Центрис Ноктис. Пасажери, които слизат и се качват. Хъм. Заслужава ли си да сляза, за да прегледам новините? Втора задача: да проверя има ли съобщения за мен. Ще трябва да се прочете всичко, което е пристигнало. Но първо… да се нахраня“. Сложи си юнашка доза сметана в кафето и го разбърка. „Интересно, случило ли се е нещо след последния скок?“

Това беше постоянната дилема на междузвездния специален кореспондент — ако остане на едно място, ще пропусне личните впечатления от много и различни събития, но ще разполага с достъп до релативистичните канали, които разпространяват новини в имперско време. Ако пътува, връзката му със света ще бъде прекъсната от момента на първия скок на кораба до появата му в светлинния конус на местоназначението. Но лично за Франк нищо не можеше да замени личния досег с различни светове и култури. Ето защо всеки нов порт бе свързан с търчене и събиране на информация, която да бъде смляна, анализирана и пресъздадена в статиите, есетата и личните становища, написани при следващия скок, за да бъдат изпратени веднага щом връзката с останалата вселена бъде възстановена.

Франк пак се прозя и си наля още кафе. Почти не беше спал тази нощ, освен това бе попрекалил с рома и уискито, а го чакаше ден, изпълнен с подготовка за пристигането на Нови Дрезден. Не бе имало никакъв смисъл да слиза на Септагон, свят с отлични връзки, за който се знаеше предостатъчно — всъщност сам по себе си той бе голям износител на информация. Но Нови Дрезден беше встрани от отъпканите пътища и изложен на пряка заплаха в резултат на пружината от събития, започнала да се развива след бедствието в Московската система. Когато най-сетне стигна там, последваха четири дни на невероятна лудница: започнаха със спускането с първата свободна персонална капсула и завършиха със спринт в последната минута към свързващия ръкав, а в междинния, период Франц трябваше да изпрати написаните по време на полета статии, да събере материал за нови работи и да свърши още цял куп неотложни неща. Беше прегледал внимателно разписанието само за да стигне до извода, че би могъл да се справи, но ще разполага само с два и половина часа в резерв. Оставаха му цели три дни, които щеше да прекара сред изключително плодотворното поле на огромен по размери дипломатически гаф — добре поне, че на Нови Дрезден достъпът до повечето лекарства не бе ограничен: в противен случай, когато най-сетне се прибереше в каютата си, Франк щеше да е толкова изтощен, че сигурно щеше да се нагълта с цяла шепа метамфетамини. Това е съвсем естествено, когато се опиташ да пропътуваш четири континента, да посетиш осем града, да присъстваш на три дипломатически приема и да направиш шест интервюта в рамките само на три дни — c’est la vie.

Франк допи кафето, отмести стола назад, надигна се и попита:

— Кога отлитаме?

— Заминаване след по-малко от две хиляди секунди — отвърна тихо корабът, излъчваше думите право в ушите му. — Преходът към бордовия пространствено-времеви генератор ще бъде синхронизиран със станцията и няма да има периоди на безтегловност. Ускорението до скоковата зона ще отнеме приблизително 192 000 секунди и през този период все още ще разполагаме с постоянна инфовръзка със Септагон. Други въпроси?

— Не, благодаря — отвърна Франк, малко стреснат от изчерпателния отговор на кораба, който беше предвидил цялата поредица от въпроси. „Проклетото нещо сигурна е включено директно в Есхатона“ — помисли си нервно. Имаше ограничения по отношение експериментите с усъвършенстване на изкуствения интелект — чисто етическият проблем, че достатъчно развит ИИ би могъл да постави въпроса за свободата на собствената си личност, бе постоянно действаща спирачка пред най-упоритите изследователи, — въпреки че съществуването на Есхатона само по себе си представляваше опрян в челото им метафоричен пистолет — но от време на време Франк се изненадваше от необичайните прояви на разум в следващите строги правила системи, като например корабния помощник на пасажерите. Кой знае защо, му се струваше малко смущаващо една машина да усеща душевното му състояние.

Заразхожда се безцелно по площадката на палуба „В“, унесен в мислите си. Денем палуба „В“ бе коренно различна от пустите тъмни нощни коридори. Зад елегантните витрини от двете страни се виждаха скъпи магазини, фризьорски салони и фитнес зали. На равни интервали в коридора бяха посадени цели дървета, с хитро изпънати в тръби корени и разклонени под тавана клони. Из клоните щъкаха миниатюрни роботи и подрязваха листата, преди да паднат на пътеката.

Коридорът не беше празен, но и нямаше много хора — повечето още се качваха по свързващия ръкав от орбиталната станция на Ноктис, където компанията „Уайтстар“ разполагаше със собствен порт. Една млада двойка се държеше за ръце — вероятно бяха богаташи от Ейгер на сватбено пътешествие. Следваше ги възрастен човек с дълга брада, по която все още бяха полепнали остатъците от закуската му. Някакъв сгърбен човек хлътна в един магазин, сякаш за да избегне сблъсъка с един вървящ насреща му стюард. Корабът бе и голям търговски център, създаден да дои богатите скучаещи пътници. Франк, който нито скучаеше, нито бе толкова богат, че да разполага с излишни пари, продължи напред.

Площадката за разходка бе дълга двеста метра окръжност около централното преддверие на пасажерските палуби, един водопад и широко стълбище от матово стъкло. Някъде по средата на площадката франк стигна до празно място между витрините и страничен тунел, водещ към овален салон, застлан с червен килим и украсен с невероятно красиви плочи от резбована слонова кост, с фонтан в средата. Тук също беше почти пусто, ако се изключеха неколцина ранобудни пътници, които пиеха кафе, втренчили погледи в предаваното от визьорите им. Франк си избра едно диванче, богато гарнирано с пухкави възглавници и облечено в клонирана човешка кожа, достатъчно меко, за да го погълне, и луксозно като докосване на нежна любовница. Отпусна се върху него, извади джобния си компютър, разгъна го до пълни размери и си сложи очилата.

— И така… задачите — промърмори; опитваше се да прогони неприятните спомени от снощи, пробудени от допира до кожата. — На кого първо да пиша — на посолството или на консулството на ООН?

И тъкмо се бе задълбочил в сутрешната си кореспонденция, когато някой го докосна по лявото рамо.

Той подскочи стреснато.

— Ти ли си Франк Носа? — попита женски глас.

Франк се обърна.

Зад него стоеше млада жена, всъщност още момиче, бе я видял в коридора. Беше сладка, макар и с болнав вид. Кожата й беше бледа и контрастираше с черните дрехи, които носеше. „Прилича на елф“ — помисли си той.

— Извинявай, че те обезпокоих, но ми казаха, че си военен кореспондент.

Франк разтри слепоочията си.

— Кой? — попита той накрая, малко изненадан от мекушавото си поведение. Втренчи поглед в нея. Щрак. Млада — физически млада, без белези за подмладяващи процедури. Щрак. Сама. Щрак. Пита за Франк Носа. Щрак. Дали в нея има материал? Щрак. Ако има…

— Един приятел. Каза ми да се свържа с теб — продължи момичето. — Не си ли журналистът, който се интересува от… края на Москва?

— И ако съм? — попита Франк. Тя изглеждаше напрегната и обезпокоена от нещо. Но какво?

— Ами… аз съм родена там — каза тя — На Стария Нюфи, това е портална станция единадесет. Успяха да ни евакуират навреме…

— Седни. — Франк махна към другия край на дивана, мъчеше се да си придаде невъзмутим вид. Тя се настани върху възглавниците. „Какво ли търси тук?“ — спомена за някакъв приятел. Как се казваш?

— Можеш да ме наричаш Сряда — отвърна тя малко притеснено. — Едни хора… — Тя се огледа, сякаш очакваше от стените да скочат убийци. — Не, не! Не трябва да започвам с това. Защо не мога да се справя?! — Последните думи бяха произнесени с искрено отчаяние, сякаш всеки момент щеше да почне да си скубе косите.

Франк се облегна назад, за да я изчака да се овладее. Явно беше уморена и изнервена. Имаше нещо неуловимо в нея, неувереността на изгнаника. Беше го виждал и преди. „Тя е от Москва!“ Това можеше да се окаже находка. Ако бе вярно, щеше да му осигури местен колорит за статията — лична гледна точка, жена в изгнание, поглед през очите на жертвата. Изведнъж го прониза подозрение. „Какво прави тук — и защо ме търси? Да не е загазила?“

— Защо искаш да говориш с мен? И какво правиш тук?

Тя отново се огледа.

— П-по дяволите! Трябваше само да ти предам едно съобщение.

— Съобщение? — Засърбяха го ръцете — буквално. Материал за уводна статия, който сам скача в ръцете му. Това бе толкова рядко на фона на огромния брой досадници и шегаджии, но когато се случеше… „Да не избързваме“ — каза си. Гледаше я право в очите. — Започни от самото начало — подкани я. — Съобщение от кого? И за кого?

Тя се сгуши в ъгъла на дивана, сякаш там беше единственото сигурно място в цялата вселена.

— Сигурно ще ти прозвучи налудничаво. Но истината е, че не трябваше да съм тук. На този кораб; искам да кажа. Всъщност трябваше да съм тук, защото ако бях останала там, нямаше да съм в безопасност. Но не трябваше да съм тук, ако разбираш какво ти казвам.

— Не е трябвало… Имаш ли билет? — Той сбърчи вежди.

— Да. — Тя се усмихна уморено. — Благодарение на Херман.

— Хъм. — „Да не е луда? Не е изключено…“ — Опита се да прогони тази мисъл.

— Тази… Информацията, която имам за теб, е, че ако отидеш на Нюфи — извинявай, на портална станция единадесет, слезеш в четвърти цилиндър, километрична палуба, зелен отсек и влезеш в тоалетната на етажа, ще откриеш труп с натикана в клозетната чиния глава. А зад бюрото, в полицейския участък на шести цилиндър, оранжев отсек, има черно кожено куфарче с написани на ръка заповеди, истинско мастило върху хартия, и в тях се казва, че този, за когото са предназначени, трябва да изтрие всички митнически записи, да повреди системата за проследяване и контрол, но да вземе едно копие — и да убие всеки, който забележи какво става. Нищожен шанс, след като митничарите и полицаите са били евакуирани още преди половин година, с изключение на мъртвеца в тоалетната, който е в униформа… — Тя преглътна мъчително.

Франк едва сега осъзна, че е впил пръсти в дивана, толкова силно, че меката кожа заплашваше да се скъса.

— Митнически записи? — попита той шепнешком. — Кой ти каза да ми кажеш това? Твоят приятел?

— Да. Херман. Моят приказен закрилник. Добре де, нека бъде богатият ми чичо.

— Хъм. — Той я изгледа преценяващо. Дали не беше побъркана? — Това съобщение…

— О, майната му! — Тя махна с ръка. — Не ме бива да лъжа. Виж, истината е, че трябва да ми помогнеш. Херман каза, че знаеш какво трябва да се направи. Те… той каза, че това са същите хора, които са убили полицая — водят го като безследно изчезнал по време на евакуацията, никой не е искал да се върне за него — издирват всички свидетели. Опитват се… — Тя си пое дъх. — Не, опитаха се да ме нападнат преди няколко дни. Но аз им избягах. Търсят ме, защото охраната на станцията се върна и ме откри, и изглежда, аз съм единственият жив свидетел, а сега са се изплашили и се мъчат да заличат следите… — Млъкна сконфузено.

— Аха. — „Много добре, Франк — помисли си. — Винаги знаеш какво да кажеш“. — Поклати глава. — Да си изясним нещата. Ти не си сама. Натъкнала си се на нещо на вашата станция преди евакуацията, непосредствено преди нея. Нещо, което смяташ за важно. И сега някой се опитва да те убие, така поне смяташ, и за да избягаш, си се качила на този кораб. Дотук всичко ли е вярно?

Тя кимна енергично.

„Хубаво. Ези, че е шантава ексцентричка, тура, че се е натъкнала на нещо, което наистина мирише. Какво да направя?“ Всъщност беше повече от очевидно. Да направи проверка и да се опита да разбере дали го мами, преди да приеме чутото за достоверно. Но не му приличаше на побъркана. По-скоро бе най-обикновено уморено и уплашено момиче.

— Имаш ли представа кои може да са убийците?

— Откъде да знам? Корабът, който ни качи, беше от Дрезден. А куфарчето със заповедите беше в капитанската каюта.

— Тъй значи. — Той втренчи поглед в нея. — Как тогава успя да го намериш?

— Може да се каже, че влязох с взлом. — Тя изкриви лице в нещо, което наподобяваше засрамена усмивка.

— Значи ти… Я по-добре ми разкажи всичко. Но не тук, защото има опасност да ни подслушват. Имаш ли каюта?

— Мисля, че да. — Тя продължаваше да го гледа объркано. — Така поне пише в билета ми, но не съм си я избирала. Пък и току-що се качих на борда. — Погледна към изхода. — Нямам багаж. Още нищо не съм си купила. Ужасно бързах…

— Добре, ще идем там, където ни каже билетът ти. Ако нямаш нищо против, бих искал да запиша разговора ни и да проверя някои факти. А после… — Изведнъж му хрумна друга мисъл. — А пари имаш ли?

— Не зная. — Изглеждаше още по-объркана. — Моят приятел ми преведе известна сума. Макар че…

— Макар че?

— Има твърде много нули. — Тя го гледаше с разширени очи.

— Хъм. Виж, ако това е проблемът, мисля, че зная как да го уредиш. „Уайтстар“ обича да източва излишните средства на клиентите си, но поне на борда на този кораб няма да си лишена от луксозни кърпи от египетски памук и несесери с позлатени инструменти за педикюр. Закъде ти е купил билет твоят приятел?

— За Нюпийс. Не знам къде е и какво е.

„По дяволите!“ По гърба на Франк пробягаха ледени тръпки.

— Мисля, че няма да е зле, ако го продължим още малко. Като например до Земята. Или някъде другаде.

— Защо?

— Нюпийс е място, където не бих пратил и най-злия си враг. Управляват го едни негодници, които се наричат Усъвършенстваните.

— О, не!

Тя изведнъж скочи, пребледняла от уплаха.

— Какво има? — попита той.

— Херман каза, че най-вероятно тъкмо Усъвършенстваните са убили… — Тя изхлипа и раменете й се разтресоха.

— Ела в моята каюта — предложи Франк. Кръвта бучеше в ушите му. — Ела да поговорим.