Чарлз Строс
Железният изгрев (8)

Интерлюдия: 1

Във внушителна къща на брега на пресъхнала река, на един свят с две малки луни, жена с морскозелени очи и късо подстригана коса седеше зад бюро и четеше доклади. Къщата бе огромна и древна, каменни стени, тавани от стари като света дъбови греди и широко разтворени френски прозорци, през които откъм терасата нахлуваше свеж вятър. Погълната от четенето, жената не забелязваше нито вятъра, нито уханието на разцъфналите рози, което той носеше. Беше прекалено заета да подписва присъди и да променя живота на други хора.

Вратата се покашля многозначително.

— Госпожо, имате посетител.

— Кой е, Франк? — Тя неохотно вдигна глава.

— S. Фрейзър Байрот. Каза, че идвал за личен доклад.

— Личен значи — промърмори тя. — Добре. Да влезе. — Побутна креслото назад, изтупа една невидима прашинка от дрехата си и превключи екрана на бележника на охранителен скрийнсейвър.

Вратата изщрака и тя се изправи, за да посрещне новодошлия. Протегна му ръка.

— Здравей, Фрейзър.

— Госпожо. — Той не тракна с токове — защото нямаше, — но кимна отсечено и почтително.

— Сядай, сядай. Прекарваш твърде много време в Новата република.

S. Фрейзър Байрот се отпусна в посоченото му кресло срещу бюрото й и кимна уморено.

— Сигурно започва да си личи.

— Тъй-тъй. — Прозвуча като сподавена кашлица. — Как върви в наше време сравнителната метрика?

— По-добре, отколкото преди година, и много по-добре, отколкото бих могъл да се надявам тогава, но ще мине още дълго време, преди да получим първите резултати. Тези типове са ужасно консервативни. Но не затова съм тук. Хъм. Мога ли да се поинтересувам дали сте много заета?

Жената го погледна с нескрита подозрителност.

— Бих могла да ти отделя половин час — каза бавно — Ако е наистина спешно.

Бузата на Байрот трепна. Беше жилав мъж с кестеняви коси и изглеждаше, сякаш е направен от изсушена кожа. Носеше сиво-син камуфлажен комбинезон — бойно облекло в неутрален режим, с изключени хроматофори и противодетониращи сензори, сякаш бе пристигнал направо от някоя полицейска акция и само се бе отбил да си свали бронята и снаряжението.

— Спешно е, да. — Погледна към отворения прозорец. — Тук сигурно ли е да говорим?

Тя кимна.

— Никой не може да ни чуе, нито да разбере какво си казваме — отвърна, без да се усмихва, и той неволно потрепери. В едно общество, където се наблюдаваше всичко и всеки, подобно открито уверение за право на личен живот можеше да доведе до неприятни последствия.

— Добре тогава. Става въпрос за доклада за почистването на Москва, на Службата за околната среда.

— За почистването — повтори тя и стисна зъби. — Какво има този път?

— Arbeiter^[1] Нойрат помоли да се докладва, че е установила сериозни отклонения в имиграционното проследяване, по вина на аварийната група, в процеса на почистването и напускането на обекта. При поне три случая през последните три години, предхождащи Инцидента, и през петте години след него, персоналът, работещ в групата по аварийно почистване под ръководството на U. Ваневар Скот, не е спазил необходимите изисквания и практически разпоредби за оттегляне от чужда територия. Ако беше само това, госпожо, нямаше да си позволя да ви безпокоя. Виновниците за този пропуск вече са преминали преработка, а грешките им са добавени в документацията pour encoutrager les autres^[2]. — Той се покашля. — Но…

Тя не сваляше от него втренчения си поглед. Лицето й обаче бе съвсем спокойно, дори отпуснато и Байрот се напрегна. U. Порция Хьост бе най-опасна, когато изглеждаше разсеяна и отпусната — ако не за него, то за всеки друг, бил той известен противник на мисията или случайна жертва по пътя към нейното осъществяване. Тя можеше да е на трийсет или на деветдесет — трудно беше да определи с точност, когато ставаше дума за Усъвършенстван, но ако трябваше да заложи на някоя от двете възможности, Байрот щеше да избере втората. Спокойни очи — очи, виждали твърде много ужаси, за да се напрягат или дори да трепнат, когато произнасят смъртна присъда.

— Продължавай — подкани го тя съвсем спокойно.

— Нойрат си е позволила да изследва откритията, направени от групата на U. Скот. Натъкнала се е на още аномалии; и беше така любезна да ги сведе до мое знание. Потвърдих наблюденията й и стигнах до извода, че проблемът би могъл да ескалира. В добавка към грубото нарушаване на оперативната дисциплина на Московската група има доказателства, че Скот е премествал скелети от семейния гардероб в тайната тъмница, ако мога така да се изразя.

— И сигурно имаш доказателства.

— Естествено. — Байрот потисна желанието си да се размърда. Хьост му действаше на нервите, макар да не беше най-страшната господарка, на която бе служил — напротив… но пък никога не я бе виждал да се усмихва. Имаше ужасното предчувствие, че всеки момент това може да стане и че последствията ще са… хъм. Скот не се нуждаеше от обяснение за нейната неприязън към U. Ваневар — те бяха с различен произход и между тях нямаше нищо общо освен верността към каузата. Можеше само да се надява, че това, което предстоеше да се случи, няма да го засегне по никакъв начин. Войните на началството бяха опасни и бе най-добре да се избягват, ако искаш да си запазиш главата на раменете и да доживееш деня, когато и ти ще се изкатериш горе.

— Слушам те.

Байрот си пое дъх. „Връщане няма“.

— Разкрит бе изключително сериозен пропуск. Оказа се, че групата на Скот е установила своеобразен modus operandi^[3], при който целият трафик от и за Москва е преминавал през един-единствен контролен пункт. На теория, в случай на изтичане на информация, ще се налага почистването само на един обект. Дори да оставим настрана въпроса за резервен маршрут или необходимостта от допълнително подсигуряване, това би означавало, че имиграционната служба на споменатия обект ще разполага с пълни сведения за движението на нашата агентура към и от системата.

U. Порция Хьост се намръщи едва забележимо.

— Не мога да разбера накъде клониш. Нали обектът е бил разрушен при Инцидента?

Байрот поклати глава и забеляза, че очите й се разширяват.

— Пунктът, който са избрали, бил изолирана станция за презареждане и имиграционна служба, разположена на един парсек от Москва. Тя била евакуирана малко преди пристигането на ударната вълна. U. Скот изпратил отряд да извърши „почистването“ и да премахне всички следи на станцията, като имиграционни архиви, а също да ликвидира наличните свидетели, такива неща. Без съмнение операцията е щяла да бъде елегантна и навременна, ако всичко е минало както трябва, но изглежда, в хода на евакуацията са се случили някои необясними инциденти. Като например изчезването на писмените инструкции до местния агент, провален опит да бъдат изтеглени и пренесени всички копия от имиграционния архив, които били оставени в сейф, и вероятно още. Остава открит и въпросът за засекретения дневник от протоколите на експеримента, който, изглежда, също се е озовал не там, където трябва, в процеса на евакуацията. Агентът е пратил кучета, госпожо. Кучета на Държавна сигурност, заети от Дрезденското външно министерство. Изглежда, дори не е сметнал за необходимо да поиска намесата на специалния почистващ екип. А после всичко е било потулено, доказателствата за провала — кодирани. Затова е минало толкова време, преди нещата да излязат на бял свят.

— О, Божичко! — Хьост му се ухили. — Това ли е всичко? — попита с необичайно топъл глас и Байрот се разтрепери. Леденостудената Хьост внезапно бе започнала да се държи топло с него. — И е пропуснал да докладва за случая?

Байрот кимна. Не смееше да отвори уста.

— И твоят източник в управлението на Скот… — Тя повдигна вежди.

— Каналът за информация е много близък с Ото Нойрат — подчерта той. — Но ако решите да действате въз основа на получените сведения, ще ви помоля да сте снизходителна. Според мен Ото има потенциал за разузнавателни операции в поддръжка целите на неговото началство и може да бъде използван и за в бъдеще, стига да не бъде компрометиран за връзката си. Казвам го само като препоръка, разбира се.

— О, Джордж. Нима ме смяташ за такова чудовище? — Ужасната усмивка изчезна. — Аз не съм глупачка и ти го знаеш. Нито съм кръвожадна. Във всеки случай не и когато не се налага. — Тя изсумтя. — Ото може да си задържи играчката, след като подсигурим преминаването й на наша страна. Няма да му я счупя. — Байрот кимна облекчено. Ото бе само поредното стъпало от начертания от него път нагоре. — Що се отнася до теб — страховитата усмивка се върна, — какво ще кажеш, ако подхванеш преговори със службата на Скот относно предстоящото сливане?

— Аз ли? — Той се ококори изумено.

— Да, ти. — Тя кимна. — Джордж, от известно време смятам, че е редно да получиш повече власт, заедно с която естествено идват и повече отговорности. Как го каза одеве? Потенциал за разузнавателни операции в поддръжка целите на неговото началство.

— О, аз съм искрено благодарен…

— Недей. Още е рано. — Тя махна към прозореца, към терасата с рози и градината зад оградата, дърветата и хълмовете зад тях. — Ако това, което ми казваш, е вярно, сме се натъкнали на много сериозен пропуск, който трябва да бъде поправен. При това на място. Знаеш ли, Джордж, твърде дълго решавах съдбините на хората иззад това бюро. Грешката на Скот е показателна за това какво може да ти се случи, когато изгубиш връзка с реалността.

— Лично ли ще действате? А какво ще стане с комитетите и вашите имоти…

— Те могат и сами да се грижат за себе си. Не се съмнявам, че ще го направят — нали знаят, че ще се върна. — Още една усмивка, този път почти свенлива: ако не я познаваше достатъчно добре, би могъл да си помисли, че тя флиртува с него. — Но на въпроса. Бих могла да съчетая пътуването си с посещение на новите кандидати, да затвърдя контрола си върху марионетките на Скот и да разбера каква е била крайната цел на всичко това. Очакват ни големи промени, Джордж! Свиквай с това. — Тя чукна с пръст върху екрана на бележника си. — Прати ми пълен доклад. След това ще уредя среща със старши министерския секретар Блумлайн и ще изискам разрешение, преди да предявя официално обвинение чрез Следствената служба, След което ще обмислим как да движиш нещата през времето на моето отсъствие.

— Аз ли? — Той я погледна изплашено. — Всичко това?

Тя дори не мигна.

— Имаш ли някакви планове за тази вечер? Не? Добре, в такъв случай смятай се за поканен на вечеря при мен. Имаме да обсъждаме много неща, Джордж. Включително и това как да избегнем риска да ме разочароваш така, както го направи U. Скот…

 

 

Акцията бе проведена бързо и безкомпромисно веднага след като Хьост представи необходимите доказателства пред старши министерския секретар Блумлайн. Той втренчи в нея студените си сини очи и каза само две думи: „Направи го“. Оставяше й достатъчно дълго въже, за да се обеси на него, ако се окаже, че тя греши и Службата за почистване на U. Ваневар Скот е всъщност „чиста“.

Хьост прекрачи разбитите стъкла на входа на служебната сграда в Самара и кимна усмихнато на войниците, застанали на пост в приемната. „Развей знамето“ — както я бе учил някога нейният настойник Фергус. Двама от тях бяха ранени, но чакаха стоически, без да им личи, че страдат, да дойде линейката. В дъното на фоайето върху лъскавия гранитен под бяха струпани окървавени тела. От ушите и очите им още се стичаха съсирващи се струйки кръв, но мозъците им вече бяха взети от Пропагаторите. Хьост не им обърна внимание и почна да се здрависва и да поздравява подчинените си. „Първо най-важното“. Кръв по подметките. Когато му дойдеше времето, щеше да се заеме и със Скот. „Проклет да е, че ме накара да направя това“.

Разбира се, щабът на Скот не беше единствената цел на акцията. Бяха разпратени ударни групи до всички браншове, след като преди това прекъснаха комуникациите между тях и ги изолираха. Отрядите на миротворците нахлуха в харема му, твърдо решени да изкоренят рода му до девето коляно — наследниците му вече бяха откарани за преработка, или поне тези, за които си заслужаваше усилието и ресурсите. Все неприятни страни от отвратителния процес по свалянето от власт и положение на един изтъкнат übermensch^[4], обвинен в злоупотреба със служебното положение, и Хьост го ненавиждаше за това, мразеше го, задето я бе накарал да изобличи пред обществото един Усъвършенстван, оказал се недостоен за отредената му роля. Но нямаше алтернатива. Въздържането от действие в такъв момент можеше само да го окуражи, дори по-лошо, да изложи собствените й хора на обвинения в некомпетентност и в далечна перспектива това би могло да повлияе на съдбините на целия народ.

Войници в камуфлажни униформи в кремаво-бежовите тонове на служебните помещения потушаваха огъня на съпротивата и взривяваха заключени врати, докато тя крачеше през административния сектор право към сърцевината на изпълнителната служба. Телохранителите й не изоставаха и на крачка от нея, анонимни зад маските си. Отзад вървяха офицери от щаба, изплашени и нетърпеливи да й се подмажат. Тук нямаше почти никакви следи от насилие, тъй като Крепостта на U. Скот бе взета тихомълком, с изненада. Планираното подменяне на частите за вътрешна охрана този път бе извършено от ударни групи на Хьост, посрещнати с разтворени обятия от лентяйстващите часовои, които така й не разбраха, че смъртните им присъди вече са подписани и че съдбата им е решена с две къси думи от старши министерския секретар на планетата.

В сърцето на сградата се помещаваше строго охраняваната зона, но и тук вратите вече бяха отворени — с помощта на хитрост и измама. Хьост се качи по стълбището, завладяна от мрачно настроение. На върха бе разположен контролният център на Скот. Стените бяха остъклени — Скот бе от онези началници, които предпочитаха да държат подчинените си под пряк визуален контрол, сякаш се опасяваха, че ще започнат да ги мамят веднага щом ги изпуснат от поглед. Вратата към контролната зала бе оцапана с кръв — тъмнокафява под мигащите светлини от тавана. Във всеки ъгъл бе застанал на пост по един войник от нейния отряд. А в средата на залата я очакваше странен триумвират. Самият U. Ваневар Скот, усмирен и окован с белезници, с парализирани крайници и лице, застинало в маска на отвращение, сложен в кресло. От едната му страна и малко зад него стоеше S. Фрейзър Байрот, а от другата — някаква жена с туника и воал на Пропагаторския орден.

— Ваневар, скъпи. Жалко, че трябва да се срещнем при подобни обстоятелства. — Хьост му се усмихна. Очите му, трудноподвижни, я проследиха бавно. — И с теб също, Байрот. Но с кого имам честта да се запозная?

Непознатата жена сведе глава.

— U. Дорана Менгеле, ваше превъзходителство. По Заповед на старши министерския секретар, за да присъствам на операцията и да се уверя, че всичко ще бъде направено според изискванията и обичаите на просвещението.

Тялото в креслото се размърда възбудено. Хьост се наведе към него.

— Отпусни се, Ван. Безполезно е да се съпротивляваш. Тези нерви няма да израстат отново, знаеш го не по-зле от мен. — Всичко това бе необходимо заради нейния имидж, ала един глас вътре в нея крещеше неудържимо: „Ах, ти, недалновиден глупако! Какво си направил?“ — Получихме заповед и я изпълнихме. — Погледна Байрот. — Имаш ли активиращ код?

Той се обърна и кимна на един от часовите.

— Превключи го на автономен режим за времето на разпита. — Пропагаторът само извъртя леко глава, за да не изпуска нищо от погледа си. Хьост се стараеше да не й обръща внимание. Нямаше никакъв начин да я избегнат. Пък и в момент като този всяка, дори най-малката грешка, дори минимално отклонение от правилника, можеше да й струва скъпо.

Часовият опря една къса пръчица до врата на U. Скот и на лицето на обречения се появи някакво подобие на изражение. Един от пръстите му трепна. Той изломоти нещо и се опита да се надигне.

— Порция! Как можа?!

— На вниманието ми бяха предоставени известни факти — рече тя сухо; забеляза, че стоящият зад креслото Байрот е пребледнял. „Факти, които не можех да игнорирам, след като ги имаше в архивите“ — добави мислено. — Небрежно проведени операции. Неспазване на установени правила и разпоредби. Съмнение за измяна.

Той затвори очи.

— Никога не бих извършил предателство.

— Не и по нечия заповед — отвърна тя и съжали, че разкрива някои слабости пред неумолимата камера на Пропагатора. — Въпреки това. Налице е риск от разобличаване. И което е по-важно — всичко това е било прикрито. — Тя се наведе към него и сложи ръка върху парализираното му рамо. — Не можеше да го оставим без последствия.

— Но аз бях в процес на почистване. — Говореше така, сякаш не можеше да надвие умората си, и нищо чудно, след като нанороботите навярно вече бяха погълнали малкия му мозък и се бяха захванали с таламуса, за, да го съхранят за потомството и величието на неродения бог.

Без активатора той скоро щеше да е мъртъв, а не само обездвижен. Смъртта му щеше да е неизбежна веднага щом Пропагаторът му вземеше мозъка.

— Не знаеше ли, Порция? Мислех си, че ти… ти…

— Негодник! — Тя щракна с пръсти, внезапно кипнала от гняв. „Само не се опитвай да събуждаш миналото“. Усещаше рамото му като несготвен бут, твърдо и неподвижно. Във въздуха се разнесе отвратително зловоние — ако вече не можеше да контролира червата си, значи бе вече далече по пътя, по който го беше изпратила. — Свидетелю на пропагацията, моля за пълен достъп до наследството на този субект. Въпреки че настоящият му носител се прояви като неблагонадежден, съм склонна да вярвам, че при подходящи условия фенотипът може да се окаже стабилен и перспективен.

Байрот се облещи. Пропагаторът кимна и каза хладно:

— Молбата ви ще бъде обсъдена. Ще получите отговор за възпроизвеждащ лиценз. Или може би имате предвид клонинг?

— Не, само рекомбинация. — Хьост се наведе към U. Ваневар Скот и се взря в очите му, припомняше си отдавна забравени дни, когато, много по-невинни, двамата все още бяха стажанти на служба при един übermensch — откраднати нощи, безсънни дни, лишени от скрупули удоволствия, преди отговорността да се превърне в проклятие. Политика. „Колко години изминаха — трийсет? Трийсет и седем?“ Почти не помнеше тялото му — някои любовници бяха такива. Какво пък, други ги помниш за цял живот. Скот… той вече беше минало, във всички аспекти. — Тъкмо ще има нещо, с което да си го спомням.

— Молбата ви ще бъде представена на Комитета за подобряване на расовия геном — каза Пропагаторът. — Нещо друго?

— Да присъствам на терминацията. — Задържа ръката си на рамото му, докато терминаторният сигнал не превърна съзнанието му в разбъркана карта от сигнали. Невиждащите му очи се склопиха и от отвора в горната част на тила му започна да изтича безцветна течност. Докосването до мъртва плът — някога го ненавиждаше… но сега й се струваше нещо съвсем нормално. Тя приглади косата му, изправи се и улови погледа на Джордж Байрот. — Нека го отнесат за преработка. — Пропагаторът вече беше подхванала напевната молитва за възкачване: поверяваше текущия носител на дълбоко съхраняване до появата на неродения бог. — Що се отнася до останалите, можете да преработите и тях — нека нероденият бог разпознае своите. — Тя въздъхна. — Добре, да почваме работа. Открихте ли къде господарят е държал списъка на марионетките си?

 

 

— И тъй, Порция. Ето, че стигаме до следващия въпрос. Как върви твоят проект?

Хьост се отпусна на мекия плюшен диван и вдигна поглед към златолистата гравировка на стената. Не бързаше да отговаря, въпросът не беше от лесните. Да си признае честно, не беше свикнала да води поверителни разговори с членове на Надзорния секретариат и привидно доброжелателният тон на U. Блумлайн я караше да е нащрек. Напомняше й за един от нейните учители, от потъналите в мъглата на спомените години в яслите, странен тип, чийто темперамент се движеше между обезоръжаваща топлота и шумна раздразнителност — всичко това престорено, както научи по-късно, докато се запознаваше с указанията за наставническа дейност в яслите, с цел да бъдат научени подрастващите на ползата от благоразумното мълчание. Тя се оказа добра ученичка, може би прекалено добра, и скоро откри, че това и някои други достойнства могат да й разкрият най-кратките пътища към висшите слоеве на нейния клад^[5]. Още един пример, потвърждаващ популярната максима, че това, което не ни убива, ни прави по-силни.

— Зададох ти въпрос — припомни й началникът й.

— Сигурна съм, че определящите фактори са под наш контрол — отвърна тя тихо, вдигна чашата и отпи от бадемовия ликьор, за да прикрие мига на колебание.

— Определящите фактори — Повтори Блумлайн, засмя се и също вдигна чашата си. Щом я изпи, един от прислужниците побърза да я напълни. Хьост се понамести на дивана, прокара пръст по роклята си и се усмихна, макар изобщо да не се чувстваше успокоена.

Покана за посещение в дома на вишестоящия началник по принцип означаваше обществено признание, знак за благоразположение в рамките на клада. Но лична покана, вечеря на четири очи, това вече беше нещо съвсем различно. Единствените хора, които я бяха видели да идва, бяха неговите телохранители, личните му секретари и прислугата, а всички те — с изключение на секретарите — можеха да бъдат премахнати и заменени, тъй като животът им не значеше нищо за Усъвършенстваните. Какво ли бе наумил шефът? Специални заповеди? Със сигурност не беше опит за съблазняване — вкусовете му, както бе добре известно, бяха в съвсем друга посока — а тя не виждаше, поне засега, някакви причини, които да я правят толкова важна. Едно от качествата, с които всеки Усъвършенстван се сдобиваше съвсем рано, бе нюх за кастовото положение, а подобна дискретна среща просто не подлежеше на обяснения от какъвто и да било ъгъл. Освен ако по някакви необясними причини не бе решил да я направи своя равностойна партньорка — изключителна, макар и много опасна чест.

— Бих искал да ми сумираш тези определящи фактори, Порция. Със свои думи и без да бързаш, ако обичаш.

— Разбира се. — Порция едва не въздъхна. Каква глупачка беше! За какво друго можеше да става дума? — Скот имаше сериозен провал в Москва. Или, по-точно, успя, но не по начина, по който трябваше. С други думи, резултатът не беше такъв, какъвто трябваше да е. Шестнайсет мъртви übermenschen, да не говорим за загубата на цял един клиентски свят, който беше на по-малко от година и половина от започването на втория етап на рестабилизацията — това бе най-сериозният пропуск в плановете му. И най-лошото от всичко, оръжейният тест — изпитанията на причинно-нарушаващите устройства, извършвани от неговите подопечни. Това вероятно е привлякло вниманието на Врага. Между нас казано, той се провали на две нива — провалът с оръжейния тест, довел до загубата на системата, и скритото му намерение да извърши предателство спрямо сънародниците си.

Истинска катастрофа, която Скот съзнателно се е опитал да потули, понеже е разбирал, че последствията за него ще са крайно неблагоприятни.

— Хъм — изръмжа Блумлайн и в очите му се появи нещо, което наподобяваше забавление. На сцената зад нея три от четирите марионетки изпълняваха някакъв еротичен танц и Порция се завъртя на диванчето така, че да може да ги следи с периферното си зрение, без да сваля поглед от планетния старши служебен секретар.

— Да се жонглира върху опънато над пропастта въже несъмнено е стара и почетна традиция. — Той се усмихна. — Какви дълговременни планове е възнамерявал да преследва U. Скот?

— Мисля, че е смятал да превземе Нови Дрезден, макар че липсват каквито и да било записки, потвърждаващи подобно становище — отвърна Порция. — Което не е изненадващо. — Отношението му я окуражи да му отвърна със същата дружелюбна усмивка. Усещаше, че подхваща игра, от която може да спечели много.

— Не се и съмнявам. — Внезапно изражението на Блумлайн охладня. — Но как е възможно да е постъпил толкова глупаво?

Тя сви рамене.

— На Скот никога не са му липсвали самоувереност и амбициозност. — За миг в съзнанието й се мярна отдавна забравен спомен: двамата лежат един до друг и тя го слуша, докато той споделя с нея плановете си — да създаде свой собствен клад, да открадне цял един свят за него, да се изправи пред неродения бог. — Работихме заедно няколко години. Той не беше човек, който обръща внимание на детайлите, и ако беше довел изпълнението на плана до втори етап, последствията можеха да са дори по-лоши от тези, на които сме свидетели сега.

Блумлайн остави чашата си и се наведе към нея. Зениците му леко се разшириха.

— Над какво е работил Скот в този сектор? — попита тихо. — И какво би могла да направиш ти оттук нататък?

— Аз… — Очите й се преместиха към дансинга. Старши служебният секретар улови погледа й, кимна и я увери:

— Те няма да си спомнят нищо утре.

— Чудесно. Не ми се ще да се чувствам отговорна за смъртта на толкова добре подготвени танцьори.

— Благодаря за проявената загриженост към моите подчинени, но ще бъдеш ли така добра да се върнеш на темата? Не разполагаме с цялата вечер. — В гласа му се долавяше нетърпение и Порция се прокле мислено.

— Разбира се. Официалната задача на Скот бе да превземе Москва и да я подчини на управлението на Директората по отбраната, като се заеме с разработването на средства за разрушение от типа, който ни е забранен от Врага. След това трябваше да подготви Москва за асимилация. Агентите му успяха да се внедрят доста ефикасно в московското правителство — използваха подкупи и рутинната марионетна система. Но в добавка към официалния план той е обърнал по-особено внимание на Министерството на отбраната. Благодарение на усилията си в тази насока е успял да се добере до строго засекретения план за действие на „възпиращия“ флот и тогава вече е започнал да храни определени амбиции. Разполагал е с всичко — кодове за начало на операцията, кодове за прекратяването й, междинни пунктове, вектори за атака на всяка възможна цел — и по времето на Инцидента цялата тази информация вече е била прехвърлена на безопасно място в неговата служба.

— Ясно. — Блумлайн се усмихна и лицето му омекна. — И сега?

— Сега ли? — Тя обмисляше внимателно следващите си думи. — Според мен копията на споменатите кодове бяха прехвърлени на бюрото ви тази сутрин. С Москва всичко е приключено окончателно. Остава нерешен само проблемът с некачественото почистване, извършено от групата на Скот.

Блумлайн кимна.

— По твоя преценка добър ли е бил планът на Скот?

— В чисто теоретичен аспект — не бива да забравяме, че никой досега не е правил нещо подобно — перспективите са примамливи. Допуснал е грешки в Москва, но по-лошото е, че е оставил недовършени задачи. Свидетели на изтеглянето, от които може да се стигне далеч, ако някой реши да провежда разследване и се заинтересува що за хора са пътували в едната или другата посока. — Тя си пое дъх. — И макар основната схема да е интригуваща, тази от втория етап на плана се основава прекалено много на синхронизацията и води до огромни рискове. По-лошото за нас е, че той на практика е започнал нейното осъществяване. Действията срещу московския дипломатически корпус например — те са в ход, макар и незавършени. Не можем да сме сигурни, докато не пристигнат телеграмите, но според мен успехът им е осигурен и това със сигурност ще накара всяка канцелария в обсег от сто светлинни години да се насере от страх. Да не говорим какво ще стане, когато за това узнае Върховният директорат. Да си присвоиш цяла една планета, след това да използваш оръжията й за масово поразяване, за да си осигуриш поста на междупланетен император — ако питате мен, това е наистина налудничав план. Но в него има рационално зърно, дотолкова, доколкото се основава на предположението, че тази жалка шайка демократи ще е готова да направи всичко, което той поиска от нея.

— Което ни довежда до следващия въпрос. — Блумлайн спря за миг, щракна с пръсти и един от прислужниците дотича, коленичи и му поднесе сребърна кутийка върху плюшена възглавничка.

— Доза?

— Не, благодаря.

Той кимна и се наведе напред за няколко секунди.

— Ах, така е по-добре. — Зениците на хладносините му очи бяха като главички на топлийки. — Същината на нещата. Ако предположим, съвсем хипотетично, разбира се, че те натоваря с изпълнението на плана на U. Скот до неговия успешен завършек, за величието и процъфтяването на нашия клад — той погледна крадешком към сцената и в този момент Хьост осъзна, че въпреки всички опити да запази разговора строго поверителен, секретарят смята, че Пропагаторите на Ръката може да ги следят и дори да са вербували собствените му марионетки, — как би постъпила?

Ох. Ох. Порция потрепери, стресната от разкриващите се пред нея перспективи. Това би било равносилно на изкачване до нивото на самия Блумлайн, до висоти, от които се управляваше цялата планета — стига, разбира се, да изиграеше този коз както трябва. Обзе я почти сексуална възбуда. „И тогава никой няма да може да ме докосне!“ Цената обаче щеше да е висока, особено това, че Блумлайн можеше да реши да я екзекутира преди да се е превърнала в заплаха за него…

Тя се съвзе, кимна леко и вдигна чашата.

— Първо на първо, ще си осигуря одобрението на Директората — почна, без да поглежда към сцената. — След като го направя, ще продължа изпълнението на основния план на U. Скот, но ще направлявам събитията на място и лично, вместо да разчитам на няколко нива подчинени. Не смятам, че човек може да държи под контрол една толкова сложна операция, ако я ръководи от разстояние — всяко звено под командващия означава загуба на време при предаването на заповедите, което повишава риска от провал, а в плана са заложени прекалено много случайности, за да зависи от някой неопитен младок, който не познава цялостната картина. Освен това ще сменя крайната цел с такава, която да е по-приемлива…