Чарлз Строс
Железният изгрев (10)

Прокълнатите не умират

За този купон Сам беше приватизирала един изоставен индустриален модул в периферията на рециклирана зона. Сряда не тръгна веднага натам: първо изкачи няколко нива до един скучен буржоазен квартал, намери обществена тоалетна и се почисти. Наложи се да смъкне два пръста мръсотия от ботушите и панталоните си и да каже на якето да се почисти над тоалетната чиния; косата й беше разчорлена, а настроението й — отвратително. „Как смеят да ме следят?“ Настрои устните си в синьо, а кожата около очите — в гневно черно, опита се да въведе малко ред в прическата си, после спря.

— Ядосана съм! Много ядосана!

Поклати глава. Лицето в огледалото направи същото, после й намигна.

— Мога ли да ви помогна с нещо, скъпа? — попита огледалото.

В края на краищата Сряда позволи да бъде убедена да си поръча тънък пъстроцветенсаронг, прозрачно парче коприна в цветовете на дъгата, което уви около кръста си. Никак не беше в синхрон с чувствата й, но бе склонна да признае, че идеята е добра — якето й, уловило настроението, беше настръхнало на шипове върху раменете й и сега тя приличаше на ядосано диво прасе — без успокояващия ефект на саронга щеше да кара хората да я заобикалят от километри. След това помоли огледалото да се свърже със Сам и като преглътна наранената си гордост, попита за напътствия. Купонът беше импровизиран и полуспонтанен — мястото, където се провеждаше, бе съвсем подходящо, стига, разбира се, някой да не я проследеше дотам. Във всеки случай тя нямаше никакво намерение да бъде преследвана и притискана до стената два пъти в една и съща вечер.

Купонът беше в един опразнен индустриален модул няколко нива под бедняшките квартали. Бяха го боядисали със спрей в черно и го бяха натъпкали с крадени домакински уреди. Светещи тръби, нагорещени до пукаща зелена пяна, блещукаха във всеки ъгъл. Седалките бяха от кости, отмъкнати от някой биокорален резервоар, предимно ребра и челюсти. Оглушителната музика от надутите до дупка уредби атакува болезнено тъпанчетата й. Барът бе зареден със „затъпители и упоители“, роботизираният келнер повръщаше алкохолни питиета и раздаваше цигари и генератори на розов шум. Самина умееше да организира купони, помисли си завистливо Сряда. Множеството се веселеше чудесно, младежи и девойки с уредено бъдеще, експериментиращи с малко риск, точно колкото им позволяваше незабележимо управляваното им общество. Една котка се бе изтегнала върху празен резервоар за разтворители и оглеждаше всеки, който влиза. Сряда й се усмихна. Котката размаха ядосано опашка и погледна настрани.

— Сряда! — Викаше я закръглено момче с огледални контактни лещи, червени светлини се отразяваха върху лъсналото му от пот чело: Прасчо. Стискаше полупразна чаша от нещо, което можеше да е и бира.

— Прасчо! — Тя се огледа. Прасчо изглеждаше напрегнат. Винаги изглеждаше напрегнат, отегчително фанатизиран на тема собствения си хетероцикличен метаболизъм — биоекспериментиращ шимби. Десет килограма кафяви мастни клетки, натъпкани с най-шантавите органични химикали, които можеше да си представи човек, се тресяха под кожата му. Прасчо упорстваше в опитите си да отгледа по-добри липозоми за по-нататъшните си проучвания. Освен това се хвалеше, че така му било топло — кога ли някой щеше да му подпали фитила и да го остави да се пръсне като онези самоубийствени атентатори с бомби от миналото? — Да си виждал Фи?

— Фи? Не я ща тая. Скучна е.

Сряда втренчи поглед в него. Зениците му бяха като топлийки, дишаше тежко.

— На какво си?

— На „упоител“. Натъкнах се на един страхотен олекотен хидроксилиран терпентин, който блокира етанолдехидрогеназата. Карам подготовка по бирен махмурлук. Ти какво донесе? — Той посегна, сякаш се готвеше да я улови за ръкава. Тя отстъпи грациозно назад.

— Себе си — отвърна, докато се оглеждаше. Трезвен, Прасчо можеше да й свърши работа за всичко, от което имаше нужда сега. Но пиян дори не беше в колодата. — Само себе си и нищо друго, дебеланко. Къде е Фи?

Прасчо изгрухтя и направи халтав жест с чашата си. Част от течността се изля по брадичката му.

— В следващото сепаре. Грух. От заранта си знаех, че денят ще е отвратителен. Дали не съм се натряскал до затъпяване?

Тя го огледа.

— Колко е корен квадратен от 2362?

— Мммм… четирийсет и осем и шест… и… значи… две нули и четиристотин и…

Тя го остави да си смята и потъна в мрака: бледокож призрак в дрипи. А наоколо модни дрешки, позабравени младежки култове към смъртта. Срещата с Прасчо я поободри — двамата имаха някои общи черти. В известна степен неговата неумолима склонност към самоунижение бе дори по-лоша от нейната неспособност да се сближава с другите. Светът бе пълен с чудаци и самотници. Имаше ги дори в уютния парник на Септагоновата система и въпреки че никой от тях не би си позволил да проявява отявлен индивидуализъм, взети заедно, те представляваха интересна и пъстра мозайка.

На откритата площ между сепаретата имаше танцуващи, мяркаха се форсирани гайди, пищялки със звукоадаптори, дори някакъв тип, който бе изпаднал в тимпаничен транс и блъскаше с ръце върху оголена сензорна мрежа, за да поддържа ритъма. Причудлива смесица от тийнейджъри и над двайсетгодишни — от края на гимназиалния период. Тук имаше много по-малко жертви на модата, отколкото по училищните дискотеки, но крайностите бяха по-изявени: повечето присъстващи бяха облечени така, сякаш бяха нахлузили първата им попаднала дреха след ставане от леглото, плюс някой и друг щрих, подчертаващ прераздутото им его. Едно голо, съвсем обезкосмено момче с потракващи хромирани вериги в слабините танцуваше лице в лице с друго, дългокосо, облечено в дълга червена нощница, достатъчно прозрачна, за да се виждат набъбналите му зърна. Зад тях се поклащаше момиче с невероятно фетишизиран тоалет: стегнат корсет, плетени гривни на ръцете и краката и влачеща се по земята рокля. Сряда по принцип не обръщаше внимание на ексхибиционистите — това бяха хора по природа скучни, жадуващи за вниманието на другите, хора, които имаха нужда да имат нужда от тях, прекалено взискателни, за да са добри партньори в секса.

Насочи се към дъното на помещението да си потърси истинска компания. Фиона седеше върху една издъхнала възпроизвеждаща машина — бе с тесни черни панталони и фланелка с ентропийно-синхронизирана разцветка. Разговаряше с някакво момче с херметизиращ костюм, артистично разкъсан на коленете, което стискаше пулверизатор и жестикулираше замечтано. Фи вдигна глава и се провикна:

— Сряда!

— Здрасти, Фи! — Сряда се наведе и я прегърна. От устата на Фиона излизаше пара. — Какво е това, дето го гълташ?

Фи повдигна рамене.

— Сами ми го забърка, някакъв „затъпител“. Но май другите не го харесват. (На дансинга госпожица Бална рокля срещаше затруднения в общуването с момче с прилепнал черен гумен костюм, което, изглежда, се опитваше да я покани на танц. Телесният им език обаче беше несъвместим.) Фи се захили.

— Вини, запознай се със Сряда. Искаш ли нещо за пиене, Сряда?

— Да. Каквото и да е.

Фи щракна с пръсти и Вини премигна бавно, след това тръгна към бара.

— Приятен младеж, струва ми се, под слоя тъпота. Не знам. Не ми се ще да се надрънкам преди останалите, нали ме разбираш?

Сряда си повдигна саронга и се покатери на капака до Фи.

— Чат съм. Никакви стимулатори? Никакви агонисти^[1]?

Фиона поклати глава.

— Местни правила. Който иска да влезе, първо си проверява коефициента на интелигентност на входа. Чу ли заглушителите?

— Не. — Едва сега Сряда осъзна, че ги долавя — полето от розов шум наподобяваше равномерно бучене в ушите й, дращеше някъде в периферията на имплантираните й сетива. „Дали Херман говори със Сам?“ — зачуди се тя. — Това значи е ударило Прасчо.

— Аха. Готин е, като се натряска, нали? — Фи се изкиска и Сряда неволно се засмя — гробовно, надяваше се, защото не знаеше каква реакция очаква от нея Фиона. — Какво по-хубаво извинение. Затъпей, упой се, спри да мислиш, отпусни се.

— Ти вече мина ли ги тези фази? — попита тихо Сряда.

— Да. Почти.

— Жалко. Исках да поговорим с теб за нещо…

— Шшшт. — Фи се облегна на нея. — Тази вечер смятам да се напъхам в гащите на Вини, заплюй ме, ако не го направя! — Тя посочи младежа, който се връщаше с полюшваща се стъпка. — Задникът му е толкова стегнат, че ако го пуснеш на него, ще отскочи.

Музиката правеше разни неща с него и с Фи и това пробуждаше вълни на завист и желание у Сряда. Тя приглади саронга с ръка.

— И какво очакваш да намериш в гащите му? Умряла змиорка?

Фи пак се изкиска.

— Поне веднъж ме послушай! Отпусни се! Стига си се стягала, глупачке! Спри да мислиш, чукай се като зайче, научи се да се наслаждаваш на живота. Не можеш ли да се изключваш?

Сряда въздъхна.

— Ще се опитам.

Вини й подаде мълчешком чаша със зеленикава смърт за нервните окончания. Тя я взе, вдигна я високо, в тържествен знак, че се готви да си направи мозъчна ампутация, отпи — и се закашля мъчително. Нощта едва започваше, въздухът беше изпълнен със заглушаващи звуци, невролептици и алкохол и купонът тъкмо бе на път да премине към онази фаза на упоителен транс, от която имаха нужда всички присъстващи почитатели на синтетичните удоволствия, за да изключат и да се кефят.

За нея обаче пътят към тези необозрими дълбини все още беше доста дълъг. Чудеше се само дали някъде там няма да срещне Прасчо.

 

 

В края на краищата не беше Прасчо, а едно друго момче, Блоу, със зеленикава кожа и ципи между пръстите на ръцете и краката — но за щастие не по оная работа и тестисите — тя се озова в прегръдките му след няколко палави реплики. Беше й пуснал ръка, но възпитано спря и остави на нея да реши дали да му позволи продължението, което тя направи по някаква причина, която така и не можа да си спомни на сутринта — може би защото беше чист и с приятни маниери, никой от обичайните й партньори за секс не се навърташе наоколо, а тя беше толкова напрегната…

… нещастният момък прекара с нея почти половината нощ, само за да я почеше там, където я сърбеше, след като тя спря да вика и да го стиска за задника в една от закритите със звукоизолиращи завеси ниши около дансинга.

— Беше ужасно напрегната — отбеляза той учудено и потърка нос в рамото й.

— Знам. — Якето й бе изпълзяло в един ъгъл и се бе свило в защитно кълбо около останалите й дрехи. Тя лежеше по очи на пода, мокра и задъхана след оргазма и леко опиянена, опитваше се да се отпусне, а той й масажираше гърба. — Ааах.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита той.

— Не съм сигурна.

След малко той се зае отново да изследва синината под лявата й плешка.

— Трябва да се отпуснеш. Това е купон. Заради някой друг ли е? Или нещо друго?

— Нали ти казах, че не искам да говорим за това — тросна се тя и той спря да я масажира.

— Щом не искаш да говорим, какво искаш тогава? — попита малко обидено. — Мога да се махна. — Не изглеждаше, че го иска.

— Ами махай се тогава. — Тя се пресегна слепешката назад и го стисна отново за дупето, в противоречие на думите си. — Остани. Защо искаш да си говорим?

— Защото си интересна. — Гласът му беше сериозен, което беше лош признак. — Не те бях срещал досега. Харесваш ми.

— Ох. — Тя погледна към дансинга: ритмичните проблясъци осветяваха мърдащи крака само на метър от потното им гнезденце. Обърна се по гръб, подпря се на стената и го загледа. — Какво си намислил?

Той я погледна сънено.

— Ами например… да се срещнем и друг път. Ако си дадеш номера.

„Той ме кани на среща! — осъзна учудено тя. — Не само заради секса“.

— Може би някой друг път. — Тя втренчи поглед в него, питаше се как ли ще изглежда една подобна връзка. Да си има приятел? Напрежението отново се върна, като силен сърбеж някъде, където не можеше да се почеше. Тя погледна ръката си. — Телефонът ми е изключен и засега не мога да го включа.

— Това заради…

— Не! — Тя го стисна за китката. — Знаеш ли, не съм готова да… — Дръпна го към себе си. — Ох. — Какво да му каже? Усещаше голото му тяло върху своето. Бяха се натъпкали с какви ли не неща. Усети го, че отново се възбужда, и също се възбуди. — Няма да ти дам телефона. Нека е само тази вечер. Все едно че е единствената в живота ни. Постарай се. — Пръстите му напипаха зърната й. — О, така е прекалено лесно. — И отново се гмурна в необозримите дълбини с водолаза Блоу за лоцман и нарастващо напрежение в тила: единственото успешно лечение срещу него беше страстта.

 

 

Събуди се изведнъж, гола, лепкава и самотна върху пенопластовия под. Все още миришеше на Блоу. Танците на дансинга продължаваха, но бяха по-бавни, с наближаването на фалшивата зора музиката утихваше. За миг се почувства самотна, после й стана студено. „По дяволите — помисли си замаяно. — Този го биваше. Трябваше да си разменим…“

На пода до нея беше оставен комплект пръстени. До тях — кутия със самозатоплящо се кафе.

— Това пък какво е? — Тя разтърси глава, за да прогони сънливостта. — Какъв човек! — За миг й домъчня за него — младеж, който нямаше нищо против да зареже купона, за да я масажира и да я успокои, след като й бе доставил удоволствие, и който искаше да си говорят… заслужаваше си да го опознаеш. Дори бе оставил пръстени. Тя ги взе и ги разгледа; учудено. Изглеждаха съвсем нормални. Свали своите и ги смени с тези, после ги включи. Вместо очакваната мъчителна съпротива дочу съвсем слаб мелодичен звън и долови мирис на разцъфнали рози, което означаваше, че пръстените са се свързали с имплантантите й и са я признали за своя законна притежателна. С пълноправен достъп до обществената мрежа.

— Брей! Има и гласова поща. Някакви вести от Херман?

— Проверявам. Имате едно неинтерактивно съобщение: Здравей, Сряда. Говори Херман. Инструкциите ти са както следва. Не се прибирай у дома. Иди в Транзитен терминал Б. Там те чака билет, записан на името на преподавателя по гимнастика Дейвид Ларсен, във връзка с участието ти в един студентски работен проект. Вземи билета и незабавно напусни станцията. Използвай тези пръстени, те са свързани с новата ти идентичност и са настроени да ти подават пакети от информация през анонимен източник. Никой не може да те засече чрез тях. Ще се свържа с теб, когато му дойде времето. Пак ще повторя за финал — при никакви обстоятелства не се прибирай у дома. Щрак.

Тя заразглежда учудено пръстените.

— Херман? — попита и прехапа устни. — Херман? — „Не си отивай“. По гърба й пробягаха студени тръпки. „О, мамка му!“ Започна да си събира дрехите. — Херман…

Невидимите й агенти, софтуерните призраци, скрити в контролните пръстени и имплантантите — целият комплекс на механизирано съзнание, което олицетворяваше личността на Сряда в Септагоновата мрежа, — не отговаряха. Тя си нахлузи панталоните и ботушите, пъхна се в копринената камизола и взе якето. Натъпка саронга в един временен джоб. Разтреперана и уплашена, с лепкавия вкус на някакъв коктейл на име „Синя планина“ в устата, изхвърча от нишата и заобиколи дансинга. Мис Бална рокля вече не се държеше на положение, а бе разтворила вратите на крепостта пред мистър Латекс и му се отдаваше с всички сили, като не пропускаше да извести с пълни гърди аудиторията за удоволствието, което изпитва. Есхибиционисти. Сряда й метна един завистлив поглед, докато минаваше покрай бара, после сви по коридора и спря пред асансьора. Имаше лошо предчувствие и безпокойството й растеше. Чувстваше се мръсна и изморена, глождеше я неясното усещане за вина. Не трябваше ли да се обади вкъщи, да ги предупреди? Кого? Мама и тате? Дали нямаше да си помислят, че е…

— По дяволите!

Коридорът, който можеше да я отведе към дома, беше блокиран, запречен от зловещо сияеща в синьо полицейска мембрана. Ченгета в херметично изолирани костюми стояха до транспортна платформа с предупредително проблясващи лампи, други тикаха към преградата подвижен въздушен шлюз.

— Ох, мамка му, мамка му, мамка му… — Секундите се нижеха между пръстите й като масло. Тя се скри зад най-близкия ъгъл, пое си дъх и се огледа за някоя сляпа зона. „Проклетите Костеливи сестри…“ Всъщност това едва ли беше тяхна работа, нали? По-скоро на онзи неизвестен тип Юрг, който нямало да е доволен, и на непознатите с хрущящи по пода зад гърба й ботуши. И сигурно имаше връзка с Херман — иначе защо щеше да се обажда по телефона след толкова години? Тя се спотаи зад ъгъла и започна да притиска равномерно определени точки върху якето, над чието изработване бе прекарала толкова много време. Дрехата се стегна около гърдите й като корсет, тя изви ръка и нахлузи качулката на главата си. Панталонът бе част от екипировката, Сряда се наведе, разтегна крачолите, изопна почти втечнената им подплата върху горната част на ботушите и прилепи краищата с ръка. „Херметизация — прошепна след секунда. — Мимикрия“. — Якето я разтърка между плешките, колкото да потвърди, че изпълнява, и пред лицето й качулката стана прозрачна. Свистенето на въздуха, който излизаше от устата й, бе единственият признак, че облеклото й е напълно непроницаемо, херметически затворено и невидимо, стига, разбира се, да се придържаше към слепите зони на коридорите.

Имаше сервизен проход едно ниво по-горе и две встрани и тя се запрокрадва покрай автоматизираните колички за доставка: стараеше се да не вдига никакъв шум, докато наближаваше вратата, водеща към…

— Проклятие! — Бравата на вратата бе запечатана с предупредителни полицейски надписи. Под нея блещукаше малък червен индикатор — предупреждение за газова яма. Обзе я клаустрофобична паника. — Къде, по дяволите, ми е семейството? — Включи пръстените и извика домашната мрежа. — Татко? Мамо? Вкъщи ли сте?

— Кой пита? — отвърна непознат глас.

Тя незабавно прекрати връзката и се облегна на стената.

— По дяволите! — Едва се сдържаше да не заплаче. „Къде сте?“ Страхуваше се от истината. Пръстени, водещите новини!

 

 

„Безкислородна яма погубва неколцина в жилищен сектор, ниво 1.24, шестима загинали, осем ранени“.

 

 

— Не! — Стените пред очите й се замъглиха, тя изхлипа, разтърка очи през податливата тъкан на качулката.

Вратата беше запечатана, но долният панел се издуваше с десетина сантиметра — сгъваем авариен шлюз. Тя коленичи и изтегли червената дръжка, после се отдръпна, докато устройството се раздуваше назад от вратата и накрая изпълни половината коридор. Тя дръпна ципа наполовина и се пъхна вътре. Беше изпаднала в паника, един-единствен писклив глас повтаряше в главата й: „Не-не-не-не-не“. Претърколи се по гръб, закопча ципа, пропълзя до вратата и натисна копчето на пулта. „Това е невъзможно“ — произнесе нечий глас. Налягането от другата страна беше петдесет милибара — не чист вакуум, но почти, във всеки случай толкова, че едва ли имаше някакво значение. Дори чист кислород нямаше да помогне в подобни условия. „Ако са в къщата и дишат от запасите, ще са в безопасност, докато полицията се добере до тях — опита се да я успокои същият глас. — Но ако лошите чичковци са източили резервите от въздух и после постепенно са намалявали подаването, тогава са мъртви. И в двата случая не можеш да им помогнеш. А лошите чичковци сигурно ще те чакат там“.

Пръстите й завибрираха, пръстените издадоха мелодичен звън. Тя ги приближи до главата си.

— Нали ти казах да не се връщаш у дома. — Беше, Херман. — Полицията е забелязала, че някой се опитва да отвори този шлюз. Имаш най-много три минути да се разкараш от района. Иначе ще те спипат на място. Щрак. Тишина.

Сряда чуваше съвсем ясно бумтенето на кръвта в слепоочията си. Изпълваше я непреодолимо усещане на загуба, заливаше я като излязла от коритото си река.

— Но татко…

След минута стоеше в коридора до бавно спускащия се авариен шлюз. Обърна му гръб и тръгна към заселените сектори и далече от мигащите полицейски светлини.

— Яке, нормален режим. — Качулката се отпусна и тя я смъкна назад; панталоните можеха да почакат. Докато си сваляше ръкавиците и ги напъхваше в джобовете си, едва не се удари в един парапет. „Мамка му, мамка му, мамка му“. Опита се да си придаде безгрижния вид на тийнейджърка, излязла да се помотае. Разкопча ципа на якето и то лекичко се разду и прие формата на блуза.

Изпълнена от ужасното усещане за загуба, Сряда се отправи към Транзитен терминал Б.

 

 

Центрис Магна беше малка станция и космопортът й не бе конструиран да приема големи транспортни кораби, а само пътнически совалки. Транспортните кораби използваха друг тип двигатели, способни да развиват огромни скорости, за да пренасят товари на гигантски разстояния, ала бяха лишени от възможността за бързо ускоряване и забавяне. За разлика от тях, совалките бяха пъргави и маневрени, лесни за приемане на док. По тази причина терминалът на Центрис Магна не бе по-голям от този на Нюфи — бе оборудван и обзаведен по модата отпреди десетина години, когато го бяха построили. Сряда влезе в обширната чакалня.

Отиде до най-близката билетна конзола и каза:

— Вики Строугър. Би трябвало да ме има в списъка с предварително заявени билети. На името на Дейвид Ларсен.

Конзолата премигна с получовешките си очи.

— Преподавателят Дейвид Ларсен или Дейвид Ларсен, производител на ръчноизработени неорганични играчки и гастроинтестинални рециклиращи червеи, експорт за Манихейските привърженици на естествения отбор?

— Първият. — Сряда се огледа нервно, сякаш очакваше иззад някой ъгъл да се изскочат изнасилвачите и да се нахвърлят върху нея с огромни ножове. Но просторната зала беше почти пуста — трева, изкуствени дръвчета, леко нагънат под (намираха се близо до осовата шапка и извивката тук бе забележима, а гравитацията — с четвърт под нормалната) — беше прекалено открито, та никой да рискува да я заплашва.

— Проверявам. Да, има заявка за билет на това име. Финансирането ще бъде извършено от експедиционни проекти…

„Сега или никога“.

— Бих искала малка промяна, ако обичате.

— Да, кажете?

— Луксозна класа или най-близкото, което можете да ми уредите. — Беше проверила кредитния си баланс и нямаше никакво намерение да се свива в някое тясно кресло в пътническата класа.

— Прието — обяви терминалът. — Винаги готови да изпълняваме желанията на клиентите. Отлитане от Шестнайсети док след два часа и четири минути, вътрешен полет за станция Центрис Ноктис с последващ трансфер на луксозния лайнер „Романов“ за полет до Минима Четири. Връзката ви е след двайсет и четири часа. Как ще платите?

— Няма значение.

Терминалът се покашля смутено.

— Извинете, не ви разбрах. Каква икономическа система на заплащане избирате? Приемаме пари, одобрен модален бартер, точково финансиране, темпорално бъдеще…

— Проверете в картата ми, за Бога!

Терминалът внезапно затвори очи и отвори уста. Отвътре се показа миниатюрна шестокрака синя мишка.

— Здравейте! — изписука тя. — Аз съм вашият пътнически ваучер. Моля, позволете ми да ви приветствам с добре дошла в ТрансВиртуалТравъл от името на всички наши програми и симбионти! Надяваме се пътешествието ви с нас да е приятно, а бизнесът ви — плодотворен. Моля, дръжте винаги при себе си ваучера и…

Сряда я хвана в шепа и я скастри:

— Я млъквай! Не съм в настроение за глупости. Покажи ми къде е каютата и умирай.

— Моля, имайте предвид, че съществува предпазен депозит при увреждане собствеността на ТрансВиртуалТравъл, който включва глоба, принудително обездвижване и емоционален контрол на настроението на пътника! Надяваме се да пътувате приятно и ви пожелаваме успехи в по-нататъшните ви начинания! Постарайте се багажът да остане при вас през цялото време. А сега можете да продължите по зеления пасаж непосредствено до черешовото дърво за транзитно пътуване до Шестнайсети док, където VIP салонът очаква одобрението на ваше превъзходителство.

Мишката-билет млъкна веднага щом Сряда я пъхна в един от джобовете, който не беше свързан с енергийната инсталация на дрехите й. Пасажът, който й бе посочила, премигваше в примамлива зелена светлина, която ставаше червена зад нея, докато следваше предвидливо засадените на равни разстояния червени дръвчета към един спартански на вид метален тунел, който извиваше плавно нагоре към залата за заминаващи с нейните жълтеникави павета в стил социалистически реализъм.

„Два часа до отпътуване. Какво да правя? Да чакам Херман да се обади по телефона? — По някаква причина той отново бе прекъснал връзката с нея. Пак я налегна самота. — В какво се забърках? — Изведнъж чувството за вина се пробуди, толкова силно, че й призля. — Мамо, тате, къде сте?“

VIP салонът беше изолиран от останалата част на залата: огромна повърхност от черна синтетична кожа и блестящи статуи от слонова кост, заградена с шумоизолираща подвижна стена, която се местеше с шеметна скорост веднага щом към нея се приближаваше VIP пасажер, и се връщаше на мястото си, преди обикновените пътници да забележат какво има оттатък. Един досаден келнер се залепи за нея — лъщяща купчина от месинг и спирали, готова да изпълни всяко нейно желание.

— Кога се качваме на борда? — попита тя.

— Хъм. Ако госпожицата бъде така добра да ме последва, ще я отведа в личната й капсула за претоварване, която се подготвя в момента. В случай, че имате някакви специфични диетични или религиозни изисквания…

— Всичко е наред — машинално го прекъсна Сряда. — Намерете ми диван, повече не ми трябва. Никой да не ме безпокои.

— Госпожицата ще открие диван зад себе си. — Сряда се обърна и седна. Стените се приближиха около нея. На няколко метра по-нататък подът също се раздвижи. Всичко това се случваше твърде плавно, за да бъде забелязано при случаен поглед. Мишката в джоба й подскочи и започна да рецитира ентусиазирано: „Ние осигуряваме широк диапазон от бизнес услуги, включително метамагични^[2] консултации, системи за анализ на стоковата борса и пълна гама от средства за комуникация и дезинформация за изтъкнатите корпоративни космически войни. Ако пък искате да се възползвате от нашата хоризонтално почистваща…“

Сряда бръкна в джоба, измъкна пътническия си ваучер за козинката на миниатюрното му вратле и процеди през зъби:

— Млъкни! — Ваучерът сви изплашено опашка и запомръдва нервно шестте си лапички. — И да ме събудиш половин час преди отлитане. Дотогава не желая да бъда обезпокоявана — пък дори ако взема да пукна на място. Никакви уши, никакви очи, никакви анализи на газовата смес, никакви досадници. Ясно ли е?

Ваучерът премигна с ококорените си умни очички.

— Ясно.

Тя го пусна в джоба и се изтегна на мекия диван. В първия миг се зачуди дали да не поиска от мишката да й поръча бутилка вода или нещо освежаващо, после се отказа. Искаше да обмисли положението. Ако си поръчаше алкохол, току-виж се напила до забрава и дори — с този късмет напоследък — можеше да се задави при повръщане. Вдигна ръка към лицето си.

— Свържи ме с Херман.

— Тук съм. — Гласът бе любезен, анонимен.

— Ах, ти, мръснико!

— Мога да ти кажа какво става — рече той.

Тя мълчеше.

— На Олд Нюфаундленд, преди евакуацията, допуснах грешка.

— Без майтап?

— Като грешката, която направи ти. По външната страна на якето ти има частици от кожата ти. Не само твои, но и на твоя приятел. На полицията ще й трябват поне три-четири часа, за да идентифицират генома ти, но дори тогава в най-лошия случай могат да те обвинят в опит за проникване с взлом в чужда къща. Приятелят ти ще се отърве лесно, но за теб връщането у дома ще е рисковано. Поне докато положението не се изясни. Това ли искаш да ти се случи?

Не знаеше какво да отговори. Пръстените й — стягаха я болезнено — бяха единствената й връзка с реалността.

— Какво каза?

— Казах… — Тя си пое дъх и се опита да си спомни. — Смятах да кажа. Защо мислиш, че това е мой дом?

— Защото тук живееш.

— Не е достатъчно. — Тя замълча. Херман също, за няколко секунди.

— Щях да защитя семейството ти, ако можех.

— Какво искаш да кажеш с това „ако можех“?

— Мислех, че преследвачите са двама или трима. Но грешах. По-рано прецених други събития като маловажни, а те бяха от особена важност. Не трябваше да те оставям сама тук. Не биваше да позволявам на семейството ти да се настанява тук. Въобще не биваше да допускам да се местите в Септагон.

— И какво искаш сега?

— Да ми помагаш отново. — Пауза. — Двамата с теб ще попътешестваме. Ще бъдеш осигурена финансово. Има една задача. Свършиш ли я, ще си свободна. Ще ти отнеме около двеста дни, не повече.

— Искам си семейството. Искам… — Тя не можа да продължи.

— Не мога да ти върна родителите. — Гласът на Херман беше безкрайно далечен, плосък, нечовешки. — Но ако работиш за мен, онези, които ги убиха, ще си платят. И никога вече няма да те безпокоят.