Чарлз Строс
Железният изгрев (7)

Сезонът на куршумите

Нюпийс, 18 години по-рано

 

Франк и Алис наблюдаваха началото на демонстрацията от покрива на хотел „Демостен“ в центъра на Самара. Покривът беше покрит със затревен синтобетон, тревата бе започнала да придобива кафеникав оттенък. Басейнът и барът в центъра на поляната през хотела бяха пусти, водата отдавна бе източена за спешни нужди. Всъщност повечето от персонала на хотела бяха напуснали — някои бяха мобилизирани от Организацията за въдворяване на мира, останалите бяха избягали в хълмовете, където се разпореждаха бунтовниците.

За Франк това не беше първото кореспондентско назначение, но бе едно от ранните, след като Алис, мургавата русокоса ветеранка от многобройни военни кампании, го бе взела под крилото си и му бе дала ясни и точни инструкции относно това какво трябва и какво не трябва да прави. А после беше потънала право в сърцето на мрака в търсене на истинската история и бе оставила Франк да клати крака от покрива на хотела. Беше се върнала от предишната експедиция преди три дена, в реквизиран военен камион и натоварена с багаж, състоящ се от сандък с камери-насекоми и вълшебна кутия, която поемаше от едната страна вода, а от другата изпускаше нещо, наподобяващо на вкус евтина бира. Франк бе посрещнал завръщането й със смесени чувства. От една страна, се дразнеше от навика й да го използва като прислужник, а от друга, беше започнал да пощурява от скука и параноя и непрестанно се молеше да не се случи нещо ужасно, докато шефката отсъства.

За да се покатерят на покрива (хотелът се намираше в единия край на Градския площад и беше опразнен, след като чуждоземните търговци и политиците от съседните градове си бяха тръгнали), се наложи да бутнат рушвет на управителя, смугъл тип с дръпнати очи, предприемач от никому неизвестна планета, казваше се Вадим Трофенко. Единственото заплащане, което прие този негодник, бяха тежки слитъци злато с доказана висока степен на чистота. Да се намери подобна стока бе неимоверно трудна задача, заради която Алис изгуби близо седмица на орбита — остави Франк да се бори с усамотението и скуката в хотела. Но ако не друго, поне агенцията им плащаше за апартамента, колкото и да беше занемарен. Повечето останали журналисти, спуснали се като мухи над града, с надеждата да наблюдават как едно доскоро сравнително цивилизовано общество се готви да потъне в хаоса на гражданската война, не можеха да разчитат на подобни удобства.

Докато шефката я нямаше, Франк излезе на няколко пъти от хотела — събираше улична информация и чисто човешки истории. Излизаше предимно нощем, като някакъв кръволок-вампир, който се скита по улиците или дебне подходящи физиономии в баровете, кафетата или по ъглите, като същевременно попива местния колорит. Най-често се отбиваше до един от краищата на големия площад, където се събираха студентски демонстрации, за да засипват с лозунги полицейските кордони. Обикновено оставаше навън цяла нощ прибираше се чак призори и се просваше грохнал от умора в леглото. Но не и тази сутрин.

— Имам лошо предчувствие, младеж — каза му Алис, оглеждаше площада с присвити очи. — Наистина лошо предчувствие. Провери задната врата: не ми се ще да се окажем затворени, когато работата се сговни. На някой в най-скоро време няма да му издържат нервите и тогава… — Тя кимна към огромните плакати, закриващи отсрещната сграда. — Усещаш ли напрежението? Защото взе да отслабва, а това обикновено е лош признак.

От плакатите ги гледаше добродушното бащинско лице на Големия Бил: целостта им се охраняваше от полицията денем и нощем. Въпреки постовете някой бе успял да насочи една летяща камера право в дясното око на мъртвия политик и бе пръснал червена боя върху ириса му — в зловещ намек за онова, което се бе случило с последния законно избран президент.

— Изобщо не си мисля, че нещата могат да се оправят — отвърна Франк. — Но това не са ли само политически ходове? Игра на нерви. Скоро ще видим познатия стар сценарий — ще направят девалвация на долара, ще прокламират обществена програма за стабилизация, някой ще иде в хълмовете и ще се договори с команданте Алфа и животът ще се върне в обичайното си русло. Нали така?

Алис изпъшка.

— Ще ти се. Но ако просветлява, то е защото тези негодници се готвят за нещо сериозно.

— И аз мисля, че намирисва на пожар — кимна Телма, нисичката мургава репортерка на някаква никому неизвестна агенция на Турку, която бе успяла да спечели доверието на Алис, след като раздели с нея запасите си от енергоклетки. Беше се навела над един от триножниците за изстрелване на камери-насекоми. Тук горе все още бе хладно, но лишеният от облаци небосвод обещаваше още един ден във фурната. — Чухте ли за вчерашния инцидент на булевард „Кардинал“?

— Не. Какво е станало? — попита Франк и отпи глътка от блудкавото гадно кафе. Организацията за въдворяване на мира бе спряла водоподаването в целия район още преди няколко дни, с официалната версия водата да не бъде използвана за нуждите на „деструктивни“ елементи. На практика обаче това означаваше „майната ви, имаме по-важна работа“.

— Това е зад центъра за помощ на бездомните на Четвърто западно околовръстно. Кола, натъпкана с взрив. Както и да е, полицията оградила мястото с кордон и арестувала всички. Въпросът е, че избухналата кола била една от тайните полицейски коли — от онези, които използват, за да отвличат нежелани елементи, докато не била разкрита преди седмица от една камера. Единствените пострадали от взрива били нещастниците на опашката пред центъра. Тъкмо бях тръгнала за среща с Иш — това е моят информатор, — когато чух новината, че две ченгета паркирали колата и бързо се отдалечили.

— Брей — въздъхна Франк и отново надигна чашата. — Днес успя ли да пратиш извънпланетно съобщение?

— Странно, че питаш точно това — рече Алис. — Защото някой прекарва всички изображения, който пращам от пощата, през филтрираща програма и цензурира изобличителните изображения. — Погледна строго Франк. — Откъде ти хрумна да се интересуваш?

— Ами просто напоследък не получавам почти никаква поща… — смотолеви той. — Сигурна ли си, че ни цензурират?

— Въобще не се съмнявам. Добре че с Ерик сме уговорили резервен код. Инак едва ли щях да получавам отговори на запитванията си.

Ерик беше главният им редактор.

— Добре де, той какво казва?

— Че е време да си поръчаме билети за връщане — отвърна Алис с напрегната усмивка.

— Ще престанете ли да разговаряте с недомлъвки? По-добре ми кажете какво става! — ядоса се Телма.

— Ченгетата се готвят да трошат глави, но на едро — отвърна Алис и посочи далечния край на площада. — От седмици тенденциозно подхранват напрежението. А сега се изтеглят и позволяват на демонстрантите да се поразвихрят. Ще ги оставят да направят поразии и после ще се нахвърлят върху тях. Или нещо подобно.

Обстановката на Нюпийс — или по-точно в провинциалните столици Редстоун, Самара и Олд Винис Бийч — се влошаваше от около три години, веднага след приключването на последните избори. Нюпийс беше основан (или по-точно заселен принудително от Есхатона) от четири различни групи, разположени в отдалечени райони — объркани бразилски граждани от Рио, безжалостни необразовани диваци от планинските райони на Борнео, още по-шашардисани хамбургски домашари и цялото население на едно заспало крайбрежно калифорнийско градче. Всяка колония бе пльосната в различни краища на главния континент на планетата — източен и сравнително тесен къс земя, който напомняше по форма на Куба, но с дължина близо шест хиляди километра — оборудван със самовъзпроизвеждащи се роботизирани фабрики, наръчници и библиотеки с чертежи, достатъчни, за да се изгради и поддържа технологично ниво, отговарящо на развитието на Земята от края на двайсети век, и с десетметрова диамантена колона с изписани върху нея с яркочервен цвят и сияещи при изгрев-слънце… Трите заповеди на Есхатона.

Остави една такава планета да съзрее и ферментира за период от три столетия: резултатът е федерална система на управление с шест големи провинции, три езика, многолюдна католическа общност и сравнително голяма по размери религиозна група от Последователи на Есхатоновия култ, които влагат свободното си време и натрупания излишък в изграждането на диамантени монолити. Обстановката не беше напълно спокойна, но поне през последните две столетия не бяха избухвали войни.

— Но нали съпротивата е съсредоточена предимно в планините? — попита Франк. — Искам да кажа, те не смятат да нападнат градовете?

— Трябва да го направят, рано или късно — отвърна раздразнено Алис. — Да се търчи из планините не е лесна работа. В града поне лесно можеш да събереш демонстранти. Видя ли възванието за обща стачка?

— Обявиха ли я вече? — Франк повдигна вежди.

Телма изпръхтя презрително:

— Не и ако негодниците от Организацията за въдворяване на мира не постигнат своето.

— Грешите — намеси се намръщената Алис. — Последния път, когато разговарях с Транспортния комитет, Емилио беше абсолютно сигурен, че въпросът ще се реши чрез преговори. Дори не очакваха да се стига до обща стачка — за тях тя е по-голямо зло, отколкото за правителството. Но федералните могат да заявят, че стачката е заплаха за цялостния мир. И тогава нещата лесно ще излязат от контрол. Помнете ми думите — някой със сигурност ще пострада. Още откакто купи изборите, Фридрих Гота, този мръсник, търси някакъв повод да нападне бунтовниците. Чухте ли, че команданте Алфа бил пристигнал в района? Това е лош знак, ако питате за мнението ми. Опитах се да уговоря с него интервю, но…

— Команданте Алфа не съществува — заяви един женски глас откъм стълбището. Франк се обърна и примижа срещу изгряващото слънце. Непознатата се бе качила по сервизните стълби. Въпреки че слънцето светеше право в очите му, той успя да я огледа: леко пухкава блондинка, облечена предизвикателно, както го правеха жените-кореспонденти по време на акция или проститутките вечер в града. Дрехите й изглеждаха така, сякаш са били изпрани и изгладени само преди минути: буквално сияеха от свежест, опрятни като парадното облекло на образцов войник. — Алфа е измислица, дело на психотропната война. Ще видите, че няма такъв човек. Той е само тотем, създаден да вдъхновява народа за съпротива.

— Има ли значение? — попита Алис. Тъкмо разпечатваше поредната летяща камера. — Нали знаете как е с масовите движения — наберат ли скорост, няма спиране. Дори да премахнеш любимия вожд, на негово място ще бъде издигнат друг — стига да са в сила причините за всеобщото недоволство. Времето създава водачите. Започне ли кръговратът от убийства и отмъщения…

— Точно така — кимна одобрително новопристигналата. — И тъкмо това прави играта интересна. Команданте Алфа е само идея. За да се отърват от него, ОВМ ще трябва да направят нещо повече, отколкото да докажат, че не съществува.

— Моля? — Франк се беше заслушал в някакъв далечен шум. Наподобяваше приближаваща се приливна вълна, което беше изключено, тъй като се намираха на стотици километри от океана, а и освен това Нюпийс не разполагаше с луни, които да предизвикват приливи. Той направи няколко гласови записки в електронния бележник. — Коя казахте, че сте вие?

— Не съм казвала. — Жената го гледаше. Изражението й не беше дружелюбно. — Ти си Франк Джонсън, по прякор Носа, ако не греша?

Нещо в поведението й го накара да се напрегне.

— А вие сте?

Тя пренебрегна въпроса.

— А ти си Алис Спенсър, значи ти трябва да си Телма Купър. Трите прасенца, съюзът на военните кореспонденти. Имате късмет, че сте много мързеливи прасенца и сте тук, на покрива, в този исторически момент, когато на улиците бушува неподозиращата тълпа. Ако сте умни прасенца, ще останете тук и няма да се опитвате да напуснете сградата. Успокойте се, наслаждавайте се на фойерверките, пийте си бирата и не правете опити да прекрачите очертаната линия. Ще намина да ви видя по-късно.

Алис стисна Франк за ръката и той едва не извика от болка. Не беше усетил кога е пристъпил към непознатата.

— Коя си ти, ма? — попита ядосано.

Жената пак пренебрегна въпроса и тръгна към стълбището.

— Пак ще се видим — подметна подигравателно през рамо.

Алис най-сетне му пусна ръката, изтича до стълбището и замръзна. После бавно вдигна ръце, разпери пръсти и отстъпи заднешком.

— Какво…

— Недей — прошепна Алис. — Не прави нищо. Току-що ни поставиха под домашен арест.

Франк тръгна към отворената врата на сервизното стълбище.

— Ей, нещастник! Назад! Не чу ли какво нареди шефката?

— По дяволите! — Франк взе да схваща положението.

— Взе ми думите от устата — каза Алис. — Знаеш ли какво? Имам чувството, че те искат да има свидетели.

Франк трепереше.

— Там има ченге…

— Умник си ми ти — прекъсна го Телма засмяно, но и на нейното лице се четеше тревога. — Как е въоръжен?

— По-странното е, че носи синя униформа — обади се Алис. — И автомат. Синьо, по дяволите! — Тя се плесна по челото. — Видя ли, Франк?

— И какво? — попита Франк.

— Тукашните ченгета са облечени в черни дрехи. Сини са униформите на армията.

— Олеле!

Шумотевицата долу нарастваше.

— Това прилича ли ви на демонстрация? — попита Телма.

— Да, и то от големите. — Алис заговори бързо в диктофона си. Правеше го от три седмици: част от подготовката за големия репортаж. — Телефонът ми непрестанно показва съобщението „мрежата е пренатоварена“. Вашите как са?

— Няма смисъл да правим опити да се свържем. — Телма поклати глава. — Това сто на сто е част от плана. Моля се само да оцелеем, за да можем да свършим онова, за което са ни пратили.

Франк извади своя телефон — дисплеят премигваше безпомощно. Зад него се чу тропот и той се обърна и видя, че някой се е изкатерил по стълбите и е паднал на земята. По бетона потече кръв. Беше Фибул, дребосъкът от Сиам, настанен един етаж по-долу. Франк коленичи до него.

— Ей, ти! — Франк вдигна глава, озова се срещу дулото на автомат и замръзна. — Разкарай този чувал с лайна оттук. Покажеш ли си главата на стълбището, ще я пръсна като тиква.

Франк облиза устни, бяха изсъхнали като пергамент. Часовоят отстъпи назад и сервоусилвателите на коленете и лактите му едва доловимо избръмчаха. Дулото на автомата бе изцапано с кръв.

— Нищо не се случило — каза войникът прегракнало. — Ясно?

— Ъъъ… ясно. — Франк премигна, унижен и ядосан, но още повече уплашен. Часовоят заслиза заднешком по стълбите. Франк не помръдна, докато не се скри. Фибул изстена и той клекна и извади пакета за първа помощ.

Към шума от „вълните“ се прибави, далечен равномерен ропот — наподобяваше ритмични удари на барабани и тръби, на маршируващи хора.

— Чакай, ще му помогна! — Телма коленичи до Франк. — Леле, как са го подредили! — Повдигна внимателно единия клепач на Фибул, после и другия. — Зеничният рефлекс е налице, но със сигурност има мозъчно сътресение.

— Оня мръсник го е халосал по главата с дулото на автомата.

— Можеше да е й по-лошо — изсумтя тя. — Помогни ми да го издърпаме на слънце.

От другия край се чу пукот и бръмчене — Алис изстрелваше летящите камери в орбита над площада, настроени така, че да предават панорамна гледка на събитията. Франк си пое дъх с пълни гърди и долови миризмата на кръв, потта от тялото на Телма — изненадващо остра — и мириса на собствения си страх. От площада се вдигаха прашни облаци.

— Успях да намеря един канал — извика Алис през рамо. — Някой от местните предава официално съобщение. Франк, направи ми услуга и го поеми — искам да запишеш всичко и да го резюмираш.

— Разбрано. — Франк пое виртуалната антена и прехвърли сигнала в горния ъгъл на лявото си око, докато наблюдаваше как Телма с опитни движения превързва раната на Фибул. Въпреки уплахата си беше щастлив, че е с тях двете — по-добре, отколкото да е сам на покрива, в стаята или затворен в някоя полицейска кола. Далечният прибой се беше превърнал в приближаващ се рев на човешки гласове. Алис му прехвърли две от изображенията, предавани от нейните „птички“, и той прехвана картината на покрива, проснатия ранен репортер и те тримата край него.

Пренасочи картината от официалния канал към един от ретранслаторите на Алис. Чуваше се фонова военна музика (която по тези места звучеше като класически „хевиметъл“), на екрана се виждаше някакъв надут военен в синя униформа, с гърди, обсипани с ордени и медали, настанен зад бюро. „Във връзка с обявеното извънредно положение Миротворческият комитет уведомява всички законопослушни граждани да си останат по домовете или там, където се намират в момента. В засегнатите от размириците градове — Самара и Редстоун — се въвежда полицейски час, считано от 26:00 часа днес. Всеки, който се намира в района на Голяма Самара и Редстоун Метрополитен, незабавно да се прибере. Забранява се събирането на хора на групи, надвишаващи четирима: при подобни случаи, съгласно Закона за борба с терористичните прояви, миротворческите сили ще прилагат оръжие и ще смятат, че се намират под директна заплаха…“

Телма се надигна.

— Разполагам с извънпланетен канал — каза изплашено. — Готови ли сте да ми помогнете?

— И какво предлагаш да направим? — попита Алис, като извърна очи към нея. Носеше ретранслиращи очила, вместо да използва оптични имплантанти — глупава ретромания според на Франк, — и те хвърляха налудничави разноцветни сенки върху лицето й. — Не чу ли? Наредиха ни да останем тук. Ако се опитаме да предприемем нещо, току-виж ни видели сметката…

— Имам релативистичен канал в багажа — призна Телма; изглеждаше все по-объркана. — В стаята на втория етаж. Да можехме само да заобиколим онзи тип с автомата…

— Имаш собствен релативистичен канал? — попита Франк. В ума му надеждата се бореше с недоверието.

— Да, свързан направо с Турку чрез еднопосочен предавател на Септагон. Не ме питай повече, за да не се налага да те мамя. Проблемът е, че не може да заработи, докато не вляза в пряк контакт с него.

— Какво ти е нужно? — попита Алис, внезапно заинтригувана.

— Просто това нещо да е тук, за да мога да се „здрависам“ с него. Не знаех, че ще ни изолират на покрива, иначе… — Тя кимна едва забележимо към стълбището.

— Колко е голямо? — продължи да я разпитва Алис.

— Мъничко е… на мястото на втората запаметяваща карта в камерата ми. — Събра показалец и палец. — Прилича на най-обикновена приставка с черна опаковка.

— Камерата ти не може ли да предава в реално време? — попита Франк.

— Може, виждала съм я — отвърна вместо Телма Алис. — Чакай да помисля. Имаш релативистичен канал в камерата, за да можеш да избягваш местната цензура, да заснемаш в реално време и да записваш материала право на бюрото на твоя редактор. Това трябва да струва цяло състояние. Добре де, къде точно е тази камера?

— Втори етаж, стая сто и седем. Ъглов прозорец с балкон.

— Хъм. Остави ли отворена балконската врата?

— Мисля, че да… защо?

Алис погледна високия метър парапет на покрива.

— Не смятам да се спускам дотам. Но мога да използвам една от „птичките“. Мисля, че ми остана една с манипулаторна ръка. Стига да успея да извадя картата… Искаш ли да опитам? Готова ли си да ми отпуснеш половината от наличния инфоресурс, ако ти я доставя тук?

— Защо не? Там трябва да са останали към шест терабита. Ще делим поравно.

— Шест терабита… — Франк поклати невярващо глава. Не искаше и да мисли колко е струвало да изтеглиш тези милиграми обвързани квантови точки през безкрайните светлинни години между това място и Турку със субсветлинно звездно платно. Щом се използваха, те губеха стойността си — в процеса на мигновено предаване на информация между пунктове от директно свързано пространство-време връзката помежду им се разрушаваше. Субсветлинните товарни цени стартираха от милион долара на килограм-парсек, бяха безмерно по-скъпи от свръхсветлинните и отнемаха от десетилетия до векове щателно предварително планиране и разполагане на определени места в пространството. Но ако можеха наистина да разчитат на сигурна мигновена връзка чрез междузвездната информационна мрежа…

— Добре, да опитаме — заяви Алис и заровичка в торбата си с фокуси. Извади прозрачен диск, голям колкото дланта й, от който се показваха провиснали повлекла: придаваха му вид на медуза. — Мисля, че това ще ни свърши работа.

— Достатъчно ли е силно? — попита Телма напрегнато. — Защото изпуснем ли я, никога.

— Ще стане — увери я Алис, обърна машинката и я скачи с миниатюрен пропанов резервоар. — Само да го изстрелям и се връщам.

— Аз… — Фибул успя да повдигне ръка. Франк я улови, разкъсван между състраданието и нарастващото желание да се приближи до парапета и да погледне към площада. Шумът на тълпата беше невъобразим. Алис бе престанала да следи своите „птички“ и те се бяха разлетели в различни посоки — Франк получаваше главозамайващ, наклонен на една страна образ от някаква странична уличка, по която море от глави пълзеше бавно към Булеварда на Съединението, и друга, от някакъв съседен покрив, под който по улицата преминаваше колона сивкави бронирани машини…

— Алис! — викна той и се надигна. — Не го изстрелвай!

Алис го погледна разсеяно, изтегли пусковото устройство на триножника и запокити въртящия се диск отвъд парапета.

— Какво? — извика и за един кратък миг Франк все още се надяваше, че всичко ще е наред и че сивите бронирани машини в ъгъла на окото му не означават нищо. Но нещо блесна там и в същия миг картината изчезна. Лазерният лъч, който прескачаше между противоракетната батарея и бойното огледало над сградата на банката, бе невидим с просто око, а бойното огледало със сигурност не можеше да се трогне от репортерски акредитиви или от цената на щъкащите над площада летящи камери. Всичко, на което бе научено, се свеждаше до три понятия — „приятел“, „враг“ и „огън“.

— Залегни! — изкрещя Франк и в същия миг главата на Алис изчезна във фонтан от червена мъгла, придружена от ужасяващ съскащ звук, като гръмнало в микровълнова печка яйце.

Франк сякаш ослепя. В ушите му кънтеше рев — той се огледа и видя, че целият е в кръв — ръцете, коленете, истински океан в сравнение със засъхващата локвичка до Фибул. Гадеше му се и му беше студено; ръката, която го стискаше за китката, не оказваше кой знае каква помощ. Алис в бара на първия етаж. Алис му обяснява фактите от живота, след като е подкупила един правителствен чиновник, и се шегува с апартамента за младоженци, в който са ги настанили. Алис изстрелва летящи камери над града, следи уличното движение, открива горещите точки със съсредоточено изражение…

Отдолу се чуваха викове, писъци и стържене на метал върху бетон. Осъзна, че ги чува от доста време. Алис беше мъртва и той бе останал сам — с някаква непозната репортерка от Турку, изсъхналия басейн и липсата на каквато и да било възможност да си го върне на тия негодници. И без реалновременна връзка.

— Нищо не можеш да направиш — уверяваше го Телма; ръката й бе малка и твърда. Той се отърси от нея и се надигна.

— Зная. — Някой друг го каза с неговия глас. — Исках само… — Гласът му беше пресипнал. Не знаеше какво може да иска този човек, който говореше с неговия глас, пък и имаше ли това някакво значение? Не беше влюбен в Алис, но й вярваше безрезервно, тя беше мозъкът на тази операция, мъдрата глава, която винаги знаеше какво да направи. Това не трябваше да се случва. Главата на мисията не биваше да умира на бойното поле с пръснат по покрива мозък…

— Сниши се — прошепна Телма. — Мисля, че ще започнат всеки момент.

— Какво да започнат? — попита той глупаво.

Над площада се беше възцарила тишина, След това се чу тропотът на отстъпващата тълпа. Имаше и друг звук — барабанене, като от сипещ се проливен дъжд върху бетона, направо от ясното синьо небе, придружен от пресипнал рев. И след това писъци.

— Алис беше права — каза Телма; беше приклекнала до парапета. Лицето й бе плувнало в пот. — Това е сезонът на куршумите.

Под тях, на прашния площад пред правителствените сгради, уличните канали започваха да се пълнят с кръв.

 

 

Докато Франк стигна до момента с клането, Свенгали бе изпил половин бутилка малцово уиски.

— Чудя се как черният ти дроб се справя с това — изсумтя журналистът.

— Той има черва на плъх — обади се завалено Елоиз. — И големи резерви от чернодробна алкохолдехидрогеназа. — Изправи се и се олюля. — Прощавайте, момчета, но нещо не съм в настроение за забавления. Много мило все пак, че ме поканихте, и дано се получи някой друг път, но се опасявам, че тази вечер ще имам кошмари. — Натисна копчето на вратата и потъна в сумрака на сервизния коридор.

Свенгали затвори вратата и поклати глава.

— А аз пък се надявах, че ще си направим тройка. — Наля чашата на Франк, после хвърли бутилката на пода. — И така, войниците избиха демонстрантите. Но какво общо има това с онези типове в бара?

— Има… — Франк преглътна горчива слюнка. — Помниш ли русокосата от покрива? Тя се върна след клането, с войници. И с камерата на Телма. Нареди на Телма да заснеме сцената на площада, след това войниците я повалиха, опряха автомат в главата й и русокосата ми издиктува репортажа. Накара ме да го подпиша с моето име.

— И ти? — Свенгали присви очи. — Това не е ли неетично?

— Също както и да заплашваш заложници с екзекуция. Ти какво щеше да направиш на мое място?

— Хъм. — Клоунът вдигна чашата си и отпи. — И ти изпрати материала…

— Пратих го, да. Но това не ме спаси. — Той млъкна. Нищо на света не можеше да го накара да разкаже какво последва — как го оковаха с белезници; забиха в тялото му игли и вкараха вътре интерфейсни разрушители, за да повредят всичките му имплантанти, после го обърнаха по корем, за да си повръща на воля, простреляха Фибул в слабините и го оставиха да умре от загуба на кръв, а двама войници изнасилиха Телма и накрая й отрязаха гърдите с щиковете си, с което писъците й най-сетне секнаха. От тримата на покрива само агенцията на Франк му бе платила пълна военновременна осигурителна полица.

Но това бе само началото на неописуемия кошмар — пътешествие из наподобяващите клоаки концентрационни лагери на Новата колония, което приключи цели девет месеца по-късно, когато мръсниците сметнаха, че е безпредметно да се плашат от онова, което знае, и че ще спечелят повече, ако вземат откуп за него, отколкото да го оставят да пукне от изтощителна работа.

— Те сигурно си мислеха, че спя с нея — промърмори той замаяно.

— Значи се измъкна? Те ли те пуснаха?

— Не. Пратиха ме в един лагер. В началото дори онези граждани на Нюпийс, които подкрепяха Организацията за въдворяване на мир, не знаеха, че лагерите са предназначени за всички, а не само за войнстващи безработни и политагитатори за правото на земя за всеки. Но рано или късно всеки се озоваваше там — всеки с изключение на войниците и чуждопланетните наемници, които бе наело временното правителство. Те се отличаваха с високотехнологичната си екипировка и ефикасните, бързи действия, като на оня тип в бара. Досущ като него. А освен това… огърлиците.

— Огърлици? — попита Свенгали. — Ти подиграваш ли ми се?

— Не. — Франк потръпна и отпи. — Опиташ ли се да я свалиш, опиташ ли да отидеш някъде, където ти е забранено, дори само да погледнеш тъмничарите накриво… и огърлицата ти отнася главата. — Той неволно си разтърка шията. Никога не би могъл да забрави Преработвателния лагер на администратор Вос, но не можеше да говори за него! — Убиха три хиляди души на онзи площад, представяш ли си? А през следващите три години изтребиха още два милиона в лагерите. И в края на краищата се измъкнаха безпрепятствено. Защото всеки, който знаеше какво са направили, беше изплашен до смърт. А и всичко това се случи много отдавна и много далече. Първото, което направиха, бе да прекъснат релативистичните канали, да поставят под контрол пристигащите свръхсветлинни кораби и да подложат на цензура всички реалновременно входящи и изходящи комуникации от системата. Можеш да емигрираш — те нямат нищо против, — но само със субсветлинни кораби. Емигрантите говорят, но повечето хора не обръщат внимание на събития отпреди десетилетия. Стари новини, като стари вестници — добави той с огорчение. — Когато най-сетне решиха да осребрят застрахователната ми полица, ме депортираха със субсветлинен кораб. Прекарах двайсет години в криогенен сън и когато пристигнах, вече никой не искаше да чуе какво съм преживял.

Трябваше да мине много време, преди да намери сили отново да започне работа в медиите: наложи се да прекара шест месеца в болница, където между другото се научи, че ако вратата е отворена, това означава, че може спокойно да излезе през нея, вместо да чака да дойде тъмничарят и да я заключи. Шест мъчителни месеца, през които се учеше да взема самостоятелни решения. Шест месеца, през които си припомняше какво е да си самостоятелно човешко същество, а не робот от плът и кръв, затворен в приучената към подчинение машина на собственото си тяло.

— Добре де… значи те какво правят? Пътуват насам-натам и завладяват светове? Това е налудничаво. Извини ме, ако те обиждам, но е абсолютно безсмислено някой да се занимава с подобни неща. Да разрушиш свят, това да, но да го завладееш?

— Не е това. — Франк въздъхна. — Всъщност истината е, че не съм сигурен с какво точно се занимават. В лагерите се носеше слухът, че се наричали Усъвършенстваните. Но какво точно значи това… Дявол го взел, там разправяха още какви ли не работи — за промити мозъци и генетично проектирана управляваща раса. Но първото правило на журналистиката е, че не бива да се доверяваш на непроверени източници. Това, което зная със сигурност, е, че този кораб отива на Нюпийс, света, превърнат от тези типове в пъкъл. И че идват от едно място, на име Тонто. Какво ли може да става, за Бога?

— Ти си репортерът тук. — Свенгали го погледна свъсено. — Не смяташ ли, че трябва да разбереш? От това може да излезе хубава история…