Чарлз Строс
Железният изгрев (4)

Безвреден

Наблюдавана от орбита, Земята през двайсет и четвърти век бе планета, изтерзана от технологична цивилизация, носеща белезите на съзрялата трансцендентност. Почти 10 процента от повърхността й беше бетонирана по едно или друго време. Огромни райони изглеждаха като зле съшити късове след неудачно проведено тераформиране. От джунглите южно от Сахара до нетрайните пасища на Аризона беше трудно да се намери някое петънце, останало недокоснато от ръката на технологията.

Човешката цивилизация, някога ограничена в пределите на една-единствена планета, сега се бе разпръснала из цялата Слънчева система. Газовите гиганти във външните покрайнини образуваха причудливи нови индустриални пръстени, а върховете на Килиманджаро и равнините на централна Панама изглеждаха приковани с диамантени нишки, които се издигаха право нагоре и достигаха геосинхронизирана орбита. Някога я наричаха просто Земята, но сега бе Старата Земя, роден свят на човечеството и люлка на цивилизацията. Но този древен свят проявяваше необикновени признаци на динамичност и имаше нетипично младежки вид. През двайсет и четвърти век Старата Земя не беше само роден свят на най-старата човешка цивилизация. Ни най-малко.

Повечето хора обвиняваха за този парадокс Есхатона. Есхатонът — този невероятно мощен изкуствен интелект, продукт на технологичната сингуларност^[1], възникнала спонтанно в квантовите компютърни мрежи в края на двайсет и първи век — никак не харесваше идеята да дели планетата с десет милиарда подложени на фючър-шок^[2] примати. Веднага след като се беше снабдил с божественоподобен разум, той депортира повечето от тях на други планети през пространствени тунели, създадени с помощта на средства, които щяха да са непонятни на земните учени дори след векове. Всъщност така и не бе им останало време да анализират методите му, тъй като непосредствено след това катастрофално събитие повечето земни обитатели бяха изправени пред суровата необходимост да оцелеят в един обезлюден свят. Само стотина години по-късно, когато първите свръхсветлинни кораби, изстреляни от Земята, достигнаха близките звезди, хората откриха най-странния аспект на този процес. Тунелите, прокарани от Есхатона в пространството, водеха и назад във времето с темп година в миналото за всяка измината светлинна година в пространството. Някои от тези подпространствени тунели, както се оказа, достигаха на огромни разстояния. От момента на сингуларността SETI^[3] спътниците бяха започнали да прихващат силни сигнали, докато преди това космосът или мълчеше, или предаваше само човешки гласове.

Към третото столетие след това необхватно събитие земното общество най-сетне бе показало признаци на възстановяване. Разпадналите се коалиции и отбранителни микроикономики, останали след краха на глобалната империя за свободна търговия от двайсет и първи век, се реформираха в децентрализирана мрежа, способна да поддържа високоразвита цивилизация. Хората дори успяха да издържат огромната тежест на няколко проекта за тераформиране. Възникнаха процъфтяващи индустрии, Земята бързо печелеше репутацията на най-големия и открит за търговия център в радиус от сто светлинни години. ООН — наследник на организацията, която някога се бе прочула с беззъбия си бюрократизъм — вече бе приела в редовете си и неетнически общности. Принудена да се самоиздържа, тя скоро стана известна с комерческата си дипломация. Дори най-неотложният проблем на двайсет и втори век, обезлюдяването, последвало сингуларната криза, в голямата си част изглеждаше разрешен. С помощта на евтини средства против остаряване и успешно проведена имиграционна политика броят на населението бе достигнал стабилно равнище, достатъчно, за да се поддържа технологичното развитие на планетата и да се извършват нови проучвания. Казано накратко, това бе време на нарастващ оптимизъм и разрастване — една млада енергична плуралистична цивилизация от различни народности изучаваше границите на звездните си владения и преоткриваше отдавна изгубените си деца.

Нито едно от изброените неща обаче не осигуряваше онзи лек и приятен живот, който Рейчъл Мансур — родена на същата тази планета преди повече от сто години — ценеше най-много.

 

 

— Готова съм за влизане — прошепна тя едва чуто, докато опираше гръб в стената от евтин сив аерогел. Огледа пустия коридор. Миришеше на мухъл. Кирливият изтънял мокет бе покрит с кал, с която автоматичната почистваща система явно не бе в състояние да се справи, дъските под него бяха напукани. — Всички ли заеха позиции?

— Все още сглобяваме част от тежкото оборудване. Постарай се да не го предизвикаш да натисне спусъка поне през първите десет секунди. След това ще сме готови, веднага щом имаш нужда от нас.

— Разбрано. Почвам. — Изведнъж й хрумна колко щеше да е добре, ако бе взела със себе си госпожа Председателката, за да й покаже що за дипломатически развлечения включва ежедневната й работа. Тръсна глава, пое си дъх и почука на вратата. Госпожа Председателката можеше да прочете за всичко това в уютния си кабинет, след като медиите запознаеха обществеността със събитията. За момента това бе задача само за Рейчъл и тя трябваше да съсредоточи 101 процента от вниманието си върху нея.

— Кой е? — избоботи глас зад тънката преграда.

— Полицейски парламентьор. Искали сте да разговаряте с някого.

— Защо чакаш тогава? Нали не си въоръжена? Влизай и се приготви да ме изслушаш. Носиш ли камера?

„Олеле! Шварц беше прав.“

— Готови ли сте вече? — прошепна тя.

— Да. С теб сме — изжужа в ухото й тъничкият гласец на Макдугъл.

Рейчъл хвана дръжката и внимателно я натисна. Вратата се отвори. Тя застана на прага, така че да могат да я разгледат отвътре.

— Мога ли да вляза? — Стараеше се да не обръща внимание на слабото бръмчене на отделилата се от рамото й пчела.

Апартаментът беше едностаен — легло, душ-кабина, миниатюрна кухня, вградена в отсрещната стена. Панорамен прозорец точно срещу вратата показваше безконечно изображение на Юпитер, както би изглеждал от повърхността на Йо. Някога очевидно евтин модул за настаняване на бежанци (по възможност неженени и възрастни), сега апартаментът носеше всички следи от следващите наематели и мебелировката бе захабена, а изтърканият килим бе на петна от стотици полуфабрикатни ястия. Из помещението витаеше сладникавият мирис на развалена храна и долнопробен тютюн. Стаята бе изпълнена с цигарен дим — отвратителна, замърсяваща дробовете марка, доколкото Рейчъл бе в състояние да прецени, макар че се бе отървала от тази привичка преди доста години — заедно с третия си чифт бели дробове.

Ала мъжът, изтегнат на фотьойла в средата на стаята, придаваше допълнителен колорит на царящата бъркотия. Беше висок почти два метра, с телосложение на танк, но освен това несъмнено бе много болен. Косата му беше прошарена с бели кичури, голият му корем се бе издул над панталона му, лицето му бе сбръчкано. Той извъртя фотьойла към нея и се ухили широко.

— Заповядай в двореца ми! — И размаха ръце. Лявата му китка бе омотана с мръсен бинт и от нея до един голям сандък зад фотьойла водеше тънка жица.

— Добре. Влизам — каза тя колкото можеше по-спокойно и пристъпи в стаята.

От сандъка избоботи дрезгав роботизиран глас:

— Остават трийсет и пет минути до взрива. Внимание: засечен е нарушител. Неидентифициран човек, на три метра. Очаквам разрешение за задействане на детонатора.

Рейчъл преглътна. Мъжът във фотьойла, изглежда, не забеляза уплахата й.

— Добре дошла в президентския дворец на Някогашния и Бъдещ цар на Уганда! Как се казваш, сладурче? Ти известна журналистка ли си? За интервю ли дойде?

— Ами… да. — Рейчъл спря насред стаята, на два метра от болния мъж и неговата говореща атомна бомба. — Аз съм Рейчъл. Много хубава бомба имаш — добави предпазливо.

— Внимание: опасно приближаване. Неидентифициран човек на…

— Я млъквай, ма — подвикна мъжът на бомбата и тя млъкна. — Да, хубава е, нали?

— Много. Сам ли я направи? — Пулсът й се ускори. Тя задейства ендокринните имплантанти, за да прекрати потенето на жлезите в дланите си и опитите на стомаха си да скочи през прозореца.

— Moi?^[4] Да ти приличам на оръжеен инженер? Купих я от магазина. — Той се усмихна и в устата му блесна златен зъб. Рейчъл успя да запази самообладание, въпреки че ноздрите й уловиха миризмата на гнило. Мъжът вдигна овързаната си ръка. — Ако умра — бум! Разноските по погребението са включени!

— Колко е голяма? — попита тя.

— О, Много! — Той се ухили още по-широко, поразкрачи се и се почеса по чатала. — Третата степен достига мощност от триста килотона.

Рейчъл имаше чувството, че стомахът й се напълва с лед. Надяваше се, че Макдугъл чува разговора им.

— Доста мангизи си се изръсил значи.

— О, да. — Усмивката му се стопи. — Наложи се да продам всичко. Дори да се откажа от лечението.

— Какво лечение?

Той изведнъж скочи и започна да вика, все едно е на сцена:

— Онова, благодарение на което трябваше да стана Иди Амин! Крал на Шотландия, кръст за храброст, Рицар на Британската империя, Член на Ордена на Британската империя, губернатор на Кибога и кмет на Букаке! Аз съм президентът! Почитай ме и се бой от мен. Вие, лайняни европейци, прекалено дълго потискахте африканските народи — време е за един нов, свободен свят! Аз защитавам ислямските ценности, Африканския триумф и свободата от потисничеството. Но вие не се отнасяте към мен с нужното уважение! Никой не ме слуша, когато му казвам какво трябва да направи. Време е за наказание! — От устата му хвърчеше слюнка. Рейчъл се опита да съкрати незабелязано разстоянието, но бомбата беше нащрек.

— Внимание: скъсяване на дистанцията. Неидентифициран човек с предполагаемо враждебни намерения на…

— Не мърдай — прошепна в ухото й Макдугъл. — Проклетата машина току-що премина в режим на готовност. Ако се приближиш още, без да успееш да го убедиш, че имаш приятелски намерения, може да избухне.

Капка пот се търкулна по лицето на Рейчъл. Тя се усмихна пресилено.

— Много впечатляващо наистина — каза бавно. Над главата му вече кръжаха няколко полицейски пчели, изчакваха възможност за безопасно нападение. Една мисъл се загнезди в съзнанието й: „Трябва да се приближа, но как?“ — Обичам мъжете, които знаят как да впечатляват — опита тя. — А вие, господин президент, сте много впечатляващ.

— Ще се опитам да се приближа още до него — произнесе безгласно. — С какво точно са заредени вашите насекоми?

— Радвам се, че мислите така, млада госпожице — рече Последният крал на Шотландия и отново се почеса по чатала.

— Приапизмът^[5] не беше ли симптом от късния стадий на болестта? — попита тя и облиза пресъхналите си устни.

— Заредени са с много силен серотонинов антагонист, настроен към неговата ретикуларно-активираща система. Десет секунди и е в кома. Важното е да му попречим да даде заповед на бомбата, преди веществото да подейства. А за другия въпрос — да, симптом е.

— Държи се така, сякаш възнамерява да председателства съдебен процес. — Рейчъл се засмя подканящо, докато мислено се подготвяше за следващата стъпка. „Първо спечели доверието му, след това се възползвай от него…“ — Какъв е протоколът за пристъпване към президента, господин президент?

— Трябва да си гола. Голите са ми приятели. Голите не носят оръжие. Чу ли това, бомбо? Голите жени са мои приятелки. Голи кучки! Мои близки приятелки. — Изглеждаше малко поуспокоен, въпреки че една вена все още пулсираше ядно на челото му. — Ще се съблечеш ли, кучко?

— Щом желаете, господин президент. — Рейчъл стисна зъби в измъчено подобие на усмивка, смъкна бавно ципа на якето си и го свали. — Чухте ли? — произнесе безгласно, докато си изуваше панталоните. Изправи се пред него, с пресилена усмивка, опитваше се да изглежда примамлива и подканяща, но можеше само да се надява да не забележи пребледнялата й кожа и сбръчканите й зърна. Подаде мислен сигнал към ендокринните имплантанти за фалшива възбуда — беше готова на всичко, за да попречи на това умопобъркано копеле да предизвика радиоактивен ад и да напусне този свят в компанията на половината жители на града. На всичко, за да се приближи до пусковия механизъм…

— Можеш да пристъпиш към трона — обяви фелдмаршал професор президент доктор Иди Амин Дадаист и с едно решително движение си смъкна панталоните. Пенисът му наистина бе голям и набъбнал, освен това имаше няколко сълзящи рани, като напукан патладжан. — Коленичи пред своя император!

Ръцете му се вдигнаха над главата й. Той докосна с пръсти маншета със задействащия механизъм и се подсмихва самодоволно. Тя коленичи пред него, напрегната.

— Много ме бива с ръцете — предложи услугите си, докато посягаше към слабините му, цялата настръхнала.

— Ами действай тогава — подкани я величествено той. — Не забравяй, като твой президент притежавам власт над живота и смъртта ти.

Рейчъл кимна и го погали леко по члена. Стараеше се да не гледа пулсиращите вени. Наведе се — опитваше се да прецени разстоянието — и преглътна примесена с горчилка жлъчка.

— Мога ли да ви целуна, господин президент? Вие сте много могъщ човек. Ще ви бъде ли приятно? Аз съм ваша вярна поданичка. Ще ми позволите ли да ви целуна по устата?

Фелдмаршалът и професор се понадигна.

— Разбира се — заяви с явен интерес, но същевременно членът му увисна. Тя го погали пак, поизправи се и в лицето я лъхна познатата миризма на гнили зъби.

— Хъм, каква странна миризма — не успя да се сдържи Рейчъл и впи устни в неговите, с търсещ език, пръстите й продължаваха да си играят с омекналия му член. Иди Амин се напрегна, изпъна гръб и тя го стисна за дясната китка. Някакво насекомо прелетя пред погледа й с размахани крилца, тялото на краля се разтресе и върху бедрото й бликна топла императорска сперма. Без да променя позата си, Рейчъл се опита да втъкне езика си колкото се може по-надълбоко в гърлото му, задържала дъх, молеше се той да не получи гърч, докато се извива и подскача под нея. Доживотният президент потръпна няколко пъти, след това очите му се подбелиха и той се отпусна във фотьойла. Тя се изправи, пое си мъчително дъх и се обърна. Плю, в напразен опит да се освободи от миризмата на гнили зъби, преви се и повърна върху краката на диктатора.

След секунди усети нечии силни ръце на раменете си.

— Хайде — рече й Макдугъл. — Ела навън. Всичко е под контрол.

— Контрол… — повтори Рейчъл. В очите й напираха сълзи. — Уф. Свърши ли се?

Стаята беше пълна с голи полицайки: носеха най-различни инструменти и разговаряха по ларингофоните си.

— Бомбеният отряд пристигна и поема случая. Можеш да се отпуснеш. — Без униформа и броня инспектор Макдугъл бе наистина впечатляваща — беше изрисувана с най-невероятната татуировка, която Рейчъл бе виждала: ангелски криле между лопатките и увита около стройната й талия змия. Тя посочи четирите голи жени, които се бяха навели над бомбата с инструменти и неутронови броячи. — Беше ужасно вдъхновяващо, полковник! „Голите жени са мои приятелки“.

Рейчъл поклати глава. Над нея отново прелетя пчела. Не беше от полицейските, навярно я бе пуснал някой от пристигналите журналисти.

— Не съм истински полковник, представям се за такава, когато ме пращат в някоя бананова република. — Тя потрепери. — Трябваше да се приближа достатъчно, за да му запуша устата и да го уловя за ръката. Уф!

— Е, що се отнася до мен, заслужаваш медал. — Макдугъл сведе поглед към фотьойла и поклати глава. — Иска се доста кураж. А бе тия мръсници мъжете какво ли не правят, за да ги пипнат по оная работа.

— Вода — изпъшка Рейчъл; пак й се гадеше.

Някой й подаде бутилка. Тя си изплакна устата, плю на пода и продължи със същото упражнение, докато не изпразни бутилката. Опитваше се да се убеди, че би могло да е и по-лошо. Като например терористът да й отхапе езика. Появи се още една бутилка и тя се опита да измие изцапаното си бедро.

— Трябва ми душ. И антибиотици. Много антибиотици. Колко дълго ще го държи в несвяст ужилването?

— Колко дълго? — повтори учудено Макдугъл, после забеляза хвърчащите насекоми, улови няколко с бързо замахване и почна да ги мачка. — Ние може да сме Засмените шегаджии, но приемаме доста сериозно всякакъв род бомбени заплахи. В съответствие с нашата политика на нулева толерантност към използването на радиоактивни оръжия в ретикуларната система на заподозрения бе въведена смъртоносна доза. В резултат той вече не разполага с такава — ще остане в дълбок сън, докато мозъкът му не се разпадне. — Което, ако се съдеше по потръпващата насън фигура във фотьойла, щеше да стане доста скоро. В Republique et Canton Женева явно не си поплюваха с атентаторите.

Откъм купчината дрехи в краката й долетя писклив сигнал и Рейчъл се наведе и затършува за интерфейсните си пръстени още преди да осъзнае какво прави.

— Да?

— Още не съм приключила с теб! — Ако се съдеше по деспотичния тон, това отново бе госпожа Председателката. Очевидно бе проследила събитията по някой мултиканал и изглежда, бе ужасно разгневена от нещо — навярно от факта, че Рейчъл е останала жива. — Не си мисли, че твоите приятелчета ще успеят да те измъкнат. Казах ревизия, значи ще има ревизия! И не мисли втори път да ми се измъкнеш със същия номер!

— О, я се разкарай! — Рейчъл прекъсна връзката. „По-късно ще се разправям с теб — помисли си. — Да видим каква муха ти е влязла в главата…“ — Помъчи се да овладее обзелия я неочаквано страх. — Инспекторе, ще се погрижите ли да ме откарат у дома? Всеки момент ще припадна.

Засмя се, после бавно се свлече на пода.