Чарлз Строс
Железният изгрев (25)

Безвъзвратно

След като му развързаха ръцете, Франк се облегна назад и размърда едва забележимо пръсти — включи оптичните и звукови имплантанти, за да записва всичко, което се случва. Не смяташе да пропусне нито една сцена, пък дори тя да бе собствената му екзекуция.

Едва не подскочи, когато на ретиновия му визьор се появи флагчето за получена поща, с подател Сряда. Но пазачът не беше забелязал нищо. Никой, изглежда, не бе забелязал. Типични Усъвършенствани войници, смъртоносно опасни и свикнали на безропотно подчинение. Докато четеше съобщението, дланите му се изпотиха. Добре поне, че беше седнал. „Значи невидимият приятел на Сряда ми праща писма? Но трябва да я използва като ретранслационна станция, защото тя единствена от нас разполага с програма, съвместима с тази на станцията“.

Едва сега осъзна колко му липсва инфомрежата. „Ако имаше някакъв начин да изпратя репортажа… Не можем просто да изчезнем, нали?“ Но истината в никакъв случай не беше успокояваща. Междузвездни кораби изчезваха от време на време и ако това беше отвличане, а точно на такова му приличаше — с всичките отвратителни симптоми на тайните операции на Усъвършенстваните, — никой нямаше да позволи да се изниже и думичка.

Пак сигнал. Още поща от Сряда, за него, Рейчъл и Мартин: някакво приложение, нов интерфейсен протокол за имплантантите, за да могат да разговарят с ефира на станцията. Опита се да запази невъзмутимо изражение и мислено кръстоса пръсти, докато разтоварваше програмата.

След това се появиха още хора. Докато ги разглеждаше, Франк усети как в него се пробуждат отдавна забравени спомени. Погледна Сряда, смълчана между двамата си пазачи. Припомни си ярката слънчева светлина на покрива на хотел „Демостен“, дразнещата миризма на газови котлони и кучешки лайна, разнасяна от ветровете в центъра на Самара. Алис, която се извръща към парапета, с камера в ръка. Отново онази жена. Русокосата разрушителка на надежди в деня, когато заваляха куршуми — в деня, когато всичко се промени.

Франк се втренчи в нея.

— Господи! Това си ти…

— Да, дойдох да увелича броя на прасенцата — каза тя и усмивката й се разшири. — Време е да престанем да се срещаме, не мислиш ли?

— По дяволите… — Призля му. Горещата миризма на кръвта на Алис, виковете и писъците на тълпата, куршумите, които ги поваляха. — Ти беше в Самара. На Нюпийс. Коя си ти? — Дори не забеляза, че Сряда следи изненадано разговора им.

— Аз съм U. Порция Хьост от Надзорния секретариат на Четвърто поделение на Министерството на външния контрол, планетарен доминион на Нюпийс. „U“ е съкратено от übermensch или übermadchen, както предпочиташ. — Усмивката й наподобяваше зейнала паст на акула. — В този момент от играта от мен се очаква да ви разкрия зловещите си планове, преди да ви убия. После, ако вярвате на филмите, от стената трябва да изскочи герой със стоманена челюст и да ми даде да се разбера, задето не съм била достатъчно предпазлива. — Тя се изсмя. — Само дето няма никакъв герой със стоманена челюст на шестнайсет светлинни години около станцията. — Тя им намигна игриво. — Няма да ви помогне дори онази нещастница, младшият лейтенант, която все още се спотайва, навярно не без ваша помощ. Защото моите хора съвсем скоро ще я спипат. — Франк неволно заби нокти в дланите си и за миг зрението му се замъгли и сърцето му пропусна няколко удара… а после осъзна, че всъщност Сряда прехвърля софтуерна приставка във виртуалната машина на неговия имплантант.

— Защо ни казвате всичко това? — попита Рейчъл.

— Защото обичам публиката! — Хьост се надигна. — А и скоро всичко ще приключи. — Усмивката й изчезна. — О, допуснах една малка грешка. Ще ви кажа всичко, но нямам намерение да ви убивам. По-късно ще съжалите, че не съм го направила, но няма да го направя. Веднага щом осигурим спомагателно енергозахранване на станцията и изключим всички системи за връзка, пътниците и екипажът ще бъдат прехвърлени тук. Животът няма да е кой знае колко забавен; но ще изкарате още няколко месеца до пристигането на спасителния кораб. Дори ти, Франк. — Отново познатата усмивка. — Край на изправителните лагери. Този път ще получиш VIP обслужване.

Франк мълчеше. „Дявол го взел, все още има връзка!“ Релативистичният канал на станцията продължаваше да функционира. Пакетът, получен от Херман, който и да бе той, представляваше конвертираща протоколите програма. С нарастващо объркване Франк осъзна, че вече не е отрязан от света. Можеше да праща поща. Дори да преточва суровия материал от записващите имплантанти право на Ерик, у дома, а там да правят с него каквото искат. „Ето че ви надиграх, мръсници!“ — помисли си тържествуващо. Скръсти ръце, за да не може никой да види как мести пръстените си и препраща излъчвания материал право в пощенската си кутия на Земята. „Сега съм жива камера!“

 

 

Щефи наблюдаваше записа от екзекуцията на Свенгали в зърнисти монохроматични оттенъци — бе заснета от някоя от безбройните наблюдателни камери и съхранена в паметта на кораба. Системите на мостика бръмчаха монотонно: връщаха се към състоянието си преди Усъвършенстваните да ги лоботомизират.

Беше си мислила, че е ядосана, когато клиентите им внезапно промениха плановете си и отвлякоха кораба, и по-късно, когато се наложи да прекара цяло денонощие затворена в тясното помещение зад гардероба. Но онзи гняв нямаше нищо общо с гнева й сега. Беше я завладяла заслепяваща, неистова ярост, която не можеше да се опише с думи.

Беше работила със Свен почти десет години. В много отношения бяха по-близки дори от семейна двойка — тя, красивото лице за пред публика, и той; скритият отзад кукловод, човекът, който смазва зъбчатите колела на безпогрешната машина. Свен я беше открил, когато все още бе пъпчива тийнейджърка, поела на еднопосочно пътешествие към една затънтена колония, беше забелязал твърдата метална сърцевина под ръждясалото й покритие и я бе излъскал до ослепителен блясък. През първите години тя го боготвореше — преди да съзрее и да го види такъв, какъвто бе в действителност; връзката им не беше физическа, макар тогава да клонеше към такава. Беше партньорство, основаващо се на взаимна нужда и уважение, на споделена кръв. И сега, когато бяха на път да направят най-страхотния си удар…

— Ще те открия и ще те накарам да съжаляваш, че не си се самоубил — закани се тя на лицето от екрана. — А после… — веждите й се сключиха, — после ще… „Какво ще направя?“ Затвори очи и се помъчи да изтика огнената топка на гнева си в някое ъгълче на съзнанието, откъдето да я извади на бял свят, когато й потрябва. „Сега откъде да започна?“ Разполагаше с кода за тяхната банкова сметка. Знаеше още няколко кода, с които се бе сдобила на различни места. Двамата със Свен бяха подготвили тази задача изключително внимателно, бяха взели предвид всички възможни последствия. Сега ключовете за вратите към спасението бяха у нея. А това значеше нещо, нали? Щом онези така наречени земни дипломати нямаха представа коя е в действителност, оставаше само да си оправи сметките с Усъвършенстваните.

„Ако зная как да ги извадя от играта, ще мога отново да стана лейтенант Щефи Грейс и никой няма и да заподозре, че съм била нещо друго. Или бих могла да потърся третия код, този за достъп към московския дипломатически канал“. Изведнъж на лицето й разцъфна хищна усмивка. „Да видим дали ще им хареса, когато подкопая плановете им“. Изправи се и нареди:

— Корабни системи, искам пълна налична информация за станцията. Дай на четвърти прозорец точен план на станцията. Имаш ли връзка с външните камери в товарния док? Имаш ли връзка с комуникационната мрежа на станцията? Добре. Приеми нови разпореждания. Активираща парола — „Розова пъпка“.

 

 

— Значи ще ни изоставите — каза отпаднало Сряда и понечи да пристъпи към бюрото, но един от пазачите вдигна оръжие и тя застина. Погледна към Франк и закърши ръце. Той повдигна въпросително вежди. „Какво мога да направя? — помисли си със свито сърце. — Защо си се предала?“

— Няма да останете дълго сами — обеща Хьост. — Моят кораб се е насочил към дома със съобщение, което е твърде поверително, за да го пратя по обикновените канали. Докато го няма, „Романов“ може да изпълни още една малка задача. Трябва да почистя след моя предшественик U. Ваневар Скот, който си беше въобразил, че е по-голям от номера на обувките си. — Отново подигравателна усмивка. Франк неволно премести поглед към Сряда. Изглеждаше изплашена, но не сваляше поглед от Хьост. Премигващият индикатор в лявото му око му напомняше, че всичко, което вижда, се записва — че всяка чута дума се разлага на битове, обвързва се с кубитове интерфейс някъде в магичния свят на релативистичния канал, чийто оттатъшен край преточва информацията право в пощенската кутия на Ерик. „Да видим дали ще можем да го превърнем във водеща новина“ — помисли той. Страхът му постепенно се превръщаше в триумф.

— Скот беше решил да си направи свой собствен малък Директорат — продължаваше тя, очевидно в неведение за истинските размери на така жадуваната аудитория. — Нуждаел се е първо от лост. За този лост набелязал изостаналия, пасторален свят Москва. Осигурил си необходимото финансиране и разрешение да действа там, като предложил на Директората нов начин за създаването на оръжия, забранени от Врага — вие го наричате Есхатон, — а именно хроноунищожители. Москва била избрана за изпитателен полигон — затънтено местенце, на което никой не би могъл да потърси нарушаващи причинността оръжия. В действителност той мечтаел да стане диктатор на няколко планети и Москва щяла да е инструментът за тяхното завоюване — а също и негова застраховка срещу гнева на Върховния директорат. Но проявил немарливост. Марионетизирал половината членове на московското висше военно командване — голяма фирма, но без особена власт — и поставил под властта си групата за междузвездно сдържане. След това обаче решил да ускори изпитанията на новото оръжие, което вече бил обещал на Директората, и да го използва за своите цели, вместо първоначалните бавни и несигурни атомни разрушители.

Сряда попиваше всяка дума.

— Искаш да кажеш, че избухването на свръхновата се дължи на някакви шибани военни изпитания?

— Ами да. При това непозволени изпитания! — Хьост сви замислено устни, бръкна в джоба си, извади малко ключе и го сложи на бюрото до пистолета. — Всички правим грешки. В случая със Скот това е била последната му грешка — след нея моят шеф ме натовари със задачата да преустановя дейността му и да оправя, доколкото е възможно, положението. Това беше, преди да копираме съзнанието му и да открием някои неприятни странични подробности относно предателската му дейност. Твоята находка — тя посочи Сряда с пръст — е една от тези странични подробности. Имиграционни рекорди за движението на агентурата на Скот към и от Москва. Плюс подробности за оръжейните изпитания и цялостния проект. Не е нещо, което бихме могли да си позволим да се въргаля без надзор. Това е сериозна политическа бомба със закъснител.

— Има и още, нали? — попита Франк. Изглеждаше като хипнотизиран.

— Не, няма! — Хьост го погледна любопитно, сякаш се чудеше защо е толкова заинтригуван от абстрактни въпроси, когато би трябвало да трепери за собствената си кожа. — Там някъде се носят четири бомбардировача — тя махна с ръка нагоре. — Според официалната версия са насочени към Нови Дрезден. Това си мислят и московските дипломати.

— Но тогава той…

— Млъквай! — Хьост се намръщи и почука ключето с пръст. — Та както казах, трябваше да са насочени към Нови Дрезден. Това според официалния стратегически план. И в представите на московските дипломати. Но когато излетят, бомбардировачите са невидими. А нашият шибан задник Übermensch Ваневар Скот се оказа голям хитрец. Докато марионетизирал московското министерство на отбраната, първата група, която уцелил, била службата за управление на възпиращия флот, включително екипажа на един от бомбардировачите — говоря за този, който сега отказва да отговаря на изпратените съобщения. Скот планирал измяната си поне десет години, преди тукашната звезда да се превърне в свръхнова — един от онези шибани бомбардировачи сега се носи към Нюпийс, нашата регионална столица, която е почти на същото разстояние от Москва, колкото и Нови Дрезден. Малцина Усъвършенствани го знаят — добави тя. — И моят началник държи нещата да останат така.

— Да не искаш да кажеш — надигна се Франк, — че цялата тази история с Нови Дрезден и с убийството на посланиците…

— Нямам нищо общо с убийствата на дипломатите — спря го тя. — Такъв е бил планът на Скот. Казах ви, че накрая е станал небрежен, нали? Когато нещата се объркали, а Москва била изпепелена, започнал отчаяно да си прикрива следите. Тогава потърсил и платил на един изключително професионален убиец — същия, когото познавате под името Свенгали. — Изведнъж на лицето й се изписа неимоверна умора. — Което вероятно е причината да се озовете на борда на „Романов“. — Тя кимна към Рейчъл, която я гледаше с непроницаемо изражение. — Излишно е да ви казвам, че няма нужда да се безпокоите за Свенгали.

— Трябва ли да повярвам, че цялата тази операция е замислена и осъществена от един-единствен човек? — попита Рейчъл с нисък, овладян глас.

— Точно така. — За миг Хьост изглеждаше ужасно състарена. — Не го подценявайте — U. Скот беше един от най-изтъкнатите служители в министерството на външната сигурност. С други думи, службата за външно разузнаване. Освен това е подготвял преврат. Възнамерявал е да постави под свой контрол Москва и да използва бомбардировачите, за да притисне до стената Нови Дрезден с помощта на търговска война. Вече е бил започнал да се внедрява в дрезденското външно министерство — без наше разрешение. Ако беше успял, щеше да разполага с две планети, основата на неговата малка империя. — Погледна Франк. — Зная какво си мислиш за нас. Независимо от представите ти за нашата идеология обаче, ние не сме нито безумци, нито самоубийци. Една от целите на Директората на Усъвършенстваните е да направи междузвездната война ако не немислима, то поне невъзможна. Скот трябваше да бъде премахнат.

„Говори така, сякаш се опитва да убеди самата себе си“ — осъзна Франк и надеждите му помръкнаха. Беше се надявал на триумфални саморазкрития, на признание за минали и предстоящи злодейства. „Но не и това! — помисли си отчаяно. — Ако Ерик реши да го пусне в новините, това ще е най-добрата реклама, която са получавали Усъвършенстваните!“ Колкото и да се опитваше, не можеше да открие никакви пукнатини в изградената от нея теза. Дори освобождаването на затворниците в откраднатия диамант на Хьост — скъп и трудоемък процес — едва ли щеше да промени с нещо крайното впечатление.

Тя въздъхна и продължи:

— За щастие Скот попрекалил с натиска. На Нюпийс има няколко хиляди юбери, да не говорим за обикновените хора, за които вероятно повече ще се безпокоите вие. Броят ни е ужасно малък, а сме разхвърляни на огромно разстояние — ако се наложи да евакуираме тази планета, ще изгубим половин век упорит труд. Няма никакъв начин да убедим всички московски дипломати да прекратят атаката на бомбардировачите, дори да им съобщим, цялата истина, Това не значи ли нищо за вас?

Франк кимна замаяно, огледа се и видя, че и другите са също толкова смаяни. Усъвършенстваните войници бяха все така напрегнати. Разкривеното лице на русия тип, облегнат на стената зад Сряда, бе достатъчно красноречиво. Тя им бе показала новите дрехи на диктатора и разкритието й бе точно толкова потресаващо за тях, колкото и за пленниците. Заплахата от революция на Нюпийс, мрежата от интриги и убийства, оплела няколко планети, се оказа дело на един-единствен интригант, на геноциден мегаломаниак, срещу когото водеха отчаяна борба Хьост и хората й…

— За анулиращия код са нужни най-малко два ключа. Вече имам единия. — Тя се пресегна и отново почука по ключето. — Има релативистичен канал, свързан с контролната отбранителна мрежа ТИЛИГЕНТ — изоставили са я, когато евакуирали станцията, но не е изключена. Накарах Зурш и Андерс да открият шифроключа на управителя на станцията и да го занесат там. Хардуерно разпознаване, както сами виждате, нужен е само ключът. Никой не прекъсва релативистичен канал, това е твърде скъпо удоволствие, за да се лишаваш от него. Нямате представа колко трудно ни беше да се доберем до този шифроключ — трябваше да го вземем от посланика на Нюпийс. Не е необходимо да ви обяснявам подробностите. Със станционния управител беше много по-лесно — глупакът го бе забравил в кабинета си. — Тя повдигна рамене. — Долу, в комуникационния център, дипломатическите канали все още са запазени. И най-вече онзи, който е свързан с военната мрежа ТИЛИГЕНТ.

Сигнал. Нова поща. „Не сега“ — помисли си раздразнено Франк, но премигна, за да надзърне в нея. Подател: Сряда. „СЪЖАЛЯВАМ. ТРЯБВА“. „Ха! Това пък какво означава?“ — Той погледна към нея.

— Какво…

— Добре, разбрахме, че ти трябва касетката — прекъсна монолога Сряда. — Но какво ще стане с нас?

— Ще я унищожа пред вас. — Хьост кимна на франк. — Ти ще си свидетел. Досущ като предния път, но без неприятните последици. Всъщност и тогава не бяха по мое желание. — Тя погледна Рейчъл. — Смятам да изпратя анулиращи кодове на бомбардировачите, като използвам пулта на станционния управител. После „Романов“ ще иде да прибере екипажите. Вие ще чакате тук, на станцията, докато пристигне спасителният кораб от Тонто, за да ви прибере. Малко ще ви е студеничко, но… А след това… — Тя поклати глава. — Вече не сте в моята сфера.

— Дипломатически имунитет — каза пресипнало Рейчъл.

— Ще се заяждаме ли сега? Когато става въпрос за живота и смъртта на няколкостотин милиона невинни? — Хьост я погледна с присвити очи. — Мисля, че не.

— Може ли да видя ключа? — Сряда пристъпи към бюрото.

— Разбира се. — Хьост го вдигна и го завъртя бавно между палеца и показалеца си, очевидно се наслаждаваше на ефекта. — А сега, Сряда, ще бъдеш ли така добра да ми дадеш касетката?

Светлините премигнаха.

Хьост замръзна, после замислено каза:

— Матилде. От известно време не сме се чували с Джоана. А също, и със Степан и Роман, като стана дума. Искам да събереш хората — не ти, Франц, ти ще останеш при мен — и да решиш въпроса с липсващата лейтенантка. След това провери какво е станало с Джоана и момчетата. Едва ли нещо добро, предполагам.

— Слушам. — Матилде незабавно тръгна към вратата, като по пътя дръпна въоръжения пазач за ръкава. — Хайде, отиваме на лов.

Светлините премигнаха отново.

— Какво ли е намислила? — попита, високо Франк.

 

 

Докато крачеше към тунела на дока, Щефи тихичко си подсвиркваше. Часовникът пред лявото й око продължаваше да отброява: осемдесет и две, осемдесет и една, осемдесет… Когато броячът наближи последната минута, тя затича.

Огромните пасажерски лайнери не бяха конструирани да се разкачват по случайност от огромните заселени космически станции — това ставаше чрез внимателно подготвена, изпълнявана стъпка по стъпка процедура под постоянното наблюдение на пристанищните власти и екипажа на мостика. Херметизирани предпазни скоби държаха „Романов“ прикрепен неподвижно на док, маркучи, ръкави и тръби го свързваха с животоподдържащата система на Нюфи, хиляди тонове сила, които можеха да бъдат освободени само след контролирана разхерметизация на прикрепящите пръстени. Но преди последната евакуация Нюфи бе програмиран за разкачване без намесата и контрола на пристанищните власти и Щефи, като единствен офицер на борда, бе узурпирала контрола над „Романов“ и неговите животоподдържащи системи. Беше въвела разпорежданията си в таблото на мостика и нямаше никакво намерение да остане тук, когато часовникът стигне цифрата „нула“ и изпълнението на програмата започне.

Вече виждаше главната товарна рампа: тунелът се издигаше плавно нагоре, за да се изравни с площадката на дока, ширнала се зад отворената херметична врата. Щефи затича. Четиридесети седем… четиридесет и шест… Скоро стигна до аварийния шлюз, завъртя валчестата дръжка и пристъпи в ротационната камера, след това хлопна люка зад себе си и продължи навътре, към сенките покрай големите врати на станцията.

„Прекалено съм близо“ — помисли си, докато си слагаше очилата за нощно виждане. Мъждиво осветеният док бе лабиринт от сенки и зловещо проблясващи осветени петна. Издължена линия фосфоресцираща светлина водеше настрани от тунела, към вратата за главния митнически пост — топлинна следа от пътниците, които Усъвършенстваните бяха свалили на станцията. Но не се виждаше никой. „Грешка“ — рече си Щефи, докато се отдалечаваше от шлюза: ориентираше се по една от гигантските подпори на станцията, твърдо решена да изпълни втората част от плана си.

Нещо я забърса по лявата ръка, досущ като при разминаване с невнимателен минувач в тълпа, тъкмо когато топлинният й индикатор светна и визьорът й очерта току-що отворила се врата. Щефи реагира инстинктивно и автоматът й проговори с познатия си пресипнал глас. Балистичните трасета на куршумите описаха странна крива под въздействието на кориолисовите сили, после куршумите направиха автокорекция, за да компенсират променената центробежна сила. Още един куршум профуча наблизо, там, където само преди секунда бе главата й, и в същия миг нападателят отсреща рухна. Щефи хукна към кулата… но нещо не беше наред. Когато посегна за нов пълнител, рамото й изпука.

— По дяволите! — тя се шмугна през вратата, задъхваше се в леденостудения въздух. Едва сега почувства болката: заливаше я на вълни и тя почти изгуби съзнание. Лявата й ръка лепнеше. Щефи сложи автомата на пода и измъкна с дясната си ръка един от превързочните гел-пакети, които й бе изработила възпроизвеждащата машина. — Това е само повърхностна рана — повтаряше си със стиснати зъби. — Само повърхностна…

Гел-пакетът покри раната и болката бързо започна да намалява. „Не бива да оставам тук, ще ме проследят по топлинната следа — помисли си тя. — А и освен това…“

Две, едно, нула — часовникът престава да отброява. Откъм вратите на дока долетя оглушителен шум, като От милион кипнали едновременно чайници. Щефи потръпна, тъпанчетата й изпукаха веднъж, втори път — след това със страхотен трясък херметичните врати се хлопнаха на мястото, където ръкавът на „Романов“ току-що се бе отдръпнал.

„Сега вече ви спипах, мръсници! — Помисли тя доволно, въпреки че все още я болеше. — Дано само плановете на станцията да са верни“.

 

 

Подът едва доловимо се разтресе и Хьост се обърна към Франц:

— Всички пътници са в залата за митническа проверка. Защо не идеш…

Франк не откъсваше поглед от Сряда.

— Какво…

Сряда извади от джоба си малък цилиндър и го подаде на Хьост.

— Споделяй и се наслаждавай. — В гласа й се долавяше гняв и още нещо, което приличаше на триумф и което накара Франк да се хвърли на пода и да закрие очи в момента, в който тя метна цилиндъра на бюрото…

Лумна ослепително сияние, последва трясък.

Когато горещата влажна вълна го заля, Сряда вече бе почти до вратата. Пяната се втвърдяваше почти веднага, аерогелова пяна, превръщаща се във фина мрежа с остри като бръснач краища. Някой кашляше сподавено. Пазачът до вратата се гмурна в мрежата в отчаян опит да освободи Хьост, полузадушен от изпаренията на гигантската гъба, израсла от флакона за обуздаване на разбунтували се тълпи.

Франк се преобърна по гръб после се превъртя пак, улавяше отделни картини от настъпилия хаос. Някой префуча пред очите му в замъглено движение. Неясни сенки в периферията на полезрението му се препъваха и падаха. Чу се писък и секна, заглушен от клокочене и ритмичен тътнеж на автомат — куршумите се забиваха в касата на вратата. Синкавата пяна изпълваше стаята, запречи вратата и започна да засъхва на лепкави бодливи буци.

Той спря да се търкаля и си пое дъх. „Жив ли съм?“

— Сряда! — опита се да извика.

— Спести си дъха — изстена Мартин до него.

— Ей, Франк. Помогни ми — обади се Рейчъл. „Какво е станало?“ — зачуди се той и се надигна. Очакваше някой да завре в лицето му автомат.

— Трябва да я махнем оттук! — Рейчъл бе навлязла смело в джунглата от засъхваща пяна и я разсичаше с нож с пластично острие — бе го сглобила като по чудо от реверите на сакото си. — Още малко и ще се задуши, ако тази пяна не започне да се топи сама!

Другият Усъвършенстван лежеше проснат на пода, сякаш покосен от невидимо, но снабдено с оптичен прицел торнадо. Изплашеният — предателят с диаманта — се бе облегнал на стената, очите му шареха из стаята. Кой знае защо, сега изглеждаше почти спокоен.

— Ей — подвикна му Франк. — Ела да ни помогнеш.

— Не. — Онзи поклати глава. — Нека се задуши.

— Какво? Защо?!

Франк се наведе над поваления пазач и почна да го претърсва за нож или нещо, с което да помогне на Рейчъл. Мартин все още беше зашеметен и тръскаше глава като замаян боксьор. Пазачът се размърда — идваше в съзнание.

— Някой да има скоч? — извика Франк.

— Аз имам — обади се мъжът, който го бе накарал да глътне диаманта, замря, когато Рейчъл го изгледа строго, после извади от джоба си лепенка, пристъпи към пазача и усука ръцете му, след това повтори същата процедура с глезените. — По-добре ще е да оставите Порция да умре — добави бавно, втренчил поглед в Рейчъл, която се опитваше да разреже втвърдената мрежа. — Избила е повече хора, отколкото можете да си представите.

— И каква ще съм аз, ако я зарежа така? — изпъшка Рейчъл, без да спира да сече с ножа.

— Тя е… — Франц млъкна, защото Рейчъл се изправи и завъртя глава. Едва сега забеляза, че краищата на синкавата пяна са започнали да почервеняват.

— Какво ще правим сега, по дяволите?

— Ние ли… — Русокосият се поколеба. — Порция ви излъга — продължи той. — Лъжите са в кръвта й. Не зная дали онова, което каза одеве, е вярно, но малката се измъкна и ако успее да се добере до комуникационната зала, където е обезопасената връзка с бомбардировачите, може да унищожи цяла планета. Ключът е у нея. По-важното сега е да се справим с още дванайсет Усъвършенствани войници. Повечето охраняват пътниците, но поне двама ще са на резервния мостик. Освен ако Порция не е била права и изчезналият офицер… — Той млъкна.

— Говори де! — подкани го Франк. — Какво има?

— Порция е пратила втория ключ в комуникационното. Сряда също тръгна натам — тя не е глупачка и сигурно е намислила нещо, а Порция почти й призна, че е виновна за смъртта на семейството й. — За един кратък миг русокосият изглеждаше така, сякаш някой ходи върху гроба му. — Какво ли е намислила?

— Ох, мамка му! — Мартин се надигна. — Трябва да идем в комуникационното. Франц, ще убедиш ли пазачите да ни пуснат?

— Мога да опитам. — Той втренчи поглед в Мартин. — Мога ли да разчитам на политическо убежище, ако го поискам официално? Освен това да ми помогнете да се сдобия с тяло, в което да прехвърля едно съзнание от диаманта, който е у него? — Той кимна към Франк.

— Значи искаш… ясно. Добре. Мисля, че ще успея да ти уредя убежище. Усъвършенстваните не могат да те заплашват, ако си на Земята. Доста време след този случай ще им бъде забранено да се появяват там.

Рейчъл стоеше задъхана, със зачервено лице, насред разтрошената пяна.

— Имам военни имплантанти — каза с измъчена усмивка. — Дано системите на комуникационния център са изключени…

— Защо? — попита със зла усмивка Франк. — За да не бъдат свидетели на ексцесиите, извършени от нея?

— Всъщност да — отвърна Франц някак незаинтересовано. — Комуникационният център обаче сигурно функционира. Заради евакуацията. — Той огледа купчината засъхнала пяна, преграждаща пътя към вратата, през която бе избягала Сряда. — Телеметрични показатели по времена процедурата на разкачване, възможности за бъдещи посещения на кораби — като „Романов“, — такива неща.

— Знаем ли къде е центърът? — попита Франк.

— Доколкото ни е известно, единственият познавач на станцията в момента се отдалечава на бегом от нас и държи в себе си един от двата ключа, необходими за унищожаването на Нюпийс. — Франц предпазливо пипна един сталагмит от пяна, потръпна и отдръпна ръката си — дланта му беше станала червена. — Май ще трябва да потърсим обиколен път.

— Прати й съобщение — предложи Франк на Рейчъл.

Тя го погледна замислено.

— Още не. Но тя ни прехвърли някакъв местен протокол за връзка…

Той завъртя пръстените.

— Ами да, има и онлайн карта. Следвай жълтия павиран път… — На лицето му се изписа безпокойство. — Надявам се, че Сряда ще се справи.

 

 

Комуникационният център на станцията бе просторно полукръгло помещение няколко нива под кабинета на директора. Две бюра с формата на подкова осигуряваха работно място за по три кресла, половината от стената отсреща бе заета от системна диаграма, изобразяваща мрежата от ретранслационни постове на московските вътресистемни релативистични канали. Всъщност „вътресистемни“ едва ли беше най-точният израз — Нюфи и някои от останалите станции се намираха на светлинни години извън Оортовия облак на системата. В други цветове бяха маркирани междузвездните канали, които се проточваха през безбрежната шир на космоса към съседните светове. Всъщност контролният център не бе нищо повече от бутафорно съоръжение, защото истинската работа се вършеше в изолираната от околния свят и заключена сървърна стая един етаж по-долу. Но хората винаги са си падали по външните прояви на управление и контрол и от този нервен център можеха да се изпращат мигновени съобщения през космическото пространство, запитвания до родния свят, дори заповеди до отбранителната мрежа ТИЛИГЕНТ.

Плоската стена срещу вдлъбнатата системна карта бе изработена от подсилено с диамант стъкло — зад неговите три слоя цареше смразяващ вакуум. Половината от черното небе зад прозореца бе заето от червено-виолетов пръстен от дим.

При евакуацията на станцията помещението бе оставено в пълен ред. Черен като пустинна нощ и студен като хладилна камера, прахът бавно се бе наслоил върху работните станции и папките с документация. С времето димният пръстен бе нараствал, приближил се беше до станцията. А след това хората се бяха върнали. Първо се появиха двама войници, смълчани и смирени пред картината на безбрежната пустош — а после дойде и смъртта, бърза и безмилостна.

Просната върху вентилационния отвор над помещението, Сряда го разглеждаше през решетката, стиснала в ръка третия и последен флакон. Този не приличаше на другите два и това я безпокоеше — защото там долу имаше някаква жена, която й се струваше смътно позната. Но не беше никак лесно да я разгледа добре през мрежата…

„Негодници! Вие убихте семейството ми!“ Спомни си за Джерм, който вечно я дразнеше, за баща си, с неизменно разтревожено лице, на изплашената си майка. Обич и гняв, мъка и болка от загубата. Надзърна пак през решетката и видя, че жената при пулта се е облегнала назад. „Те са Усъвършенствани“. Знаеше достатъчно за тях от Франк, за да не храни никакви илюзии. Спомни си подигравателната усмивка на Порция и очите й се напълниха с яростни сълзи. „Ох, ще съжалявате за това!“

Въпреки че беше рисковано, включи за миг светлината на пръстените, за да огледа долния край на флакона. Активиращият бутон бе изрисуван с някакви цифри и самият флакон изглеждаше различен. „Дали е като предишните?“ Едва ли щеше да е зареден с взривно вещество — това би било истинско безумие на космическа станция, но пък всичко е възможно на този свят. Така че тя програмира якето си за неочаквана атака, нахлузи си качулката и дръпна панталоните върху обувките. Електронна поща: „ХЕРМАН, КАКВО Е ТОВА?“ — „Хайде, отговори де“. — Пръстите й бяха вкочанени от студ.

Сигнал. „ГРАНАТА ТИП-20, ЗАДЕЙСТВА СЕ ПРИ УДАР. РАДИУС НА ЗАШЕМЕТЯВАНЕ — ПЕТ МЕТРА. СМЪРТОНОСЕН РАДИУС — ДВА МЕТРА. МИНИМАЛЕН ЕЛЕКТРОМАГНИТЕН ИМПУЛС, МАКСИМАЛНИ ПОРАЖЕНИЯ НА ТЪКАНИТЕ. ПРИБАВЯМ НАРЪЧНИК ЗА УПОТРЕБА. КАКВО СМЯТАШ ДА ПРАВИШ С НЕЯ?“

Отговор: „ДА ГИ НАКАРАМ ДА ПЛАТЯТ ЗА МАМА, ТАТЕ И ДЖЕРМ“.

Жената долу вдигна глава и Сряда замръзна.

— По-добре слез тук. Веднага — извика й Щефи. Дулото, насочено към Сряда, беше като тъмен кладенец. — И без глупости.

— Мамка му — промърмори едва чуто Сряда. — Ти ли си, Щефи?

— Брей, каква среща. Здрасти, вундеркиндче. — Оръжието не помръдна. — Казах да слезеш долу веднага. Това е заповед!

— Идвам де. — Нещо й подсказваше, че гранатата ще е безполезна. Сряда събра крака и изрита решетката. Пъхна се в отвора и скочи долу — гравитацията бе слаба и имаше чувството, че измина цяла вечност, преди да стъпи на пода. — Сериозно ли щеше да ме гръмнеш?

— Ами да — отвърна Щефи. Очите й бяха някак пусти. Гласът й също.

Сряда сви рамене и протегна ръка.

— Виж. Донесох един от ключовете.

— Ключ значи. — Щефи й посочи едно от креслата. — А знаеш ли за какво е този ключ?

— Знам — ухили се ядосано Сряда. — За московската отбранителна мрежа.

Сигнал. „ПОЩА ОТ ХЕРМАН: СРЯДА, ОПАСНОСТ, СЛУШАЙ РЕЙЧЪЛ“.

„Какво?“ Тя плъзна поглед по пулта. Отгоре имаше няколко отвора за шифроключове.

— Позна. — Щефи не сваляше оръжието от нея. — Пъхни ключа в отвора.

— А?

— Казах да пъхнеш ключа в отвора. Иначе ще го направя аз, през трупа ти.

— Добре де, добре, не ме плаши. — Сряда се наведе, пъхна ключа, който бе взела от бюрото пред Хьост, и неволно потрепери. — Извинявай, ама ми е студено. — И си закопча якето догоре.

— За какво според теб са тези ключове? — попита любезно Щефи.

— А? С тях се нарежда на бомбардировачите да атакуват или да се приберат. — Сряда поклати глава. — Това току-що ми го обясниха. Онази жена, водачката на Усъвършенстваните… — Тя млъкна, завладяна от страх и отвращение.

— Продължавай де — подкани я Щефи уморено. Сряда едва сега забеляза кървавото петно на лявата й ръка.

— Те са ни лъгали — каза Сряда. — Нещата не са така. Бомбардировачите не са насочени само към Нови Дрезден, някои от тях летят към един от световете на Усъвършенстваните. Групата, която превзе кораба, се опитва да ги спре.

— Интересно. — На лицето на Щефи се изписа болка. Тя вдигна лявата си ръка и Сряда видя в шепата й два ключа. — Вземи ги и ги пъхни в отвори „четири“ и „шест“ на таблото.

— Какво?! — Сряда я гледаше смаяно.

— Направи го! — викна Щефи. Дулото на автомата помръдна нетърпеливо.

— Добре, добре… — Сряда взе единия ключ, съвсем бавно, за да не предизвика нежелани реакции. Пъхна го в отвора и над него светна индикатор. Изведнъж цялото табло се озари в светлини. — Леле-мале!

— Точно така: леле-мале — засмя се кисело Щефи. — Харесваш ли Усъвършенстваните, Щефи?

— Знаеш отговора.

Поща от Рейчъл: „СРЯДА. КАКВО СТАВА?“

— А сега повтори процедурата и с втория ключ.

— Добре. — Сряда взе ключа и го пъхна в свободния отвор; усещаше ударите на сърцето си. „Свърши се“ — помисли си, но неизвестно защо имаше усещането, че пред нея се разкриват някакви нови, непознати досега хоризонти. Изпълваше я сила. Струваше й се съвсем естествено, въпреки че през целия си живот бе изпитвала само отчайващо безсилие. Обърна се и погледна Щефи — стара и уморена. Оръжието й вече нямаше никакво значение. — Нещо против да ми кажеш какво си намислила?

— Ти какво смяташ? — попита Щефи. — Те убиха Свен, малката. Свен ми беше партньор. — Лицето й се разкриви от гняв. — Няма да им позволя да се измъкнат безнаказано. Разкачих кораба, за да им попреча да избягат. Проправих си път през пазачите с огън. Сега ще трябва да дойдат и да ме намерят. — Погледна премигващите светлини на таблото. — Така че сядай и млъквай.

Сряда седна, не откъсваше очи от Щефи. Автоматът не се отклоняваше от нея. В покрайнините на съзнанието й се надигаше съмнение. „Какво ли иска? Трите ключа са достатъчни, за да прати неотменимия код“.

— И какво ще правиш сега?

— На теб на какво ти прилича? — отвърна с въпрос Щефи, остави автомата на бюрото пред себе си и взе някаква кутия.

— Знам ли? Какво искаш?

— Отмъщение. И публика. — Бузата на Щефи потръпна. — Може да ти се струва дреболия, но е точно това.

Сряда поклати глава.

— Не те разбирам.

— По-важното е да ми отговориш на един въпрос. — Щефи повдигна кутийката към нея и Сряда едва сега забеляза, че това е някакво електронно устройство със сияещо екранче, покрито с виртуални бутони. — Как стигна тук? Те ли те пратиха? Сигурно е решила, че си заслужава да ми подхвърли липсващия ключ?

— Не зная за какво говориш — отвърна Сряда. — Аз избягах от тях. Тяхната шефка — Хьост или както там се казва — държеше Франк и дипломатите, а после примами и мен. Отведоха ме в кабинета на управителя на станцията, Но после се случи нещо, тя прати половината от хората си да те търсят и аз… аз… — Сряда осъзна, че едва си поема дъх, но нищо не можеше да направи. В ъгълчетата на очите й присвяткаха светлинни. „Поща от…“ Тя прекъсна интерфейса на електронната поща. — Тя ме накара да й дам документите. Бях ги оставила в полицейския участък, а последния път, когато бях там, успях да разбия шкафа с оръжие. Така че първо взех няколко бомби, от онези, за разпръскване на тълпи, и когато тя ми нареди да й предам документите, грабнах ключа и хвърлих на бюрото една пянообразуваща бомба. — Тя млъкна и си пое дъх.

— О, това е чудесно! — ухили се Щефи. — И просто ей така избяга с ключа, с който се задейства цялата отбранителна мрежа?

— Да, просто ей така.

— И един от онези бомбардировачи се носи към техния свят. — Щефи поклати глава. — Идиоти! — От таблото пред нея се чу мелодичен звън, тя се пресегна и натисна едно копче. — Да? Кой е?

— Рейчъл — каза Сряда.

— Щефи, ти ли си? — каза в същия миг от говорителя гласът на Рейчъл.

— Да, аз съм.

— Отърва се от кораба, нали? Защо го направи?

— О, няма да иде далеч. Те смятаха да го използват и разкачването бе най-лесният начин да им попреча. Виждам, че имаш връзка с мрежата на станцията. Значи можеш да повикаш помощ и някой ще дойде да ви прибере. Теб и останалите пътници.

— Ключът е у нея — обади се Сряда, подтиквана от яд и чувство за вина. — Накара ме да ги сложа на таблото.

— Ах, ти малка… — Щефи се обърна и й метна злобен поглед. — Да, трите ключа са у мен — потвърди в микрофона. — В момента са поставени в терминала на ТИЛИГЕНТ. Чуваш ли ме?

— Да — отвърна Рейчъл напрегнато.

— Хубаво. Мисля, че с теб ще се разберем.

— Как е Сряда? — попита Рейчъл.

Щефи й кимна.

— Добре съм — отвърна тя. — Е, МАЛКО съм объркана. Онази гадина още ли е при теб?

— Тя е мъртва, Сряда — отвърна уморено Рейчъл. — Никой не може да диша пяна. А ти хвърли флакона в лицето й.

Сряда се смая от спокойствието, с което прие новината. „Какво става с мен?“ — зачуди се.

— Това е чудесно — одобрително каза Щефи.

— Заслужаваше си го — добави Сряда.

— Няма да възразя — бе отговорът на Рейчъл. — Всъщност точно затова се обаждам. Усъвършенстваните не могат да се доберат до кораба, Хьост е мъртва, половината от тях са изчезнали, останалите изпълняват заповедите на U. Франц — а той иска политическо убежище. Ключовете са у вас в момента Франк подготвя ексклузивен материал, който ще разкрие всичко за тайните им операции на Москва и Нови Дрезден. С други думи, историята свърши. — Тя направи кратка пауза. — Та питам, защо сте се заключили там?

— Защото ще правите точно това, което ви наредя — отвърна с привидно безразличен глас Щефи. Продължаваше да стиска кутийката. — Включила съм всички системи за наблюдение на периметъра. Терминалът на ТИЛИГЕНТ е програмиран и се командва от едно дистанционно, което е у мен. Сряда ще потвърди, че не блъфирам. — Тя преглътна. — Не знаете какви неща може моето малко дистанционно. Ако отделя палец от екранчето, ще пратя съобщение на терминала. Мисля, че се досещате какъв може да е смисълът му.

— Неотменим код за атака, нали? — попита Сряда. — Но откъде знаеш как се прави?

Щефи въздъхна.

— Защо не попиташ как се добрах до ключовете? — Поклати глава. — Не биваше да ходиш на онзи прием в посолството, малката. Можеше да пострадаш там.

Рейчъл се покашля.

— Хьост бе сигурна, че убиецът е Свенгали. Знаеше кой го е наел.

— А защо си мислите, че Свен е работил сам? — Щефи намигна на Сряда, но от това лицето й само придоби още по-зловещ вид.

— Ти си задействала бомбата…

— Не, друг го е направил — отвърна замислено Щефи. — Една от малките изненади на Хьост. Мисля, че се е опитвала да ме премахне. Моята работа беше да се снабдя с едни нещица, които се криеха дълбоко в дипломатическия сейф, заради личната ми безопасност. — Тя вдигна дистанционното. — Което ни връща към настоящия момент. — Може ли някой от вас да изтъкне сериозна причина, за да не прибягвам до неотменимия код?

Сряда облиза устни.

— Те убиха родителите ми и брат ми. Разрушиха родната ми планета, ако случайно не си чула. Правили са разни… гадости… с Франк. И ти очакваш да те убеждавам, че не бива да ги изтребваш всичките?

Щефи я погледна учудено и промърмори:

— Божичко, от устата на едно дете! Ти какво предлагаш, Рейчъл?

— След минута мога да съм при теб — отвърна Рейчъл. — Сряда, това не е помощ, спомни си, че само един от бомбардировачите се е насочил към свят на Усъвършенстваните. Останалите продължават да летят към Нови Дрезден. Помисли за това, преди да вземеш страна.

— Ще ти дам пет минути, за да поговориш с твоя началник — заяви Щефи. — Не забравяйте, че провеждам чисто наказателна акция — добави тя и изключи връзката. После се обърна към Сряда. — Наистина ли искаш да изтребя всичко живо на две планети?

— Не съм съвсем сигурна — призна Сряда и отмести поглед към прозореца. Огромна спирала от червено-виолетови газове се носеше бавно през черното кадифе, покрито със златистите точици на милиони звезди. „Франк е жив — помисли си тя. — А Хьост вече я няма. Дали ще ме съдят? Мога да заявя, че е станало при неизбежна самоотбрана срещу похитителите“. Отвън небесният димен пръстен продължаваше бавно да се върти, гигантски надгробен камък, който щеше да остане тук поне още милион години. „Франк също ги мрази“. Но тя изведнъж си спомни за Нови Дрезден и хората, които бе срещала там. Весели деца, които се забавляваха безгрижно в един почти перфектен град. Синьо небе и небостъргачи. — Струва ми се, че съм твърде незначителна, за да вземам подобни решения. А и не зная кой би могъл. — Тя потрепери, споходена от нова мисъл. — Какво пък, радвам се, че онази убийца е мъртва. Но да обвинявам всички, които стоят зад нея, цяла една цивилизация…

Млъкна, понеже забеляза по лицето на Щефи да преминава сянка, и сви рамене. Изведнъж сърцето й се разтуптя. Надигна се бавно — Щефи мълчеше — и отиде до близкия прозорец. Спря и зачака слънчевата мъглявина да изчезне от погледа й — след нея останаха само разпилени из безкрая звезди. Бръкна небрежно в джоба си и напипа скрития там контрол на якето. Тъканта изведнъж се втвърди, коланът на кръста се стегна, обувките й се сляха с крачолите и изолираха тялото й херметично. „Черно на черен фон“ — помисли тя и си пое дълбоко дъх. Прокара ръка през косите си и освободи копчето, придържащо качулката в яката. След това се извърна към Щефи.

— Какво искаш? — попита с най-небрежния тон, който успя да докара.

Щефи се засмя — грозен и заплашителен звук.

— Искам, да речем, петдесет милиона в преносими бонове, яхта с независима способност за скокове и неколцина заложници, които да ме прикриват, докато се измъкна от този район… а, да — и главата на онази кучка на поднос. Заедно с мръсника, който уби Свен. А ти какво смяташе, малката? Че участваме в тази игра, за да си пречистим душите? — Тя се надигна. — Още ли ме чуваш, Рейчъл?

Отговори Мартин:

— В момента се опитва да се свърже със Земята. Иска да им съобщи какво е положението, но първо трябва да се добере до подходящия човек.

— Глупости! — изсумтя Щефи. — Давам ви един час, не повече. Ако в края на този час не започнете да изпълнявате скромните ми желания, можете да се разделите с Дрезден и Нюпийс. Ако отговорът е положителен, ще ви кажа на кого да предадете боновете и тогава ще можем да обсъдим следващата крачка, която касае транспорта. Терминалът на ТИЛИГЕНТ остава при мен — това е релативистичен канал, знаете, че ще изгуби настройки още след първия скок, но дотогава ще сте под мой контрол. — Помисли малко и продължи: — Като първа стъпка, можете да ми донесете главата на Хьост, както и на онзи негодник, дето видя сметката на Свен. Без да са прикачени към телата им. Зная, че предложението не е от приятните, но трябва да се уверя, че са мъртви.

Сряда я погледна отвратено. „До това ли се свежда всичко? — зачуди се. — В такъв ли се превръщаш, когато престанеш да се безпокоиш, че си чудовище? — Хвърли разтревожен поглед през рамо към прозореца. — А си мислех, че я познавам“. — След това към другия край на помещението. — „Активирай връзката“ — произнесе безгласно на импдантанта си.

„СРЯДА, МОЛЯ ТЕ, ОБАДИ СЕ“ — беше Рейчъл.

„СЛУШАМ ТЕ. КОЯ ВСЪЩНОСТ Е ЩЕФИ?“

Отговорът се забави няколко секунди. Сряда се облегна на стената до прозореца, експериментираше с управлението на якето в джоба си — търсеше максимална лепкавост на плата, без да се загуби структурната цялост.

„ДОКОЛКОТО УСПЯХ ДА УСТАНОВЯ, ИСТИНСКОТО Й ИМЕ В МИРАНДА ХАЧАТУРЯН. ГРАЖДАНКА НА НОВИ КЮРДИСТАН, ИЗЧЕЗНАЛА ПРЕДИ ЕДИНАЙСЕТ ГОДИНИ, КРИМИНАЛНО ДОСИЕ ДЪЛГО КОЛКОТО РЪКАТА ТИ. ИЗДИРВА СЕ ЗА УЧАСТИЕ ВЪВ ВЪОРЪЖЕНИ ГРАБЕЖИ.“

— Щефи — подхвърли разколебано Сряда, — защо го правиш?

„СРЯДА? ГОВОРИ ФРАНК. ДОБРЕ ЛИ СИ? ИМАШ ЛИ НУЖДА ОТ ПОМОЩ?“

— Защо ли? — За миг Щефи я погледна объркано. — За пари, малката.

„ОБИЧАМ ТЕ“ — изпрати Сряда на Франк, после отново прегледа съобщението от Рейчъл.

— И наистина ли ще пратиш кодовете, ако не направят каквото искаш?

Щефи се ухили.

— Бързо се учиш.

— И не намираш нищо нередно в това?

— Че защо да е нередно? — попита Щефи. — Вселената не ми дължи нищо, малката, а човек не яде идеали. Време е да порастеш и да забравиш каквото сте учили по история.

„СЛУЧАЯТ Е ПРИКЛЮЧЕН“ — изпрати Сряда.

— Сигурно си права — каза тя, облегна се на стената и задейства лепливостта на максимална степен. След това измъкна дясната си ръка от джоба си и замахна към Щефи. — На, дръж! — С лявата издърпа качулката от яката и си я нахлузи на главата, като задейства противоударния рефлекс на якето. И зачака да умре.

Чу се оглушителен трясък, толкова мощен, че го почувства като удар в корема, ушите й изпукаха и в главата й зазвънтяха камбани. След частица от секундата последва втори звук, исполинско фуууш, като динозавърско кихане. Невидим левиатан се опита да я откъсне от стената, тя усещаше как ръцете и краката й се мятат във вихъра на торнадото. Нещо я удари толкова силно, че тя отвори уста да закрещи, остра болка проряза десния й глезен. Ушите я боляха нетърпимо, прииска й се да има нож, за да изчегърта болката. Но после шумът започна да стихва — аварийните прегради на станцията закриваха пробойната, а същевременно качулката й се бе втвърдила като шлем и й подаваше въздух от миниатюрните резервоари в якето. Зрението й се проясни.

Сряда изпъшка и се опита да помръдне, но се сети, че якето й е залепнало за стената. Огледа се. Нямаше и следа от Щефи, нито от креслата и пулта. Половината от шкафовете покрай стените също бяха изчезнали. Вихрушката бе изтръгнала и разпиляла страниците на наръчниците. А прозорецът…

Сряда надзърна отвъд назъбените стъклени ножове, зад които се простираше бездна от 40 трилиона километра, изпълнена с космически студ и спомени. Немигащи червено-зелени клепачи отвърнаха на погледа й, обрамчили желязна зеница — гробницата на унищожената звезда. Тя се насили да откъсне очи от тях и пристъпи в средата на стаята, към останките от терминала на ТИЛИГЕНТ — бе преобърнат на една страна, но разноцветните кабели все още го държаха за пода. Сряда се наведе и внимателно извади ключовете. След това се върна при прозореца, замахна и метна единия в бездната. Останалите два прибра в джоба си — в края на краищата все още бяха необходими на земните дипломати.

На дисплея се появи съобщение за поща от Рейчъл.

„СПЕШНО, ЗА СРЯДА, МОЛЯ ТЕ ОТГОВОРИ! РАНЕНА ЛИ СИ? ИМАШ ЛИ НУЖДА ОТ ПОМОЩ?“

Сряда не отговори, а тръгна да търси аварийния шлюзов комплект. Нямаше време да отвръща на пощата — резервите й от кислород бяха ограничени и сигурно едва щяха да стигнат, докато аварийният комплект се разгъне, за да може да се прехвърли в безопасност от другата страна на стената. Херман я бе учил да подрежда нещата според техния приоритет и тя бе свикнала да се вслушва в съветите му.

От другата страна, където я чакаха нейните приятели — Мартин, който й бе помогнал да се скрие, Рейчъл, която, без да знае, й бе подсказала какво трябва да направи, и Франк, който означаваше за нея повече, отколкото й се струваше разумно. Щяха да са там, докато се справи с последното, което й предстоеше. А после щяха да й помогнат да се сбогува окончателно с родния дом и да обърне гръб на железния изгрев.