Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Есхатонът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Iron Sunrise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Чарлз Строс. Железният изгрев

Американска. Първо издание

Превод: Юлиян Стойков

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Силвия Николова

ИК „БАРД“ ООД, София, 2006

ISBN: 954-585-724-2

 

Charles Stross

Iron Sunrise

 

© 2003 by Charles Stross

© Юлиян Стойнов, превод, 2006

© „Megachrom“, оформление на корица, 2006

© ИК „БАРД“ ООД, 2006

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 27

История

  1. — Добавяне

Бомбата е заредена

Зън.

„Ей, къде се загуби? От часове те чакам! Ще закъснея…“

„Няма да закъснееш, Сряда. След по-малко от половин час ще мине нова капсула. Получи ли съобщението ми за приема?“

„Да. — Сряда въздъхна артистично. — Натам съм тръгнала. Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?“

Настъпи мимолетна пауза.

„Когато му дойде времето“.

„С други думи — няма. — Сряда поклати глава и се наведе да си завърже обувките. Вървяха си чудесно с новите бели шалвари, които си бе купила специално за случая. — Защо въобще трябва да се появявам там?“

„Защото очаквам сериозни проблеми. — Гласът на Херман бе далечен и монотонен. — Конспираторите, които напоследък избиват московските дипломати…“

„Какво?!“

„Моля те, не ме прекъсвай. Да не мислиш, че си единствената им мишена?“

„Но аз…“

„Сряда, стотина свята ще бъдат разтърсени из основи, когато се разкрие този заговор. Ако първичният вероятностен вектор се свие до… извинявай. Ако се реализира изходът, който предполагам. Прости ми, но човешкият език е лош посредник при описване на времевите парадокси“.

„Ще трябва да положиш още усилия, ако искаш да ме впечатлиш. Иначе съм винаги готова за купон“.

„Така де. — Пауза. — Внимавай сега. Убити са трима посланици. Смъртта им съвпада с пристигането на този кораб в орбита около планетите, на които са се намирали по това време. Причините, поради които те доведох тук, също са три. Първо, интересува ме кой е убил тези дипломати и защо, тъй като смятам, че това ще отговори на един много важен въпрос — кой е унищожил Москва. — Последва кратка пауза.

— След ретроспективния анализ на развоя на събитията вероятно съм пратил съобщение на своя по-раншен системен вектор — все пак нали изпълнявам ролята на оракул по задължение и божество в пределите на този светлинен конус, — за да те избера в съвсем ранна възраст. Твоето участие беше необходимо за развитието на ситуацията, макар да не разбирам напълно защо, но съм сигурен, че тъкмо то е накарало убийците да те издирват. Информацията, на която се натъкна случайно на Нюфи, се оказа по-важна, отколкото осъзнавах по онова време. За съжаление, може да не успея да се добера до нея, ако не сполуча да ти уредя транспорт дотам“.

„Искаш да ме пратиш у дома? — Думите й излетяха като птичи вик. — Не каза нищо за това! Опасно ли е? Как ще стигна там?“

„Това е втората причина — прекъсна я неумолимо Херман. — А третата е следната: аз съм разпръсната разузнавателна служба, свързана чрез релативистични канали. Силно съм зависим от системната съгласуваност, която може да се поддържа само в пределите на един светлинен конус — всеки път, когато корабът, който е във фокуса на моето внимание, осъществява свръхсветлинен преход, аз губя връзка. Ти си моето рестартиращо копче. Освен това покриваш слепите зони. Ако съм извън обсег по време на някое критично събитие, ти си достатъчно интелигентна и способна да действаш като мой заместник на кораба, в случай че се наложи. Готова ли си?“

„Готова за… — Сряда си пое дъх. — За какво да съм готова? — Беше разтревожена и същевременно заинтригувана. — Опасно ли ще е?“ — Облече си якето (беше го програмирала на дълъг до глезените шлифер — ефектен, но тънък и безполезен срещу капризите на времето).

„Да“.

„О, колко мило! Друго имаш ли да ми кажеш?“

„Да. Трябва да знаеш няколко неща. Първо, в операцията е въвлечен още един мой агент. Казва се Мартин Спрингфийлд. Можеш да му се довериш, както се доверяваш на мен. Той изпълнява ролята на неофициална свръзка с друг дипломатически агент, разследващ в момента престъпленията — за който също може да се каже, че е на наша страна. Освен това ти дължа извинение“.

„Тъй ли? И какво означава това?“ — попита тя подозрително.

„Не успях да предпазя твоя роден свят от разрушение. Обезпокоен съм, Сряда. Възпрепятстването на подобни инциденти е цел на моето съществуване — на съществуването на този компонент. Провал в изпълнението на задачата е равносилен на провал на предупредителните механизми. Несправяне на разузнаването с възложената задача подсказва, че субектите, отговорни за разрушаването на Москва, са много по-могъщи, отколкото бе отчетено в началото. Или че са пратеници на могъщи субекти“.

„Какво?! Но ти си Есхатонът!“

„Не съвсем. Вярно е, че съм компонент на сборния разум, който наричат Есхатон. — Гласът на Херман стана съвсем безизразен, сякаш за да подчертае факта, че всякаква тоналност на звуците не е нищо повече от трик. — Есхатонът опазва глобалната релативистичност в сфера с радиус приблизително хиляда парсека. Осъществява го, като периодично праща информация назад във времето до самия себе си и я използва, за да редактира времеви аномалии. Подобни парадокси във времето са неизбежен страничен ефект от разрешаването на свръхсветлинните полети или от използването на сборен изкуствен интелект чрез прилагане на времеви логически механизми. Аз получавам заповеди от дълбините на времето и ги изпълнявам, с ясната мисъл, че, докато го правя, потомственият системен вектор ще съществува достатъчно дълго, за да издаде тези заповеди. Престана ли да получавам такива заповеди, това би могло да означава, че вече не съм в състояние да наблюдавам развоя на събитията. По-точно моят бъдещ системен вектор. Подобна ситуация би могла да възникне, ако Есхатонът е унищожен или зачеркнат от бъдещето на тази хронологична линия. Казах ти, че трябваше да предотвратя разрушаването на Москва. Фактът, че се провалих, поставя под съмнение бъдещето ми оцеляване“.

„О, стига! Да не искаш да кажеш…“

„Изглежда, срещу мен се води сложна и целенасочена игра, замислена и осъществявана от неизвестни лица или организация. Подлагам на преоценка първоначалната си теория, че заплахата произхожда от Усъвършенстваните. Тяхното желание да ме унищожат е съвсем разбираемо, също както са ми познати и техните възможности, срещу което от известно време са предприети необходимите мерки. Но тази заплаха идва от по-висша сфера. Не бива да се изключва и възможността за съществуване в бъдещето на този светлинен конус на враждебен, еквивалентен на Есхатона разум. Вероятно Усъвършенстваните са манипулирани от подобен субект. По тази причина моята способност да планирам бъдещето е поставена под съмнение. Резервните логически модули, използващи необайесиански методи[1] за аргументация, подсказват, че когато се върнеш на кораба, те ще пратят по петите ти група агенти, но това е чисто теоретично предположение. Трябва непрестанно да си нащрек. От теб се иска да разкриеш вражеските пълномощници и да ми ги съобщиш, като започнеш от церемонията в посолството. Ако се провалиш, последствията може да са много по-страшни от унищожаването на една планета“:

Щрак.

— Ох, мамка му! — Надяваше се да преглътне всичко това без последствия, но в следващия миг осъзна, че й става лошо. Едва успя да се добере до тоалетната, притиснала устата си с ръка. „Защо аз? Как се забърках в тази история? — попита тя огледалото, докато подсмърчаше и си бършеше очите. — Това е като някакво проклятие“.

 

 

След петдесет минути разтрепераната, но вече поуспокоена Сряда се спускаше по стълбището от космоелеватора към бетонната зала за пристигащи. Показа паспорта си на имиграционния офицер и излезе под ярката светлина на дрезденското слънце.

— Ау! — бе първото, което каза.

Пръстените й вибрираха в знак, че очакват заповеди. Тя въздъхна.

„Преустанови блокажа“.

„Сега по-спокойна ли си?“ — попита Херман, сякаш не се бе случило нищо.

„Мисля, че да“.

„Добре. Ще те помоля да внимаваш къде отиваме. Добавям твоето местоназначение в публичната маршрутно-указателна система. Следвай зелената точка“.

„Зелената… аха, ясно“. — На пода пред нея се появи зелена точка и Сряда покорно тръгна след нея; чувстваше се изчерпана и потисната. Допреди малко все още изпитваше нетърпение да отиде на приема, но след новините, които й бе съобщил Херман, от оптимизма й не бе останала и следа. Може би Франк щеше да успее да я ободри, макар че точно сега предпочиташе да се прибере в каютата си и да се натряска до забрава.

Изгуби още три часа, прекарани в нарастващо отегчение, докато се поклащаше на седалката на магнитната капсула, която се носеше с хиляда километра в час през тунел, прокаран дълбоко под океани и континенти, към столицата. „Интересно защо просто не са вдигнали космоелеватора близо до най-големия си град?“ — зачуди се. Кръстосването на планетата й се струваше чисто губене на време, без никаква разумна причина.

Сараево беше стар град, с каменни постройки и стоманено-бетонни небостъргачи. Беше зле климатизиран, със странни въздушни течения и полъхващи ветрове, както и потискащи черно-бели плазмени изображения там, където би трябвало да има приличен купол. Освен това гъмжеше от чудато изглеждащи хора с особени дрехи — придвижваха се бързо с помощта на непонятни съоръжения. Размина се с три жени с имитация на селски костюми — знаеше, че Нови Дрезден никога не е бил толкова изостанал, че да има свое селячество — които размахваха кредитни терминали. Покрай нея префучаха няколко души с ролери, облечени във фосфоресциращи пластични мантии и заобиколени от компактни дистанционни, които бръмчаха край ушите им. По улиците се носеха безшумни коли. Навъсен тип с износена планинска техноекипировка и сгъната пред краката надуваема палатка й предложи празна керамична чаша за кафе. Хора с блестящи очила жестикулираха пред невидим интерфейс, навсякъде танцуваха маршрутни лазерни точки — водеха онези, които се нуждаеха от упътване. Нищо общо със Септагон, но много приличаше на…

На вкъщи. Само дето тук всичко бе по-мащабно и по-усъвършенствано.

Всъщност не виждаше почти никакви съществени различия. Беше се притеснила, че ще отиде на прием с дрехи, каквито би носила, ако си беше у дома.

„Не се тревожи — успокои я Херман. — Москва и Дрезден са максветове — първите колонисти имат сходен произход и възгледи. Културата ще ти се стори позната. Няма да е като на Турку, Новата република, или Септагон“.

И наистина се оказа така.

„И за малко да започнем война с тези хора?“ — попита тя.

„Обичайните тъпи причини. Конкуриращи се търговски начинания, имиграционна политика, нестабилност на управляващата система, евтин бавен транспорт — достатъчно евтин, за да улесни търговията, но прекалено скъп, за да подпомогне федерализацията или останалите корекции, прилагани от човешката нация, за да се намали рискът от война. Всички максветове са наследили по нещо от доминиращата земна глобализирана култура, но след разселването са поели в различни посоки — в някои случаи разликите са радикални. Не си мисли обаче, че можеш да обсъждаш политиката на тукашното правителство или да го подлагаш на критики, без това да доведе до последствия“.

„Естествено, че няма да го направя. — Сряда следваше зелената точка по спираловидната стълба, която я изведе до един надлез и оттам в покрит пазар. — Къде трябва да се срещна с Франк?“

„Той те чака. Ето там“.

Франк седеше на една пейка пред абстрактна бронзова скулптура и потракваше по старовремската си клавиатура.

— Как е?

Той вдигна глава и направи физиономия, която вероятно трябваше да изразява усмивка. Очите му бяха зачервени и отдолу имаха торбички, а дрехите му изглеждаха, сякаш не ги е свалял от дни.

— Ами… нормално. — Той поклати глава. — Уф. Не съм спал от… — И млъкна.

„Попрекалил е с алкохола и развлеченията“ — помисли си тя. Хвана го за ръката и го дръпна.

— Хайде.

Франк скочи рязко и едва не изгуби равновесие. Клавиатурата се събра, той я прибра в джоба си и се прозя.

— Да не сме закъснели?

Тя премигна, за да провери часовника от вътрешната страна на ретината.

— Още не — успокои го. — Какво прави досега?

— Първо, не съм спал — оплака се той. — Освен това сигурно изглеждам ужасно. Нещо против да се освежа?

Тя му се ухили.

— Ей там има обществена тоалетна.

— Добре. Две минути.

Отне му четвърт час, но когато се върна, се беше изкъпал и дрехите му бяха почистени.

— Извинявай, че се забавих. По-добре ли изглеждам?

— Изглеждаш чудесно — каза тя дипломатично. — Във всеки случай ще минеш проверката. Нали няма да паднеш върху мен?

— Не и докато не се върнем на кораба. — Той се тупна по джоба с клавиатурата. — Събрах достатъчно тукашен колорит за три статии — интервюирах трима среднорангови чиновници и шестима случайни минувачи. Трябва ми един последен тласък и… — Този път усмивката му не беше така напрегната.

— Добре, да тръгваме. — Тя го задърпа към улицата.

— Знаеш ли къде отиваме? Къде е приемната на посолството?

— Не знам. — Тя посочи пред краката си. — Но си имам водач.

— О, чудесно! Всички ще знаят накъде сме се запътили. Надявам се да не ме вземат за клошар.

— За клошар ли? Какво е „клошар“?

— Клошар? — Той повдигна учудено вежди. — Вие нямате ли си клошари? Късметлии.

Тя провери думата в речника.

— Ще им кажа, че си ми гост — Потупа го по ръката. В компанията на Франк се чувстваше в безопасност, сякаш вървеше из града, придружена, от огромно свирепо куче-пазач.

По правило посолствата бяха обществени представителства на съответната нация и като такива, обикновено се строяха с плоски, скромно украсени фасади и отпред стърчаха пилони със знамена. Московското посолство бе типичен представител на вида — масивна постройка от дялан камък и мрамор, заобиколена от тополи, дискретна виртуална ограда и морава, която изглеждаше, сякаш е била подстригана с микрометърна точност с нокторезачка. Но имаше и нещо странно. Може би беше заради знамето отпред — спуснато до средата на пилона след онзи ужасен ден преди години, когато дипломатическият релативистичен канал беше замлъкнал — или беше нещо друго. Витаеща атмосфера на примирение, на изгубила блясъка си аристокрация, която все още се старае да поддържа външния вид, без това вече да има значение.

Имаше, разбира се, и кордон.

— Аз съм Сря… уф, Виктория Строугър — изчурулика Сряда на двамата тежковъоръжени полицаи, докато й разглеждаха паспорта. — А това е Франк Джонсън, мой гост. Нали е ужасно вълнуващо? — Тя плесна с ръце и ги разпери ентусиазирано. — Не мога да повярвам, че са ме поканили в истинско посолство! Ей, това да не е посланикът?

— Не е необходимо да се вживяваш чак толкова — прошепна й Франк, след като минаха охраната. — Те не са идиоти. Но ако направиш някой такъв номер на истински контролен пункт, след секунди ще се озовеш в килията за разпити.

— Истински контролен пункт? Ние през какво минахме?

— Не видя ли, че тези пазачи са само за фасада? Заобиколени сме от всякакъв вид истински охранителни системи, повечето дори не са добре прикрити. Кучета, летящи камери, какви ли не още боклуци за наблюдение. Май се оказах прав — тук намирисва на паническа тревога.

— Ох. — Тя се огледа. Над едното крило на посолството се извисяваше масивен мраморен купол, а между дърветата прозираше светлина. По тревата се разхождаха хора с официални дрехи и чаши в ръце. — Да не сме в опасност? — „Какво казваше Херман?…“

— Не мисля. Или, по-скоро, надявам се.

Под купола имаше дълги маси, върху които бяха подредени ястия и напитки, както и батальони от лъснати празни чаши, чакащи да бъдат напълнени и изпити. Посетителите, струпани на групички, отпиваха лениво и ровичкаха отегчено в чиниите си. Някои държаха малки флагчета на родината. Първия път, когато мярна такова флагче, Сряда насмалко щеше да се разплаче, въпреки че патриотизмът не бе част от московските добродетели. Но когато видя една пълна жена с червени панталони да стиска знаменцето, сякаш от това й зависи животът, й се дощя да я зашлеви и да й кресне: „Време е да пораснеш! Всичко свърши!“ Само дето, кой знае защо, си спомни Джерм, когато беше на три и си играеше с урната с прахта на дядо им. Неуважение към мъртвите — заразата на историята. Отмести поглед, подсмръкна и премигна да прогони мъглата в очите си. Никога не беше харесвала брат си, но сега осъзна, че ужасно й липсва.

Мъж и жена с официални костюми, които щяха да изглеждат по на място в някоя солидна фирма, посрещаха и ориентираха гостите. Редът на Сряда дойде неочаквано бързо.

— Здравейте, радвам се, че дойдохте — заговори жената с професионална усмивка, изпъната и лъскава като лакираната й коса. — Аз съм Мари-Луиз. Не сме се срещали досега, нали?

— Здравейте, аз съм Сряда. — Тя също се усмихна, пресилено отегчено. — Всъщност просто минавам през системата с „Романов“. Това редовно събитие ли е?

— Веднъж годишно. Вие от Москва ли сте?

— Не. — Сряда поклати глава. — Идвам от Центрис Магна, в Септагон. Но всъщност съм от Стария Нюфи…

— Станция единадесет!

— Да.

— О, чудесно! Вижте, този там е заместник-министър Хашек, оказва ни голяма чест с присъствието си тази вечер. Имаме напитки, представители на медиите и ще пее Рона Гейс. Обслужвайте се и въобще се чувствайте като у дома си. Ако ви потрябва нещо, обърнете се към господин Тран — ето този там. — Тя махна с ръка към един възрастен мъж в компанията на две ослепителни дами. Едната приличаше на Щефи и Сряда зяпна от почуда, почти готова да й помаха, но когато премигна и погледна отново, приликата беше изчезнала. Някакви хлапаци зад съседната маса вдигнаха шум и към тях тръгнаха неколцина келнери.

Сряда си взе чаша вино и се огледа за Франк, но той се бе запилял из тълпата. „Очаквай неприятности“. Хубаво де, ама какви?

Част от масите бяха издърпани настрани и келнерите подреждаха столове в импровизирана зала на открито. Отсрещната стена бе преоборудвана в екран и на него сияеше синкавобял диск, като онзи, който Сряда бе зърнала от прозореца, когато се качваха на космоелеватора. Дискът се носеше сред океан от звезди. „Родният свят“ — помисли си тя. Не беше изпитвала носталгия от години, пък и бе започнала да свиква със загубата на Нюфи — но сега усети глождещата мъка и заедно с нея цинична съпротива. „Какво толкова е направила Москва за мен?“ — помисли си. Изведнъж се пробудиха спомени — родителите й, лицето на кмета Покок, когато сваляха знамето на станцията, малко преди да започне масовата евакуация… твърде много спомени. Спомени, от които не можеше да избяга.

Херман зашепна в слушалката й: „Повечето хора са дошли за речите и изпълнението на националния химн и след това смятат да седнат някъде и да се напият. Може би ще искаш да направиш като тях“.

След двайсетминути и още една чаша вино Сряда си избра място в единия край на редиците от столове. Останалите посетители също бавно се настаняваха. По всичко изглеждаше, че наближава тържественият момент.

Отнякъде се взе Франк и седна до нея.

— Това ли са твоите хора? — Изражението му бе като на човек, който води вътрешна борба. Или е зърнал привидение.

— Защо, какво има?

Той поклати глава.

— Друг път ще ти кажа.

Една от вратите зад импровизираната сцена се отвори и излезе внушителна жена — вероятно на средна възраст, а може би столетница, трудно беше да се определи.

Беше с кестенява, пристегната с панделка коса, черно бродирано сако, закопчано на кръста, и масивна огърлица, с други думи, изглеждаше точно така, както Сряда си представяше един посланик. Жената се окашля и звукоговорителите разнесоха звука над моравата. Постепенно се възцари тишина.

— Добре дошли — каза високо жената. — Добре дошли отново. Днес е петата годишнина, в абсолютно стандартно време, от смъртта на голяма част от нашите сънародници и изгнанието на други. Също като вас — тя огледа присъстващите, — и аз все още не мога да си обясня причините за случилото се. Не можем да се върнем у дома, никога. Вратата е затворена и зазидана. Но нямаме усещането за свършен — липсва тялото в ковчега, не са арестувани и изправени пред съда виновниците, не са обвинени в извършеното злодеяние. Но аз… — Тя си пое дъх. — Ще се опитам да бъда кратка. Все още сме тук, ние съществуваме, въпреки че нашите приятели и роднини са пометени от холокоста. Ние оцеляхме. Ние сме свидетели. Ние продължаваме, опитваме се да построим наново своя живот и да не ги забравяме. Някой разруши домовете ни. Като представител на оцелялото правителство в изгнание аз посветих живота си на тази задача: да запазя живи спомените си, да открия виновниците, които и да са те и където и да се крият. Те ще отговарят за стореното и наказанието им ще е достатъчно сурово, за да разколебае всеки, който възнамерява да извърши подобна жестокост в бъдеще.

Спря и наведе леко глава, сякаш се вслушваше в някакъв глас, и когато отново продължи, Сряда разбра какво става. „Тя слуша някого. Някой й чете речта и тя само я повтаря!“ Беше толкова учудена, че за малко да пропусне следващите думи:

— Обявявам минута мълчание в памет на загиналите. Тези от вас, които вярват в намесата на висши сили, могат да се молят, останалите нека знаят, че не сме сами, че отново ще си намерим приятели и семейства.

Сряда изобщо нямаше намерение да се моли. Гледаше посланичката. „Тя не е дебела, а носи нещо като подплънки на кръста. И всички тези кашони на сцената… а и човекът с черните очила зад нея и жената…“ — Нещо тук не беше наред. Всичко това наподобяваше… една игра, на която я бе учил Херман преди години. Зона за обстрел. Как да открие засадата. „Ами че това е клопка — осъзна изведнъж тя. — Но кой…“

И тогава се случи. Очите на посланичката се разшириха, а някой, на два-три реда зад Сряда, ахна. Миг след това посланичката премина към действие — с резките движения на някаква свръхбърза машина вдигна ръце да закрие лицето си и се просна на пода.

Малко по-късно…

„Защо лежа на земята? — запита се замаяно Сряда. — Защо?“ Можеше да вижда, но всичко беше замъглено и ушите я боляха. „Лошо ми е“. Помъчи се да изстене, задушаваше се от острата миризма на изгоряло. Изведнъж си даде сметка, че дясната й ръка е мокра и лепкава и че се е свила на кравай. Опита да се изправи, като се подпря на лявата ръка. Въздухът беше изпълнен с прах, светлиците бяха угаснали и някъде отдалеч, през завесата на бученето в ушите й, чуваше писъци.

Светлината премигна. Тя погледна към сцената — посланичката беше изчезнала. Кашоните от двете страни бяха експлодирали като предпазни възглавници, бяха създали щит от въздух пред посланичката, когато тя бе залегнала. Но зад нея… зад тях… Сряда се огледа. Имаше кръв по ръката й, кръв по ръкава, кръв по столовете. „Бомба — помисли си замаяно. — Трябва да направя нещо“. Хората продължаваха да крещят. Точно пред нея на пода се въргаляше човешка ръка, откъсната до лакътя. Франк лежеше до нея, тилът му изглеждаше, сякаш някой го бе намацал с червена боя. В мига, в който Сряда щеше да изпищи, той се размърда и неуверено се надигна. Жената, която бе седяла до него, продължаваше да си седи — но половината й глава бе отнесена и се виждаше мозъкът й. „Бомба — повтори си Сряда. — Херман ме предупреди. Франк!“

— Франк! Кажи нещо! — Той отвори уста като риба. „Да не е умрял?“, помисли си тя уплашено. — Франк? — „Диша ли? Май диша. Дали е изгубил много кръв?“ — Чакай, не трябва да… — Франк не я послуша, седна, опипа тила си и се намръщи.

— Вие ми се свят — оплака се и бавно се свлече към нея.

Сряда успя да го подхване, преди да е припаднал. „Тежи поне сто кила“ — помисли си. Огледа се за помощ, но викът замря в гърлото й. Бомбата едва ли бе голяма, по-скоро ръчна граната, но се беше взривила в центъра на тълпата и пораженията бяха ужасяващи. Всичко беше в кръв. Мъж с изцапани дрехи пристъпваше между телата и се навеждаше, сякаш търси някого. Една жена бе отворила уста в ням вик — или за да покаже, че повечето от зъбите й липсват. Сряда облиза устни и усети хладен метален вкус. Гадеше й се.

В следващия миг над нея се изправи мъж с пистолет, насочен към тавана — разговаряше шепнешком с един летящ микроробот. После я погледна.

— Чуваш ли ме, момиче? Можеш ли да станеш? Познаваш ли човека до теб?

— Ох… Ще се опитам. — Тя побутна Франк, той се размърда и изстена. — Франк… — Мъжът продължи нататък, наведе се над следващия ранен, коленичи и започна да прави изкуствено дишане.

— Аз… — Франк премигна. — Сряда?

— Как си?

— Мисля, че… Главата ме боли. — От плещите й се стовари огромна тежест. — А ти?

— Май ми се размина.

— Да се махаме оттук. Бомбата… преди бомбата… видях Свен.

— Кого?

— Клоуна. — Изглежда, пак щеше да изгуби съзнание. — Беше тук. Облечен като…

— Какво имаш предвид?

— Свенгали. Онзи… артистът… — Очите му се затваряха. — Трябва да го намерим.

— Да не искаш да кажеш, че си го видял… — Тя млъкна смаяна.

— Да, да. Намери го. Той е… — Очите му се затвориха.

Сряда се разкъсваше между желанието да му помогне и порива да потърси клоуна. Не биваше да го оставя, Франк бе единствената стабилна опора в живота й. Само преди час изглеждаше солиден като котва, която я придържа към вселената, но сега всичко бе потънало в хаоса. Тя стана и тръгна към вратата. Виеше й се свят, гадеше й се, дясната ръка я болеше. „Свенгали? — зачуди се тя. — Какво ли е правил тук?“ Излезе на моравата отпред. Ярката светлина на прожекторите я заслепи и за секунди виждаше само силуети — полицай, които щъкаха из периметъра като разгневени стършели.

Непозната жена й препречи пътя.

— Не можете да минавате…

— Приятелят ми! — извика тя и я бутна настрана. По някаква неясна причина никой не се опита да я спре. На тревата лежаха окървавени хора, оказваха им първа помощ. Имаше още хора, прави, скупчени наоколо, с втрещени погледи и бледи лица, заобиколени от полицейски кучета, които, изглежда, имаха по-добра представа от хората какво се е случило. Бяха изминали само няколко минути и воят на сирените все още се приближаваше — достатъчно силен, за да надвие звъна в ушите й.

Откри го да плюе кръв, приклекнал на тревата, с изрисувано бяло лице и червен нос, стиснал главата си с ръце. Костюмът му бе клоунска пародия на дрехи на готвач.

— Свен?

Той вдигна глава. От едната му ноздра течеше кръв.

— Сряда… Сряда…

— Ела. — Тя му подаде ръка. — Ще изпуснем…

— Ти върви, момиче. Аз ще… — Той поклати объркано глава. — Ще дойде помощ.

„Дали е дошъл да играе?“ — зачуди се тя.

— Ранен ли си? Хайде, изправи се. Да се върнем в залата. Там има лекари, ще ти помогнат. А след като те прегледат, с Франк ще повикаме такси. Ако останем тук, ще ни разпитват и може да изпуснем кораба.

— Корабът… — Той се огледа някак учудено. — Дойдох да… да… Франк е ранен, така ли?

— Ще се оправи. Надявам се. — Тя потрепери.

— Но ние не можем просто така…

— Можем. Слушай, ти си един от моите гости, разбра ли? Ще дадем показания, ако толкова настояват, но ще им кажем, че бързаме, защото корабът ни тръгва. Ако се представиш за гост, няма да те въртят на шиш като останалите. Надявам се — повтори тя.

Свенгали понечи да стане.

— Не зная… дали ще мога… — Олюля се, тя го улови за ръката и я преметна през рамото си. Тръгнаха към предната част на посолството тъкмо когато пристигна първата линейка.

Бележки

[1] Във философията на математиката байесианизмът (по името на Томас Байес, британски математик, 1702–1761) е убеждение, че математическата теория на вероятностите е приложима до онази степен, до която субектът вярва в предположението. Теорията на вероятностите е приложна математическа дисциплина, която изучава оценката за възможността дадено събитие да се сбъдне. — Б.пр.