Чарлз Строс
Железният изгрев (5)

Вълшебно мистично пътешествие

Повече от година преди това някъде по средата на една операция, която заплашваше да се превърне в тотален провал, Рейчъл бе сключила сделка с дявола. Сделка с нещо, което наистина бе в състояние да унищожава светове. А най-лошото беше, че по-късно установи, че не съжалява за стореното.

В зората на Сингуларността Есхатонът, изглежда, бе напуснал пределите на Земята, за да остави след себе си разрушена компютърна мрежа, обезлюдени градове, последствия от бедствие с размерите на цяла една планета — и три заповеди, изписани върху куб от чист диамант със страни по десет метра:

1. Аз съм Есхатон. Аз не съм ваш бог.

2. Аз съм ваш потомък и съществувам във вашето бъдеще.

3. Не трябва да нарушавате причинността в пределите на моя исторически светлинен конус. Иначе…

Някои твърдяха, че разбирали какво означава това, други пък — че първите били шарлатани или умопобъркани. Първата Реформирана църква на Типлър, известен астрофизик, защитаваше вярата си на улицата в ръкопашни схватки с други течения, между които Реформираните модерни светци. Ислямът претърпя сериозни промени, след които постепенно изчезна, имаше и други религиозни течения, които спуснаха кепенците. Компютърните специалисти — малцината, които бяха останали (по някаква неизвестна причина Есхатонът, изглежда, ги бе подбирал специално) — излязоха с налудничава хипотеза. Есхатонът бил късче софтуер, който вследствие на никому неизвестен алгоритъм постигнал компютърен разум. Разпространил се бързо навсякъде в интернет и осъществил за минути и часове това, което би отнело на човека милион години. След това трансцендентирал и постигнал ниво на интелект, което дори не подлежало на обсъждане и можело да се сравни с човешкия ум, доколкото последният може да се сравнява с жабешкия. Следващите му постъпки се основавали на мотиви, които не били по силите и разбиранията на хората. Как бе успял да отвори тунелите в пространство-времето — нещо, което човешките учени все още не можеха — си оставаше пълна загадка.

Трябваше да изминат стотина години, преди човечеството да построи първите свръхсветлинни звездолети. Едва след това то започна да схваща цялостната картина. Вселената беше заселена с човешки светове, „бунища“, на които Есхатонът бе изсипал девет милиарда души, отвлечени от Земята за един-единствен ден. Тунелите покриваха необятни разстояния, както в пространството, така и във времето и връщаха времеизмерването с една година назад за всяка пропътувала светлинна година. Астрофизиците спореха с пяна на уста за невъобразимите усложнения, свързани с нарушаването на причинно-следствената връзка, но бяха принудени да млъкнат от причудливия „джихад“ на една постхристиянска секта от Северна Африка.

Не се виждаше краят и на последствията от Сингуларността по отношение на хората. Изгнаниците не само бяха разхвърляни из различни светове, те бяха „засадени“ на терен, който не беше прекалено враждебен и дори показваше белези от начално тераформиране. Освен това Есхатонът им бе оставил подаръци: Рогове на изобилието, тоест всепроизвеждащи машини, роботизирани фабрики, способни да изработят всякакви заложени в програмите им продукти, стига да разполагат с достатъчно време, енергия и суровини. Запасени с библиотеки от конструктивни схеми, всепроизвеждащите машини се оказаха двигателен механизъм в създаването на новите цивилизации. Прилагани мъдро, те позволиха на много от разпилените светове да постигнат в рамките на няколко години високотехнологична икономика. Използвани неблагоразумно, предизвикваха унищожение на някои от световете. Цивилизация, която караше своите всепроизвеждащи машини да изработват ядрени ракети вместо атомни реактори — и още всепроизвеждащи машини, — обикновено не успяваше да се справи с гладуването и последващия срив, когато една иди друга управляваща фракция виждаше в същите тези машини само средство за постигане на неограничена власт. В края на краищата около двеста години след катастрофалното събитие повечето от заселените светове бяха успели да излязат от варварския период и да възстановят способността си да летят в космоса.

Много военни стратези се изкушаваха от невероятната възможност да изненадат напълно противника, докато някой не им напомни за Третата заповед. Някой от тях, оказа се, вече бяха опитали да го направят — и типично следствие беше необясним инцидент стоварващ се върху главата на онзи, който планира подобна атака. Още по-интересно, дори атаките с използване на придвижване във времето, подготвяни в условия на абсолютна секретност, в края на краищата бяха смазвани малко преди да започнат.

Рейчъл го бе изпитала на гърба си. Есхатонът продължаваше да играе важна роля в човешката еволюция — макар да оставаше скрит и невидим, той бе винаги нащрек за неприятни усложнения. И от време на време се намесваше, движен от свои подбуди. Оставено без надзор, нарушаването на причинно-следствената връзка — пътуването във времето, — изглежда, представляваше пряка заплаха за неговото съществуване: рано или късно някой би се опитал да го изтрие от миналото на човешката история. Съществуваха и други технологични възможности, представляващи заплаха за Есхатона. Изследванията в областта на изкуствения интелект биха могли да доведат до появата на негов съперник за информационните ресурси, развитието на нанотехнологията можеше да постигне подобни резултати по алтернативни пътища. Оттук произтичаше и Третата заповед — и съществуването на армия от секретни помощници, саботьори и тайни агенти, работещи за Есхатона.

Преди две години Рейчъл се бе запознала с един такъв агент. Дори беше станала пряк участник в проведената от него акция, довела до политическото й компрометиране: предизвикана грешка от петнайсет микросекунди в един часовников механизъм бе решила съдбата не само на цяла космическа флотилия, но и на изпратилата я междузвездна империя — тя целеше да си възвърне планета, която въобще не беше губила. Рейчъл бе запазила видяното в тайна, бе приела мълчаливо и покорно тази свръхчовешка намеса в човешките дела. При онзи случай Есхатонът не беше унищожил цивилизацията, а само бе попречил на междузвездния й флот да пристигне на мястото на сражението по-рано от предвиденото с цел да промени хода на историята — и с това бе предизвикал срива на един агресивен милитаристичен режим. Всъщност бе свършил с други средства онова, за което я бяха пратили началниците й от Черната кантора.

В края на краищата Рейчъл смяташе, че е извадила не само поука, но и късмет от цялата тази история, защото освен че се бе запознала с агента на Есхатона, се бе омъжила за него. И понякога, в спокойните дни, когато не се налагаше да влиза в словесен двубой с досадни бюрократи или да взема участие в смъртноопасни инциденти, си мислеше, че единственото, от което се бои, е да не го загуби.

В спокойните дни…

 

 

Мързелуваше в леглото от часове, след като бе прекарала почти толкова време в банята и се бе натъпкала с успокоителни, когато Мартин най-сетне се прибра.

— Рейчъл? — чу го да я вика зад завесата от плътна, топла и поглъщаща забрава. Тя се засмя. „Вече мога да се отпусна. Той се прибра“.

— Рейчъл? — Вратата на спалнята се плъзна встрани. — Ей. — Тя извъртя глава към него, усещаше как я изпълва вълна на полусинтетична обич.

— Здравей — промърмори.

— Но какво… — Погледът му попадна на нощното шкафче. — Ох! — Той пусна чантата на пода. — Виждам, че си минала на тежката артилерия. — Седна на леглото и сложи длан на челото й. — Обадиха ми се от полицията. Какво стана?

„Време е да се отпусна…“ — повтори си тя. Все пак намери сили да посочи с пръст една антидотна лепенка на шкафчето. Беше най-трудното, което бе правила в живота си.

— Аха. Ясно. — Мартин отлепи защитния слой на лепенката и я нагласи на шията й. — По дяволите, това нещо, дето си го взела, е доста силно. Толкова ли беше зле?

Сега вече й бе малко по-лесно да говори.

— Изобщо нямаш представа. — Някъде в границите на осезаемия свят се надигаше огромна вълна на отчаяние, заплашваше да я смаже веднага щом синтетичният ендорфин, с който се бе натъпкала, бъде неутрализиран. Да се надруса до забрава й се струваше най-добрата възможност, когато бе сама, а той все още някъде в полет, но сега, когато излизаше от това състояние, се чудеше как е могла да постъпи толкова глупаво. Вдигна ръка и го улови за китката.

— Иди… донеси вино. После ще ти кажа.

Нямаше го доста дълго — вероятно само минути, но й се сториха почти като часове — а когато се върна, се беше преоблякъл и носеше бутилка и две чаши. Лицето му беше бледо и разтревожено.

— Рейчъл, да изсъхнат топките на Шива, как успя да се забъркаш в подобно нещо? — Изглежда, бе видял репортажа от новините в кухнята. Сложи чашите на шкафчето, седна до нея и й помогна да се изправи. — Дават го по всички канали. Това мръсно животно…

Ръката му обгърна раменете й. Тя се облегна на него.

— Заради онзи глупав отряд — рече. — Влезеш ли в списъците, няма измъкване. Забрави ли, че съм била парламентьор? Нямаше никой друг наблизо и… — Тя сви рамене.

— Въобще не е трябвало да те викат. — Ръката му се напрегна.

— Чакай. Чуй ме. — Тя преглътна. — Отвори бутилката.

— Добре. — Усетил, че моментът не е подходящ за разговори и възражения, Мартин млъкна и й наля вино. Беше евтино мерло и не бе имало време да „подиша“, но тя не надигна чашата заради уханието. — Наистина ли нямаше на кой друг да се обадят? Искам да кажа…

— Да. — Тя изгълта виното и му подаде чашата за още. — Всъщност не мисля, че някой друг би могъл да се справи с тази работа. По този… или по друг начин. Не и със средствата, с които разполагахме. Това е мирно градче. Нямат антитерористичен отряд на денонощно дежурство, само шепа доброволци. Които всъщност бяха на тренировъчен курс в Бразилия.

— Знаеш ли… — Той преглътна. — Имало е летящи камери навсякъде. Видях репортажа.

— Как беше на Луна? — попита тя, за да смени темата.

— Сива и безцветна, както винаги. — Той сръбна от чашата; избягваше да срещне погледа й. — Аз… Рейчъл, моля те, нека да поговорим за това.

— Не. — Тя го погледна втренчено и той отмести поглед.

— Следващия път поне се опитай да ме предупредиш.

— Мъчих се да се свържа с теб — отвърна раздразнено тя. — Божичко, ще се разплача… — Тя стисна устни. — Толкова нетипично за мен.

— Всеки го прави от време на време — рече той. Тя остави чашата и Мартин я погали по ръката.

— Този задник искаше да ме използва за обществена тоалетна — рече тя почти шепнешком. — Някой опира пистолет в главата ти и ти нарежда да се чукаш с него, кажи ми, това не е ли изнасилване? Дори когато оръжието е бомба, а ти използваш ръцете си вместо устата или оная си работа. — Пое си жадно дъх. — Но аз не съм жертва. — Рейчъл вдигна чашата. — Налей ми, ако обичаш. Тази нощ онзи гадник ще спи при органите за донорство, а аз ще се напия. Нещо против? — Почувства първата вълна на успокоение. Всичко щеше да е наред. Мартин беше тук и алкохолът започваше да действа. — Знаеш ли, когато влязох там, имах доста ясна представа какво ме очаква и въпреки това го направих съвсем доброволно. На сутринта, когато изтрезнея, сигурно ще изглеждам ужасно. А той ще е мъртъв. — Тя се изкиска. — Нали се досещаш какво искам сега?

— Кажи ми — подкани я неуверено той.

Тя се надигна.

— Искам да се преместим във ваната. С моята любима играчка — ти. С много пяна, шампоан и прочее. И да пием хубаво вино, не този боклук. Искам да ме разтриеш хубаво, а когато се отпусна, да се чукаме до забрава. До пълно изтощение и за двама ни. — Тя спусна крака и се опита да стане от леглото. — А утре, или когато имам възможност, ще ида да се изпикая на гроба на оня шибаняк. Идваш ли?

Мартин кимна, все така смутен.

— Ще ми обещаеш ли да махнеш името си от онзи списък?

— Ще се опитам. — Тя потрепери. — Но дали ще успея е друг въпрос. Това е мръсна работа, но все някой трябва да я върши. А повечето хора са прекалено умни, за да си предложат услугите доброволно.

 

 

Съзнанието й се връщаше бавно и първото, което усети, бе пулсиращата болка в главата и гаденето в стомаха, заедно със схванатите мускули на краката и разхвърляните завивки. Но това, което я накара да се събуди напълно, бе мисълта къде е Мартин.

— Ох — изстена тя и отвори очи. Той седеше в другия край на леглото и я гледаше със странно изражение. Изглеждаше, сякаш се вслушва в някакъв глас.

— Обажда се Джордж Чо — каза озадачено. — Не си ли си блокирала телефона?

— Джордж? — Тя се помъчи да се изправи. — Колко е часът? — Една икона светна във въздуха, бе увиснала точно пред гардероба. — Ох, по дяволите! — „Три през нощта. Какво иска Джордж по това време? Едва ли нещо добро…“ — Ще ми прехвърлиш ли разговора?

— Рейчъл? Няма ли образ? — чу се глас.

— Ние сме в леглото, Джордж — отвърна тя. — Тук е посред нощ. Какво искаш, по дяволите?

— О, съжалявам. — Върху плоската повърхност на гардероба изникна трепкащо изображение. Джордж бе един от малцината дипломати, които имаха ясна представа в какво се състои работата й. Обикновено уравновесен, поддържащ причудливия облик на застаряващ улегнал мъж, винаги любезен — някои дори биха го определили като „достолепен“, — сега Джордж изглеждаше разтревожен. — Бойна тревога — добави той, сякаш се извиняваше.

Рейчъл се изправи мигновено.

— Почакай малко — рече тя. — Мартин, къде е сиропът против махмурлук.

— Банята, вторият шкаф, горният рафт — отвърна той.

— Дай ми минутка — каза тя на Джордж. — Може ли?

— Ами… да, разбира се. — Той кимна, но като че ли стана още по-разтревожен.

Отне й точно минута да облече халата, да изтича до банята и да изгълта чаша сироп.

— Дано да е нещо наистина сериозно — предупреди, когато се върна. — За какво е тази суматоха?

— Ще бъдеш ли готова за тръгване след половин час? — попита Чо вместо отговор. — Искам те в пълно снаряжение. От часове се опитвам да се свържа с теб. Днес следобед не си била в службата — какво е станало?

Рейчъл погледна към камерата.

— Толкова ли си бил зает, че не знаеш за онзи хахо, дето възнамеряваше да вдигне във въздуха половин Женева?

— Ти ли участваше в това? — попита Джордж изумено. — Уверявам те, не знаех. Но това, за което те търся, е много по-важно.

— Карай накратко — прекъсна го, тя.

— По време на полета ще проведа обстоен инструктаж на всички…

— На всички?! Колко души смяташ да вземеш? И какво значи „по време на полета“ — колко време мислиш, че ще ни отнеме?

Джордж повдигна смутено рамене.

— Не мога да ти кажа сега. Но си прави планове поне за месец.

— За Месец!? Ужас! — Тя се намръщи, забелязала учудването на Мартин. — Нещо извън Слънчевата система ли е?

— Ммм… не мога нито да потвърдя, нито да отрека, но предположението ти е доста точно.

— Проблемът е свързан с дипломация, нали?

— Аха.

— Така и предполагах. Инак нямаше да ти трябвам.

— Както казах, не мога нито да го потвърдя, нито да го отрека. В този момент. Очевидно.

— Ах, това копеле! — изпусна си нервите тя. — Не, не говоря за теб, Джордж. — Тя поклати глава. — Даваш ли си сметка, че не съм ползвала отпуск почти шест години? Имаш ли също така представа, че се омъжих само преди няколко месеца и двамата с мъжа ми възнамерявахме да поработим върху увеличаването на нашето семейство? Какво ще прави сега партньорът ми?

Джордж въздъхна нещастно.

— Добре, какво искаш?

— Искам…

Рейчъл внезапно млъкна. „Бойна тревога — помисли си и по гърба й пробягаха тръпки. — Трябва да е нещо наистина сериозно“. — Бойна тревога се обявяваше само по време на война — не беше необходимо да е някоя от онези, които събират на спешни заседания Съвета за сигурност. Но никой не я обявяваше, ако нямаше реална заплаха да прогърмят оръжия. Което означаваше…

— Искам двойна каюта — каза тя. — Наскоро се върнах от цяла година напрегнато надлъгване с Новата република, вчера ме въртя на бавен огън някаква общественичка, твърдо решена да подложи на разследване операцията, в която съм участвала, трябваше да се справя с един умопобъркан, обладан от твърдата решимост да изравни Женева със земята само за да задоволи артистичната си наслада или може би защото не знае как да си направи чекия, а сега ти искаш да ме изкараш от къщи и да ме пратиш някъде на майната си. Така че двойната каюта е най-малкото, което би могъл да направиш за мен.

— Ох. — Джордж вдигна дясната си ръка. — Извини ме, само за момент. — В очите му за миг блеснаха неестествени светлинни, спешно съобщение, проектирано право върху ретината му. — Не си регистрирала промяна на семейното си положение. Не знаех, че…

— Бас държа, че не си знаел. Край на соловите мисии, Джордж, Поне в обозримото бъдеще. Или ако ги има, да са след дълготрайно планиране.

— Така значи. — Той задъвка замислено устни. — Въпросът е, че се нуждаем от теб незабавно. Но… — Почеса се по брадичката. — Виж, ще се опитам да издействам на твоя съпруг дипломатически паспорти билет до… ъъъ, посолството на онова място, където трябва да идеш, но със следващия полет. Въпросът е, че трябва да тръгнеш веднага.

Рейчъл поклати глава.

— Не става. Или с Мартин, или без мен.

Мартин я гледаше, скръстил ръце.

— Щом това е последната ти дума — бавно отвърна Джордж и отново задъвка устна. — Мисля, че мога да го уредя, но само ако мъжът ти се съгласи да подпише договор за стажант при нас. Има един бърз куриерски кораб, който чака на орбита — това не е екскурзионна разходка. Съгласна ли си така?

— Ти? — Рейчъл погледна Мартин.

Той повдигна вежди, помисли за момент, после кимна.

— Става. Нямам нищо, поне за следващите няколко месеца. Ако мислиш, че…

— Мисля. — Тя му се усмихна пресилено, после отново извърна глава към Джордж. — Уговорих го.

— Хубаво — отвърна Джордж малко припряно. — Надявам се, че ще можете да се приготвите до един час. Не е необходимо да вземате дрехи или припаси, по пътя ще се погрижа за това. Вземете себе си и нищо повече. И още… това дете… нали още не е заченато? Нито ти, нито съпругът ти не сте бременни, надявам се?

— Не. — Рейчъл поклати глава. — След час значи? И не можеш дори да намекнеш за какво става въпрос?

За миг лицето на Джордж се изопна.

— Не, докато не потеглим. Случаят е от изключителна секретност. Но… за днес. Колко души успя да спасиш?

— Аз ли? Триста килотона, което означава… почти цяла Женева. Около половин милион нещастници. Половината от тях мъртви, останалите без дом, ако онзи налудничав тип бе успял. Защо питаш?

— Защото, ако не се справим този път, ще загинат хиляда пъти повече нещастници — отвърна Джордж и в гласа му се долови стаена заплаха. — И то само като начало…