Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Есхатонът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Iron Sunrise, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2016 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2016 г.)

Издание:

Чарлз Строс. Железният изгрев

Американска. Първо издание

Превод: Юлиян Стойков

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Силвия Николова

ИК „БАРД“ ООД, София, 2006

ISBN: 954-585-724-2

 

Charles Stross

Iron Sunrise

 

© 2003 by Charles Stross

© Юлиян Стойнов, превод, 2006

© „Megachrom“, оформление на корица, 2006

© ИК „БАРД“ ООД, 2006

 

Формат 84/108/32

Печатни коли 27

История

  1. — Добавяне

Железният изгрев

Взрив: T нула.

 

Малко извън разширяващия се светлинен конус на настоящето бе умряла звезда — с поразено желязно ядро.

Нещо — някаква странна неестествена сила — бе завързало възел в пространството, затваряйки в него сърцето на звездната пещ. Гигантска примка от суперструни[1], извита на една страна, се разширяваше и свиваше, а през това време звездното ядро плаваше из „джобна вселена“[2], където времевото измерение наподобяваше навито руло в мащаби, измерими с Планкови единици[3], и в друго пространство — едно от затворените, сгънати към себе си, подразбиращи се от стандартните физични модели пространства — което го беше изместило. В джобната вселена бе изминало неимоверно много време, но отвън часовникът не би изброил и няколко секунди.

От гледна точка на дрейфуващото ядро, останалата част от вселената изглеждаше, сякаш се е отдръпнала в безкрайността, изчезнала зад хоризонта на събитията, и щеше да остане отвъд него, докато зоната на разширяване не изгуби инерция. Кипящата топка газ, която озаряваше свой собствен космос, започна постепенно да загасва. Минаваше време, огромно по мащаби и същевременно равняващо се на едно мигване на окото във външната вселена. Звездната сърцевина изстиваше и се свиваше, сиянието й намаляваше. Постепенно тя се превърна в самотно бяло джудже с температура, клоняща към абсолютната нула. Термоядреният процес не спря, но продължи невероятно лениво, с посредничеството на квантови тунели и при смразяващ студ. За период, милиард пъти по-продължителен от този, който бе изминал във външната вселена от момента на Големия взрив, светлинните ядра се сляха, минаха през тунелите в квантовата стена на електронните си орбитали. По-тежките елементи се разпадаха по-бавно, разбиваха се на атоми и после се разлагаха до желязо. Раздвижваха се огромни маси и в края на процеса, след около трилион години, звездата се превърна в единичен кристал от желязо, смачкан до сфера с диаметър от няколко хиляди километра: въртеше се бавно във вакуума, температурата й беше едва една трилионна от градуса над абсолютната нула.

След това външната сила, която бе създала джобната вселена, мина в обратен ход, затвори „джоба“ и премести плътния сферичен кристал в отвора в сърцето на звездата — по-малко от трийсет секунди след избухването на бомбата. И портите на ада се разтвориха.

Желязото не се възпламенява лесно, процесът е ендотермичен, енергопоглъщащ. Когато вътрешностите на звездата бяха изтръгнати и заменени от миниатюрно гюле студена разпадаща се материя, външната й обвивка, задържана на известно разстояние от ядрото благодарение на радиационния натиск, започна да колабира през отвор с приблизително четвърт милион километра смразяващ вакуум. Последва я и най-външният слой, набираше скорост в образувалия се звезден гравитационен кладенец. Изминаха няколко минути и погледната отвън, фотосферата на звездата видимо започна да се свива — през нея преминаваха неимоверни по размери нагорещени газови вихри. А след това ударната вълна на имплозията достигна ядрото…

Никой така и не успя да предупреди обитателите на нарочената за унищожение планета. През първите минути изведените за наблюдение на слънцето сателити докладваха за невиждано по размери слънчево изригване, предизвикало различни атмосферни смущения, включително северни сияния. Последваха предупреждения за бури до орбиталните работници и миньорите в астероидния пояс. Много малко сателити бяха оборудвани с релативистична връзка — средство за мигновено общуване с ограничен диапазон, неподлежащо на смущения и заглушавано, но пък ужасно скъпо и чувствително — и нищо не можеше да предупреди хората да избягат: сателитите просто един по един престанаха да излъчват, пометени от разрушителната вълна, която се отдалечаваше от звездата със скоростта на светлината. В някакъв метеорологичен институт една от дежурните се втренчи озадачено в монитора и се опита да се сети каква може да е причината — всъщност тя бе единственият човек на планетата, който имаше възможност и време да осъзнае какво става. Но спътниците, чиято дейност следеше, бяха само на три светлинни минути по-близо до слънцето от планетата, на която се намираше, а тя вече бе изгубила две от тях в разговори с колега — говореха си за къщата, която възнамеряваше да купи.

Всъщност ударната вълна бе разширяващ се сферичен фронт от водородна плазма, грееща ослепително при температура от милиони градуси и компресирана до такава степен, че притежаваше много от свойствата на металите; беше стотици пъти по-масивна от най-големия газов гигант в звездната система и когато се сблъска с железния кристал в сърцето на унищожената звезда, вече се носеше със скорост почти два процента от тази на светлината. При сблъсъка, само за няколко секунди, една десета от гравитационната потенциална енергия на звездата бе превърната в радиация. Термоядреният процес бе придружен от странни реакции: желязната сърцевина всмукваше светлинни ядра, с помощта на които строеше по-тежки и по-нагорещени, а също и не толкова стабилни посредници. За по-малко от десет секунди звездата изгори гориво, достатъчно да подхранва огненото й сияние милиарди години. Джуджето от G-клас нямаше достатъчно маса, за да преодолее налягането на електронния разпад в ядрото си и да се свие до неутронна звезда, но въпреки това успя да излъчи мощна ударна вълна, съизмерима с изригването на свръхнова.

Колосалният импулс от неутринови частици се понесе във всички посоки; отнасяше по-голямата част от енергията на термоядрения изблик. Неутралните частици обикновено не реагират с материя, летящо неутрино с лекота преодолява дебел светлинни години слой от олово, без дори да забави скорост. Но тези частици бяха твърде много и докато се процеждаха през външните обвивки на звездата, прехвърляха значителна част от енергията си в мътния мехур от кипяща плазма, който бе заменил фотосферата. Недалеч зад тях се носеше друга мощна вълна от твърда гама-радиация и неутрони, милиард пъти по-ярки от звездата, чиито вътрешности разкъсваха. Умиращата звезда излъчи ослепителен импулс от рентгеново сияние, като трилион водородни бомби, взривени едновременно.

След осем минути — минута, след като бе забелязала проблема на един от мониторите — дежурната отново го погледна озадачено. По кожата й пробягаха горещи вълни. Екранът премигна и угасна. Тя си пое дъх и усети острата миризма на озон. Всичко беше като в мъгла. Колегата й също се оглеждаше учудено. Какво ставаше? Светлините трепнаха и угаснаха, но двамата продължаваха да виждат благодарение на зловещото сияние във въздуха и на заревото, което проникваше през прозореца на тавана. След това светлинният квадрат, очертан от заревото върху пода, започна да дими и дежурната разбра, че няма да може да си купи мечтаната къща, нито да се види с родителите си, със сестра си — с никого. Всъщност последното нещо, което успя да види, бе озареният димящ квадрат на пода.

Все пак вселената прояви капчица милост — след секунди горните слоеве на атмосферата, превърнати в плазмена наковалня от преминаващия радиационен импулс, достигнаха тропопаузата. Половин минута след това първата ударна вълна изравни със земята сградата, в която се намираше дежурната.

Нито един от обитателите на планетата не живя достатъчно дълго, за да почувства първите мъчителни симптоми на лъчевата болест.

 

 

Взрив: T + 1392 дни, 12 часа и 16 минути

 

Сряда се бе свила под бюрото и притискаше обемистия цилиндър към разтуптяното си от ужас сърце. Беше видяла тялото на митническия служител и веднага бе разбрала, че е мъртъв — точно както се твърдеше в написаните на ръка инструкции. А сега ужасното създание, което го бе направило, я преследваше и тя съжаляваше…

Чу драскане на нокти по полиетиленовия под. „Искам да се махна оттук — помисли си; пръстите й бавно се плъзгаха по хлъзгавия от пот цилиндър. — Невъзможно е това да се случва с мен!“ Не виждаше кучето отвън, но въображението й го рисуваше с всички страховити подробности: челюсти като диамантени остриета, широко разположени очи, сияещи от всепронизващите импулси на лидара. Виждаше малкия злобен пистолет, имплантиран в черепа му, мозъка, командван от вградени компютри, чиято цел бе да надделеят над инстинктите на добермана. Зловещи овални петна по кожата, изпъната върху бронята от диамантена мрежа. Животното със сигурност можеше да подуши страха й. Тя бе прочела част от документите, докато стоеше в онази тайна стая, и бе осъзнала важността им, а когато отвори вратата, с намерение да си тръгне, доберманът я чакаше — тя успя да хлопне вратата на сантиметри от зейналата му паст. Зловонен пушек започна да прониква през процепите на вратата и Сряда се изкатери през отвора на тавана и после запълзя като паяк през вентилационната шахта и изтича с разтуптяно сърце през пустия хангар. И през цялото време чуваше дращенето на ноктите зад себе си. „Аз не съществувам. Не можеш да ме подушиш!“

Херман — както винаги, когато имаше нужда от него — мълчеше.

Сега, свряна в един обществен терминал, тя отново видя кучето — или някой негов роднина: тичаше с огромни скокове през пустия хангар и приличаше на призрачна сянка, на нещо, родено в замръзнали гори под среднощно слънце, еволюирало да оцелява сред заселена от киборги тундра, на чужд и непознат свят. Погледна само за миг към камерата със сияещото си око — сияние, което се превърна в бял шум, след като я простреля. Можеше да издишва невропаралитичен газ и да обезврежда мини — ако човек вярваше на евтините интерактивни, с които се забавляваше Джереми — и бе продукт на много по-усложнена техносфера от тази, която притежаваше Москва; мускулите му не се задвижваха от примитивни актин-миозинови контракции, а костите му бяха конструирани за максимална издръжливост — когато тичаше с максимална скорост, кучето-преследвач пуфтеше като парен локомотив и изпускаше достатъчно нагорещена пара, за да изгори всеки, който се озове прекалено близо.

Тя вдигна флакона за разпръсване на тълпи, постави пръст на копчето и насочи фунията към вратата. Неясни сенки на крака, твърде много крака. Спряха отвън в коридора, после се насочиха към вратата. Тя натисна копчето и флаконът в ръцете й подскочи; едновременно с това се чу дращене по пода и въздухът пред нея почерня. „Не, посиня, като езика на мъртвеца, който видях“. В хартиения документ се казваше, че трябва да се унищожат всички копия, без едно, от документите за митнически трансфер и че всеки, който знае за тях, трябва да умре. Едно озъбено куче приклекна да скочи срещу нея и в същия миг го пресрещна разредена завеса от полупрозрачна пяна, облепи го плътно и ръмженето му се превърна в приглушено и безсилно квичене.

Сряда неволно потрепери и отстъпи, удари се в бюрото и се огледа обезумяло. Задните крака на кучето дращеха по пода, то се примъкваше към нея. Тя виждаше сиянието на свирепия гняв в очите му. „Добро куче“ — подметна по навик, без да спира да отстъпва. Зачуди се дали да не го ритне. Но не, ако кучето-преследвач реши, че е изгубило, има опасност да се взриви, нали така? Винаги го правеха в интерактивните…

Нещо студено и влажно се долепи до тила й и я подуши. Тя се свлече на колене, стомахът й се превърна в торбичка с лед. Костелива лапа я стисна за рамото и я задържа. Кучето на пода сякаш й се усмихваше — не, усмихваше се на нещо зад нея. Нещото заговори с изненадващо човешки глас, придружен от ръмжене, идващо от три различни посоки:

— Виктория Строугър, това е специална полицейска глутница „Алфа“. По заповед на капитан Манхайм, временен диспечер на евакуационния процес на Олд Нюфаундленд, вие сте арестувана. Наредено ви е да се върнете заедно е нас до централния терминал, където да изчакате да бъдете транспортирана. Длъжен съм да ви предупредя, че всякаква форма на съпротива от ваша страна може да предизвика употребата на несмъртоносни оръжия. Връщането ви на станцията доведе до безсмислена загуба на полицейско време. — Два от гласовете млъкнаха, но третият продължи: — И като стана дума за това, защо се опитвахте да избягате?

 

 

Взрив: T + 1392 дни, 12 часа и 38 минути

 

Двайсет и две минути след определения час за стартиране кучетата най-сетне бяха върнали в стадото и последната заблудена овца. Точно в този момент капитан Манхайм имаше други тревоги, като преливането на резервоар номер четири и необходимостта да се увери собственолично, че Миша е успял да задържи работното налягане на машините в границите на нормата и да преодолее покачването на температурата. След това му предстоеше стъпка по стъпка да проследи целия план за отделяне и да напусне час по-скоро тази призрачна система, преди бурята да я разпердушини — едва тогава смяташе да поиска доклад за това как са се справили кучетата-преследвачи. (И защо въобще бяха допуснали някакво досадно пънкарче да се промъкне незабелязано на палубата на екипажа?) А по-нататък…

„Двайсет и две минути! Повече от хиляда секунди закъснение!“ В плана за излитане беше оставена вратичка за закъснения, разбира се, никой не би допуснал, че всеки път всичко ще става така, както се предполага — но с пет хиляди пътници на борда тези двайсет и две минути означаваха близо пет човекогодини провизии, изпарили се в миг. Евакуационните контейнери бяха оборудвани с открит тип животоподдържаща система, тъй като не разполагаха с място за инсталацията на рециклиращи цистерни, и цялото това упражнение щеше да струва милиони, десетки милиони. Някакво глупаво хлапе току-що бе оскъпило заплащаната от данъкоплатците на Нови Дрезден операция с две хиляди марки и капитан Манхайм се бе сдобил с още две хиляди бели косъма.

— Как е критичният профил? — попита той Гертруда, която се бе привела към контролния пулт.

— Всичко е в границите на допустимото, сър — Гертруда бе втренчила поглед право напред и отказваше да го погледне.

— Гледай да го държиш така — тросна се той. — Миша! Какво стана с онзи резервоар?

— Продухан и затворен, точно според предписанията. — Миша му се ухили безгрижно от мостика. — Товарът е разпределен равномерно. Дори вече няма утечка от канализацията на втори реактивен.

— Добре. — Манхайм подсмръкна. Втори реактивен двигател от време на време страдаше от турбуленция, най-често когато нивото на водородното гориво, с което го захранваха, надхвърлеше шейсет процента. Турбуленциите не бяха особено сериозни, освен ако не се образуваха по-големи кухини, пораждащи издигането към повърхността на мехури от свръхохладени газове, които съскаха в тръбите, служещи за прехвърляне на реактивна маса до термоядрените ракети. Виж това вече можеше да предизвика катастрофа, а в момента не разполагаха с време за ремонти. Не за първи път мислите на Манхайм се насочиха към елегантния високотехнологичен лайнер от Нови Романов, който бе отлетял преди шест часа върху невидима вълна от прегънато пространство-време — сърфираше в хватката на опитомената сингуларност. Никакви тромави, тъпчещи се с маса архаични термоядрени ракети за „Мечтата на Сикорски“! Но „Дългият поход“ бе най-доброто в технологично отношение, което Дрезденският търговски синдикат можеше да си позволи, и капитанът смяташе да изстиска от него всичките му възможности.

— Кораб! Каква е текущата обстановка?

На мостика отекна роботизирано-гладък глас:

— Преди две минути бе обявена стартова готовност за всички пътници. Двигателите са на стадий готовност за преминаване към стартова мощност. Имаме осигурена траектория, няма никакви видими пречки за…

— Започни стартовия, цикъл.

— Слушам. Започвам стартовия цикъл. Отделянето от ръкава на станцията и енергозахранването в ход. Прехвърлянето на станционна маса в ход. Прекъсване на връзките с терминала в ход. Запалване на главния двигател, първа фаза. Преминаване към режим за превоз на жив товар, втора фаза.

— Мразя живия товар — промърмори Гертруда. — Съобщете на пътниците, че стартът е започнал. — Пръстите й помръдваха сред невидимите клетки във въздуха пред нея. — Станционен шлюзов терминал обезопасен…

Манхайм погледна сложната схема на последователните дейности, изписана върху монитора на стената, на метър пред него. Една по една червените точки ставаха зелени — огромният кораб се готвеше за окончателно отделяне от станцията. Последният кораб, напускащ това пристанище. От време на време Манхайм докосваше с пръст някой станционен глиф и разговаряше тихо с гласовете, които му отвръщаха — каргоинженери, офицери от службата за имиграционен контрол, цивилни полицаи, Джек в машинното и Руди на наблюдателната площадка. Разговаря дори с диспечерската. Роботите от различните служби на станцията продължаваха да функционират невъзмутимо, сякаш не забелязваха, че наближава краят на работата им — идеше на гребена на гигантска унищожителна вълна от радиационна плазма.

Измина един час. Една невидима ръка постави чаша кафе на пулта до него и той сръбна, продължи да разговаря, да наблюдава и от време на време да ругае тихо; когато отпи отново, кафето беше изстинало.

Най-накрая корабът беше готов за отлитане.

 

 

Взрив: T + 8 минути

 

Московската система загина със скоростта на светлината, пометена от смъртоносно радиационно цунами.

Първи в небето угаснаха метеорологичните спътници, разположени откъм страната на звездата — следяха за слънчеви изригвания и смущения. Автоматичните станции, предназначени да проследяват космическите течения, бяха пометени от орбитите си от ударната вълна на изкуствено създадената свръхнова и се превърнаха в пара, която се сля с кипящата ярост на железния изгрев.

След секунди радиационният импулс разтопи огромните, но крехки слънчеви колектори, които се носеха на стабилна орбита на половин астрономическа единица разстояние и подхранваха с енергия генераторите на антиматерия, чийто диаметър надхвърляше стотици километри. Нямаше кой да отрони сълза за кончината на роботизираните и автоматизирани космически фабрики. Те бяха само кратко проблясване, микроскопичен гама-импулс сред общата вълна на унищожение.

Осем минути след взрива радиационният фронт достигна най-вътрешното човешко поселение на системата — света, наречен Москва. Неутриновият прилив беше достатъчно мощен да предизвика облъчване със смъртоносно ниво дори след като бе преминал през планетната маса. Нощната страна се озари от сияние, атмосферата засвети на фона на невероятно ярката повърхност. Идващият малко по-късно гама-импулс разпали атмосферата от дневната страна до плазма и я заби във вече топящата се скала. Свръхзвукови торнада се вихреха около дневния терминатор и опустошаваха повърхността на планетата до скалната основа.

Час и половина след появата на свръхновата процесът на планетен разпад бе напреднал значително. На дневната страна атмосферното налягане на Москва бе спаднало катастрофално и сега основните газови съставки бяха водородни и кислородни радикали, освободени от врящата мъгла, в която се бе превърнал северният океан. Температурата в облачната покривка вече надхвърляше хиляда градуса. Откъм нощната страна продължаваха да се носят разрушителни звукови вълни — помитаха къщите, сякаш бяха направени от кибритени клечки; а и точно така се подпалваха и се превръщаха в клади за обитателите си. Нощта бързо отстъпваше на призрачната дневна светлина, зловещото сияние на изригналата звезда се отразяваше от почти превърналата се в комета планета. За някой страничен наблюдател, намиращ се на повърхността, слънцето на Московската система щеше да закрива половината небе — магнезиев пламък от лъчиста енергия, достатъчно ярък да изгори очните ябълки на разстояние от десетки трилиони километри. По това време вече се приближаваше главната ударна вълна, стена от плазма, нагорещена до стотици милиони градуси: беше малко по-плътна от бързо разсейващата се атмосфера и се носеше с 20 процента от скоростта на светлината. С пристигането й Москва изчезна окончателно — в епицентъра на атомна експлозия.

Шейсет минути: радиационният импулс мина през пръстените на Сибир, огромен зелен леден гигант, заобиколен от гирлянди от ярки луни. Те проблеснаха за миг и се източиха в потоци от сияещ газ, образуваха исполински светещ диск, който се отдалечаваше от звездата. Сибир пое огромно количество енергия, достатъчна да разтопи тундрата на повърхността му и да породи неимоверни по мащаби бури. Урагани с размерите на Москва се понесоха по нощната страна на ледения колос, докато той се присламчваше към опашката на нарастващата комета. За разлика от вътрешните планети, Сибир бе твърде голям, за да се изпари напълно. Макар че сияеше с ослепително бяла нажежена светлина, той напусна орбита, изтикан от ударната вълна на експлозията, и успя да съхрани най-вътрешната си, желязно-никелова сърцевина — надгробен камък, който щеше да изстива милиони години в опразнената Московска система.

Първият оцелял подаде тревожния сигнал от разстояние деветдесет и осем светлинни минути.

Един автоматизиран радиофар, който дремеше на далечна орбита около външния газов гигант Земля, се пробуди още при първите ярки изригвания. Роботът разполагаше с грамадни резерви от охлаждаща течност, скрити зад непробиваемата му черна черупка. Бе конструиран да издържа на директни попадения от лазерни оръжия на боен кораб и успя да оцелее при първата буря — въпреки че бе запокитен далеч отвъд следваната цели седемдесет и пет години орбита от потока от тежки заредени частици. Радиофарът бе стар, 750-и от своята серия. С кодово име Нтилигентното врабче, той бе част от Системата за ранно предупреждение на Командването на Стратегическа отбрана на наскоро изпепеленото Московско външно министерство.

Нтилигентното врабче премигна и премина в активна фаза. Звездите бяха засенчени от сияещи газове и отломки, Това нямаше значение — роботът имаше друга задача. В дълбоката му памет се пробуди програма за издирване местонахождението на Москва. Двигателният механизъм започна да извърта разтопената от твърдата радиация антена. Други сензори се опитаха да различат гама-потока от приближаващи се релативистични ракети, но не успяха. Една примитивна експертна система задръсти със запитванията си анализиращата програма и стигна до извода, че атаката е предизвикана от непознат субект. Миг по-късно Нтилигентното врабче включи релативистичния си предавател и огласи космическите простори с отчаяния си вик за опасност.

И го чуха.

 

 

Взрив: T + 1392 дни, 13 часа и 2 минути

 

Полицейският автомат бе лаконичен:

— Открихме дъщеря ви. Ако обичате, елате на палуба Г-червена, втора открита зона, да си я приберете.

Морис Строугър се надигна и погледна жена си. На лицето му трепна усмивка.

— Казах ти, че ще я намерят. — Усмивката му бавно се стопи.

Индика Строугър не вдигна глава. Беше пъхнала костеливите си ръце между коленете, беше се изгърбила и потрепваше, сякаш бе хванала оголен високочестотен кабел.

— Върви — каза тя тихо, но твърдо. — Ще се справя.

— Сигурна ли си… — Полицейският автомат вече се отдалечаваше, носеше се плавно във въздуха. Морис пак погледна сгърченото тяло на жена си, после се повлече след бръмчащото насекомо към претъпканите с пасажери коридори, над които вече витаеха други полицейски автомати: жилата им бяха заредени с парализиращи куршуми. В един момент от предстартовата подготовка тълпата неочаквано бе завладяна от разширяваща се вълна на депресия и отчаяние, сякаш в този преломен миг бе изчезнала онази невидима връзка, която ги бе скрепявала през всичките тези години, и напрежението заплашваше да прерасне в изблик на истерия, породена от несигурното бъдеще. Опасни времена.

Сряда бе в откритата зона, точно както му бяха съобщили. Изглеждаше самотна и изплашена и Морис, който през целия път бе предъвквал различни гневни думи, изведнъж разбра, че просто не може да ги произнесе.

— Вики…

— Татко! — Тя зарови лице в рамото му и брадичката й го убоде в ключицата. Раменете й се тресяха.

— Къде беше? Майка ти си изгуби ума! — Не беше и половината истина. Той я прегърна, усещаше как ужасяващото чувство за загуба най-сетне го напуска. Дъщеря му се бе върнала и макар да й беше ядосан, изпитваше неописуемо облекчение.

— Исках да съм сама — отвърна тя глухо. Той се опита да отстъпи, но тя не го пусна. Заболя го — Сряда правеше така, когато не искаше да му каже нещо. Не я биваше в преструвките, но имаше силно изразено чувство за уединение. Някаква възрастна жена зад него се караше с един от полицаите, нещо за някакво изчезнало момче, не, за кучето й. Сряда вдигна глава и го погледна.

— Трябваше ми време да помисля. — Лъжата за миг се превърна в твърд кристал, но той нямаше сили да я предизвика. Сега не беше моментът за това, по-късно щеше да й съобщи официалните обвинения: навлизане в забранените за достъп отсеци на кораба не беше същото, като да се разхождаш из опразнените сектори на станцията. Сряда не знаеше каква късметлийка е, задето капитанът бе проявил разбиране и бе обяснил постъпката й със стреса от напускането на станцията.

— Ела. — Той се обърна и я дръпна след себе си. — Корабът скоро ще се разкачи. Вече предават направо от мостика. Нали не искаш да пропуснеш гледката?

Тя отново го погледна и той забеляза колко сериозно е изражението й.

— О, не — рече Сряда. — Разбира се, че не.

 

 

Взрив: T + 4 часа и 6 минути

 

Двеста четиридесет и осем минути след началото на Инцидента товарният кораб „Гордостта на Таксис“ се материализира над плоскостта на еклиптиката само на шест часа път от целта си. Брад Морнингтън, капитанът на кораба, бе в пилотската кабина и разговаряше с Мери Нейт, релативистичния навигатор. „Гордостта на Таксис“ беше совалка, която следваше регулярен трипунктов маршрут, свързващ Москва със станция Исландия Седем и транзитния пост на Септагоновата система Блейлок Б. Корабът бе изминал този маршрут осем пъти за последните седем години и движението по него бе толкова рутинно, колкото и чашата с ароматно силно подсладено кафе, която Алекс бе поставила до лакътя му малко преди да започне предстартовото броене за поредния скок — кафето обикновено изстиваше, преди да го изпие.

Брад не обръщаше внимание на стандартното мърморене на навигаторите — очакваше да му подадат подробния план на по-нататъшния маршрут. Междувременно отдели малко внимание на положението с храната: кухнята напоследък се представяше доста монотонно. Нямаше търпение да пристигне на планетата и да се поразтъпче, душата му жадуваше за слънце, вятър и небе. „Гордостта на Таксис“ беше бърз кораб, конструиран да пренася спешни пощенски доставки и нетрайни продукти. Ограничената сингуларност в двигателното ядро на кораба му позволяваше да ускорява в реалния космос почти толкова бързо, колкото го правеха модерните бойни кораби — за него шест светлинни години бяха едноседмична разходка, а не мъчителна и продължителна одисея, каквато щяха да са за кораб, оборудван със старите модели водородни двигатели.

Мери се беше навела над реферативната звездна карта — установена практика, в случай че диспечерите стачкуват, но всъщност само за да поддържа професионалната си квалификация. В момента, между другото, се чудеше дали ще й остане време да отскочи до едно приятелче, когато пристигнат.

И изведнъж на мостика зазвуча оглушителният сигнал на общата тревога.

— Това пък какво е… засечи го! — Чашата на Брад полетя към пода.

Мери подскочи, беше пребледняла.

— Засичам. Не е трафик…

— Привет, тук полет ЕГДН, повтарям инициали Ехо Голем Девет Нула, в отговор на запитващ сигнал от, момент, Делта Хикс Зевс Седем, имаме контакт. Каква е…

— Нещо не е наред, шефе…

На конферентния монитор блещукаха предупредителни червени светлинни. Имаше трийсетсекундно забавяне и всички напрегнато чакаха отговора.

— Ехо Голем Девет Нула, тук Делта Хикс Зевс Седем, служба за аварийно ретранслиране. Адмиралтейски сигнал първа степен, потвърждението следва. Имаме общосистемно извънредно положение. Москва е под карантина — цялата система е затворена, без изключения. Евакуирайте се незабавно. Повтарям: включете скоковия двигател и незабавно напуснете системата! Моля, потвърдете.

Лицето на Брад пламна и той възкликна ядосано:

— Що за шибана шега! — Изчака на екрана да се изпише потвърждаващият код, след това потърси връзка със следващата междинна станция до Москва. — Когато разбера кой е тоя негодник, дето…

— Брад! — изплашено се обади Мери.

— Какво има?

— Виж — Тя му посочи графиката, която току-що себе появила. Като модерен кораб, „Гордостта на Таксис“ бе оборудван със средства, които да му послужат, в случай че бъде мобилизиран, между тях и доста чувствителни пасивни сензори. — Гама-лъчение, класическа крива „протон-антипротон“, на две астрономически единици по курса. Регистрира червено преместване спрямо нас. Успях да засека ретранслационната станция… тя наистина подава сигнал за опасност.

— По дяволите! — Екранът се люшна пред погледа на Брад и той изведнъж си спомни как, когато беше на девет, баща му му каза, че кучето им е умряло. — По дяволите! — Позитроният бе нестабилен междинен продукт, който се явяваше при някой реакции от типа материя-антиматерия. Червеното преместване означаваше, че обектът се движи встрани от реферативната рамка на наблюдателя със скорост, близка до тази на светлината. В околностите на звездата това можеше да означава само едно — субсветлинни ракети с антиматерия, щурмови бомбардировачи, набиращи скорост за самоубийствена атака срещу нечий свят. — Изстреляли са го! Тъпаците са изстреляли „възпиращия“ флот!

Екипажът беше достатъчно опитен и не се налагаше да казва на Мери какво да прави. Тя вече бе извикала на монитора картите с гравитационните потенциали, които той щеше да използва за скока. Брад въведе отказ на наполовина планирания курс и поиска скоковите координати за обратен полет.

— Привет, Делта Хикс Зевс Седем, говори Ехо Голем Девет Нула. Подготвяме се за незабавно завръщане на Исландия Седем. Можете ли да ни изясните обстановката? Вероятно ни следват и други кораби, така че ще можем да ги предупреждаваме. Необходима ли ви е помощ? Приемам. — Побърза да се свърже по интеркома с Лиз, която бе долу в машинното и следеше двигателното ядро, и да й обясни, че не става въпрос за шега и че наистина ще трябва да променят основния ход на двигателя, въпреки че това означаваше сериозни загуби за „Гордостта“, каквато и да бе причината…

— Ехо Голем Девет Нула, имате разрешение за промяна на курса. Тук Делта Хикс Зевс Седем, предаваме чрез Навигационен ретранслатор шест-девет-три по релативистичен канал. Обстановката е следната: вътрешната система е унищожена след изненадваща атака с употреба на оръжие за масово поразяване приблизително преди две-седем-нула минути абсолютно време. Вашият граничен обхват от три-седем-нула светлинни минути да се смята за пределен за оцеляването ви: звездата е взривена. По наша преценка пораженията сред населението на Москва са сто процента, повтарям сто процента. Нямаме представа кой може да го е направил. От два часа върху достъпа до Москва е наложена пълна забрана. Почакайте… — За миг спокойният уверен глас трепна. — О, божичко! Това е необяснимо! — Пауза. — Ехо Голем Девет Нула, тук Делта Хикс Зевс Седем, току-що получихме огромна доза радиационно облъчване. Странно, намираме се зад двукилометрова скална преграда. По дяволите! Показателите са много над нормата. Вероятно неутриново лъчение. Ехо Голем Девет Нула, тук Делта Хикс Зевс Седем, повече нищо… не можем да направим за вас. Край на връзката.

Брад гледаше комуникационния пулт с невиждащ поглед. Вдигна ръка и докосна един от главните контролни глифове.

— Екипаж, говори капитанът. — Погледна Мери: тя се бе втренчила в него. Чакаше. — Обявявам извънредно положение. Промяна на плановете. — Сведе поглед към навигационния монитор и въведе командата за аварийна промяна на курса. — Няма да се върнем у дома. Никога вече.

„Гордостта на Таксис“ бе първият кораб, напуснал Москва след експлозията. Други два кораба също успяха да се измъкнат, единият със сериозни поражения, след като при скока се бе озовал в опашката на ударната вълна. Новината за експлозията се разпространяваше бързо, скоро достигна и най-далечните станции и благодарение на това бяха спасени няколко товарни кораба, насочени право към Москва. През следващите седмици бяха евакуирани обитателите на рафинираща станция Исландия Седем, която се намираше само на осем светлинни минути от епицентъра. Преместиха ги в Шендженска област. Разрушителната сфера продължаваше да се разширява и се наложи да бъдат евакуирани още няколко станции. Най-близката заселена система, Централен Септагон, се намираше на достатъчно разстояние, за да не бъде заплашена от твърдо лъчение. Междувременно щяха да изминат много години, преди към обгорения от радиация труп на Москва да се приближи космически кораб.

 

 

Взрив: T + 1392 дни, 18 часа и 11 минути

 

— Какво открихте? — попита капитанът.

Трите кучета му се хилеха зъбато от различни места в кабинета. Едно се наведе и облиза синята пяна, полепнала за задния му крак. Пяната започна да съска и запуши.

— Няма нищо за докладване относно първия инцидент с митническия служител. Със съжаление се налага да ви информираме, че той трябва да бъде обявен за безследно изчезнал, вероятно мъртъв, освен ако впоследствие не стане ясно, че се е качил на някой от другите кораби. Вторият инцидент касае тийнейджърката с типично асоциално поведение. Изглежда, действията й не са довели до някакви сериозни проблеми. Не можахме да си осигурим достъп до товара, поставен в обезопасената зона, но вие ме уверихте, че не липсва нито една от митническите декларации в черната кутия. В досието на момичето са регистрирани и други подобни нарушения като настоящия инцидент, които са били причина родителите й да се обърнат за помощ към специалист. Изглежда, сегашният случай е предизвикан от стрес.

— Защо въобще й е трябвало да отива там? — попита Манхайм и се наведе напред. На лицето му бе изписана тревога и недоверие. — Мислех, че от вас се очаква да охранявате…

— По мое мнение действията й са типичен пример за поведението на подрастващ човешки индивид с временни отклонения. Но ще ви припомня, капитане, че нашата издирвателно-спасителна група няма право да прибягва до употребата на смъртоносни оръжия. Не забравяйте също, че за изчезването й ни бе съобщено от нейните родители, след като тя вече се беше качила на борда на кораба. За да се избегнат такива инциденти, предупредете семейството й да я държи под наблюдение поне за времето на полета.

Докато говореше, кучето бе повдигнало глава и я поклащаше надуто. Един от събратята му се приближи към него и го подуши зад ухото. Манхайм ги наблюдаваше нервно. Полицейски кучета, невероятно скъпи и сложни машини, озовали се тук по волята на някоя могъща извънсистемна политическа организация и програмирани в лоялност към режима — никога не бе виждал такива, дори бе изненадан, че властите са в състояние да прибягват до тях, още повече когато ставаше дума за най-обикновена евакуационна операция. На всичко отгоре това, което говореше, твърдеше, че е на служба във Външно министерство и е пратено на кораба със специална заповед — написана на ръка и запечатана така, че да бъде прочетена само от него — нареждаща да бъде пуснато да действа самостоятелно на борда. Надарени с разум животни, натъпкани с висша технология, и конструирани за охранителна и издирвателна дейност, но също така способни да убиват. Разумни оръжия.

— Изпълнихте ли мисията си?

— В смисъл? — Куче номер едно го погледна.

— Ами… — Манхайм разкърши рамене. — Вижте сега — поде малко ядосано, — това е моят кораб! Аз отговарям за всеки и всичко на борда и ако трябва да зная нещо…

Кучетата се надигнаха едновременно и той изведнъж осъзна, че са го заобиколили. Муцуните им, в които се криеха оръжията, сочеха към него, очите им не го изпускаха. Кучето от Външно заговори отново:

— Бихме могли да ви кажем, капитане, но тогава ще се наложи да ви накараме да млъкнете. Обсъждане на тези въпроси с лица, които не са оторизирани да го правят от Министерството на войната, се смята за вражески акт, съгласно втори раздел, параграф осем-три-едно на Закона за отбрана. Моля, потвърдете, че осъзнавате и разбирате положението.

— Аз… — Манхайм преглътна. — Разбирам. Нямам повече въпроси.

— Добре. — Куче номер две клекна и започна да си ближе задния крак. — Останалите членове на тази група не са запознати в подробности с положението. Те са най-обикновени полицейски кучета. Не ви е разрешено да ги безпокоите с неудобни въпроси. Край на срещата. Не мислите ли все пак, че е време да се заемете с управлението на този кораб?

 

 

Взрив: T + 1393 дни, 02 часа и 01 минути

 

Сряда проследи края на света в компанията на родителите си и половината от посетителите в бюфета на Розовата палуба. Бяха изпуснали въздуха от масите и пейките, за да ги избутат към стената и да освободят достатъчно място. На отсрещната стена имаше панорамен екран, на който предаваха директно картина от централната зала на станцията. Сряда би предпочела да наблюдава всичко това на собствения си монитор, но родителите й настояха да дойде с тях в бюфета — изглежда, повечето хора се бояха да останат сами по време на скока. Не че някой щеше да разбере кога е станало — противно на разпространените слухове, нямаше никакви усещания, когато един кораб се преместваше през тунел между две еквипотенциални точки, отстоящи на светлинни години една от друга — но този скок бе някак символичен. Паметно събитие, на каквото досега не бяха присъствали.

„Херман?“ — произнесе тя безгласно.

„Тук съм. Но не задълго. След скока ще останеш сама“.

„Не разбирам. Защо?“ — Джереми я наблюдаваше и тя му се намръщи. Той се дръпна рязко и майка им го изгледа строго.

„Релативистичните канали не действат след скок извън техния оригинален светлинен конус[4]: те са мигновени средства за връзка, но не нарушават причинно-следствието. Разговарям с теб чрез устройство, свързано с един от твоите комуникационни имплантанти, и това е начинът, по който и ти ми отговаряш. Но за известно време няма да мога да се свързвам с теб. Няма да си в опасност, стига да останеш в евакуационната зона и да не привличаш нежелано внимание“.

Тя завъртя очи. Херман бе доста досадна имитация на водач на тийнейджърска групичка. Черна пустош, напръскана с ярките точици на звездите, покриваше цялата отсрещна стена, из помещението се чуваха приглушени разговори, между нея и панорамния екран се полюшваше море от глави.

„Те защо ме пуснаха?“ — попита тя, обзета от неприятно предчувствие.

„Не те сметнаха за заплаха. В противен случай нямаше да те пратя там. Извинявай. Остава съвсем малко време. Това, което успя да постигнеш, е много по-важно, отколкото мога да ти кажа, и затова бих искал просто да ти благодаря“.

„Но какво толкова направих? Заслужаваше ли си — заради някакви хартиени документи?“

„Все още не мога да ти съобщя. Първият скок започва след две минути. В този момент връзката ни ще бъде прекъсната. По-нататък ще си доста заета: Септагон няма нищо общо с Олд Нюфаундленд. Всичко хубаво — ще се свържа отново с теб при първа възможност“.

— Какво има, Вики? — попита баща й и тя се сепна.

— Нищо, тате. — Откога бе започнал да се държи така покровителствено? — Какво ще стане сега?

Морис Строугър повдигна рамене.

— Очакват ни… хъм, пет скока, преди да пристигнем там, закъдето сме потеглили. Първият… — той преглътна — ще е към разпространяващия се взрив. Знаеш ли какво е конусовидно сечение?

— Не ми… — Тя успя да се овладее. — Да, тате. Учила съм аналитична геометрия все пак.

— Чудесно. Експлозията се разширява под формата на сфера с център… нашата планета. Ние се движим по права линия — всъщност на зигзаг около правата линия между две еквипотенциални точки в пространство-времето: от станцията, която е извън тази сфера, до Септагон, който също е извън сферата на експлозията, но от другата страна. Първият скок ще ни отведе вътре в сферата, на дълбочина приблизително три светлинни месеца. При следващия ще се озовем от другата й страна.

— Летим срещу експлозията?

Морис я улови за ръката.

— Да, мила. Това не е… — Той отново погледна към екрана, полускрит зад множеството глави. Индика държеше Джереми, бе сложила ръце на раменете му. — Това не е опасно. Разрушителните частици са концентрирани в ударната вълна, която е с дебелина само няколко светлинни дни. Обшивката ни може да се справи с всичко останало, в противен случай капитан Манхайм щеше да насочи кораба по обиколен маршрут. Но тогава щяхме много да се забавим… — Той млъкна, защото от екрана се разнесе глас:

— Внимание. Говори капитанът. След една минута ще преминем в скоков режим по транзитния маршрут към Централен Септагон. Очаква ни поредица от пет скока със седемдесетчасови интервали с изключение на четвъртия, който ще бъде забавен с осемнадесет часа. Първият скок ще ни отведе отвъд ударната вълна на свръхновата, за религионистите е организирана разноверска служба на втора палуба след три часа. Благодаря ви.

Гласът млъкна внезапно, сякаш някой бе прекъснал връзката. В единия ъгъл на екрана се появи часовник, отброяващ секунди.

— Какво ще правим сега? — попита тихо Сряда.

Баща й я погледна объркано.

— Ще намерим място, където да живеем. Казват, че ще ни помогнат. Двамата с майка ти ще работим. Опитай се да свикнеш…

Черното небе внезапно се озари от ярко сияние, която хвърляше тъмни сенки между зрителите. Чу се обща въздишка: космическият пейзаж бе изчезнал, заменен от необикновено красива картина. Огромни сияещи завеси от зелена, червена и виолетова светлина закриваха звездите — ефирни покривала от флуоресцираща коприна, развявани от невидим бриз. Точно в средата на екрана искреше ярък диамант, кървавочервена гира със струяща от полюсите й светлина. „Херман? — прошепна тя. — Виждаш ли това?“ Но отговор нямаше и тя изведнъж се почувства ужасно самотна, празна като вътрешността на малката мъглявина, в която сега се носеше корабът.

— Отиде си — каза на глас и очите й се напълниха със сълзи. Не се дръпна, когато баща й я прегърна. Той също плачеше — силни, неудържими ридания, от които раменете му подскачаха — и тя се зачуди за какво ли толкова може да страда, след това пак погледна бледата сянка на екрана и потрепери.

Бележки

[1] Суперструни — елемент от Суперструнната теория, опит за единно обяснение на всички частици и явления от микросвета. — Б.пр.

[2] Джобна вселена — в научната фантастика, много малки паралелни вселени, прикачени към основната. — Б.пр.

[3] Планкови единици — физични единици, предложени от Макс Планк, базиращи се на универсални величини във Вселената. — Б.пр.

[4] Повърхност в пространство-време, бележеща възможните посоки на светлинните лъчи, преминаващи през дадено събитие — Б.пр.