Чарлз Строс
Железният изгрев (17)

Време е за шоу

След като корабът се скачи със станцията и започна попълването на припасите, Щефи бе затрупана от работа. На всичко отгоре свободното й време бе изцяло погълнато от Сряда — момичето имаше проблеми и се нуждаеше от рамо, на което да поплаче, ала това се оказа неочаквано изтощително. Освен това Щефи трябваше да замества Макс и Еван, да пренася съобщения между мостика и инженерното, да преглъща глупостите на администрацията и да се грижи за всичко останало, когато началниците й се занимаваха с управата на станцията. Ако продължаваше в същия дух, щеше да е истинска късметлийка изобщо да слезе от кораба — а след три седмици постоянна напрегната работа имаше ужасна нужда от почивка. Което бе още една причина да стисне ядно зъби, когато неочаквано й позвъни Елена от приемния отдел.

— Лейтенант? Имаме проблем. Намирам се на изход четири, северната страна. Можете ли да прескочите насам?

Щефи погледна двамата техници, които окачваха външните обслужващи кабели на кораба — допълнително енергийно захранване, за да могат да демонтират втори генератор за текуща поправка.

— Имам пет минути. Само пет. Какъв е проблемът?

— Не мога да ви кажа, докато не дойдете.

— Какво значи „не можете“?

— Случаят е нестандартен. Става въпрос за извънредни пълномощия Б-5.

— За извънред… — Щефи се намръщи. — Добре, идвам веднага. — Завъртя един от пръстените си. — Макс? Щефи съм. Имам проблем. Да знаеш нещо за извънредни пълномощия Б-5?

— Б-5? Отдавна не бях чувал за тях. Провери какво е и ако не можеш да се справиш, прехвърли го нагоре. В момента замествам Чи и съм затънал до гуша в работа.

— Ясно. — Щефи поклати глава. — Чакай, Б-5 не са ли дипломатически акредитиви?

— Дипломатически, митнически, полицейски, нещо от тоя род. Ако са дошли със заповед за задържане на някой пасажер, обърни се към приемния отдел. Ако ли пък не, значи е към корабни операции, което значи, че пак ще ме потърсиш.

— Разбрано. Край на връзката.

Елена и още един служител от приемния отдел я чакаха при бариерата заедно с някакъв пътник — не, грешка, с човек, който стоеше от другата страна на бариерата.

— Здравей, Елена. Господине? — Тя се усмихна професионално. — Какъв е проблемът? — Огледа го — черна коса, безличен, младежко лице, но уверено поведение и маниери, каквито идват с възрастта, със сандали, шотландска поличка с много джобове за инструменти и риза в стил, особено моден тази година на Земята. Държеше някаква книжка. С бяла корица.

— Аз съм Мартин Спрингфийлд — представи се той малко притеснено. — Член съм на специалната дипломатическа мисия на ООН, която в момента е на посещение в Сараево. — Подсмихна се. — Трябва да призная, че Ники не изглеждаше така последния път, когато се качих на борда.

— „Ники“? Не ви разбирам. — Елена се опитваше да й каже нещо с очи, но беше твърде късно.

— Така го наричахме в корабостроителницата. Преди осем, не — девет години. — Спрингфийлд кимна, сякаш в потвърждение на някакъв вътрешен диалог. — Съжалявам, че ви откъсвам от работа, но съм тук, защото посланик Чо се нуждае от отговори на някои нетърпящи отлагане въпроси. Има ли къде да разговаряме без свидетели?

— Без… — Щефи се помъчи да запази спокойствие. „Трябва час по-скоро да се отърва от този досадник и да си довърша работата. Точно на мен ли трябваше да се случи — представител на дипломатическия корпус! Какво да правя?“ — Хъм, всъщност да. — Тя метна ядосан поглед на Елена, която само сви безпомощно рамене. — Ще бъдете ли така добър да минете отсам бариерата? Мога ли да погледна паспорта ви?

— Истински е — увери я Елена. — Вече го проверих. Той е точно този, за когото се представя.

Щефи отново се усмихна насила.

— Сигурна съм, че е така: иначе едва ли щеше да ме потърсиш. — Погледна Мартин. — Последвайте ме.

И като че ли не й стигаха тези неприятности, но когато се обърна, насреща й вървяха други пътници — двама артисти от групата за развлечения, двама търговци, няколко наскоро „размразени“ пътници от трета класа, които се познаваха по изписаната на лицата им умора — и Сряда. Момичето размаха ръка.

— О, лейтенант Грейс? Заета ли сте? Исках само да ви кажа, че съжалявам за онзи ден…

— Няма нищо — отвърна Щефи. Чудеше се как да се отърве от нея. — Ти как си? Виждам, че си решила да слезеш долу. Имаш ли някакви идеи? Или само ще се поразходиш?

Лицето на Сряда светна.

— Ами да — отивам на разходка. — После неочаквано стана сериозна. — Утре ще има възпоменателна церемония в посолството. Поканени са всички от Москва, които се намират в системата. Тази сутрин получих съобщението. Смятам да отида. Оттогава изминаха пет години, имперско време имам предвид.

— Ами чудесно — побърза да одобри Щефи. — Ако има нещо, което искаш да обсъдиш с мен, когато се върнеш — обади ми се. Точно сега главата ми е пламнала. — За нейно облекчение Сряда кимна и забърза да настигне групичката. „Защо ли съм толкова добра?“ Беше прекарала цяла нощ в компанията на Сряда, която й разказа почти целия си живот. След разказа за убийците й се прииска да удуши някого — като започне с онези, които бяха ликвидирали семейството й, и приключи със самата нея, след като осъзна каква е лепка. Вместо това прати кратко съобщение до стюардите да са внимателни и когато на следващия ден намина да види как е Сряда, тя се чувстваше доста по-добре. Освен това прекарваше доста време с трола от Б312. На тази възраст децата са издръжливи. Щефи беше преживяла нещо подобно, когато родителите й се разделиха, макар че не си спомняше да е увисвала на рамото на някой непознат да му е разказвала всичко за себе си. Нито пък да се е заяждала с непознати пътници по време на вечеря. Сряда явно бе разглезена, като повечето богаташки деца. И сигурно никога в живота си не бе имала грижи.

Стигна асансьора и чак сега се усети, че човекът от посолството я следва. „Този пък какво се е залепил за мен?“

— Ще потърся някой свободен офис — каза тя. — Или, ако нямате нищо против, ще ви оставя да се оправяте сам и ще се върна към задълженията си.

„Махни ми се от главата, моля те!“

— Мога да ви изчакам, докато свършите. Няма да ви преча. — Спрингфийлд се облегна на стената. Изглеждаше изморен, може би разтревожен — а може би и двете. — Боя се, че ще ви създам доста работа. Посланик Чо ме прати да поогледам, защото имам известен опит с корабите. Проблемът, ако мога да се изразя така, е да намериш игла в купа сено. Имаме сериозни съмнения, че някой от пътниците ви с по-дълъг престой на борда използва този кораб като превозно средство, докато извършва серия от незаконни деяния в няколко последователни порта.

— За контрабанда ли става дума? Отвличане? Шантаж? Защото ако не е това, не виждам какво общо може да има с „Уайтстар“. Пътуването си е съвсем спокойно.

Посрещна ги Юри.

— Приключихме с кабелите, госпожо. Ще проверите ли работата?

Тя кимна. Отне й една минута да се увери, че Юри и Джил са се справили, след което постави печат на приемателния документ, освободи ги и те забързаха към следващата си задача.

— Ще идем в залата за конференции — каза тя на Мартин. — Сигурно искате да прегледате корабния дневник?

— Там едва ли ще открия нещо. Събитията, за които става въпрос, не са се случвали по време на полет. Човекът, или хората, които търсим, са вършили престъпните си деяния на повърхността.

— Престъпни деяния? Какви?

— Не мога да ви кажа. Но са достатъчно сериозни да се намеси дипломатическата служба. Ако ви е нужно потвърждение, свържете се с Виктория Макейн в централния офис на „Уайтстар“ и поискайте инструкции от нея. Трябва да прегледам целия списък с пътници от началото на настоящия полет. Включително служители с временна заетост — всеки, който е прекарал на борда по-малко от шест месеца. Освен това ще ми трябва достъп до каютите. Ако не можете да разрешите претърсване, намерете ми някой, който може. И накрая, ще трябва да направя оглед и на товарното отделение и складовете: интересуват ме най-вече товари, свързани с определени дестинации — дребни и средни по размер багажи, внесени от пасажери, качили се на Земята, Турку и Ейгер.

— Само това ли? — попита тя и поклати невярващо глава. Току-що й бе създал работа за цяла седмица. Ставаше дума за поне шест-седем хиляди души, качили се или слезли на всеки от упоменатите портове, да не говорим за служителите от различните звена — бяха извозили цял камерен оркестър от Розенкранц до Ейгер’. — Знаете ли, тези въпроси не са от моята компетенция. Ще ви пратя горе при началството. След два часа ми изтича смяната и бих искала да сляза на повърхността.

— Добре, няма да ви задържам. Да започваме веднага — очакват доклада ми до двайсет и четири часа. С резултати. А след това вероятно ще поискам от вас съдействие за извършването на арест.

 

 

Междувременно Франк вече беше на повърхността, в прегръдките на отчаянието.

— Защо не иска да ме види? Уговорихме срещата преди четиридесет и три дни, получих разрешение чрез консулството в Токио. Проблем ли има?

— Хм, проблем. — Мъжът от малкия екран се покашля. — Може и така да се каже. — Оглеждаше Франк с любопитство. — Боя се, че точно сега сме в разгара на поредния опреснителен курс за служителите и министър Бакстър е зает. Всички срещи в посолството са отменени. Искате ли да си уговорите нова среща, да речем, за средата на идната седмица?

— Корабът ми отпътува вдругиден — отвърна той и се изненада от собственото си спокойствие. — Така че идната седмица отпада. Ще мога ли да интервюирам министър Бакстър по телефона? Ако въпросът е безопасността, не е необходимо да се срещаме на живо.

— Ще трябва да проверя. — Екранът угасна за миг, после светна. — Съжалявам, сър, но министърът няма да се освободи преди следващия четвъртък. Желаете ли да ви уговоря алтернативна среща? Например чрез широкообхватен канал?

— Не и преди да проверя с какви средства разполагам — призна Франк. — Имам ограничение в използването на релативистичния канал. Ще може ли да обсъдим този въпрос по-късно? Ако министърът е зает, възможно ли е да уредите среща с посланик Мороу?

— Съжалявам, посланик Мороу също е заета. Както ви казах, това е най-лошата възможна седмица за провеждане на интервю. Оставете ми адреса си и ще се свържа с вас веднага щом имам новини. Но не обещавам нищо.

Франк изключи временния телефон и се изправи. В подобни моменти имаше чувството, че върви със завързани очи по коридор, посипан с бананови кори. „Защо сега? Защо, от всички шибани моменти във вселената, трябваше да се случи точно сега?“ Едно изказване на Бакстър или Мороу, в което се признава, че някой преследва и дори избива колегите им — това щеше да е експлозивен материал. Само че те не желаеха да участват в играта. Цялата тази работа миришеше на наложени по съображения за сигурност ограничения — анулирани срещи и интервюта, рестрикция за публични появи, освен в охранявани зони, след стриктна проверка на списъка на гостите, нечие невидимо присъствие, витаещо над всичко това. Също както беше с вечерните партита на майка му, когато полагаше отчаяни усилия да се върне в кръга на богоизбраните след първото й изборно крушение.

В парка, където се намираше, въздухът все още бе хладен и студен, но отопляемите пейки бяха достатъчно сухи. Франк се огледа. Листата на тополите шумяха, раздвижвани от слабия утринен ветрец. Алеята, на която се намираше, се сливаше малко по-нататък с две други, за да излезе право при бронзовия мемориал, един от многото, които се издигаха наоколо. Франк вече се бе запознал с местната история. Преди стотина години точно на това място някакъв вражески батальон бе оказал яростен отпор на силите на завоевателите. Душите им, храбри и непреклонни, вече бяха отлетели към Валхала — победителите бяха издигнали този мемориал не от добри чувства към победените, а за да направят победата си по-величава. „Никой не обича да се хвали, че е изтребил жалка сбирщина от зле въоръжени наборници — помисли Франк. — Лесно е да изглеждаш герой, когато си победил гиганти“. Трябваше да измисли нещо, ако все още държеше да вземе интервю от Елспет Мороу.

„Какво ли е да обречеш на неизбежна смърт 140 милиона деца, 90 милиона старци и 600 милиона най-обикновени хорица, които нито са виновни за нещо, нито дори те познават?“

Малко по-нататък се размина с един градински робот, който или събираше листа, или почистваше алеята от охлюви. Тук дърветата и пейките се разреждаха. На всяка пейка бе прикачена бронзова табелка. „В памет на обичания редник Иван Винчик, от неговите родители“, или „Ти си отиде завинаги, но не си забравен, сержант от артилерията Джордж Легат“. Паркът се кичеше със собствената си история като с медали и ордени — от мемориалите до костниците, вдигнати от черепите и останките на воините от вражеския батальон, в които сега градинарите държаха косачките.

Дърветата свършиха и алеята започна да се спуска към бетонния подлез, който пресичаше пътя за центъра. Ако въобще можеше да се нарече център. Първо тук бе имало малко затънтено селце. След това идва битката. Ново селце, прераснало в град, преди следващата битка да го изравни със земята. Отново построяват града, той се разраства, понася една тежка бомбардировка и е възстановен. Днес над пейзажа доминираха стръмни пенопластови покриви и небостъргачи, но това не променяше основата — земята отдолу бе неизличимо заразена с история, военните мемориали бяха предупредителните знаци за бившите радиоактивни зони.

Денят бе тих и спокоен, движението показваше първите признаци на оживление — няколко души, излезли на разходка на приземното ниво, три деца с уолкстъри, възрастна жена с огромна раница, износени обувки и насечено от бръчки лице: гледаше архаична електронна карта. По пътя отгоре мина конвой снабдителни фургони, закачени за мощен влекач. Една чайка се рееше високо в небето — и тя предявяваше териториални претенции.

— Кога е следващият влак до Протобар? — попита той на глас.

— Имате двайсет и девет минути. Съвет: направете резервация. Извеждам пред вас маршрута до станцията.

— Маршрут и резервация, ако обичате. — Причудливата геокомпютърна мрежа, с която разполагаха тук, бе нескопосана и примитивна, сравнена с най-разнообразните служби, които се предлагаха на Земята, но вършеше работа, при това без да въвежда анимирани рекламотариали, което беше истинско облекчение. Пред него блесна светеща стрелка — сочеше към един от сводестите входове. Франк я последва по подредения в рисунки паваж покрай групичка унициклисти и фонтан, насред който стърчеше прекалил с диуретици Ерос.

Гарата беше на шесто ниво, вагоните бяха с плъзгащи се странични врати. Франк откри купето си и се отпусна на меката седалка — и тъкмо разгъваше клавиатурата, вдъхновен от атмосферата на хромирано-бетонната постройка, когато телефонът му изчурулика.

— Да? — попита той, без да превключва на образ.

— Франк? Аз съм. Къде си?

— Кой се… — Той млъкна и натисна копчето за позициониране. — Какво искаш, Сряда?

— Ами току-що слязох от кораба и се питах дали си зает тази вечер? — Всичко това изречено на един дъх. — Виждаш ли, ще има прием, с вино и сирена, и съм поканена, но ми казаха, че мога да си взема някой за компания, не съм правила такива неща досега, а ме посъветваха да ида там на всяка цена…

Франк се помъчи да потисне въздишката си.

— Току-що ми се провали едно интервю. Може би ще съм свободен, но се съмнявам. За какъв прием става дума?

— Ами, това е петата годишнина от смъртта на планетата, събират всички московски граждани, които са на Нови Дрезден. В посолството ни, ако го знаеш. Моят, хъм, приятел, каза, че ще се заинтригуваш.

Франк едва не подскочи и пропусна да забележи, че перонът бавно започва да се движи зад прозореца.

— Чакай, ама това е страхотно! — възкликна той. — Щеше ми се да събера малко местен колорит. Интервюта с изтъкнати политици и обикновени хора. Кога каза, че е…

— Довечера. Московското консулство в Сараево.

Франк се облещи. Влакът вече напускаше станцията.

— Ей! Поддържай връзка с мен. Трябва да хвана един влак. Чао засега. — Той изключи телефона и го прибра. — Протобар? — промърмори под носа си. — Какво ще правя там, по дяволите? — Ала влакът вече се издигаше плавно във въздуха и се насочваше към свръхскоростния тунел. — Кога е следващият влак от Протобар за Сараево? — попита той отчаяно.