Чарлз Строс
Железният изгрев (26)

Епилог
Родният фронт

Отново у дома. С времето домът започваше да се превръща в странно място, почти като хотелска стая на далечна планета. Рейчъл влезе в хола, пусна пътната чанта на пода и въздъхна уморено: беше три след полунощ според корабното време на „Глориана“ и кумулативният ефект от преминаването от стокилосекундов дипломатически часовник към земната времева зона само подсилваше умората.

Зад гърба й Мартин се прозя шумно и попита:

— Как изглежда?

— Всичко си е на мястото. — Тя прокара пръст по бюфета. Нещо избръмча в съседната стая, вероятно домашният прахоуловител, за да напомни, че се нуждае от спешна подмяна на задръстения филтър. — Къщата не е изгоряла, докато ни нямаше — добави насмешливо, после погледна с досада стенния екран със съобщения и текущи задачи: там мигаха няколко бележки за просрочени сметки. — Крайно време е да си намерим някой свестен хазяин, който разбира какво е да отсъстваш с месеци. Последния път, когато ме нямаше, бяха извикали полиция, за да разбие вратата и да проверявали не съм умряла.

— Не си. — Мартин се прозя отново и се отмести от прага, за да може входната врата да се затвори. — И аз не съм. Макар да ми се струва, че съм…

— Отивам да се изкъпя и после направо си лягам — заяви Рейчъл и обърна гръб на таблото. — Ще съм ти ужасно благодарна, ако поръчаш нещо за ядене. Сметките могат да почакат до утре.

— Съгласен. — Мартин сви рамене и остави тежкия куфар до стената, непосредствено до дървената статуя на пророк Юсуф Смит, която Рейчъл бе купила преди години от един Марокански пазар. — Смятах да пратя кратко писъмце на Сряда. Да проверя как са с Франк. Но леглото има по-голяма притегателна сила.

— Аха. — Докато се качваше по стълбите, Рейчъл изрита сандалите и си смъкна дрехите. Със задоволство отбеляза, че домакинският автомат е сменил чаршафите на леглото. — Ох, най-после вкъщи! — След седмици напрежение й се струваше прекалено хубаво, за да е истина.

 

 

Съзнанието й се връщаше бавно. Първото, което почувства, като през пелена, бяха пулсациите в слепоочията и гаденето в стомаха, заедно с болките в мускулите и непреодолимото усещане за пълно изтощение. Сякаш я бяха упоили и захвърлили. „Дано някой ден най-сетне открият лекарство за преодоляване на последствията от смяната на времевите зони — помисли си замаяно, преди да й хрумне нова мисъл. — Къде е Мартин?“

— Ох! — изстена и отвори очи.

Мартин седеше на леглото до нея и я гледаше разтревожено.

— Събуди ли се? — попита я и тя изведнъж осъзна, че нещо се е случило. — Проверих пощата и… имаме проблем.

— По дяволите! — Рейчъл изведнъж дойде на себе си и се надигна. — Какво е станало?

— Някаква среща днес следобед — трябвало да присъстваш. Само след час е. За малко да го пропусна — беше отбелязано със знака за нисък приоритет.

— Добре де. Каква е темата?

— Нещо, свързано с някаква ревизионно-финансова комисия на отдела за Културен обмен и забавления. Какво пък може да е това? — добави озадачено.

— Абсолютни глупости! — Изведнъж я споходи ужасяващото усещане за déjà-vu. — Колко е часът?

— Два следобед — Мартин се прозя. — Чакай, ще ти го препратя.

Рейчъл бързо прочете съобщението.

— Служебно разследване — каза напрегнато. — Трябва веднага да се явя в щаба.

— Не се ли погрижи за тая работа?

— Аз ли? Нали ме нямаше! — Тя се намръщи. — Все едно да оставиш лисицата да наглежда кокошарника. Хм, дано източниците ми да са открили нещо за нея…

Задейства няколко издирващи програми да филтрират пощата — както обществения сектор, така и личните категории.

— Изглежда, онази кучка от ревизионната комисия се е развихрила. Понеже предния път не успяхме да довършим малката си беседа, е подала жалба срещу мен. Разбрала е, че съм се върнала, и сега предявява обвинения за злоупотреби, присвояване и разхищение на финансови средства. В момента председателства нова комисия, която се е заела с разследването. Ако не се явя навреме…

— Ще ти повикам капсула. — Мартин скочи от леглото. — Обаче защо те е нарочила?

— Не зная. — Рейчъл замръзна. Програмите бяха приключили със задачата и на екрана мигаше нещо ново и тревожно. — Леле! Началството е разгневено.

— Началството?

— Черната кантора, не Културен обмен и забавления. Не искат да продължава да се рови. — На лицето й изгря усмивка. — Имам разрешение да я спра. Независимо с какви средства.

— Обаче внимавай — предупреди я Мартин. — Гледай да не прекаляваш.

— Да прекаля ли? — Тя повдигна вежди. — Тази кучка се опита да ме обвини за неща, за които не съм си и помисляла, щеше да попречи в провеждането на операция по обезвреждане на важен престъпник, сега отново ме тормози… аз ли прекалявам? — Спря пред шкафа с оръжия в гардероба. — И ако на това му казваш „прекаляване“. Не искам да има кръв по килима.

Той се ококори.

— Ти сериозно ли? Да не си решила да я премахнеш?

— Ами да. Но не е наложително да прибягвам до насилие. Ще е прекалено грубо, а това не е в стила ми. — Рейчъл залепи една трансдермална лепенка на лакътната си свивка, после хвърли поглед към гардероба, където бе струпала разни нещица, с които се бе сдобила по време на полета си на „Романов“, и се усмихна. — Трябва да звънна тук-там. Знаеш ли, даже ще е забавно…

 

 

Сградата, в която се помещаваше щабът на ООН, не се беше променила за времето на отсъствието й — същият стъклено-стоманен небостъргач, щръкнал над каменните пътни артерии на Женева, същите гигантски статуи на основателите Ото фон Бисмарк и Тим Бернере-Лий на площада отпред. Рейчъл влезе във фоайето, оглеждаше се напрегнато. До украсения трон в средата на залата стоеше цивилен полицай и разговаряше с рецепциониста. Рейчъл им кимна и тръгна към асансьора, обзета от нарастваща увереност. „Интересно какво ли прави Джордж? — помисли си. — Вероятно се разправя с последствията от току-що приключилата операция. Ще си има доста главоболия“.

Досието на госпожа Председателката, което бе открила сред останалите писма в електронната поща — измъкнато по черни канали от хора, на които бе правила услуги — се оказа доста интересно, макар и обезпокоително, що се отнасяше до възможните последици. Новоизгряваща звезда, появила се от неизвестността, главозамайваща кариера, съперниците се оттеглят сами или биват опозорени, а някои преживяват нещастни случаи — история, прекалено жестока и кървава за чиновник от апарата на ООН, а да имаш за противник подобно чудовище бе факт, който пораждаше някои неизменни въпроси. Особено ако човек се поинтересува откъде се е сдобила със средства за построяването на огромната си къща на брега на езерото…

Но досието не бе единственото, което Рейчъл бе открила в кутията си. Имаше и официална призовка за дисциплинарен трибунал, изпратена тази сутрин с час на явяване ранния следобед — документ, какъвто човек не би очаквал да открие сред сметки и квитанции — не и когато може да бъде изпратен директно на телефона й и отбелязан като приоритетен.

Тя спря пред залата, където се бе събрала комисията, изписа на лицето си любезна усмивка, въздъхна и отвори вратата.

— … което е проява на неуважение към установения административен ред въпреки предупрежденията, отправени й преди четири, три месеца и само преди два дни… — Говорещият млъкна и я погледна. — Да? Какво има?

Рейчъл се усмихна.

— Здравей, Гилда. — Госпожа Председателката се изправи и я погледна строго. Двама подлизурковци от двете й страни, писар-секретар и непознат чиновник, вероятно от финансовия отдел, поканен за свидетел на разследването. — Съжалявам, че закъснях, но ако искаше да привлечеш вниманието ми, трябваше да се свържеш с мен директно, вместо да тикаш призовката при сметките от пералнята.

— Здравей, Рейчъл. — Госпожа Председателката й отвърна с хладна усмивка. — Тъкмо обсъждахме небрежното ти отношение към установените порядки в министерството. Радвам се, че успя да ни дадеш нагледен пример.

— Сериозно? — Рейчъл затвори внимателно вратата и се обърна, за да огледа залата.

— Вие сте Мансур, нали? — попита счетоводителят. — От седмици слушаме за вас. — Той чукна надуто бележника, си. — И нищо добро. Какво ще кажете в своя защита?

— Аз ли? О, не много. — Рейчъл се подсмихва. — Но тя трябва да обясни някои неща.

— Не мисля. — Госпожа Председателката стисна устни. — Току-що обсъждахме вашето отстраняване от работа и провеждането на пълна финансова ревизия във връзка със злоупотребите…

Рейчъл вдигна ръка и подметна нехайно!

— Не само аз трябва да отговарям за злоупотреби.

— Аз… — Госпожа Председателката млъкна втрещено. — Що за тъпи шеги?

Рейчъл поклати глава.

— Не е шега. — Изгледа подлизурковците. — Помислете си дали искате да имате нещо общо с това. Защото работата ще стане дебела.

— Не ви разбирам — обади се счетоводителят, местеше поглед между двете. — За какво говорите?

Рейчъл го посочи с пръст.

— Вие сте доктор Пулман. Моите извинения. Предполагам, че тя не ви е казала за кого работя?

— За кого ра… — Пулман я гледаше объркано. — Какво искате да кажете?

— Аз съм от Черната кантора. Официално се водя към Отдела за културен обмен и забавления, но в действителност действам под прикритие. Което повдига въпроса защо Гилда иска да се рови в неща, които надхвърлят нейната компетентност?

— Аха. — Пулман кимна замислено, „Лице на картоиграч“ — помисли си Рейчъл с възхищение. ТОЙ скръсти ръце. — Интересно.

Подлизурковците се размърдаха разтревожено.

— Вижте, не зная дали това, за което говорите, има връзка с настоящото… — поде единият.

— Има, и още как — прекъсна го със спокоен глас Рейчъл и посочи госпожа Председателката. — Тази жена не е упълномощена да извърша проверки за дейността на Черната кантора. Боя се, че ще се наложи да поискам да ви арестуват.

— Какво? — Госпожа Председателката се напрегна. — Не можете да го направите! Вие не сте служител на нито една известна служба за сигурност!

— О, напротив. — Усмивката на Рейчъл се разшири. Тя извади телефона си. — Между другото, знаете ли нещо? Не биваше да ровите толкова открито. Не сте единственият човек, който може да открива бели петна във финансовите отчети, и съм сигурна, че колегите ви ще искат да узнаят откъде сте се сдобили със средства за построяването на онази просторна дача в покрайнините на Севастопол. Защото разследването ще ни отведе в много неочаквана посока. Гилда, никой не храни илюзии по отношение на безсмислието на заемания от вас пост, но защо трябваше да отклонявате към собствения си джоб средства, предназначени за дейността на Черната кантора?

— Що за глупости! — Гилда подскочи. — Опитвате се да отклоните вниманието на комисията от себе си! Това е очевиден шантаж…

Рейчъл завъртя пръстените си. Вратата зад нея се отвори и в залата влезе полицайка.

— Това е тя. — Рейчъл посочи госпожа Председателката. — Ваша е.

— Нямате право! — Гилда заотстъпва към прозореца. — На какво основание?

— Напротив, имам. — Полицайката повдигна визьора на шлема си и я погледна уморено. — Гилда Моргенщерн? Аз съм инспектор Роза Макдугъл. На четвърти февруари тази година в тази зала сте провеждали разследване, касаещо лицето Рейчъл Мансур. Опитали сте се да й попречите да излезе, нали? Това не е било никак умно, госпожо. Госпожа Мансур е отговорила на спешно повикване за бомбена заплаха и да възпрепятствате действията на служебно лице в такъв момент е нарушение на закона. Или отричате, че сте го направили?

Единият от подлизурковците погледна началничка си ужасено.

— Гилда, това истина ли е?

— Приберете я на топло — каза Рейчъл и поклати глава. — По-късно ще се занимая с нея. — Обърна се към Пулман. — Нали не искате да се забърквате в това?

— Кучка! — Госпожа Председателката заобиколи масата с шумолене на коприна и злобно съскане. — Държах те в ръцете си…

— Спрете — предупреди я инспектор Макдугъл.

Рейчъл погледна инспектора и подсъзнателно отбеляза размахващата ръце гневна бюрократка и протестите на подлизуркото отляво — защото изведнъж й бе хрумнала една нова мисъл. „Отклоняване на средства от финансирането на Черната кантора, събиране на информация за действията на агентурата, голяма вила в близост до Севастопол, работи в Отдела по културен обмен и забавления…“ Нещо тук не беше наред, зад всичко това се криеше повече от банална злоупотреба.

Тя неволно се напрегна, когато госпожа Председателката я посочи с разтреперан пръст.

— Измамница! — извика Гилда. — Зная те що за стока си. Такива като теб обичат да точат от фондовете на дипломатическия корпус за престъпните си схеми, а после твърдят, че защитавали интересите на обществото. Още една кръвосмучеща пионка на Есхатона! Мога да докажа.

„Майчице!“ — помисли Рейчъл, превключи на бързи обороти, сграбчи Роза за рамото и я дръпна назад. Имплантантите се задействаха и периферното й зрение се замъгли. „Тези думи съм ги чувала някъде, при това съвсем наскоро…“

— Ей! Какво правите? — викна инспектор Макдугъл. От другата страна на масата Пулман тъкмо се надигаше, втренчил изумен поглед в Гилда, чието лице бе разкривено от гняв. Тя измъкна ръка иззад гърба си и между пръстите й блесна някакъв лъскав метален предмет. Госпожа Председателката се хвърли към Рейчъл, протегнала ръка напред.

Рейчъл направи отчаян опит да се извърти и залитна. Пред смаяния й поглед госпожа Председателката, тази завладяна от зъл дух бюрократка, се хвърляше към нея, стиснала невралната пика на Усъвършенстваните.

Първият изстрел изненада Рейчъл почти толкова, колкото и нападателната й. Гилда политна назад, облещила очи, а зад главата й цъфна облак кървави пръски. Рейчъл се хвърли на пода и се претърколи — и видя Макдугъл, стиснала пистолета си с две ръце. „Лоша работа — помисли си ужасено, докато се мъчеше да овладее бесния ход на времето. — Щом са се добрали дотук…“

— За Бога! — провикна се пребледнелият Пулман. — Необходимо ли беше да се стига до това?

— Да — изпъшка навъсено Макдугъл и свали пистолета. — Ей, ти. В тази стая има камера, нали? Искам записа. Ще бъде приложен като доказателство към разследването на случая. — Погледна към микроскопичната камера на дулото на пистолета. — Заедно със записа от оръжието.

— Вие я убихте! — извика подлизурко номер едно ужасено. — Сега тя няма да може да… — И млъкна.

— Преработете всичките, пък нека нероденият бог да разпознае своите — каза сухо Рейчъл, докато се надигаше. — Чували ли сте я да произнася тези думи?

— Не… — Подлизурко номер едно гледаше подлизурко номер две, който не беше помръднал, откакто Гилда бе скочила. От устата му се стичаше слюнка.

— Какво става? Какво направихте с Алекс?

— Да, какво става наистина? — повтори Роза. — И какво е това нещо? — Тя посочи невралната пика, която се бе изтърколила под масата. Рейчъл я погледна, после вдигна очи към инспектора. Роза полагаше усилия да запази самообладание, но ръцете й трепереха.

— Някои от негодниците, с които си имах работа напоследък, са ме последвали у дома. — Започна трескаво да върти пръстените си и свъси вежди към Роза и останалите членове на комисията. — Сега всички затънахме в тази каша. Да се надяваме, че Гилда е била изолиран случай.

— Изолиран случай на какво? — попита Макдугъл.

— Хубаво ще е да се направи проверка на генетичния й профил във връзка с убийството на Морийн Дейвис, дипломатически корпус, преди шест месеца. — Рейчъл едва сега осъзна, че се е задъхала. — Както и на всички останали, които са посещавали къщата й през изминалата година. Колеги, приятели, всички. Нейната раса използва заместници.

— И каква е тази раса? — попита Роза — гледаше я с присвити очи.

— Усъвършенстваните. — Рейчъл завъртя пръстените. — Джордж? Добре, съобщение. — Изчака встъплението на гласовата поща да приключи. — Имаме заподозрян за убийството на Морийн Дейвис от московското посолство. — Преглътна сухо. — Те са тук. Цяло звено. Внедрили са се на Земята. — Сбърчи чело. — Може да са само представители на някоя фракция, но не съм сигурна. — Погледна Макдугъл. — Можете ли да установите дали някога се е срещала с една жена на име Щефи Грейс, известна още като Миранда Хачатурян? През последната година например?

— Сигурна ли сте, че е свързана с убийство? — попита Макдугъл и в същия миг вратата се отвори и в стаята нахлу охраната.

— И не само с едно — отвърна Рейчъл. — Свързана е с убийства, които продължават. — „Какво ли ще стане с нас?“ — зачуди се и за един кратък миг изпита носталгия по ясно определените правила за борба срещу безумци с атомни бомби домашно производство. Но нещо й подсказваше, че тази заплаха няма да може да се реши с ужилване на полицейска пчела-робот — защото това наистина бе само началото.

А извън сградата — на стотици светлинни години — железният изгрев продължаваше да разцъфва в мълчаливото си смъртоносно величие и бавно се приближаваше към забулената в уютен мрак Земя.