Джефри Арчър
Четвъртата власт (9)

8.

Сейнт Анди

12 септември 1945

Зората на нова република

„Отмяна на титлите“ — гласеше водещото заглавие на третия брой на „Сейнт Анди“.

Според редактора това било просто оправдание за шайка одъртели политици да удостояват себе си и приятелите си с титли, които не заслужават. „Тази отвратителна проява на самовъзвеличаване е поредният пример за последните останки от колониалната империя и трябва да бъде премахната при първа възможност. Да пратим тази остаряла система на бунището на историята!“

Неколцина от неговите съученици му пратиха писма, в които отбелязваха, че баща му също е удостоен с рицарска титла, а по-сведущите в историята прибавяха, че последното му изречение е откраднато от далеч по-добро съчинение.

Кийт нямаше представа каква позиция е изложил на седмичния учителски съвет директорът, защото Пени вече не му говореше. Дънкан Алекзандър и другите открито го наричаха „предател на класата си“. За тяхно раздразнение той не проявяваше интерес към мнението им.

С напредването на срока започна да се чуди дали не е по-вероятно да получи призовка от военната комисия, отколкото да му предложат място в Оксфорд. Въпреки тези опасения той престана да работи следобед в „Куриер“, за да има повече време за учене, и удвои усилията си, когато баща му предложи да му купи спортна кола, ако вземе изпитите. Мисълта да докаже на директора, че греши, и да има собствен автомобил беше неустоима. Госпожица Стедмън, която продължаваше да се занимава с него вечер, изглежда, с радост прие това предизвикателство.

Когато се върна в „Сейнт Андрюс“ за последния срок, Кийт се чувстваше готов да се изправи и пред изпитната комисия, и пред директора: до събирането на цялата сума за построяването на новия павилион оставаха само неколкостотин лири и той реши да използва последния брой на „Сейнт Анди“, за да съобщи за успеха си. Надяваше се, че по този начин господин Джесъп няма да е в състояние да възрази срещу новата му статия, в която призоваваше за премахване на монархията.

Австралия не трябва да бъде управлявана от немско семейство, което живее на повече от петнайсет хиляди километра и произхожда от средната класа. Защо да встъпваме във втората половина на двайсети век с такава елитарна система? Нека се избавим от всички тях, наред с националния химн, британското знаме и лирата. С края на войната ще настъпи моментът Австралия да се обяви за република.

Господин Джесъп запази пълно мълчание, а „Мелбърн Ейдж“ предложи на Кийт 50 лири, за да отпечата статията. Трябваше му доста време, за да откаже. Според Дънкан Алекзандър директорът бил заявил, че щял да се изненада, ако Таунсенд оцелее до края на учебната година.

През първите няколко седмици на последния срок Кийт продължи да прекарва повечето си време в подготовка за изпитите и само от време на време се срещаше с Бетси или ходеше в сряда следобед на хиподрума.

Точно тази сряда обаче нямаше да си губи времето да ходи на надбягванията, ако едно от момчетата в местната конюшня не му беше подшушнало „сигурна информация“. Той внимателно провери финансите си. Все още му оставаше част от спестяванията му от работата през ваканцията, както и джобните пари за срока. Реши да заложи само на първото надбягване и след като спечели, да се върне в училище, за да продължи със заниманията си. В сряда следобед яхна велосипеда си и потегли за хиподрума, като обеща на Бетси, че на връщане ще се отбие да я види.

„Сигурната информация“ се казваше Ръм Пънч и трябваше да се състезава в два часа. Младежът от конюшнята бе толкова уверен в родословието на кобилата, че Кийт заложи пет лири, за да спечели при седем към едно. Преди да вдигнат бариерата, вече си мислеше как ще похарчи печалбата.

Ръм Пънч водеше чак до финала и макар че накрая един от другите коне почти я настигна, Кийт радостно размаха ръце във въздуха и се запъти към букмейкъра, за да вземе парите си.

— Резултатът от първото надбягване ще се забави с няколко минути — разнесе се по високоговорителя, — тъй като се налага фотофиниш.

Кийт не се съмняваше в победата на кобилата и не можеше да проумее защо изобщо се налага да използват снимка. Навярно за да си дадат вид, че си вършат работата. Погледна си часовника и се замисли за Бетси.

— Съобщаваме резултата от първото надбягване — изкънтя високоговорителят. — Победител е номер единайсет, Колонъс, при пет към четири, следван от Ръм Пънч, при седем към едно.

Кийт изруга, скъса билета си и се насочи към изхода. Докато вървеше към велосипеда си, хвърли поглед към обявата за следващото надбягване. Един от първите участници беше Дръмстик. Той забави крачка. Вече два пъти бе печелил на този кон и беше убеден, че ще успее и сега. Само че вече бе изхарчил всичките си спестявания.

Докато продължаваше към навеса за велосипеди, си спомни, че има право да тегли пари от сметка в „Австралийска банка“, в която бяха внесени над 4000 лири.

Прегледа списъка на другите коне и не видя достоен съперник. Този път щеше да заложи по пет лири за и против Дръмстик, така че при три към едно да си върне парите, даже конят да стигне на финала трети. Той яхна колелото си и бясно измина разстоянието от около километър и половина до най-близката банка. Втурна се вътре и написа чек за 10 лири.

До началото на второто надбягване оставаха петнайсет минути, така че имаше достатъчно време да осребри чека и да се върне на хиподрума. Чиновникът на гишето погледна към клиента, проучи чека и телефонира в мелбърнския клон на банката. Оттам незабавно потвърдиха, че господин Таунсенд има право да тегли от тази сметка. В два и петдесет и три чиновникът подаде десетте лири на нетърпеливия младеж.

Кийт се върна на хиподрума със скорост, която би впечатлила дори капитана на училищния отбор, захвърли велосипеда си и изтича при най-близкия букмейкър. Заложи по пет лири за и против Дръмстик и когато вдигнаха бариерата, се приближи до парапета. Не можеше да повярва на очите си. Конят препускаше последен и макар че в последните метри положи доблестни усилия, финишира едва четвърти.

Момчето провери участниците в третото надбягване, бързо се върна в банката и написа чек за 20 лири. Чиновникът отново се свърза с Мелбърн и този път заместник-управителят поиска лично да разговаря с Кийт. След като установи самоличността му, той нареди да му осребрят чека.

Третото надбягване завърши със същия резултат, а когато по високоговорителя съобщиха резултатите и от шестото, Кийт беше изтеглил 100 лири от парите за построяване на павилиона. Той бавно се върна до пощата, като мислеше за последиците от този следобед. Знаеше, че в края на месеца училищният счетоводител ще провери сметката и ако имаше някакви съмнения, щеше да съобщи на директора, който на свой ред щеше да поиска обяснение от банката. Заместник-управителят щеше да го информира, че въпросната сряда следобед господин Таунсенд пет пъти му е телефонирал от клон, намиращ се близо до хиподрума, и всеки път настоявал да осребрят чека му. Кийт със сигурност щеше да бъде изключен — предишната година бяха постъпили така с едно момче, откраднало обикновена мастилница. Още по-ужасно: новината щеше да се появи на първите страници на всички вестници в Австралия, които не бяха собственост на баща му.

Бетси се изненада, че Кийт дори не се отби да поговори с нея. Той се върна в училище с мисълта, че има само три седмици да намери сто лири. Отиде направо в стаята си и се опита да се съсредоточи върху уроците си, но случилото се го разсейваше. Измисли десетина версии, които при други обстоятелства щяха да звучат правдоподобно. Но как да обясни защо чековете са осребрени на трийсетминутни интервали от клон, който се намира толкова близо до хиподрума?

На следващата сутрин стигна до решението да постъпи в армията и да замине за Бирма преди някой да го е разкрил. Навярно, ако загинеше и получеше кръст за храброст, в некролога му нямаше да споменат за липсващите сто лири. Единствената възможност, за която дори и не помисляше, бе следващата седмица отново да заложи, въпреки че момчето от конюшнята му довери нова „сигурна информация“. Не помогна и броят на „Спортинг Глоуб“ от четвъртък сутрин, в който прочете, че „сигурната информация“ е стигнала на финала при десет към едно.

Следващия понеделник, докато се бореше с есе за паричната система, му предадоха съобщение, което гласеше: „Директорът незабавно Ви вика в кабинета си“.

Прилоша му. Той заряза полудовършеното съчинение на бюрото си и бавно се запъти към къщата на господин Джесъп. Нима бяха успели толкова бързо да го разкрият? Може би от банката бяха решили да се подсигурят и да съобщят на счетоводителя за изтеглената сума? Как бяха разбрали, че парите не са използвани за законни разходи? „Е, Таунсенд, какви са тези «законни разходи», когато си изтеглил стоте лири на трийсетминутни интервали от банка само на километър и половина от хиподрума в сряда следобед?“ — вече чуваше саркастично да го пита директорът.

Кийт се изкачи по стълбището. Беше му студено и му се гадеше. Прислужницата отвори вратата още преди да е успял да почука. Без да каже нито дума, тя го придружи до кабинета на господин Джесъп. Когато влезе, момчето си помисли, че никога не е виждало директора с толкова строго изражение. На дивана в ъгъла седеше господин Кларк. Кийт остана прав. Съзнаваше, че този път няма да му предложат стол и чаша шери.

— Таунсенд — започна господин Джесъп, — разследвам изключително сериозно обвинение и със съжаление трябва да ти съобщя, че и ти си замесен. — Кийт впи нокти в дланите си, за да си наложи да престане да трепери. — Както виждаш, господин Кларк също е тук. По този начин, ако се наложи да предадем въпроса на полицията, ще имаме свидетел.

Момчето усети, че краката му омекват. Стори му се, че ще падне, ако не му бяха предложили да седне.

— Ще премина направо на въпроса, Таунсенд. — Директорът направи пауза, сякаш търсеше подходящите думи. Кийт не можеше да престане да трепери. — Изглежда, че дъщеря ми Пени… е… бременна. Тя твърди, че са я изнасилили. Очевидно ти… — Кийт понечи да възрази — си бил единствен свидетел на инцидента. И тъй като обвиненият не само е от твоето общежитие, но е и председател на ученическия съвет, смятам, че е от огромно значение да ми окажеш пълно съдействие в това разследване.

Кийт въздъхна от облекчение.

— Ще направя всичко възможно, господине — отвърна той, докато директорът връщаше поглед към бележките си.

— Случайно в събота, шести октомври, около три часа следобед да си влизал в павилиона на игрището за крикет?

— Да, господине — без колебание каза момчето. — Често ходя там във връзка със задълженията си по събирането на средства.

— Да, разбира се — рече директорът. — Това е съвсем разбираемо. — Господин Кларк мрачно кимна в знак на съгласие.

— Можеш ли да ми разкажеш със собствени думи какво видя, когато онази събота влезе в павилиона? Не бързай. Каквито и чувства да изпитваш, не бива да смяташ това за подлост.

„Не се безпокой“ — помисли си Кийт. Той се замисли дали не е настъпил моментът едновременно да уреди всичките си стари сметки. Но може би щеше да спечели повече, ако…

— Също така трябва да имаш предвид, че от твоя разказ за случилото се в онзи злощастен следобед зависят няколко репутации.

Именно думата „репутации“ помогна на Кийт да вземе решение. Той свъси вежди, сякаш сериозно обмисляше последствията от думите си, и се зачуди още колко време да продължи мъчението.

— Когато влязох в павилиона, господин директоре — като се мъчеше да говори необичайно сериозно, започна момчето, — вътре цареше пълен мрак. Това ме озадачи, докато не открих, че са спуснати всички щори. Още повече се изненадах, когато чух гласове откъм съблекалните за гостуващия отбор, тъй като знаех, че нашите играят на чужд терен. Потърсих електрическия ключ и когато го натиснах, с ужас видях… — Кийт се поколеба, сякаш се срамуваше да продължи.

— Няма нужда да се безпокоиш, че предаваш приятел, Таунсенд — подтикна го директорът. — Можеш да разчиташ на нашата дискретност.

„Което не може да се каже за моята“ — помисли си Кийт.

— … с ужас видях дъщеря ви и Дънкан Алекзандър да лежат голи върху купчина наколенки. — Той отново замълча и този път директорът не настоя да продължи. Затова момчето пое инициативата. — Каквото и да е ставало вътре, спря, щом включих лампата. — Кийт за пореден път се престори, че се колебае.

— Както сам разбираш, Таунсенд, и за мен не е лесно — рече господин Джесъп.

— Разбирам, господине — отвърна той, доволен от начина, по който бе успял да представи случая.

— Според теб между двамата имаше ли или имало ли е сексуално сношение?

— Напълно съм убеден, господин директоре, че сексуалното сношение вече беше свършило. — Надяваше се, че отговорът му е прозвучал неубедително.

— Но защо си толкова сигурен?

— Защото… — Последва продължителна пауза. — Защото…

— Не се срамувай, Таунсенд. Ясно ти е, че ме интересува единствено истината.

„Само че истината може и да не е в мой интерес“ — помисли си Кийт, който за разлика от двамата мъже, ни най-малко не се срамуваше.

— Разкажи ни точно какво видя, Таунсенд.

— Не видях толкова много, господине, колкото чух — каза Кийт.

Директорът сведе глава. Трябваше му известно време, за да възвърне самообладанието си.

— Следващият въпрос е най-неприятен за мен, Таунсенд. Защото не само трябва да разчитам на паметта ти, но и на твоята преценка.

— Ще направя всичко възможно, господине.

Беше ред на господин Джесъп да се поколебае и Кийт почти трябваше да прехапе език, за да не каже: „Не бързайте, господине“.

— Според теб, Таунсенд — и не забравяй, че разговорът ни е поверителен — смяташ ли, че доколкото можеш да определиш, дъщеря ми… така да се каже… не се е съпротивлявала? — Кийт се съмняваше, че някога през живота си директорът е изричал по-нескопосано изречение.

Момчето го остави да се поти още няколко секунди преди твърдо да отговори:

— По този въпрос не изпитвам никакви колебания, господине. — Двамата мъже погледнаха право към него. — Това не беше изнасилване.

Господин Джесъп не прояви външна реакция, а само попита:

— Защо си толкова сигурен?

— Защото нито един от гласовете, които чух, преди да включа лампата, не звучеше гневно или страхливо. Това бяха гласове на двама души, които очевидно… как да се изразя, господине… които очевидно се забавляваха.

— Абсолютно ли си убеден, Таунсенд?

— Да, господине. Абсолютно.

— Защо?

— Защото… защото бях преживял същото удоволствие с дъщеря ви само две седмици преди това, господине.

— В моя павилион! — изпелтечи директорът.

— Не, честно казано, в моя случай ставаше въпрос за гимнастическия салон. Имам чувството, че дъщеря ви го предпочиташе пред павилиона. Винаги казваше, че е много по-удобно да лежиш на гумени дюшеци, отколкото върху наколенки. — Господин Кларк бе онемял.

— Благодаря ти за честността, Таунсенд — успя да отвърне господин Джесъп.

— Няма нищо, господине. Трябвам ли ви още?

— Не, за момента не, Таунсенд. — Кийт понечи да си тръгне. — Но ще съм ти задължен, ако проявиш пълна дискретност по този въпрос.

— Разбира се, господине — отговори момчето. Директорът леко се изчерви. — Съжалявам, ако съм ви посрамил, но както напомнихте на всички ни в последната си неделна проповед, винаги, когато изпадне в затруднено положение, човек трябва да си повтори думите на Джордж Вашингтон: „Не мога да изричам лъжи“.

 

 

През следващите няколко седмици Пени не се появяваше никъде. Когато го питаха, господин Джесъп просто отвръщаше, че двете с майка й били на гости при роднини в Нова Зеландия.

Кийт бързо забрави проблемите на директора и продължи да се занимава със своите. Все още не можеше да измисли решение на въпроса как да върне липсващите сто лири от парите за павилиона.

Една сутрин след молитва на вратата на стаята му почука Дънкан Алекзандър.

— Просто се отбих да ти благодаря — рече той. — Адски почтено от твоя страна.

— Няма нищо, приятел — отвърна Кийт. — В крайна сметка, аз само казах на стареца истината.

— Въпреки това съм ти много задължен. Ние от рода Алекзандър имаме добра памет.

— Както и ние от рода Таунсенд — без да поглежда към него, отговори Кийт.

— Ако мога да ти помогна с нещо, не се колебай да се обърнеш към мен.

— Разбира се — обеща Кийт.

На излизане Дънкан прибави:

— Трябва да призная, Таунсенд, че не си чак толкова гаден, за колкото те смятат всички.

Щом вратата се затвори, Кийт произнесе думите на Аскуит^[1], цитирани в есето, върху което работеше: „По-добре почакай и ще видиш“.

 

 

— Търсят те по телефона в кабинета на господин Кларк — каза дежурният ученик.

С наближаването на края на месеца Кийт се ужасяваше дори да преглежда пощата си — мислеше си, че вече са го разкрили. Всеки ден очакваше да телефонира заместник-управителят на банката и да му съобщи, че е дошло време да предаде баланса на счетоводителя.

— Но аз събрах над четири хиляди лири — гласно повтаряше той.

„Въпросът не е в това, Таунсенд“ — чуваше да казва директорът.

Влезе в кабинета и учителят му посочи телефона. Искаше му се господин Кларк да излезе, но той продължаваше да седи и да си върши работата.

— Кийт Таунсенд слуша.

— Добро утро, Кийт. Тук е Майк Адамс.

Веднага позна името на главния редактор на „Сидни Морнинг Херолд“. Как ли бе научил за липсващите пари?

— Чуваш ли ме? — попита Адамс.

— Да. Какво обичате? — Добре че редакторът не можеше да види треперенето му.

— Току-що прочетох последния брой на „Сейнт Анди“ и най-вече твоята статия за превръщането на Австралия в република. Мисля, че е първокласна, и бих искал да я отпечатаме изцяло във вестника — ако успеем да се договорим за цената.

— Не я продавам — категорично отвърна Кийт.

— Смятах да ти предложа седемдесет и пет лири.

— Няма да ви позволя да я отпечатате, даже да ми предложите…

— А колко да ти предложим?

 

 

Седмицата, преди да положи изпитите си за Оксфорд той се върна в Турак за последна проверка при госпожица Стедмън. Двамата прегледаха възможните въпроси и прочетоха подготвените от нея отговори. Тя не успя само в едно — да му помогне да се отпусне. Но Кийт не можеше да й каже, че не е нервен заради изпитите.

— Убедена съм, че утре ще издържиш — на закуска в неделя сутринта уверено заяви майка му.

— И аз се надявам — отвърна той. Знаеше, че на другия ден „Сидни Морнинг Херолд“ ще публикува „Зората на нова република“.

— Е, ако не ти достига малко — каза сър Греъм, — ще ти помогнат препоръките на директора след удивителния ти успех със събирането на парите за павилиона. Между другото, забравих да спомена нещо. Баба ти остана толкова впечатлена от усилията ти, че от твое име дари още сто лири.

Лейди Таунсенд за пръв път чу сина си да ругае.

 

 

В понеделник сутринта Кийт беше готов да се изправи пред изпитната комисия и когато след десет дни написа последната страница, се изненада колко много от въпросите е предвидила госпожица Стедмън. Знаеше, че се е справил отлично по история и география, и се надяваше, че комисията няма да се заяжда прекалено с резултатите му по класическите езици.

Обади се на майка си, за да я увери, че се е представил добре и че ако не го приемат в Оксфорд, никога няма да обвинява за това късмета си.

— Нито пък аз — незабавно отвърна тя. — Но трябва да те посъветвам нещо, Кийт. През следващите няколко дни стой надалеч от баща си.

Разочарованието, което последва изпитите, беше неизбежно. Докато чакаше резултатите, той се опита да събере последните неколкостотин лири за павилиона — отчасти на хиподрума с малки залози от собствените си пари и нощем с жената на един банкер, която накрая дари петдесет лири.

На учителския съвет в последния понеделник от срока господин Джесъп съобщи, че „Сейнт Андрюс“ продължава добрата традиция да праща най-добрите си ученици в Оксфорд и Кеймбридж и по този начин да поддържа връзката с тези два големи университета. И прочете имената на онези, които бяха издържали изпитите:

Алекзандър, Д. Т. Л.

Томкинс, С.

Таунсенд, К. Р.

— Лайно, зубрач и звезда, но не непременно в този ред — измърмори директорът.