Джефри Арчър
Четвъртата власт (23)

22.

Таймс

1 април 1966

Лейбъристите взимат властта: Осигурено абсолютно мнозинство

Армстронг хвърли поглед към една машинописка, която не познаваше, и влезе в кабинета си. Сали говореше по телефона.

— С кого е първата ми среща?

— С Дерек Кърби — като затисна слушалката с длан, отвърна тя.

— Кой е пък този?

— Бивш главен редактор на „Дейли Експрес“. Работил е там само осем месеца, но твърди, че имал интересна информация. Да го поканя ли?

— Не, остави го да почака още малко — рече Армстронг. — Кой се обажда?

— Фил Баркър. От Лийдс.

Дик кимна и взе слушалката от ръката й, за да разговаря с новия генерален директор на „Уест Райдинг Груп“.

— Приеха ли условията ми?

— Съгласни са на един милион и триста хиляди лири, платими на равни вноски през следващите шест години — стига да се запази равнището на продажбите. Но ако спаднат през първата година, всяка следваща вноска ще намалява пропорционално.

— Не забелязаха ли уловката в договора?

— Не — отвърна Баркър. — Смятат, че през първата година ще искаш да увеличиш тиража.

— Добре. Само се погрижи да уговориш най-ниската възможна сума, после през втората година ще започнем да ги увеличаваме. По този начин ще натрупам цяло богатство. Ами „Хъл Екоу“ и „Гримсби Таймс“?

— Още е рано, но след като вече всички знаят, че купуваш, Дик, задачата ми не става по-лесна.

— Просто ще трябва да предлагаме повече и да плащаме по-малко.

— И как предлагаш да го постигнем?

— Като прибавяме клаузи с обещания, които нямаме абсолютно никакво намерение да спазваме. Не забравяй, че англичаните рядко дават някого под съд, защото не обичат да ходят по съдилища. Така че винаги следвай буквата на закона. Не го нарушавай, само използвай вратичките му. А сега на работа.

И Армстронг затвори.

— Дерек Кърби чака — напомни му Сали.

Дик си погледна часовника.

— Откога виси тук?

— Двайсет, двайсет и пет минути.

— Тогава да прегледаме пощата.

След двайсет и една години Сали знаеше кои покани приема Армстронг, в какви благотворителни прояви не участва, на какви събирания държи речи и на чии вечери обича да го виждат. Винаги приемаше онова, което можеше да помогне на кариерата му, всичко останало отхвърляше. Когато след четирийсет минути затвори стенографския си бележник, тя отбеляза, че Дерек Кърби чака вече повече от час.

— Добре, да влезе. Но ако ме потърсят за нещо интересно, можеш да ме свържеш.

Когато Кърби влезе, Армстронг не стана, а само махна с ръка към стола срещу бюрото.

Посетителят изглеждаше нервен — Дик бе установил, че с чакането почти винаги се постига такъв резултат. Кърби беше на около четирийсет и пет, макар че заради бръчките и оплешивяващата си коса изглеждаше по-стар. Носеше хубав костюм, но не последна мода, и макар че ризата му бе чиста и идеално изгладена, яката и маншетите му бяха оръфани. Армстронг предположи, че след напускането на „Експрес“ си е изкарвал прехраната на свободна практика и че му липсват парите за безотчетни разходи. Каквото и да имаше да продава журналистът, навярно можеше да му предложи половината цена и да му плати една четвърт.

— Добро утро, господин Армстронг — каза Кърби.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — отвърна Дик, — но се появи нещо спешно.

— Разбирам.

— Е, с какво мога да ви помогна?

— Не, аз мога да ви помогна — отвърна Кърби.

Очевидно многократно беше репетирал тази реплика.

Армстронг кимна.

— Слушам ви.

— Известна ми е поверителна информация, която може да ви позволи да се сдобиете с национален вестник.

— Няма начин да е „Експрес“ — рече Дик и се направи, че гледа през прозореца. — Защото докато Бивърбрук е жив…

— Не, нещо по-голямо.

Армстронг помълча, после попита:

— Желаете ли кафе, господин Кърби?

— Предпочитам чай — отвърна бившият главен редактор.

Дик вдигна слушалката на един от телефоните и каза:

— Сали, би ли ни донесла чай? — Това означаваше, че срещата може да продължи повече от очакваното и не бива да го прекъсват.

— Вие сте били главен редактор на „Експрес“, ако не греша — каза Армстронг.

— Да, един от седмината през последните осем години.

— Така и не разбрах защо ви уволниха.

Секретарката влезе с чая.

— Човекът, който ви наследи, беше кретен, пък и изобщо не ви дадоха време да покажете на какво сте способен.

Кърби се усмихна. Моментът едва ли бе подходящ да отбележи, че Армстронг съвсем наскоро бе назначил неговия заместник за главен редактор на един от собствените си вестници.

— Е, щом не е „Експрес“, за какво точно става дума?

— Преди да продължа, трябва да изясня собственото си положение — каза Кърби.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Ами, след опита ми с „Експрес“ искам да съм убеден, че няма да имам проблеми.

Дик не отговори. Кърби отвори куфарчето си и извади някакъв лист хартия.

— Моите адвокати подготвиха този документ, за да гарантират…

— Просто ми кажи какво искаш, Дерек. Всички знаят, че спазвам обещанията си.

— Тук пише, че ако придобиете въпросния вестник, аз ще бъда назначен за главен редактор и ще получа обезщетение от сто хиляди лири. — И той подаде договора на Армстронг.

Дик бързо го прочете и веднага щом видя, че никъде не се споменава за заплата, а само за назначаването на Кърби за главен редактор, се подписа. Бе се избавил от редактора си в Брадфорд, като му определи заплата от една лира годишно. При други обстоятелства би посочил на Кърби, че евтините адвокати постигат евтини резултати, но сега се задоволи просто да му върне подписания документ.

— Благодаря — вече по-уверено каза Кърби.

— Е, на кой вестник искаш да си главен редактор?

— На „Глоуб“.

Това беше втората изненада за тази сутрин. „Глоуб“ се смяташе за един от най-добрите вестници на Флийт стрийт. Никой дори не бе намеквал, че се продава.

— Но всички акции се държат от едно семейство — възрази Армстронг.

— Точно така — потвърди Кърби. — Двама братя и снаха. Сър Уолтър, Алекзандър и Маргарет Шъруд. И тъй като председател на борда е сър Уолтър, всички смятат, че той контролира компанията. Само че това не е вярно — акциите са поделени поравно между тримата.

— Това ми е известно — каза Дик. — Пише го във всяка статия за сър Уолтър.

— Да. Но не пише, че наскоро тримата са се скарали.

Армстронг повдигна вежди.

— Миналия петък вечеряли заедно в апартамента на Алекзандър. Сър Уолтър долетял от Лондон, а Маргарет от Ню Йорк, очевидно по случай шейсет и втория рожден ден на Алекзандър. Но празникът се провалил, защото Алекзандър и Маргарет съобщили на Уолтър, че им е писнало да не обръща достатъчно внимание на „Глоуб“, и заявили, че лично е виновен за спадането на продажбите. Откакто бил станал председател, тиражът паднал от четири на по-малко от два милиона броя — под този на „Дейли Ситизън“, който се хвали, че вече е вестникът с най-голям тираж в страната. Обвинили го, че прахосва прекалено много време за голф и залагане на конни надбягвания. Последвало истинско състезание по надвикване и Алекзандър и Маргарет ясно му дали да разбере, че макар вече на няколко пъти да били отхвърляли предложения да продадат акциите си, това не означавало, че ще го правят и в бъдеще, тъй като нямали намерение да се жертват заради неговата некадърност.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Армстронг.

— От готвачката му — отвърна Кърби.

— От готвачката му ли?

— Казва се Лиза Милтън. Преди Алекзандър да я наеме при себе си в Париж, работеше в един ресторант на Флийт стрийт. — Той замълча за миг. — Алекзандър не е от най-добрите шефове и Лиза отдавна щеше да напусне и да се върне в Лондон, ако…

— Ако можеше да си го позволи, така ли? — довърши изречението Армстронг.

Кърби кимна.

— Докато готвела вечерята в кухнята, Лиза чула всяка тяхна дума. Всъщност дори каза, че според нея кавгата се чувала чак на съседните етажи.

Дик се усмихна.

— Добра работа, Дерек. Известно ли ти е нещо друго, което би могло да ми е от полза?

Кърби се наведе и извади от куфарчето си обемиста папка.

— Тук са всички подробности за тримата. Биографии, адреси, телефонни номера, даже името на любовницата на Алекзандър. Ако ви трябва още нещо, можете да ми се обадите. — Той му подаде визитната си картичка.

Армстронг взе папката и я сложи пред себе си, после прибра визитката в портфейла си и каза:

— Благодаря. Ако готвачката научи нещо ново или поискаш да се свържеш с мен, винаги съм на твое разположение. На директния ми телефон. — Беше негов ред да му даде картичката си.

— Ще ви се обадя веднага щом чуя нещо — обеща Кърби и се изправи.

Армстронг го изпрати до вратата, прегърна го и каза на секретарката:

— Дерек винаги трябва да има достъп до мен, денонощно, с когото и да съм зает.

След като Кърби си тръгна, Сали влезе в кабинета на Дик. Той вече четеше първата страница от папката.

— Сериозно ли говореше, че Кърби трябва да има денонощен достъп до теб?

— Поне в близко бъдеще. Сега искам да отмениш срещите ми, защото заминавам за Париж, за да се срещна с Алекзандър Шъруд. Ако пътуването се окаже успешно, ще се наложи да отида до Ню Йорк при снаха му.

— Но графикът ти е запълнен до крайност — отвърна тя.

— Като на зъболекар — ядосано изръмжа Армстронг. — Внимателно прегледай тази папка и ще разбереш защо е толкова важно да се срещна с господин… но недей да казваш на никого.

Той си погледна часовника и излезе. Докато крачеше по коридора, погледът му се спря върху новата машинописка, която бе забелязал сутринта. Този път тя вдигна очи и се усмихна. В колата на път за „Савой“ Дик каза на Рег да научи всичко за нея.

По време на обяда мислите му постоянно блуждаеха — въпреки факта, че гостът му беше член на правителството — защото във въображението си вече се виждаше собственик на „Глоуб“. Във всеки случай, бе чувал, че точно този министър ще се върне на резервната скамейка още при първата промяна в кабинета. Изобщо не съжаляваше, когато гостът заяви, че се налагало да си тръгне рано, защото следобед трябвало да отговаря на въпроси в Парламента. Армстронг поиска сметката.

Докато гледаше как откарват министъра в скъпия му автомобил, Дик се надяваше клетникът да не е успял прекалено да свикне с удобствата. Когато се настани на задната седалка на собствената си кола, мислите му отново се върнаха към „Глоуб“.

— Извинете, господине — каза Бенсън.

— Какво има? — изръмжа Армстронг.

— Помолихте ме да проверя за онова момиче.

— А, да — омекна той.

— На временен договор е. Казва се Шарън Левит и замества секретарката на господин Уейкъм, докато е в отпуска. Ще остане само две седмици.

Дик кимна. Когато излезе от асансьора и се запъти към кабинета си, с разочарование видя, че машинописката не седи на бюрото в ъгъла.

Сали го последва в кабинета му и почна още от вратата:

— Ако отмениш речта си пред Издателския профсъюз в събота вечер и обяда с жена си в неделя… — Армстронг пренебрежително махна с ръка. — Тогава е рожденият й ден — напомни му секретарката.

— Прати й букет цветя, иди в „Хародс“ и й избери подарък, после ми напомни да й се обадя в неделя.

— В такъв случай си свободен през целия уикенд.

— Ами Алекзандър Шъруд?

— Свързах се със секретарката му в Париж. За моя изненада преди няколко минути позвъни самият Шъруд.

— И?

— Дори не ме попита защо искаш да се срещнете. Кани те на обяд в един часа в събота в апартамента си в Монмартър.

— Добра работа, Сали. Но преди да се видя с него трябва да се срещна с готвачката му.

— Лиза Милтън — каза Сали. — В събота сутринта двамата ще закусвате заедно в „Джордж V“.

— В такъв случай следобед остава само да довършиш пощата.

— Забравяш, че в четири съм на зъболекар. Вече два пъти отлагах, а имам ужасен зъбобол…

Армстронг понечи да й отговори да го отложи за трети път, но се сдържа.

— Разбира се, Сали. Помоли секретарката на господин Уейкъм да те замести.

Тя не успя да скрие изненадата си, тъй като още от деня на постъпването й при него Дик не позволяваше никой да я замества.

— Мисля, че за две седмици той има нова секретарка — колебливо каза Сали.

— Няма нищо. Пощата е съвсем тривиална.

— Ще ида да я доведа.

Директният телефон на бюрото на Армстронг иззвъня. Обаждаше се Стивън Холит, за да потвърди, че е дал главния редактор на „Дейли Мейл“ под съд за клевета. Адвокатът намекна, че ще е най-добре ако през следващите няколко дни Дик внимава какво върши.

— Откри ли кой им е подхвърлил историята? — попита Армстронг.

— Не, но подозирам, че е някой от Германия — отвърна Холит.

— Всичко това беше преди години. А и лично присъствах на погребението на Юлиус Хан, така че не може да е той. Басирам се, че е Таунсенд.

— Не зная кой е, но някой иска да те дискредитира и ми се струва, че през идващите няколко седмици ще се наложи да пратим призовки на някои хора. Така поне ще се замислят, преди да публикуват нещо в бъдеще.

— Пращай ми всички материали, в които се споменава името ми — нареди Дик. — Ако спешно ти дотрябвам, през уикенда ще съм в Париж.

— Късметлия — отвърна Холит. — Предай поздравите ми на Шарлот.

Сали отново влезе в кабинета му, следвана от момичето — висока стройна блондинка с тесен минижуп.

— Тъкмо излизам по изключително важна работа — прекалено високо рече Армстронг.

— Разбирам — каза Стивън. — Дочуване.

Дик затвори слушалката и мило се усмихна на момичето.

— Това е Шарън. Казах й, че пощата е съвсем обикновена и че ще може да си тръгне в пет — съобщи Сали. — Утре сутрин ще съм на линия.

Армстронг сведе поглед към глезените на Шарън и бавно го плъзна нагоре. Изобщо не обърна внимание на Сали, която се сбогува и ги остави сами.

 

 

Таунсенд прочете статията в „Дейли Мейл“, завъртя се на стола си и се загледа в пристанището на Сидни. Вестникът описваше възхода на Луби Хох и стремежа му да бъде приет във Великобритания като медиен магнат. Цитираха се мнения на негови колеги от Кралския полк, на немци, срещали се с него в Берлин, и на бивши служители в компанията му.

Почти нищо не се различаваше от материала, който преди няколко седмици Кейт беше написала за „Сънди Континент“. Таунсенд разбираше, че малцина в Австралия се интересуват от живота на Ричард Армстронг. Ала статията щеше да попадне на бюрото на всеки главен редактор на Флийт стрийт и тогава щеше да е само въпрос на време преди да я отпечатат в съкратен или цялостен вид във Великобритания. Зачуди се кой ли вестник ще я публикува пръв.

Знаеше, че Армстронг съвсем скоро ще открие първоизточника, и това щеше да му достави още по-голямо удоволствие. Неотдавна шефът на лондонското му бюро Нед Бруър му бе казал, че откакто съдебните призовки започнали да се сипят като конфети по бюрата на главните редактори, в пресата вече не се появявали много статии за личния живот на Армстронг.

Таунсенд с все по-силно разгарящ се гняв следеше как Армстронг превръща УРГ в своя крепост в Северна Англия, ала не се съмняваше какви са действителните му амбиции. Вече беше успял да внедри двама души в централния му офис на Флийт стрийт и те му докладваха за всеки, който се среща с Армстронг. Последният посетител Дерек Кърби, бивш главен редактор на „Експрес“, си тръгнал с усмивка на лице. Съветниците на Кийт смятаха, че Кърби ще бъде назначен за редактор на някой от регионалните вестници от УРГ. Самият Таунсенд не бе толкова сигурен и нареди незабавно да му съобщават за всички оферти на Армстронг. „Абсолютно всички“ — бе повторил той.

— Наистина ли Уест Райдинг Груп е толкова важна за теб? — беше го попитала Кейт.

— Не, но човекът, който падна толкова ниско, че да използва майка ми като разменна монета, ще си получи заслуженото.

Таунсенд знаеше за всички покупки на Армстронг. Противникът му вече контролираше деветнайсет местни и регионални вестника и пет списания. Последният му голям успех беше придобиването на двайсет и пет процента от „Ланкъшир Телевижън“ и четирийсет и девет процента от регионалната радиостанция в замяна на преференциални акции от собствената му компания. Вече издаваше нов вестник: „Лондон Ивнинг Поуст“. Ала Кийт разбираше, че също като самия него, най-силното желание на Армстронг е да стане собственик на национален ежедневник.

През последните четири години Таунсенд се бе сдобил с още три австралийски ежедневника, неделен вестник и седмично списание. Сега притежаваше издания във всички австралийски щати и в страната нямаше политик и бизнесмен, който да не е на негово разположение, щом го потърси по телефона. Освен това често пътуваше до Америка и винаги избираше градове, най-големите работодатели в които се занимаваха с производство на стомана, добив на въглища или автомобилостроене, защото контролираха и местните вестници. Когато откриеше, че такава компания има финансови затруднения, той й отправяше предложение и често успяваше бързо да сключи сделка за вестника. В почти всички случаи установяваше, че новата му придобивка е с раздут персонал и слаб главен редактор, тъй като никой в директорския борд нямаше опит в издателския бизнес. След като уволнеше половината служители и ръководството на вестника, Кийт за няколко месеца променяше положението в своя полза.

В резултат на този подход бе станал собственик на девет градски вестника от Сиатъл до Северна Каролина и това на свой ред му позволи да изгради компания, достатъчно голяма, за да направи оферта за някой от основните американски ежедневници, в случай че се отвори такава възможност.

Кейт го придружаваше в някои от пътуванията му и макар че той наистина искаше да се ожени за нея, след преживяването си със Сюзан все още не бе убеден, че може да помоли някого да прекара остатъка от живота си в постоянно движение.

Ако изобщо завиждаше на Армстронг за нещо, това беше, че има син, който да наследи империята му.