Джефри Арчър
Четвъртата власт (29)

28.

Ситизън

15 април 1968

Министър подава оставка

— Сто хиляди броя от „Любовницата на сенатора“ са отпечатани и вече са в склада в Ню Джърси — като вдигна очи към тавана, каза Кейт.

— Добро начало — отвърна Таунсенд. — Но те няма да ми върнат парите, докато не ги видят по книжарниците.

— След като провери тиража, нейният адвокат няма да има друг избор, освен да върне първия милион. Защото ще сме изпълнили тази част от договора в установения дванайсетмесечен срок.

— И колко ми струва това до този момент?

— Ако включиш печата и транспорта, около трийсет хиляди — каза Кейт. — Всичко останало беше свършено в компанията или може да се приспадне от данъците.

— Умно момиче. Но какви са шансовете да получа втория милион? Въпреки че прекара адски много време да пренапишеш проклетата книга, все пак не виждам как ще попадне в списъка на бестселърите.

— Не съм толкова сигурна — възрази тя. — Всеки знае, че само хиляда и сто книжарници дават информация за продажбите си на „Ню Йорк Таймс“. Ако успея да се добера до имената им, ще съм в състояние да се погрижа да си върнеш парите.

— По този начин няма да накараш читателите да купуват книгата.

— Да, но ми се струва, че бих могла да им покажа правилната посока.

— И как ще го направиш?

— Първо, като пусна романа в месец с ниски продажби — да речем, през януари или февруари — и после като го продавам само в книжарниците, съобщаващи данните на „Ню Йорк Таймс“.

— Но това въпреки всичко няма да накара хората да го купуват.

— Ще ги накара, ако искаме от книжарниците само по петдесет цента на брой с цена на корицата три долара и половина. Така разпространителят ще печели седемстотин процента на брой вместо обичайните сто.

— Но ако книгата е слаба…

— През първата седмица това няма да има значение — отвърна Кейт. — В интерес на книжарниците ще е да оставят романа на витрината, на щанда, до гишето, дори на лавиците с бестселъри. Моите проучвания показват, че през първата седмица ще трябва да продадем само десет хиляди броя, за да влезем на петнайсето място в списъка, което означава по-малко от десет броя на книжарница.

— Доколкото разбирам, по този начин шансовете ни ще са около петдесет процента — рече Таунсенд.

— Мога да ги увелича. През седмицата на публикуването ще използваме мрежата си от вестници и списания в страната, за да се погрижим романът да получи благоприятна оценка и реклами на първа страница. Освен това ще пусна статията си „Невероятната госпожа Шъруд“ в колкото списания сметнеш за разумно.

— Ако по този начин ще ми спестиш един милион долара, можеш да я публикуваш във всички — отвърна той. — Но с това шансовете ни все пак остават малко над петдесет процента.

— Ако ми позволиш да отида още по-надалеч, мога да обърна нещата в наша полза.

— Какво предлагаш? Да купя „Ню Йорк Таймс“ ли?

— Решението не е чак толкова драстично — усмихна се Кейт. — Препоръчвам през седмицата на публикуването нашите служители да изкупят пет хиляди броя от книгата.

— Пет хиляди броя ли? Все едно да хвърлиш парите на вятъра.

— Не непременно — възрази тя. — След като повторно ги продадем на книжарниците за петдесет цента броя, с други думи за петнайсет хиляди долара, ти ще си гарантираш една седмица в списъка на бестселърите. И тогава господин Яблоун ще трябва да ти върне втория милион.

Таунсенд я прегърна.

— Знаеш ли, може би ще успеем.

— Но само ако научиш имената на онези хиляда и сто книжарници.

— Умно момиче! — Той я притисна към себе си още по-плътно.

Кейт се усмихна.

— Поне открих какво те възбужда.

 

 

— Стивън Холит е на първа линия, на втора е Рей Аткинс, министърът на промишлеността — съобщи Памела.

— Първо ще разговарям с Аткинс. Кажи на Стивън да изчака.

Армстронг изчака прещракването на последната си играчка, която щеше да запише целия разговор.

— Добро утро, Рей. С какво мога да ти помогна?

— Въпросът е личен, Дик. Чудех се дали бихме могли да се срещнем.

— Разбира се — отвърна Армстронг. — Какво ще кажеш по някое време идната седмица да обядваме в „Савой“? — Той прелисти бележника си, за да види коя среща може да отмени.

— Спешно е, Дик. И предпочитам да не е на толкова публично място.

Армстронг провери ангажиментите си до края на деня.

— Добре, в такъв случай да обядваме заедно в личната ми трапезария. Трябваше да се видя с Дон Шарп, но щом е толкова спешно, ще го отложа.

— Много любезно от твоя страна, Дик. Какво ще кажеш за един часа?

— Чудесно. Ще пратя някой да те посрещне на рецепцията и да те доведе направо в кабинета ми. — Армстронг затвори и се усмихна. Знаеше точно за какво иска да се срещнат министърът на промишлеността. В крайна сметка, през годините той бе останал верен поддръжник на лейбъристката партия — не на последно място с ежегодни дарения от по хиляда лири на петдесет ключови функционери. Тази малка инвестиция му гарантираше петдесет близки приятели в парламентарната партия, неколцина от които министри, и му осигуряваше постоянен достъп до най-висшите правителствени равнища. Ако искаше да упражнява същото влияние в Америка, това щеше да му струва един милион долара годишно.

Мислите му бяха прекъснати от телефонен звън — Памела го свързваше със Стивън Холит.

— Извинявай, че се забавих, Стивън, но ме потърси Рей Аткинс. Каза, че трябвало спешно да ме види. Струва ми се, че и двамата можем да се досетим за какво.

— Мислех, че решението за „Ситизън“ се очаква най-рано другия месец.

— Може би искат да го съобщят, преди да плъзнат слухове. Не забравяй, че Аткинс беше министърът, който представи офертата на Таунсенд за „Ситизън“ пред Комисията по монополите и корпоративните сливания. Лейбъристката партия едва ли ще изпадне във възторг от възможността Таунсенд да контролира и „Ситизън“, и „Глоуб“.

— Но в крайна сметка ще реши комисията, Дик, а не министърът.

— Въпреки това не вярвам да позволят на Таунсенд да овладее половината Флийт стрийт. Във всеки случай, „Ситизън“ е единственият вестник, който лейбъристката партия е подкрепяла последователно — повечето други издания са с консервативни позиции.

— Но комисията би трябвало да е безпристрастна.

— Какъвто беше Таунсенд с Уилсън и Хийт^[1] ли? „Глоуб“ постоянно бълва оди за новия премиер. Ако Таунсенд сложи ръце и върху „Ситизън“, лейбъристкото движение ще остане без национална трибуна.

— Няма спор — съгласи се Стивън. — Но комисията не е съставена само от социалисти.

— За съжаление — отвърна Армстронг. — Ако стана собственик на „Ситизън“, Таунсенд за пръв път в живота си ще научи какво означава истинска конкуренция.

— Излишно е да ме убеждаваш, Дик. Желая ти късмет с министъра. Но не ти се обадих за това.

— Винаги, когато ми се обаждаш, Стивън, има някакъв проблем. Какъв е този път?

— Току-що получих дълго писмо от адвоката на Шарън Левит. Заплашва, че ще те даде под съд.

— Но аз подписах споразумение с нея още преди месеци. Няма да получи нито стотинка повече.

— Зная, Дик. Но сега иска да те съди за бащинство. Родила е син и твърди, че бил от теб.

— Може да е от всеки! Познавам я тая развратна кучка!

— Възможно е — каза Стивън. — Но не и с рождено петно под дясната лопатка. И не забравяй, че в комисията има четири жени, а съпругата на Таунсенд е бременна.

— Кога е родено копелето? — попита Армстронг и бързо запрелиства бележника си назад.

— На четвърти януари.

— Почакай. — Дик погледна бележката девет месеца преди тази дата: Алекзандър Шъруд, Париж. — Сигурно го е замислила още от самото начало — изръмжа той. — Когато се преструваше, че иска да ми стане секретарка. Какво препоръчваш?

— Нейните адвокати със сигурност знаят за борбата за „Ситизън“ и следователно са наясно, че трябва само да се обадят в „Глоуб“…

— Няма да посмеят!

— Навярно няма — спокойно отвърна Стивън. — Но тя може да го направи. Препоръчвам ти да ме оставиш да уговоря възможно най-приемливите за теб условия.

— Щом казваш — тихо рече Дик. — Но я предупреди, че ако се разчуе дори само една дума, няма да види нито грош.

— Ще направя каквото мога — каза Холит. — Но се опасявам, че е научила нещо от теб.

— Какво?

— Че евтините адвокати излизат скъпо. Ще ти се обадя веднага щом стигнем до споразумение.

— Добре. — Армстронг затвори и викна: — Памела! Свържи ме с Дон Шарп.

Когато главният редактор на „Лондон Ивнинг Поуст“ се обади, Дик каза:

— Появи се нещо спешно. Ще трябва да отложим обяда за друг път.

И затвори, преди да даде на Шарп възможност да отвърне нещо. Отдавна искаше да го уволни и дори се беше свързал с човека, когото смяташе да назначи на негово място, но срещата с министъра го накара да отложи решението си с още няколко дни.

Не се безпокоеше много за Шарън и онова, което тя можеше да съобщи на пресата. Имаше досиета за всеки главен редактор на Флийт стрийт, още по-дебел и за техните господари и цяла кантонерка, посветена на Кийт Таунсенд. Мислите му се върнаха към Рей Аткинс.

След като с Памела прегледаха сутрешната поща, той й нареди да му донесе парламентарния справочник. Искаше да си припомни основните факти от кариерата на Аткинс, имената на жена му и децата му, министерските постове, които е заемал, дори хобитата му.

Всички смятаха, че Рей Аткинс е един от най-интелигентните политици от своето поколение. Потвърждаваше го и фактът, че Харолд Уилсън го бе направил министър в сянка скоро след като бе заел поста си. След общите избори през 1966 година Аткинс бе станал министър на търговията и промишлеността. Според всеобщото мнение, ако лейбъристите спечелеха следващите избори — нещо, в което Армстронг не вярваше — Аткинс щеше да се издигне. Някои дори го смятаха за бъдещ председател на партията.

Тъй като Аткинс беше избран в северен район, покриван от местен вестник на Армстронг, през годините двамата се бяха сближили и често обядваха заедно. След назначаването му за министър на промишлеността Дик положи още повече усилия да го предразположи с надеждата, че това може да наклони везните в негова полза, когато дойде моментът да решат на кого да позволят да купи „Ситизън“.

Тиражът на „Глоуб“ продължаваше да спада. Таунсенд бе имал намерение да уволни главния редактор, ала бе променил плановете си, когато собственикът на „Ситизън“ Хю Тънклиф почина и вдовицата му съобщи, че продава вестника. За няколко дни Кийт бе убедил директорския борд на компанията си, че трябва да направи оферта за вестника — оферта, която „Файненшъл Таймс“ характеризира като „прекалено висока“, макар че „Ситизън“ се гордееше с най-големия тираж във Великобритания. След като бяха получени всички предложения, се оказа, че неговото е най-изгодно. Незабавно последва отрицателна реакция, която намери място на първите страници на „Гардиан“. Ден след ден избрани журналисти демонстрираха неодобрението си към перспективата Таунсенд да притежава двата най-големи ежедневника в страната. В рядка проява на солидарност „Таймс“ публикува уводна статия, която осъди идеята чужденци да овладеят националните институции и по този начин да упражнят силно влияние върху британския начин на живот. На следващата сутрин главният редактор получи няколко писма, в които се посочваше, че собственикът на самия „Таймс“ е канадец. Не публикуваха нито едно от тях.

Когато Армстронг съобщи, че предлага също колкото Таунсенд, и се съгласи да остави за председател на директорския борд сър Пол Мейтланд, бивш посланик във Вашингтон, правителството нямаше друг избор, освен да препоръча въпросът да се разгледа от Комисията по монополите и корпоративните сливания. Таунсенд побесня и нарече решението „социалистически заговор“, но не получи съчувствие от страна на онези, които бяха следили упадъка на журналистическите стандарти в „Глоуб“. Малцина се обявяваха и в полза на Армстронг. През последния месец клишето за по-малкото зло се появи в няколко вестника.

Но този път Армстронг беше убеден, че има преимущество пред Таунсенд и че най-голямата плячка на Флийт стрийт скоро ще падне в ръцете му. Нямаше търпение Рей Аткинс да пристигне и официално да потвърди новината.

Министърът дойде в Армстронг Хаус минута преди един и Памела го въведе в кабинета на Армстронг. Дик, който говореше по телефона на руски, затвори по средата на изречението и стана да посрещне госта си. Не можеше да не забележи, че дланта на Аткинс е малко влажна.

— Какво предпочиташ за пиене? — попита той.

— Малко уиски с много вода.

Дик му напълни една чаша и го отведе в съседната стая. Макар че нямаше нужда, включи осветлението, а заедно с него и скрит касетофон. Аткинс с облекчение се усмихна, когато видя, че на дългата маса са поставени само два прибора. Армстронг го покани да седне.

— Благодаря, Дик — нервно каза той. — Много любезно от твоя страна да ме приемеш толкова бързо.

— Няма защо, Рей — отвърна Армстронг и седна. — Винаги се радвам да се срещна с човек, който толкова неуморно работи за нашата кауза. За твоето бъдеще — прибави той и вдигна чашата си, — което според всеобщото мнение е блестящо.

Ръката на министъра леко потрепери.

— Ти правиш много за нашата партия, Дик.

— Много мило, че го казваш, Рей.

По време на първите две ястия разговаряха за възможността лейбъристката партия да спечели изборите и двамата признаха, че не са оптимисти.

— Въпреки че статистиките изглеждат малко по-благоприятни — каза Аткинс, — трябва само да проучиш резултатите от местните избори, за да видиш каква е действителността.

— Съгласен съм — отвърна Дик. — Само глупак би се повлиял от статистиките. Макар да смятам, че в дните за парламентарен контрол Уилсън редовно кара Хийт да се изправя на нокти.

— Вярно е, но го виждат само депутатите. Ако предаваха заседанията по телевизията, целият народ щеше да се убеди, че Харолд е от друга класа.

— Това едва ли ще стане през моя живот — каза Армстронг.

Аткинс кимна, но не каза нищо. Когато отнесоха основното ястие, Дик нареди на иконома си да ги остави сами и наля още бордо на министъра, но Аткинс само започна да си играе с чашата. Изглеждаше така, сякаш се чудеше как да повдигне неудобен въпрос. После дълбоко си пое дъх и каза:

— Малко ми е неудобно, но…

— Не се притеснявай, Рей. Всичко си остава между нас. Не забравяй, че играем в един и същи отбор.

— Благодаря, Дик — отвърна министърът. — Веднага си помислих, че ти си човекът, с когото мога да обсъдя малкия си проблем. — Той замълча и продължи да си играе с чашата. После ненадейно каза: — От „Ивнинг Поуст“ се ровят в личния ми живот, Дик, и повече не мога да търпя.

— Съжалявам, Рей — рече Армстронг, който смяташе, че ще обсъждат съвсем друг въпрос. — Какво точно те безпокои?

— Те ме заплашват.

— Заплашват ли те? — раздразнено попита Дик. — С какво?

— Е, заплаха може би е малко пресилена дума. Но един от твоите репортери постоянно звъни в офиса ми и вкъщи, понякога по два-три пъти на ден.

— Повярвай ми, Рей, не знаех нищо за това — отвърна Армстронг. — Веднага щом си тръгнеш ще приказвам с Дон Шарп. Бъди спокоен, повече няма да имаш такива проблеми.

— Благодаря, Дик — каза Аткинс и отпи от виното си. — Но не става дума за телефонните обаждания. А за материала, на който са попаднали.

— Ще ми обясниш ли нещата по-подробно, Рей?

Министърът сведе очи към масата, после каза:

— Всичко това се случи преди години. Всъщност, толкова отдавна, че…

Армстронг мълчаливо допълни чашата му.

— Беше малко след като ме избраха в брадфордския градски съвет. — Аткинс пак надигна чашата си. — Тогава се запознах със секретарката на общината.

— Беше ли женен за Джени? — попита Дик.

— Не, с Джени се запознахме две години по-късно, точно преди да ме изберат в парламента.

— Тогава какъв е проблемът? Даже лейбъристката партия не забранява гаджетата преди да се ожениш.

— Не и когато забременеят — каза министърът. — И когато тяхната религия забранява аборта.

— Разбирам — тихо рече Армстронг. — Джени знае ли за това?

— Не, нищо. Не съм казвал нито на нея, нито на никой друг. Тя е дъщеря на провинциален лекар — гаден консерватор, така че родителите й изобщо не ме одобряваха. Ако тази история се разчуе, освен всичко друго, ще стана жертва на синдрома „Нали ти казвах“.

— Значи момичето ти създава проблеми?

— Не, Бог да я поживи. Рахила е чудесна — макар че семейството й се отнася към мен със същата нежност като това на Джени. Плащам й пълна издръжка, разбира се.

— Ясно. Но какво те безпокои? Никой вестник няма да посмее да публикува нещо, освен ако тя не потвърди фактите.

— Зная. За съжаление една вечер брат й пийнал малко повече и се разкрещял в местната кръчма. Нямал представа, че на бара седял журналист на свободна практика, който публикувал статии в „Ивнинг Поуст“. На другия ден брат й отрекъл всичко, но журналистът започнал да рови, копелето му гадно. Ако тази история се разчуе, няма да имам друг избор, освен да подам оставка. И бог знае как ще реагира Джени.

— Е, все още не се е стигнало дотам, Рей. Можеш да си сигурен в едно: никога няма да я видиш отпечатана в мой вестник. Веднага ще повикам Шарп и ще си поговоря с него. Повече няма да те безпокоят по телефона, поне не и по този въпрос.

— Благодаря ти — каза Аткинс. — Сега само трябва да се моля онзи журналист да не публикува историята някъде другаде.

— Как се казва? — попита Армстронг.

— Джон Къминс.

Дик записа името в бележника си.

— Ще се погрижа господин Къминс да получи работа в някой от вестниците ми на север, някъде по-далеч от Брадфорд. Това би трябвало да го укроти.

— Не зная как да ти се отблагодаря — рече министърът.

— Убеден съм, че ще намериш начин. — Армстронг се изправи, без да му предложи кафе. Излязоха от трапезарията. Нервността на министъра се замени с типичната за политиците самоуверена приказливост. Докато минаваха през кабинета на Дик, той забеляза на лавицата броевете на „Уисдън“^[2].

— Не знаех, че обичаш крикет, Дик — каза Аткинс.

— О, да, още от малък.

— За кой отбор си?

— За Оксфорд.

Стигнаха до асансьора и министърът каза:

— Още веднъж ти благодаря, Дик. Няма да го забравя.

В момента, в който вратата се затвори, Армстронг се върна в кабинета си и каза на Памела:

— Веднага да дойде Дон Шарп.

Главният редактор на „Ивнинг Поуст“ се появи след няколко минути. Носеше дебела папка. Изчака Армстронг да свърши телефонния си разговор на език, който не разбираше.

— Току-що обядвах с Рей Аткинс — каза Дик, щом затвори телефона. — Той твърди, че „Поуст“ го тормозел с някаква история, която сте разследвали.

— Да, наредих да проучат нещата. Всъщност от няколко дни се опитваме да се свържем с Аткинс. Според нас министърът има извънбрачно дете, момче. Казва се Венджи.

— Но всичко това се е случило преди да се ожени.

— Вярно е — призна главният редактор. — Само че…

— Така че не виждам причина да представлява обществен интерес.

Дон Шарп малко се изненада от необичайната деликатност на Армстронг — но пък знаеше, че Комисията по монополите и корпоративните сливания трябва да вземе решение за „Ситизън“ през следващите няколко седмици.

— Съгласен ли си, или не? — попита Армстронг.

— При нормални обстоятелства щях да се съглася — отвърна Шарп. — Но в този случай въпросната жена е изгубила работата си в градския съвет, била е изоставена от семейството си и живее в мизерна стая. Той, от друга страна, има ягуар с личен шофьор и къща в Южна Франция.

— Но й плаща пълна издръжка.

— Невинаги навреме — отбеляза главният редактор. — Пък и фактът, че когато беше заместник-секретар на социалното министерство, се занимаваше с проекта за подпомагане на самотните родители, също представлява обществен интерес.

— Това няма никакво отношение към въпроса и ти го знаеш.

— Има още нещо, което може да представлява интерес за нашите читатели.

— Какво?

— Тя е мюсюлманка. Тъй като има извънбрачно дете, никога няма да може да се омъжи. В това отношение те са малко по-строги от англиканската църква. — Шарп извади от папката една снимка и я остави на бюрото на Армстронг. Дик видя привлекателна азиатка с момченце в ръце. Не можеше да се отрече приликата на детето с баща му.

Той отново погледна към главния редактор.

— Откъде знаеше, че искам да разговарям с теб по този въпрос?

— Реших, че не си отложил нашия обяд, за да си побъбриш с Рей Аткинс за изборната ситуация в Брадфорд.

— Не ми се прави на много умен — изръмжа Армстронг. — Ще прекратиш разследването, при това незабавно. Ако някога видя дори само намек за тази история в някой от моите вестници, на другата сутрин изобщо не си прави труда да идваш на работа.

— Но…

— И остави тази папка на бюрото ми.

— Какво?

Армстронг яростно го изгледа и Шарп само кимна, остави папката и излезе.

Дик изруга. Ако сега уволнеше редактора, той просто щеше да продаде историята на „Глоуб“. И в двата случая това щеше да му струва много пари. Той вдигна слушалката.

— Памела, свържи ме с министър Аткинс.

Рей отговори след няколко секунди.

— Сигурен ли е този телефон? — попита Армстронг.

— Да, това е директната ми линия — увери го Аткинс.

— Разговарях с въпросния главен редактор — каза Дик. — Господин Къминс няма да те безпокои повече. Освен това го предупредих, че ако в някой от вестниците ми се спомене за този инцидент, може да си потърси нова работа.

— Благодаря ти — отвърна министърът.

— И може би ще ти е интересно да научиш, Рей, че в момента на бюрото ми е папката на Къминс по този въпрос. Ще я унищожа веднага щом затворя телефона. Повярвай ми, никой никога няма да чуе за това.

— Ти си добър приятел, Дик. Направо ми спасяваш кариерата.

— Струва си — рече Армстронг. — Не забравяй, винаги съм на твое разположение.

Когато затвори, в стаята надникна Памела и каза:

— Докато разговаряхте с министъра, отново ви потърси Стивън. Да ви свържа ли?

— Да. А после искам да свършиш една работа.

Тя кимна и излезе. Секунда по-късно един от телефоните на бюрото му иззвъня, Армстронг вдигна слушалката и попита:

— Какъв е проблемът, Стивън?

— Няма проблем. Проведох продължителна дискусия с адвокатите на Шарън Левит и стигнахме до предложение за споразумение — разбира се, трябва да го приемат и двете страни.

— Казвай.

— Изглежда, че Шарън има приятел, който живее в Италия, и… — Армстронг внимателно изслуша условията, за които се бе договорил адвокатът му. Много преди Стивън да е свършил на лицето му се изписа усмивка.

— Всичко ми се струва наред — каза той.

— Да. Как мина срещата с министъра?

— Добре. Той се е сблъскал с приблизително същия проблем като моя, но за съжаление не разполага с човек като теб, който да го реши.

— Трябва ли да се гордея с това?

— Не — отвърна Армстронг и веднага щом затвори, повика секретарката си.

— Памела, когато напечаташ разговора ми с Аткинс, постави един екземпляр в тази папка. — Дик посочи оставените от Дон Шарп документи.

— И после?

— После я заключи в големия сейф. Ще ти кажа, ако ми потрябва.

 

 

Когато поиска среща с Кийт Таунсенд, главният редактор на „Лондон Ивнинг Поуст“ получи незабавен отговор. Всеки на Флийт стрийт знаеше, че хората на Армстронг винаги са добре дошли при Таунсенд, ако имат интересна информация за шефа си. Малцина от тях се бяха възползвали от тази възможност, защото бяха наясно, че ако ги хванат, незабавно ще ги уволнят и никога повече няма да получат работа във вестник на Армстронг.

Служител от ранга на Дон Шарп отдавна не се бе свързвал с Таунсенд. Господин Шарп сигурно вече разбираше, че дните му са преброени, и смяташе, че няма какво да губи. Ала също като много други преди него, той настоя срещата да се проведе на неутрална територия.

За такива случаи Таунсенд винаги наемаше апартамент в хотел „Хауард“, тъй като се намираше недалеч от Флийт стрийт, но не се посещаваше често от журналисти. Хедър телефонира на главния портиер и с пълна дискретност уреди всичко необходимо.

Шарп подробно разказа на Кийт за разговора си с Армстронг и зачака неговата реакция.

— Рей Аткинс — рече Таунсенд.

— Да, министърът на промишлеността.

— Човекът, който ще вземе окончателното решение за „Ситизън“.

— Тъкмо затова реших, че бихте желали незабавно да научите — отвърна редакторът.

— И папката е останала при Армстронг, така ли?

— Да, но ще ми трябват само няколко дни, за да направя копие. Ако публикувате историята на първа страница на „Глоуб“, Комисията по монополите и корпоративните сливания ще трябва да анулира кандидатурата на Армстронг.

— Възможно е — каза Таунсенд. — Щом приготвиш папката, прати я лично до мен. Напиши инициалите ми К. Р. Т. в долния ляв ъгъл на плика. Така няма да го отвори никой друг.

Шарп кимна.

— Дайте ми една, най-много две седмици.

— И ако стана собственик на „Ситизън“ — рече Кийт, — можеш да си спокоен, че за теб винаги ще има работа във вестника.

Главният редактор не го попита каква работа има предвид.

— Остани в хотела още десетина минути — прибави Таунсенд.

Когато излизаше, главният портиер докосна периферията на цилиндъра си. Кийт се върна на Флийт стрийт, убеден, че сега вече „Ситизън“ със сигурност ще му падне в ръцете.

Един млад портиер, който беше видял двамата мъже да пристигат и да си тръгват поотделно, изчака шефът му да излезе в почивка и телефонира на някого.

 

 

Десет дни по-късно в кабинета на Таунсенд се получиха два плика. В долните им леви ъгли с едри букви бяха отпечатани инициалите му „К. Р. Т.“. Хедър ги бе оставила неразпечатани на бюрото му. Първият бе от бивш служител на „Ню Йорк Таймс“, който пращаше пълния списък на книжарниците, предоставящи информация за продажбите си на вестника. Инвестицията от две хиляди долара си струваше. Таунсенд остави списъка настрани и отвори втория плик. Вътре имаше подробни материали за извънслужебните дейности на промишления министър.

Само след час Кийт беше убеден, че не само ще си върне втория милион, но и че Армстронг ще съжалява за скритата тайна на министъра. Той вдигна слушалката и каза на Хедър, че има специална пратка за Ню Йорк. Когато секретарката отнесе единия от запечатаните пликове, Таунсенд повика при себе си главния редактор на „Глоуб“.

— Прочети тези неща — той побутна втория плик към него, — и ще видиш каква ще е водещата новина за утрешния брой.

— Вече имам водеща новина — отвърна редакторът. — Разполагаме с доказателства, че Мерилин Монро е жива.

— Тя може да почака един ден — каза Таунсенд. — Утрешната ни водеща новина ще е за министъра на промишлеността и опита му да попречи да публикуват материал за незаконното му дете. Погрижи се макетът на първа страница да е на бюрото ми до следобед.

 

 

Няколко минути по-късно Рей Аткинс позвъни на Армстронг.

— С какво мога да ти помогна, Рей? — попита Дик и натисна бутона за запис.

— Не, Дик, сега е мой ред да ти помогна — отвърна министърът. — Току-що получих доклада на Комисията по монополите и корпоративните сливания. В него са очертани препоръките им за „Ситизън“.

Този път се овлажниха дланите на Армстронг.

— Съветват ме да отсъдя в твоя полза. Просто ти се обаждам, за да знаеш, че възнамерявам да ги послушам.

— Това е чудесна новина. — Дик се изправи. — Благодаря ти.

— Приятно ми е пръв да ти я съобщя — отвърна Аткинс. — Стига да имаш чек за седемдесет и осем милиона, „Ситизън“ е твой.

Армстронг се засмя.

— Кога ще я съобщиш официално?

— Препоръката на Комисията ще бъде разгледана на утрешното заседание на кабинета в единайсет часа. Струва ми се, че никой няма да възрази — каза министърът. — В три и половина следобед трябва да дам изявление за пресата, така че ще съм ти задължен, ако дотогава го запазиш в тайна. В крайна сметка, няма нужда да даваме повод на Комисията да промени решението си.

— Нито дума, Рей, обещавам ти. — Той замълча за миг. — И искам да знаеш, че ако в бъдеще мога да направя нещо за теб, трябва само да го поискаш.

 

 

Таунсенд се усмихна и отново прочете водещото заглавие:

ЗАГАДКАТА С НЕЗАКОННОТО ДЕТЕ НА МИНИСТЪРА

После внесе няколко дребни поправки в първия абзац.

Снощи министърът на промишлеността Рей Аткинс отказа да отговори на въпроса дали е баща на седемгодишния Венджи Пател (вж. снимката), който живее заедно с майка си в мръсно едностайно жилище в избирателния район на министъра. Майката на Венджи, госпожица Рахила Пател, трийсет и три годишна…

— Какво има, Хедър? — вдигна глава той, когато секретарката влезе в стаята.

— Политическият редактор се обажда по телефона от галерията за пресата в Камарата на общините. Изглежда, е имало изявление за „Ситизън“.

— Но току-що ми казаха, че то ще е най-рано другия месец — възкликна Кийт и грабна слушалката. Докато слушаше подробностите на изявлението, което Рей Аткинс бе направил в парламента, лицето му ставаше все по-мрачно.

— Вече няма смисъл да отпечатваме тази първа страница — каза политическият редактор.

— Ще почакаме и ще видим — отвърна Таунсенд и зарея поглед през прозореца. Решението на Аткинс означаваше, че сега Армстронг ще контролира единствения ежедневник във Великобритания с по-голям тираж от „Глоуб“. От този момент нататък двамата издатели щяха да влязат в борба за едни и същи читатели и Кийт се чудеше дали ще оцелеят.

 

 

Един час след изявлението на министъра в Камарата на общините Армстронг позвъни на главния редактор на „Ситизън“ Алистър Макалвой и го помоли да се отбие в Армстронг Хаус. Освен това се уговори да вечеря със сър Пол Мейтланд, председател на директорския борд на вестника.

Алистър Макалвой беше главен редактор на „Ситизън“ от десет години. Когато научи за решението на Аткинс, той предупреди колегите си, че никой, включително и самият той, не бива да е сигурен за утрешния си ден във вестника. Ала когато Армстронг за втори път този следобед го прегърна и го нарече „най-добрия редактор на Флийт стрийт“, Макалвой започна да си мисли, че в крайна сметка постът му е гарантиран. Когато напрежението му понамаля, Дик му съобщи, че им предстои война с „Глоуб“.

— Зная — отвърна редакторът, — така че е най-добре да се връщам на работа. Ще ти се обадя веднага щом науча водещото заглавие на „Глоуб“ и ще помисля дали има някакъв начин да го контрираме.

В момента, в който главният редактор напусна офиса на Армстронг, влезе Памела с бутилка шампанско.

— От кого е?

— От Рей Аткинс.

— Отвори я — нареди Дик.

Докато секретарката отпушваше бутилката, телефонът иззвъня.

— Обажда се младшият портиер на хотел „Хауард“ — каза Памела, след като го вдигна. — Нямал много време, защото щели да го заловят. — Памела затисна слушалката с длан. — Отнасяло се за Кийт Таунсенд.

Армстронг грабна телефона. Когато портиерът му съобщи с кого току-що се е срещнал Таунсенд, той веднага разбра какво ще е водещото заглавие в следващия брой на „Глоуб“. Момчето поиска за тази изключително важна информация само петдесет лири.

Дик затвори и даде няколко нареждания още преди Памела да е напълнила чашата му.

— И след като свърша с Шарп, незабавно ме свържи с Макалвой.

В момента, в който Дон Шарп се върна в сградата, му съобщиха, че собственикът иска да го види. Той се качи направо в кабинета на Армстронг, където чу само следните две думи:

— Уволнен си.

Той се обърна и видя, че до вратата стоят двама души от охраната, готови да го придружат до изхода.

— Свържи ме с Макалвой.

Когато главният редактор на „Ситизън“ отговори, Дик каза:

— Алистър, зная каква ще е утрешната първа страница на „Глоуб“ и аз съм единственият, който е в състояние да я контрира.

После помоли Памела да му донесе папката на Аткинс от сейфа и отпи от шампанското. Не беше първокласно.

 

 

Водещото заглавие в сутрешния брой на „Глоуб“ гласеше: „Незаконното дете на министъра“. Следваха три страници със снимки, илюстриращи интервю с брата на госпожица Пател, което носеше подписа „Дон Шарп, главен репортер“.

Таунсенд остана възхитен, докато не разгърна „Ситизън“ и не прочете заглавието:

МИНИСТЪР С ИЗВЪНБРАЧНО ДЕТЕ РАЗКРИВА ВСИЧКО НА „СИТИЗЪН“

Следваха пет страници със снимки и извадки от интервю, дадено на неназования специален кореспондент на вестника.

Водещият материал във вечерния брой на „Лондон Ивнинг Поуст“ съобщаваше, че премиерът с огромно съжаление приел оставката на господин Рей Аткинс.