Джефри Арчър
Четвъртата власт (33)

32.

Уолстрийт Джърнъл

12 септември 1986

Нюйоркските акции падат с рекордните 86.61 пункта

— Госпожи и господа — започна Армстронг. — Свиках тази пресконференция, за да ви съобщя следното: тази сутрин информирах Комисията по ценните книжа и валутата, че възнамерявам да направя официална оферта за „Ню Йорк Стар“. Приятно ми е да ви кажа, че госпожа Нанси Съмърс, основен акционер във вестника, продаде своя дял на „Армстронг Комюникейшънс“ за четири долара и десет цента на акция.

Макар че някои журналисти продължиха да записват всяка дума на Армстронг, това съобщение вече от седмица заемаше вестникарските страници. По-голямата част от репортерите задържаха моливите си неподвижно в очакване на голямата новина.

— Но днес съм особено горд да заявя — продължи Армстронг, — че господин Лойд Съмърс, син на госпожа Съмърс и директор на фондацията, която носи нейното име, също ми прехвърли своите пет процента от компанията… Убеден съм, няма да е изненада за никого, че съм решен да продължа да подпомагам изключителните усилия на фондацията „Съмърс“ в помощ на млади художници и скулптори, които иначе нямат шанс да излагат творбите си в голяма галерия. Всички вие знаете, че през целия си живот съм подкрепял изкуството и особено младите таланти.

Никой в залата не можеше да си спомни Армстронг да е присъствал, а още по-малко да е подкрепял артистично събитие. Повечето от моливите останаха във въздуха.

— С помощта на господин Съмърс сега контролирам деветнайсет процента от акциите на „Стар“. Очаквам в близко бъдеще да стана главен акционер и идващия месец да заема поста председател на директорския борд.

Армстронг вдигна поглед от текста, подготвен от Ръсел Кричли, и се усмихна на журналистите.

— А сега с удоволствие ще отговоря на въпросите ви.

Дик се справи добре с първите няколко въпроса, но после посочи една жена, която седеше на третия ред.

— Джанет Бруър, „Уошингтън Поуст“. Господин Армстронг, бихте ли ми казали какво е вашето отношение към тазсутрешното изявление на Кийт Таунсенд?

— Никога не чета изявленията на господин Таунсенд — отвърна Армстронг. — Те са също толкова точни, колкото и вестниците му.

— Изглежда, че господин Таунсенд има подкрепата на банкерите от „Дж. П. Гренвил“ — каза тя, — които са прехвърлили единайсет процента от своя дял в подкрепа на неговата оферта за „Стар“. Със собствените му акции това му дава повече от петнайсет процента.

Армстронг се усмихна студено.

— Като председател на „Стар“, с нетърпение очаквам да поздравя господин Таунсенд на следващото годишно събрание на акционерите — в позицията му на дребен акционер.

 

 

Седнал в новия си апартамент на трийсет и седмия етаж на Тръмп Тауър, Дик препрочиташе изявлението на Таунсенд. Подсмихна се, когато стигна до похвалните думи за фондацията „Съмърс“.

— Закъснял си — измърмори Армстронг. — Тези пет процента вече са мои.

Той незабавно инструктира брокерите си да купуват всяка акция на „Стар“, която се появи на борсата, на каквато и да е цена. Когато стана ясно, че Таунсенд е дал същото нареждане, цените на акциите рязко скочиха. Някои финансисти отбелязаха, че поради „силна лична омраза“, двамата плащали много над реалната им стойност.

Придружавани от армии адвокати и счетоводители, през следващия месец Армстронг и Таунсенд обикаляха Америка със самолети, влакове и автомобили и се опитваха да убедят банки, тръстове и дори богати вдовици да ги подкрепят в битката за овладяване на „Стар“.

Председателят на борда на вестника Корнилиъс Дж. Адамс IV заяви, че ще предаде властта на онзи, който контролира 51% от акциите. До годишното събрание на акционерите оставаха само две седмици, ала финансовите редактори продължаваха да са на различни становища за това кой е най-големият акционер в компанията. Таунсенд твърдеше, че вече притежавал 46% от акциите, Армстронг — 41%. Финансистите заключиха, че ще победи онзи от двамата, който успее да купи десетте процента, собственост на корпорацията „Ейпълбаум“.

Вик Ейпълбаум бе решен да използва своите петнайсет минути слава и обяви, че преди да вземел окончателно решение, възнамерявал да се срещне с двамата кандидати.

Адвокатите на конкурентите се срещнаха на неутрална територия и се договориха Армстронг пръв да посети Ейпълбаум. Том Спенсър увери клиента си, че това била тактическа грешка. Таунсенд се съгласи, докато Армстронг не излезе от срещата, стиснал в ръце сертификатите за акциите, доказващи, че притежава десетте процента на Ейпълбаум.

— Как е успял? — не можеше да повярва на очите си Кийт.

Том не отговори, докато на следващата сутрин не прочете първото издание на „Ню Йорк Таймс“. На първа страница медийният кореспондент на вестника информираше читателите, че Армстронг не си губил времето да обяснява на господин Ейпълбаум как ще управлява „Стар“. Той му разказал на идиш, че изгубил цялото си семейство в Холокоста и завършил срещата с думите, че най-великият миг в живота му бил, когато израелският министър-председател го назначил за специален пратеник в СССР със задачата да помага на руските евреи, желаещи да емигрират в Израел. Ейпълбаум се разплакал, предал му акциите си и отказал да приеме Таунсенд.

Армстронг съобщи, че вече контролирал 51% от компанията и следователно е новият собственик на „Ню Йорк Стар“. „Уолстрийт Джърнъл“ се съгласи с него и нарече годишното събрание на акционерите на вестника „обикновена миропомазваща церемония“. Но в послеписа на статията се посочваше, че Кийт Таунсенд не бивало да се отчайва, защото заради невероятния скок на акциите щял да спечели повече от 20 милиона долара.

В страницата си за изкуство „Ню Йорк Таймс“ напомни на своите читатели, че в четвъртък вечер фондация „Съмърс“ открива авангардна изложба. След твърденията на медийните магнати, че подкрепяли Лойд Съмърс и усилията на фондацията, пишеше в материала, щяло да е интересно да се види кой от двамата ще присъства на откриването.

Том Спенсър посъветва Таунсенд да се отбие за няколко минути, тъй като Армстронг със сигурност щял да е там, а човек никога не знаел какво може да изскочи в такива случаи.

 

 

Само минути след пристигането си Кийт съжали за решението си да посети изложбата. Той обиколи веднъж залата, разгледа картините и заключи, че всички без изключение са „претенциозен боклук“, както би се изразила Кейт. Реши да си тръгне колкото може по-скоро. Вече успешно си бе пробил път до вратата, когато Съмърс почука по микрофона и помоли за тишина. Таунсенд си погледна часовника. Когато вдигна глава, видя Армстронг — стоеше до Съмърс, държеше каталог и усмихнато наблюдаваше събралите се гости.

Директорът започна с това колко съжалявал, че майка му не можела да е с тях заради продължително заболяване и произнесе безкрайна тирада, възхваляваща достойнствата на художниците, чиито творби е избрал. Двайсет минути по-късно заяви колко се радвал, че новият председател на борда на „Ню Йорк Стар“ успял да намери време, за да присъства на „едно от нашите скромни събирания“.

Последваха аплодисменти и Армстронг отново се усмихна. Таунсенд реши, че Съмърс е приключил речта си, и понечи да си тръгне, но директорът прибави:

— За съжаление, това е последната изложба тук. Както знаете, договорът ни за наем изтича в края на декември. — Из залата се разнесоха въздишки, ала Съмърс вдигна ръце. — Не се бойте, приятели. Мисля, че след дълго търсене успях да открия подходящо място за нашата фондация. Надявам се, че всички ще се срещнем там на следващата ни изложба.

— Макар че само един-двама от нас знаят защо е избрано онова място — тихо промърмори някакъв глас зад Таунсенд.

Той се обърна и видя стройна жена на около трийсет и пет години с къса кестенява коса, бяла блуза и пъстра пола. Табелката на блузата й показваше, че е госпожа Анджела Хъмфрис, заместник-директор.

— И наистина ще поставим чудесно начало — продължи Съмърс, — ако първата изложба в новата ни сграда бъде открита от следващия председател на „Стар“, който толкова щедро подкрепя нашата фондация.

Армстронг се усмихна доволно и кимна.

— Не и ако има дори само капка здрав разум — каза жената зад Таунсенд.

Той отстъпи назад и застана до госпожа Анджела Хъмфрис, която отпиваше от чаша испанско шампанско.

— Благодаря ви, скъпи приятели — каза Съмърс. — А сега, моля ви, насладете се на изложбата. — Последваха нови аплодисменти, след които Армстронг топло се ръкува с директора. Съмърс тръгна сред гостите, като запознаваше председателя на „Стар“ с онези, които смяташе за важни.

Таунсенд се обърна към Анджела Хъмфрис, която тъкмо допиваше шампанското си, грабна нова бутилка от масата зад тях и напълни чашата й.

— Благодаря — каза тя. — Както виждате, аз съм Анджела Хъмфрис. А вие?

— Аз не съм тукашен. — Кийт се поколеба. — Командировка съм.

Анджела отпи от шампанското.

— С какво се занимавате?

— С транспортен бизнес. Главно самолети и превоз. Макар че имам и две мини.

— Нямаше да е зле, ако повечето от тези картини можеха да се скрият под земята.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Тогава какво ви накара да дойдете тук?

— Не познавам никого в Ню Йорк и прочетох за изложбата в „Таймс“ — отвърна той.

— Какво изкуство харесвате? — попита Анджела.

На Таунсенд му се искаше да отговори: „Бойд, Нолън и Уилямс“, които покриваха стените на дома му в Дарлинг Пойнт, но вместо това каза: „Бонар и Вияр“, които от няколко години колекционираше Кейт.

— Виж, те наистина могат да рисуват — рече госпожа Хъмфрис. — В такъв случай се сещам за няколко изложби, които си струва да посетите.

— Чудесно е да знаеш къде да търсиш, но когато си чужденец и си сам…

Тя повдигна вежди.

— Женен ли сте?

— Не — излъга Таунсенд с надеждата, че Анджела ще му повярва. — А вие?

— Разведена съм. Бях омъжена за художник, който искрено смяташе, че по талант отстъпва единствено на Белини.

— А в действителност?

— Отхвърлиха го дори за тази изложба. Това говори достатъчно за способностите му.

Кийт се засмя. Гостите постепенно се насочиха към изходите. Армстронг и Съмърс бяха само на няколко крачки от тях. Докато Таунсенд наливаше нова чаша шампанско на Анджела, Армстронг внезапно се озова лице в лице с него. Двамата се спогледаха, после Армстронг хвана Съмърс за лакътя и бързо го отведе към средата на залата.

— Забелязахте ли, че не пожела да ме представи на новия председател? — мрачно попита Анджела.

Кийт не си направи труда да й обясни, че по-вероятно председателят не е искал той да се запознае с директора.

— Беше ми много приятно, господин…

— Заета ли сте тази вечер?

Тя се поколеба за миг.

— Не. Нямам никакви планове, но утре сутрин трябва да ставам рано.

— Аз също — отвърна Таунсенд. — Защо не идем някъде да хапнем набързо?

— Добре. Само да си взема палтото.

Докато тя се отдалечаваше към гардероба, Кийт се огледа. Неотлъчно придружаван от Съмърс, Армстронг беше заобиколен от тълпа почитатели. Таунсенд нямаше нужда да се приближава, за да разбере, че им разказва вълнуващите си планове за бъдещето на фондацията.

Анджела се върна, облечена в тежко зимно палто, което стигаше почти до земята.

— Къде бихте искали да идем? — попита Кийт, докато се изкачваха по широкото стълбище.

— По това време в четвъртък вечер вече са резервирани всички добри ресторанти — отвърна тя. — Къде сте отседнали?

— В „Карлайл“.

— Никога не съм била в техния ресторант. Може да се окаже приятен.

На улицата ги посрещна ледена нюйоркска виелица и Кийт трябваше да я задържи, за да не залитне.

Шофьорът на очакващото го БМВ с изненада видя, че господин Таунсенд спира такси. Още повече го удиви жената с него. Честно казано, не смяташе, че е негов тип. Той запали двигателя и последва таксито към „Карлайл“, после ги видя да слизат на Мадисън и да изчезват през въртящата се врата на хотела.

Таунсенд отведе Анджела в ресторанта на първия етаж с надеждата, че метрдотелът няма да си спомни името му.

— Добър вечер, господине — поздрави го той. — Имате ли запазена маса?

— Не — отвърна Кийт, — но съм гост на хотела.

Метрдотелът свъси вежди.

— Съжалявам, господине, но няма да мога да ви настаня поне още трийсет минути. Разбира се, ако желаете, бихте могли да вечеряте в стаята си.

— Не, ще изчакаме на бара — каза Таунсенд.

— Утре сутрин наистина имам среща — напомни му Анджела. — И не мога да си позволя да закъснея.

— Да потърсим ли друг ресторант?

— С удоволствие ще вечерям в стаята ти, но до единайсет трябва да си тръгна.

— Чудесно — рече той и се обърна към метрдотела. — Ще вечеряме в моята стая.

Метрдотелът се поклони.

— Веднага ще пратя някого. Кой е номерът на стаята ви, господине?

— Седемстотин и дванайсет — отвърна Кийт.

Докато вървяха по коридора, минаха покрай стая, в която някой се бе пуснал музика на Боби Шулц.

— Виж, той наистина има талант — отбеляза Анджела.

Таунсенд кимна.

Двамата влязоха в асансьора заедно с група туристи и той натисна бутона за седмия етаж. На излизане тя нервно му се усмихна. На Кийт му се прииска да й каже, че всъщност не го интересува тялото й.

Той отключи вратата с електронната си карта и я покани вътре. Бутилката шампанско, подарък от хотела, която не си бе направил труда да отвори, все още стоеше на масата. Анджела си съблече палтото и го остави върху най-близкия стол, докато Таунсенд сваляше златния станиол от гърлото на бутилката и я отпушваше, за да напълни две чаши.

— Не трябва да пия много — каза тя. — Вече обърнах достатъчно шампанско в галерията.

Кийт вдигна чашата си. В същия момент на вратата се почука и влезе сервитьор, който им поднесе менюто.

— За мен писия и зелена салата — каза Анджела.

— Със или без кости, госпожо? — попита сервитьорът.

— Без, моля.

— Нека са две — рече Таунсенд, после пренебрегна любимото си австралийско шардоне и дълго избира две бутилки френско вино.

Когато се настаниха, Анджела заговори за изложби на други художници. Ентусиазмът и познанията й едва не накараха Кийт да забрави защо я е поканил на вечеря. Докато чакаха ястията, той бавно насочи темата към работата й в галерията. Съгласи се с нейната преценка за изложбата и я попита защо като заместник-директор не е направила нещо по въпроса.

— Въпреки поста си аз нямам почти никаква роля — въздъхна тя, докато Таунсенд пълнеше празната й чаша.

— Значи Съмърс взима всички решения, така ли?

— Естествено. Аз не бих пръскала парите на фондацията за такъв псевдоинтелектуален боклук. Има толкова много истински таланти, просто някой трябва да си направи труда да ги потърси.

— Изложбата беше добре подредена — продължи настъплението си той.

— Добре подредена ли? — скептично повтори Анджела.

— Аз не говоря за подредбата, нито за осветлението или рамките. Говоря за картините.

На вратата се почука. Таунсенд се изправи и се отдръпна, за да пропусне сервитьора, който буташе натоварена количка. Младежът нареди прибори за двама и обясни, че рибата била в затоплящото отделение най-отдолу. Кийт подписа сметката и му даде десет долара бакшиш.

— Да се върна ли по-късно, за да разчистя, господине? — любезно попита сервитьорът.

Отговориха му с леко, но категорично поклащане на глава.

Когато Кийт седна срещу Анджела, тя вече ровичкаше салатата си. Той отпуши шардонето и напълни чашите.

— Значи смяташ, че Съмърс е дал повече от необходимото за изложбата, така ли? — върна се на темата Кийт.

— Повече от необходимото ли? — докато опитваше виното, повтори тя. — Той ежегодно прахосва над един милион долара от парите на фондацията. И резултатът са само няколко партита, единствената цел на които е да подхранват егото му.

— Как успява да харчи по един милион годишно? — разсеяно попита Таунсенд.

— Ами, да вземем тазвечерната изложба. До този момент тя струва на фондацията двеста и петдесет хиляди долара. После идват неговите разходи, които далеч не са скромни.

— И как се отчита? — Той отново напълни чашата й. Надяваше се Анджела да не забележи, че едва докосва своята.

— Просто никой не му държи сметка. Фондацията се контролира от майка му, която се разпорежда с финансите — поне до годишното събрание на акционерите.

— Госпожа Съмърс ли? — подметна Кийт.

— Самата тя.

— Тогава защо не направи нещо?

— Защото от две години бедната жена е прикована на легло и единственият, който я посещава — трябва да прибавя, ежедневно — е нейният верен син.

— Имам чувството, че веднага щом Армстронг поеме управлението, това ще се промени.

— Какво искаш да кажеш? Познаваш ли го?

— Не — бързо се опита да поправи грешката си Таунсенд. — Но от всичко, което съм чел за него, разбирам, че не обича много навлеците.

— Надявам се да си прав — отвърна Анджела и сама си наля нова чаша вино, — защото това ще ми даде шанс да му покажа какво бих могла да направя за фондацията.

— Навярно тази вечер Съмърс тъкмо затова не изпусна Армстронг от поглед.

— Както забеляза, той дори не ме запозна с него. Лойд няма да се откаже от начина си на живот без борба, това е сигурно. И ако успее да накара Армстронг да подпише договора за наем на новата сграда преди събранието на акционерите, няма да има причини да го прави. Това вино наистина е великолепно — каза тя и остави празната си чаша. Кийт отново я напълни и отпуши втората бутилка.

— Да ме напиеш ли се опитваш? — засмя се Анджела.

— Дори не съм си го и помислял — отвърна Таунсенд, изправи се, извади двете чинии от затоплящото отделение на количката и ги постави на масата. — Какво ще кажеш за пренасянето?

— За пренасянето ли? — попита тя, докато си сипваше холандски сос.

— В новата галерия — поясни Кийт. — Като че ли Лойд е открил подходяща сграда.

— Подходяща! — възкликна Анджела. — За три милиона няма начин да не е подходяща. Но подходяща за кого? — Тя взе ножа и вилицата си.

— Както самият Съмърс обясни, не сте имали друг избор.

— Не, по-точно е да се каже, че той не остави друг избор на борда.

— Но договорът за наем на сегашната сграда наистина изтича, нали?

— Той обаче не спомена в речта си, че собственикът е готов да го поднови за още десет години, без да увеличи наема — отвърна Анджела и вдигна чашата си. — Наистина не трябва да пия повече, но след онзи боклук в галерията това е същински еликсир.

— Тогава защо Съмърс не го е направил? — попита Таунсенд.

— Какво да направи?

— Да поднови договора.

— Защото намери друга сграда, в която случайно има мезонет. — Тя остави шардонето си и отново се съсредоточи върху рибата.

— Съвсем естествено е да живее там — възрази Кийт. — Все пак е директор.

— Вярно е, но това не му дава право да има отделен договор за наем на апартамента, така че когато реши да се пенсионира, да не могат да се избавят от него, без да му изплатят огромно обезщетение. Всичко е уредил. — Анджела започваше да заваля думите.

— Откъде знаеш тези неща?

— Двамата имахме общ любовник — тъжно отвърна тя.

Таунсенд побърза да напълни чашата й.

— И къде е тази сграда?

— Защо толкова те интересува новата сграда? — Анджела, изглежда, за пръв път заподозря нещо.

— За да те потърся при следващото си идване в Ню Йорк — светкавично отвърна Кийт.

Тя остави ножа и вилицата си в чинията, побутна стола си назад и попита:

— Имаш ли бренди? Съвсем малко, колкото да се сгрея преди пак да изляза в оная виелица навън.

— Естествено. — Таунсенд отиде до хладилника, извади четири шишенца различни марки бренди и ги изля в голяма чаша.

— Ти няма ли да пийнеш с мен?

— Не, благодаря. Още не съм допил виното си — отвърна той и вдигна чашата си, която бе почти недокосната. — Пък и аз няма да излизам на виелицата. Кажи ми, как стана заместник-директор?

— След като за четири години напуснаха петима заместници, струва ми се, че аз трябва да съм била единствената кандидатка за мястото.

— Изненадан съм, че изобщо си е направил труда да назначи заместник-директор.

— Няма начин. — Анджела отпи от брендито си. — Задължава го уставът на фондацията.

— Но за да получиш този пост, трябва да имаш отлична квалификация — бързо промени темата Таунсенд.

— Завърших история в Йейл и защитих докторат върху Ренесанса във Венеция.

— След Караваджо, Луини и Микеланджело тук едва ли се чувстваш много добре.

— Не бих имала нищо против, но вече две години съм заместник-директор, а Съмърс не ми е позволил да организирам нито една изложба. Ако ми беше дал възможност, щях да го направя на една десета от стойността на сегашната и фондацията щеше да се гордее с нея. — Тя отново отпи от брендито.

— Изненадан съм, че отдавна не си напуснала — рече Таунсенд.

— Скоро и това ще стане. Ако не успея да убедя Армстронг да промени политиката на галерията, ще подам оставка. Но тъй като очевидно Лойд го води на каишка, съмнявам се, че ще остана до следващата изложба. — Анджела вдигна чашата си. — Не съм споделяла всичко това дори с майка ми — призна тя. — Но понякога е по-лесно да поговориш с непознат. Ти не се занимаваш с изкуство, нали?

— Не, както казах, аз съм в транспортния и минния бизнес.

— И какво всъщност правиш? Шофираш или копаеш? — Анджела пресуши брендито си. — Искам да кажа…

— Да?

— Ами… какво превозваш и докъде? — Тя надигна чашата си, замълча, после бавно се свлече от стола си на килима и измърмори нещо за изкопаемите горива в ренесансовия Рим. След секунди вече спеше свита на кълбо и мъркаше като доволно коте.

Таунсенд внимателно я вдигна и я пренесе в спалнята. Сложи я на леглото и я зави. Трябваше да й се възхити, че е издържала толкова дълго. Съмняваше се дали тежи повече от петдесет килограма.

Върна се в дневната, тихо затвори вратата след себе си и потърси устава на „Ню Йорк Стар“. Откри тънкото червено книжле най-отдолу в куфарчето си, седна на дивана и бавно започна да го чете. Заспа на четирийсет и седма страница.

 

 

Армстронг не успя да измисли оправдание, за да откаже предложението на Съмърс след изложбата да вечерят заедно. Но с облекчение видя, че адвокатът му още не си е тръгнал.

— Ще дойдеш ли с нас, Ръсел? — извика му Дик. Думите прозвучаха по-скоро като заповед, отколкото като покана.

Армстронг вече беше споделил с него мнението си за изложбата, мнение, което едва успяваше да скрие от Съмърс. След като директорът му съобщи, че е намерил подходяща сграда за фондацията, той избягваше срещата с него. Но Ръсел го предупреди, че Съмърс става нетърпелив и дори започва да заплашва: „Не забравяйте, че все още имам алтернатива“.

Трябваше да признае, че избраният от директора ресторант е изключителен, но през последния месец вече бе свикнал с неговия екстравагантен вкус. След като отнесоха основното ястие, Съмърс повтори колко важно било незабавно да подпишат договора за наем на новата сграда — в противен случай фондацията щяла да остане на улицата.

— Още при първата ни среща ясно ви заявих, Дик, че ще ви прехвърля акциите на тръста при условие, че купите нова галерия.

— Все още възнамерявам да го направя — твърдо отвърна Армстронг.

— При това преди събранието на акционерите. — Двамата се спогледаха. — Предлагам веднага да подготвите договора, за да е готов за подпис в понеделник. — Съмърс вдигна чашата си с бренди и я пресуши. — Защото ако не го направите, зная кой друг с радост ще ви замести.

— Не, не, незабавно ще наредя да го подготвят — каза Армстронг.

— Чудесно. В такъв случай утре сутрин ще ви покажа сградата.

— Утре сутрин ли? Добре.

— Тогава да се уговорим за девет часа, става ли? — попита Съмърс, докато му поднасяха кафе без кофеин.

Армстронг изгълта своето.

— Добре — съгласи се той и поиска сметката. После се изправи. Директорът на фондацията и Ръсел мълчаливо го последваха до очакващата го лимузина.

— До утре сутрин — каза Съмърс, докато Дик се качваше на задната седалка.

— Непременно — без да го поглежда, измърмори Армстронг.

По пътя до „Пиер“ каза на Кричли, че го интересували три въпроса. Адвокатът извади от вътрешния си джоб малък бележник.

— Първо, кой контролира фондацията? Второ, каква част от печалбите на „Стар“ ежегодно изяжда тя? И трето, нещо задължава ли ме да дам три милиона за онази нова сграда, за която той постоянно повтаря?

Ръсел си записа всичко.

— И отговорите ми трябват до утре сутрин.

Лимузината остави Армстронг пред хотела. Той пожела лека нощ на адвоката, после слезе и се разходи. Купи си новия брой на „Ню Йорк Стар“ от ъгъла на Шейсет и първа улица и „Мадисън“ и се усмихна, когато видя на първа страница голяма своя снимка с надпис „Председателя“. Не му хареса, че фотографията на Таунсенд е на същата страница — макар да бе значително по-малка. Нейният надпис гласеше: „Печалба от 20 милиона долара?“.

Армстронг се върна в хотела и когато влезе в асансьора, каза на пиколото:

— На кой му пука за двайсет милиона, когато можеш да притежаваш „Стар“?

— Моля, господине? — озадачено попита служителят.

— Ти какво предпочиташ — попита Армстронг. — „Ню Йорк Стар“ или двайсет милиона долара?

Пиколото погледна едрия мъж, който изглеждаше съвсем трезвен.

— Двайсет милиона долара, господине.

 

 

На следващата сутрин Таунсенд се събуди със скована шия. Седна на дивана и се протегна. После забеляза на пода устава на „Ню Йорк Стар“. И си спомни всичко.

Предпазливо надникна в спалнята. Анджела все още спеше. Кийт тихо затвори вратата, върна се в дневната и позвъни на румсървис. Поръча закуска и пет вестника и помоли да разчистят остатъците от вечерята.

Когато вратата на спалнята се отвори за втори път тази сутрин, Анджела боязливо излезе и завари Таунсенд да чете „Уолстрийт Джърнъл“ и да пие кафе. Зададе му същия въпрос като в галерията:

— Кой сте вие?

И получи същия отговор.

— Да ти поръчам ли нещо за закуска? — попита той.

— Не, благодаря. Но би могъл да ми налееш малко кафе. Веднага се връщам. — Тя отново изчезна в спалнята и се върна след двайсет минути. Когато седна срещу него, изглеждаше малко нервна. Кийт й наля кафе и жената мълчаливо отпи няколко големи глътки.

— Направих ли нещо глупаво снощи? — накрая попита Анджела.

— Не — усмихна й се Таунсенд.

— Просто никога не съм…

— Няма за какво да се безпокоиш — увери я той. — Ти заспа и аз те отнесох на леглото. — Кийт замълча за миг. — Напълно облечена.

— Много ме облекчаваш. — Тя си погледна часовника. — Мили боже, наистина ли е толкова късно?

— Само осем и двайсет — отвърна Таунсенд.

— Трябва веднага да взема такси. В девет имам среща в Сохо с новия председател и искам да му направя добро впечатление. Ако откаже да плати за новата сграда, това може да е единственият ми шанс.

— Няма нужда да взимаш такси — каза Кийт. — Моят шофьор ще те откара където пожелаеш. Бялото БМВ, паркирано точно пред хотела.

— Благодаря — каза тя. — Много любезно от твоя страна.

Анджела бързо допи кафето си.

— Вечерята снощи беше прекрасна и ти беше много внимателен с мен. — Тя се изправи. — Но ако искам да стигна преди господин Армстронг, наистина трябва да тръгвам.

— Разбира се. — Таунсенд стана и й помогна да си облече палтото.

Когато стигнаха до вратата, Анджела отново се обърна към него.

— Щом не съм направила нищо глупаво, дали не съм казала нещо, за което да съжалявам?

— Не, едва ли. Говори само за работата си във фондацията — каза той и отвори вратата.

— Много любезно от твоя страна, че си ме изслушал. Надявам се пак да се срещнем.

— Имам такова предчувствие.

Тя пристъпи към него и го целуна по бузата.

— Между другото, ти не ми каза името си.

— Кийт Таунсенд.

— О, мамка му! — изруга Анджела.

 

 

Когато Армстронг пристигна на Бродуей 147, на стълбището го очакваха Лойд Съмърс и слаба, интелигентна наглед жена с много уморен или просто отегчен вид.

— Добро утро, господин Армстронг — поздрави го Съмърс, когато Дик слезе от автомобила.

— Добро утро — отвърна той и се насили да се усмихне, докато се ръкуваше с директора.

— Това е Анджела Хъмфрис, моята заместничка — поясни той. — Може би сте се запознали с нея на снощното откриване.

Армстронг си спомняше лицето й, но смяташе, че не се е запознавал с нея. Той отсечено кимна.

— Анджела е специалистка по Ренесанса — каза Съмърс, като отвори вратата.

— Много интересно — без да се опитва да изглежда заинтригуван, отвърна Армстронг.

— Нека първо ви разведа — рече директорът, докато влизаха в просторна празна стая на първия етаж.

Дик бръкна в джоба си и натисна бутона на касетофона си.

— Толкова много прекрасни стени за картините — ентусиазирано заяви Съмърс.

Армстронг се престори на очарован от сградата, която нямаше абсолютно никакво намерение да купува. Ала знаеше, че не може да го признае, докато в понеделник не го изберат за председател на борда на „Стар“, а това нямаше да е възможно без петте процента на Съмърс. Докато обикаляха стаите, той успяваше да отговаря на темпераментния му монолог с: „Прекрасно“, „Идеално“, „Съвършено“, „Съгласен съм“ и дори „Колко умно от ваша страна“.

Когато Съмърс го хвана под ръка и понечи да го поведе обратно надолу, той посочи стълбището, водещо към последния етаж, и подозрително попита:

— Какво има горе?

— А, там е таванът — небрежно отвърна директорът. — Може да се окаже полезен за склад, но нищо повече.

Анджела премълча и се помъчи да си спомни дали е споменала на господин Таунсенд какво има на последния етаж.

Когато слязоха долу, Дик нямаше търпение да си тръгне.

— Сега разбирате, господин председател — каза Съмърс, когато излязоха на улицата — защо смятам, че това е идеалната сграда, в която фондацията да продължи работата си през следващия век.

— Напълно съм съгласен с вас — отвърна Армстронг. — Наистина е идеална. — И с облекчение се усмихна, когато видя кой го чака на задната седалка на лимузината. — Веднага щом се върна в офиса си, ще подготвя необходимите документи.

— Аз ще съм в галерията през целия ден — каза Съмърс.

— Тогава следобед ще ви ги пратя за подпис.

— По всяко време.

Ръкуваха се и без да си направи труда да се сбогува с Анджела, Армстронг се качи в колата. Ръсел Кричли седеше с бележник в скута си.

— Носиш ли ми всички отговори? — попита Дик още преди шофьорът да е запалил двигателя.

— Да — отвърна адвокатът. — Първо, в момента председател на фондацията е госпожа Съмърс, която преди шест години е назначила сина си за директор. — Дик кимна. — Второ, миналата година са изхарчили малко повече от един милион долара от печалбите на „Стар“.

— Как са успели, по дяволите!

— Ами, като начало, годишната заплата на Съмърс е сто и петдесет хиляди долара. Но по-интересното е, че безотчетните му разходи през последните четири години са по двеста и четирийсет хиляди долара годишно.

Армстронг усети, че пулсът му се ускорява.

— Никой ли не го е усетил? — попита той, докато изпреварваха едно бяло БМВ: би могъл да се закълне, че някъде го е виждал.

— Подозирам, че майка му не задава прекалено много въпроси.

— Какво?

— Подозирам, че майка му не задава прекалено много въпроси — повтори адвокатът.

— Ами директорският борд? Те са длъжни да го контролират. Да не споменавам за акционерите.

— На миналогодишното събрание някой наистина е повдигнал въпроса. — Кричли погледна бележника си. — Но председателят ги е уверил — цитирам — че „читателите на «Стар» напълно одобряват подкрепата на вестника за културния напредък на нашия велик град“.

— Какъв напредък? — попита Армстронг.

— Културният — повтори Ръсел.

— Ами сградата?

— Нищо не задължава ръководството да купи нова сграда след изтичането на наема на старата — с други думи, по Коледа.

Армстронг за пръв път тази сутрин се усмихна.

— Но трябва да те предупредя за едно нещо — продължи адвокатът. — Според мен преди годишното събрание на акционерите в понеделник Съмърс трябва да е убеден, че си купил сградата. Иначе, като директор на тръста, той може в последния момент да прехвърли своите пет процента на друг.

— В такъв случай му прати за подпис два екземпляра от договора. Това ще го успокои до понеделник сутринта.

Ръсел не изглеждаше толкова сигурен.

 

 

Когато БМВ-то спря пред „Карлайл“, Таунсенд вече чакаше на тротоара. Той се настани на предната дясна седалка и попита:

— Къде остави момичето?

— В Сохо, на Бродуей — отвърна шофьорът.

— Добре, карай натам — нареди Кийт.

Докато се вливаха в трафика по Пето авеню, шофьорът се чудеше какво намира Таунсенд в тази жена. Може пък да беше богата наследничка.

Когато завиха по Бродуей, Таунсенд веднага забеляза лимузината, паркирана пред сграда с надпис „Продава се“.

— Спри на петдесетина метра от сградата, пред която си оставил момичето — каза той.

Докато шофьорът натискаше спирачка, Кийт хвърли поглед през рамо и попита:

— Можеш ли да прочетеш телефонните номера на онези табели?

— Табелите са две господине, и номерата са различни.

— Трябват ми и двата — отвърна Таунсенд.

Шофьорът му ги прочете и той ги записа на гърба на една петдоларова банкнота. После взе телефона и набра първия. Отговори му женски глас.

— Добро утро, тук е „Уд, Найт и Леви“, какво обичате?

Таунсенд каза, че се интересувал от подробностите за сградата на Бродуей 147.

— Ще ви свържа с отдел „Офиси“, господине — отвърна телефонистката. Последва прещракване.

— Какво обичате? — попита друг глас.

Кийт повтори въпроса си и го прехвърлиха на трети служител.

— Бродуей сто четирийсет и седем ли? А, да, боя се, че вече имаме потенциален купувач за тази сграда, господине. Наредиха ни да подготвим договор, който трябва да се подпише в понеделник. Но имаме и други офиси в същия район.

Таунсенд прекъсна, без да каже нищо повече. Само в Ню Йорк никой нямаше да се изненада от такива лоши обноски. И незабавно набра втория номер. Докато чакаше да го свържат, забеляза, че пред сградата спира такси. От него изскочи висок, елегантно облечен мъж на средна възраст и се приближи до лимузината. Непознатият размени няколко думи с шофьора и се качи на задната седалка. В същия момент в слушалката се разнесе глас.

— Ако се интересувате от номер сто четирийсет и седем, ще трябва да действате бързо — съобщи му агентът. — Защото ми е известно, че другата фирма, която се занимава с имота, вече почти е сключила сделка. Всъщност в момента клиентите разглеждат сградата, така че преди десет дори не мога да ви я покажа.

— Десет часът напълно ме устройва — каза Таунсенд. — Ще ви чакам отпред.

Наложи се да чака само няколко минути преди Армстронг, Съмърс и Анджела да излязат. След кратка размяна на реплики и ръкуване съперникът му се качи в лимузината и изглежда, изобщо не се изненада, че вътре го чака човек. Съмърс енергично помаха с ръка, докато автомобилът се скри от поглед. Анджела стоеше на крачка зад него и гледаше с отегчен вид. Докато лимузината минаваше покрай него, Таунсенд се приведе и когато отново повдигна глава, Съмърс вече спираше такси. Двамата с Анджела се качиха вътре и потеглиха в противоположната посока.

Когато таксито им зави зад ъгъла, Кийт слезе от колата и пресече улицата, за да разгледа сградата отвън. После продължи по тротоара и откри, че съвсем наблизо се продава подобен имот, чийто номер също записа на банкнотата. После се върна в автомобила.

След още един телефонен разговор установи, че цената на номер 171 е 2,5 милиона долара. Съмърс не само получаваше апартамент, но, изглежда, печелеше и солидна сума.

Шофьорът почука по междинния прозорец и посочи към номер 147. Таунсенд погледна натам и видя, че по стълбището се изкачва млад мъж. Той затвори телефона и се запъти към него.

След като внимателно разгледа петте етажа, Кийт трябваше да се съгласи с Анджела, че за 3 милиона сградата е чудесна — но само за един-единствен човек. И докато излизаха, попита агента:

— Колко процента комисиона взимате за този имот?

— Десет.

— С обичайния едномесечен срок за изплащане на цялата сума, нали?

— Да, господине — потвърди агентът.

— Добре. В такъв случай веднага можете да подготвите договора — каза той и подаде на младежа визитката си. — Пратете ми го в „Карлайл“.

— Да, господине — повтори агентът. — Ще се погрижа до следобед да го получите.

Накрая Таунсенд извади от портфейла си стодоларова банкнота и я вдигна така, че младежът да я види.

— Искам вашият колега, който се опитва да продаде сградата, да знае, че в понеделник сутринта ще внеса комисионата.

Агентът прибра парите и кимна.

 

 

Кийт се върна в хотелската си стая и веднага се обади на Том и го попита:

— Имаш ли някакви планове за уикенда?

— Голф и малко занимания в градината — отвърна Спенсър. — Освен това най-малкият ми син има бейзболен мач и се надявах да го гледам. Но като съдя по начина, по който ми задаваш въпроса, Кийт, имам чувството, че дори няма да хвана обратния влак за Гринидж.

— Прав си. Том. Ако искам да съм следващият собственик на „Ню Йорк Стар“, до понеделник сутринта имаме да свършим много работа.

— С какво да започна?

— С договор за наем, който трябва да провериш, преди да го подпиша. После искам да сключиш сделка с единствения човек, който е в състояние да направи възможно всичко това. — Накрая Таунсенд затвори и се втренчи в червеното книжле, което беше чел предишната вечер. Няколко секунди по-късно го взе и го разтвори на четирийсет и седма страница.

За пръв път през живота си изпитваше благодарност за оксфордското си образование.