Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth Estate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джефри Арчър. Четвъртата власт

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-068-X

История

  1. — Добавяне

18.

Дейли Мейл

13 април 1961

Гласът от космоса: „Как го направих“. Гагарин разказва на Хрушчов за синята Земя

Хедър му донесе чаша кафе без мляко. Таунсенд вече съжаляваше, че се е съгласил да даде интервюто, особено на стажант-репортер. Някои издатели обичаха да четат за себе си в собствените си вестници, но Таунсенд не беше сред тях. Брус Кели обаче му бе заявил, че това ще е от полза за вестника и имиджа му, и Кийт неохотно бе отстъпил.

На два-три пъти тази сутрин едва не го отмени, но постоянните телефонни разговори и съвещания просто не му оставиха време. И после Хедър му съобщи, че младата репортерка чака във фоайето.

— Да я поканя ли? — попита секретарката.

— Да. — Той си погледна часовника. — Но не искам да остане дълго. Преди утрешното заседание на борда трябва да прегледам с теб някои неща.

— Ще вляза след петнайсетина минути и ще ви кажа, че ви търсят от чужбина.

— Добра идея — отвърна Кийт. — Но нека е от Ню Йорк. Кой знае защо, това винаги ги кара да си тръгват малко по-бързо. А ако се наложи, използвай номера с Андрю Блакър.

Хедър кимна и излезе. Таунсенд прокара показалец по дневния ред на заседанието на борда. Спря се на седма точка. Нуждаеше се от повече информация за „Уест Райдинг Груп“, ако искаше да получи подкрепата на директорите. Даже да му дадяха картбланш, пак щеше да се наложи да сключи сделката по време на пътуването си в Англия. Всъщност, ако решеше, че си струва, щеше да замине направо за Лийдс.

— Добро утро, господин Таунсенд.

Кийт вдигна поглед, но не отговори.

— Секретарката ви ме предупреди, че сте извънредно зает, така че ще се опитам да не ви губя времето — бързо прибави репортерката.

Той продължаваше да мълчи.

— Аз съм Кейт Тълоу. Работя в „Кроникъл“.

Таунсенд излезе иззад бюрото си, ръкува се с младата журналистка и я настани на удобно кресло, обикновено запазено за членове на директорския борд, главни редактори или важни клиенти. После зае стола срещу нея.

— Откога сте в компанията? — попита Кийт, докато момичето вадеше от чантата си стенографски бележник и молив.

Тя кръстоса крака.

— Едва от няколко месеца, господин Таунсенд. Постъпих в „Кроникъл“ като стажантка след като завърших колежа. Това е първото голямо интервю, което ми възлагат.

Таунсенд се пръв път в живота си се почувства стар, въпреки че съвсем наскоро беше отпразнувал трийсет и третия си рожден ден.

— Говорите с акцент — каза той. — Откъде сте?

— Родена съм в Будапеща, но по време на революцията родителите ми избягаха от Унгария. Единственият кораб, на който успяха да се качат, заминаваше за Австралия.

— И дядо ми е избягал в Австралия — рече Кийт.

— Заради революция ли? — попита репортерката.

— Не. Той беше шотландец и просто е искал да се махне колкото може по-надалеч от англичаните — засмя се той. — Наскоро сте получили награда за млад писател, нали? — Таунсенд се помъчи да си спомни кратката информация, която му бе подготвила Хедър.

— Да. Миналата година наградите раздаваше Брус и така се озовах в „Кроникъл“.

— С какво се занимава баща ви?

— В Унгария беше архитект, но тук е само общ работник. Властите не признават дипломата му и профсъюзите не проявяват голямо съчувствие.

— И аз не съм в блестящи отношения с тях — каза Кийт. — Ами майка ви?

— Простете, ако съм груба, господин Таунсенд, но ми се струва, че аз трябваше да ви интервюирам.

— Да, разбира се — отвърна той. — Добре, давайте. — Без да съзнава, че я смущава, Кийт я погледна. Никога не беше виждал толкова пленителна жена. Имаше дълга тъмна коса, която падаше върху раменете й. Съвършеното й овално лице все още не бе съсипано от австралийското слънце. Подозираше, че простият й, добре ушит светлосин костюм е по-официален от обичайните й дрехи, но тя все пак интервюираше шефа си.

Госпожица Тълоу отново кръстоса крака и полата й леко се повдигна. Той се опита да не свежда поглед.

— Да повторя ли въпроса, господин Таунсенд?

— Хм… Извинете ме.

Хедър влезе в кабинета му и с изненада ги завари седнали в „директорския“ ъгъл на стаята.

— Търсят ви от Ню Йорк — каза секретарката. — Господин Лейзър. Трябвало да разговаря с вас за ново предложение, което току-що получил от Канал Седем относно едно от предаванията за следващия сезон.

— Предай му, че ще му позвъня по-късно — без да я поглежда, отвърна Кийт. — Между другото, Кейт — наведе се напред той, — искате ли кафе?

— Да, благодаря, господин Таунсенд.

— Чисто или с мляко?

— С мляко, без захар. Благодаря — повтори тя, като вдигна очи към Хедър.

Секретарката излезе, без да попита Кийт дали иска второ кафе.

— Съжалявам, какъв беше въпросът?

— Дали сте писали или публикували нещо в училище.

— Да, през последната си година в гимназията бях главен редактор на училищното списание. — Кейт започна да си води бележки. — Също като баща ми преди мен. — Когато Хедър се върна с кафето, той все още разказваше на момичето за успеха си със събирането на средства за павилиона.

— А когато постъпихте в Оксфорд, защо не сте редактирали студентския вестник или „Айсис“, университетското списание?

— По онова време повече се интересувах от политика — пък и във всеки случай, знаех, че ще прекарам остатъка от живота си в издателския свят.

— Вярно ли е, че когато сте се върнали в Австралия, с ужас сте узнали, че майка ви е продала „Мелбърн Куриер“?

— Да, така е — призна Кийт, докато секретарката отново влизаше в кабинета му. — И някой ден ще си го върна — прошепна на себе си той.

— Проблем ли има, Хедър? — повдигна вежди Таунсенд. Тя стоеше само на крачка от него.

— Да. Простете, че ви прекъсвам, господин Таунсенд, но сър Кенет Стърлинг цяла сутрин се опитва да се свърже с вас. Иска да обсъди предстоящото ви пътуване до Великобритания.

— Трябва да му позвъня, така ли?

— Той ме предупреди, че ще отсъства през по-голямата част от следобеда.

— Тогава му кажи, че довечера ще го потърся у дома.

— Виждам, че сте зает — рече Кейт. — Мога да изчакам или да дойда по друго време.

Кийт поклати глава, въпреки че Хедър остана на мястото си още няколко секунди. Дори се зачуди дали Кен наистина не е на телефона.

— В пресата има няколко статии как сте застанали начело на „Аделейд Месинджър“ и за успеха ви с покойния сър Колин Грант — продължи репортерката.

— Сър Колин беше близък приятел на баща ми — отвърна Кийт, — а сливането беше в интерес на двата вестника. — Кейт не изглеждаше убедена. — Сигурен съм, ще прочетете във вестниците, че сър Колин беше първият председател на борда на новата група.

— Но е председателствал само едно негово заседание.

— Струва ми се, ще откриете, че бяха две.

— Сър Съмърсет Кенрайт не беше ли сполетян от същата участ, когато сте поели „Кроникъл“?

— Не, това не е съвсем точно. Уверявам ви, че никой не се е възхищавал на сър Съмърсет повече от мен.

— Но веднъж той ви е описал като… — Момичето погледна бележките си. — „Като човек, готов да лежи в канавката и да гледа как други изкачват планините.“

— Струва ми се, ще откриете, че подобно на Шекспир, често цитират грешно сър Съмърсет.

— Ще е трудно да се докаже — отвърна Кейт, — тъй като сър Съмърсет също е мъртъв.

— Така е. Но винаги ще си спомням неговите думи: „Не бих могъл да съм по-доволен, че «Кроникъл» преминава в ръцете на сина на сър Греъм Таунсенд“.

— Но сър Съмърсет го е казал — тя отново погледна записките си — преди да застанете начело на вестника, нали?

— Има ли значение? — опита се да отблъсне удара Кийт.

— Просто в първия си ден като собственик на „Кроникъл“ вие сте уволнили главния редактор и генералния директор. Седмица по-късно сте дали изявление — и този път цитирам дословно…

— Имате среща, господин Таунсенд — съобщи от прага Хедър.

— С кого? — попита той.

— С Андрю Блакър.

— Отмени я.

— Не, не, моля ви — възрази Кейт. — Отделихте ми повече от достатъчно време.

— Отмени я — категорично повтори Кийт.

— Както желаете — също толкова твърдо отвърна Хедър и излезе, като остави вратата широко отворена.

— Съжалявам, че толкова ви забавих, господин Таунсенд — каза младата журналистка. — Ще се опитам да побързам — прибави тя, преди да се върне към дългия си списък с въпроси. — Може ли да преминем към издаването на „Континент“?

— Но аз не съм ви доразказал за сър Съмърсет Кенрайт и за състоянието на „Кроникъл“ по времето, по което го купих.

— Съжалявам — рече Кейт, — просто се притеснявам за времето ви и малко ме гризе съвестта за господин Блакър.

Последва продължително мълчание преди Кийт да признае:

— Няма никакъв господин Блакър.

— Не съм сигурна, че ви разбирам.

— Това е кодово име. Хедър го използва, за да ми съобщи с колко време е пресрочена някоя среща: Ню Йорк означава петнайсет минути, господин Андрю Блакър — трийсет. След още четвърт час ще ми каже, че имам телефонно съвещание с Лондон и Лос Анджелис. А ако наистина ми се разсърди, прибавя и Токио.

Кейт избухна в смях.

— Ако останете тук още час, просто няма да повярвате какво ще ми съобщи.

— Честно казано, господин Таунсенд, не очаквах да ми отделите повече от петнайсет минути. — Тя отново сведе очи към въпросите си.

— Питахте ме за „Континент“ — напомни й Кийт.

— А, да. Често се споменава, че сте били съсипан, когато Алан Рътлидж подал оставката си като главен редактор.

— Да, наистина — потвърди той. — Алан беше прекрасен журналист и мой близък приятел. Но тиражът на вестника падна под петдесет хиляди броя и губехме близо сто хиляди лири седмично. С новия главен редактор възстановихме равнището от двеста хиляди броя дневно и в началото на новата година започваме издаването на „Сънди Континент“.

— Но сигурно ще се съгласите, че вестникът не може да се характеризира като „австралийския Таймс“, нали?

— Да, и съжалявам за това. — За пръв път признаваше този факт пред някой друг, освен пред майка си.

— „Сънди Континент“ ще последва ли примера на ежедневника, или имате намерение да издавате качествения национален вестник, от който толкова много се нуждае Австралия?

Кийт започваше да разбира защо госпожица Тълоу е спечелила наградата и защо Брус има толкова високо мнение за нея. Този път подбра думите си по-предпазливо:

— Ще се опитам да издавам вестник, какъвто повечето австралийци биха искали да виждат на закуска всяка неделя сутрин. Това отговаря ли на въпроса ви, Кейт?

— Боя се, че да, господин Таунсенд — усмихна се тя.

Той отвърна на усмивката й, но свъси вежди щом чу следващия й въпрос.

— Може ли да преминем на онзи момент от живота ви, който клюкарските страници отразиха толкова широко?

Кийт леко се изчерви, докато момичето чакаше отговора му. Инстинктът му подсказваше незабавно да сложи край на интервюто, но той просто кимна.

— Вярно ли е, че в деня на сватбата си сте наредили на шофьора да подмине черквата само минути преди да пристигне булката?

Таунсенд се изпълни с облекчение, когато в кабинета влезе Хедър и твърдо заяви:

— До телефонното съвещание остават две минути, господин Таунсенд.

— До телефонното съвещание ли? — попита той.

— Да, господине. — Секретарката използваше този код само когато беше много ядосана.

— С Лондон и Лос Анджелис. — Тя замълча за миг, после прибави: — И Токио. — „Много е сърдита“ — помисли си Кийт. Но поне му даваше възможност да не отговори на въпроса. Кейт дори бе затворила бележника си.

— Прехвърли го за следобед — тихо отвърна той.

Не беше сигурен коя от двете жени изглежда по-изненадана. Хедър ги остави сами, без да каже нищо повече, и този път дори затвори вратата.

Настъпи неловко мълчание.

— Да, вярно е — накрая рече Кийт. — Но ще ви бъда задължен, ако не споменавате за това в статията си.

Кейт остави молива си на масата. Таунсенд гледаше през прозореца.

— Извинете, господин Таунсенд, беше много нетактично от моя страна.

— Репортерите обикновено казват: „Просто си върша работата“ — тихо отвърна той.

— Навярно бихме могли да преминем към малко необикновеното, да не кажа странно купуване на „2УУ“.

Кийт за пръв път се поотпусна.

— Когато новината се появи на страниците на „Кроникъл“ — по случайност в деня на сватбата ви — сър Съмърсет ви нарече „пират“.

— Убеден съм, че това е било комплимент.

— Комплимент ли?

— Да. Сигурно имал предвид, че следвам традицията на великите пирати.

— Кого имате предвид? — невинно попита Кейт.

— Уолтър Райли и Франсис Дрейк — каза Кийт.

— Струва ми се по-вероятно сър Съмърсет да е говорил за Синята брада или капитан Морган — отвърна на усмивката му тя.

— Възможно е. Но мисля, че тази сделка удовлетвори и двете страни.

Кейт отново погледна бележките си.

— Господин Таунсенд, сега притежавате или сте главен акционер на седемнайсет вестника, единайсет радиостанции, самолетна компания, хотел и две мини. — Репортерката вдигна очи към него. — Какви са по-нататъшните ви намерения?

— Бих искал да продам хотела и мините, така че ако случайно срещнете някой, който проявява интерес…

Кейт се засмя.

— Не, сериозно — каза тя в момента, в който Хедър за пореден път се появи в стаята.

— Премиер-министърът се качва с асансьора, господин Таунсенд — заяви тя. Шотландският й акцент се долавяше по-силно от обикновено. — Както ви е известно, двамата ще обядвате заедно в заседателната зала.

Кийт намигна на Кейт, която избухна в смях. Хедър отвори вратата и отстъпи настрани, за да въведе изискан побелял мъж.

— Добро утро, господин премиер. — Таунсенд стана да посрещне Робърт Мензис. Двамата се ръкуваха и Кийт се обърна да му представи Кейт, която се мъчеше да се скрие в ъгъла на кабинета. — Едва ли познавате Кейт Тълоу, господин премиер, но тя е една от най-обещаващите млади репортерки на „Кроникъл“. Зная, че се надява да вземе интервю от вас.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Мензис. — Просто позвънете в кабинета ми, госпожице Тълоу, и веднага ще се уговорим за времето.

 

 

През следващите два дни Кийт не можеше да се избави от мислите за Кейт. Едно беше сигурно — тя не се вписваше в нито един от грижливо подредените му планове.

По време на обяда премиерът се чудеше защо домакинът му изглежда толкова разсеян. Таунсенд почти не прояви интерес към неговите предложения за обуздаване на профсъюзите, въпреки факта, че вестниците му от няколко години настояваха правителството да направи нещо по този въпрос.

Кийт не бе много по-словоохотлив и на следващата сутрин, когато председателства месечното заседание на директорския борд. Всъщност за човек, който контролираше най-голямата комуникационна империя в Австралия, той беше удивително мълчалив. Един-двама от другите директори се запитаха дали не замисля нещо. Когато се обръщаше към борда по седма точка — предстоящото му пътуване във Великобритания с цел закупуването на малка издателска група в северна Англия — малцина видяха смисъл в идеята. Той просто не успя да ги убеди, че това изобщо си струва усилията.

След края на заседанието Таунсенд се върна в кабинета си и остана на бюрото си, докато Хедър не си тръгна. Когато вратата зад нея се затвори, той си погледна часовника. Минаваше седем и това му напомни колко до късно работи секретарката. Изчака, докато се увери, че тя няма да се върне, после вдигна слушалката и набра трите цифри, които щяха да го свържат директно с кабинета на главния редактор.

— Брус, за онова пътуване до Лондон. Трябва да взема журналист, така че ако новината се разчуе, ти да научиш пръв.

— Какво ще купуваш този път? — попита Кели. — „Таймс“ ли?

— Не, поне засега — отвърна Таунсенд. — Търся нещо, от което може да се спечели.

— Какво ще кажеш да се свържа с Нед Бруър от лондонската ни редакция?

— Не съм сигурен, че това е работа за шефа на редакцията — каза Кийт. — Няколко дни ще обикалям из Северна Англия, за да търся добри журналисти. Не бих искал Нед да отсъства толкова дълго.

— Бих могъл да освободя Ед Мейкинс за една седмица. Но ще ми трябва за откриването на парламентарната сесия — особено ако предчувствието ти се окаже вярно и Мензис наистина обяви закон за ограничаване правомощията на профсъюзите.

— Не, не, не ми трябва чак толкова високопоставен журналист. Пък и не зная точно колко ще се забавя. Достатъчен е някой млад репортер. — Той замълча за миг, ала Брус не му се притече на помощ. — Останах впечатлен от онова момиче, което прати да ме интервюира онзи ден. Как й беше името?

— Кейт Тълоу — отвърна Кели. — Но тя е прекалено млада и неопитна за толкова важна работа.

— Когато се запознахме, и ти беше млад, Брус. Това не ми попречи да ти предложа да станеш главен редактор.

Последва кратко мълчание.

— Ще проверя дали е свободна — каза Брус накрая.

Таунсенд с усмивка затвори. Не можеше да се преструва, че с нетърпение е очаквал пътуването до Англия, макар да знаеше, че е настъпило времето да разшири империята си извън Австралия.

Той отново погледна към пръснатите по бюрото му бележки. Въпреки че цяла група консултанти бяха пресели през сито всички издателски групи във Великобритания, в крайна сметка му предлагаха само една добра перспектива.

Отвори папката и се зачете в доклада за „Уест Райдинг Груп“. Централата й се намираше в Лийдс. Кийт се усмихна. По време на следването си в Оксфорд не бе посещавал този град, но си спомняше близкия донкастърски хиподрум. И ако не грешеше, тогава бе спечелил.