Джефри Арчър
Четвъртата власт (25)

24.

Дейли Телеграф

6 февруари 1967

Косигин и Уилсън се срещат в Лондон

Армстронг побесня, когато се прибра и намери бележка от Шарън. Тя просто му съобщаваше, че повече не искала да го вижда, докато не вземел решение.

Дик седна на дивана и препрочете бележката. После набра нейния номер. Беше сигурен, че си е у тях, но тя не му отговори. Той остави телефона да звъни повече от минута преди да затвори.

Не можеше да си спомни по-щастлив период от живота си и писмото на Шарън му показа до каква степен причината е в нея. Дори бе започнал да си боядисва косата и да си прави маникюр, за да изглежда по-млад. След няколко безсънни нощи и безброй отхвърлени букети той осъзна, че единственият начин да си я върне, е да приеме желанието й. От известно време се опитваше да се убеди, че тя не го мисли сериозно, но сега беше ясно, че това са единствените условия, при които Шарън ще се съгласи да води двойствен живот. Накрая реши да уреди проблема в петък.

На сутринта пристигна в кабинета си необичайно късно и незабавно помоли Сали да го свърже с жена му. След като го направи, секретарката се зае да подготви документите за пътуването до Ню Йорк и срещата му с Маргарет Шъруд. Дик бе нервен цяла седмица, но никой нямаше представа каква е причината. Според Бенсън имал неприятности с жена. Сали подозираше, че след придобиването на 33,3% от „Глоуб“ Дик все повече се дразни от необходимостта да чака Маргарет Шъруд да се върне от ежегодното си околосветско пътешествие, за да се възползва от информацията, получена от Алекзандър Шъруд.

— Всеки ден дава повече време на Таунсенд да открие какво съм намислил — гневно мърмореше той.

Настроението му принуди Сали да отложи ежегодното обсъждане на увеличението на заплатата си — нещо, което винаги го вбесяваше. Но й се бяха насъбрали прекалено много неизплатени сметки и знаеше, че трябва да го направи.

Армстронг свърши телефонния разговор с жена си и повика Сали. Тя вече бе подредила сутрешната поща, беше отделила всички рутинни писма и бе нахвърляла отговорите. Повечето документи се нуждаеха само от подписа му. Ала още преди да е затворила вратата, Дик бясно започна да диктува. Думите му се лееха като мощен поток, а секретарката автоматично ги записваше и си мислеше, че в някои случаи ще трябва да придаде по-мек тон на текста.

След като приключи, той изхвърча от кабинета си на среща за обяд, без да й даде възможност да каже нещо. Сали реши да повдигне въпроса за заплатата си веднага щом се върне. В крайна сметка, защо трябваше да отлага отпуската си само заради неговия отказ да мисли и за живота на другите?

Когато Армстронг отново се появи, продиктуваните писма вече го очакваха на бюрото му за подпис. Сали не можеше да не забележи, че шефът й лъха на уиски, но нямаше начин да отлага повече.

— Кой ми е уредил обяд с министъра на телекомуникациите, по дяволите? — гневно попита Дик.

— Нали ти сам нареди — отвърна секретарката.

— Не е вярно. Напротив, казах ти, че изобщо не искам да го виждам тоя задник. — Гласът му се повишаваше с всяка следваща дума. — Той е абсолютен некадърник, също като половината от скапаното правителство.

— Струва ми се, че трябва…

— Има ли новини за Маргарет Шъруд?

— Все още нищо — каза тя. — Ще се върне от пътуването си в края на месеца и съм ти уговорила среща в Ню Йорк на следващия ден. Вече съм запазила място за самолета и резервирах обичайния ти апартамент с изглед към Сентръл Парк в „Пиер“. Подготвям доклад с оглед на последната информация на Алекзандър Шъруд. Научих, че е съобщил на снаха си за колко ти е продал своите акции и я е посъветвал веднага щом се върне да последва примера му.

— Добре. Има ли някакви други проблеми?

— Да. Аз — отвърна Сали.

— Ти ли? Защо? Какво ти е?

— Годишното увеличение на заплатата ми се просрочва вече с два месеца и започвам…

— Мислех тази година да не ти увеличавам заплатата.

Тя понечи да се засмее, но забеляза изражението му и каза сериозно:

— О, я стига, Дик. Знаеш, че не мога да живея с парите, които ми плащаш.

— Защо? Другите се оправят и без да се жалват.

— Бъди разумен, Дик. Откакто Малкълм ме напусна…

— Сигурно ще ме обвиниш, че те е напуснал заради мен.

— Най-вероятно.

— Какво предлагаш?

— Не предлагам нищо, но при моето работно време…

— Е, тогава сигурно е настъпил моментът да си потърсиш работа някъде, където работното време е по-нормално.

Сали не можеше да повярва на ушите си.

— След двайсет и една години при теб не съм сигурна, че някой ще се съгласи да ме вземе.

— Какво искаш да кажеш? — изкрещя Армстронг.

Тя го изгледа невярващо. Какво му бе станало? Пиян ли беше, или много добре съзнаваше какво говори? Или пък бе пил точно защото е знаел какво иска да каже?

— Какво ти е, Дик? Искам само увеличение заради инфлацията, при това дори не в пропорционален размер.

— Ще ти кажа какво ми е — отвърна Армстронг. — Писна ми от некадърността на хората тук и от навика ти да си уреждаш лични срещи в работно време.

— Днес да не би да е първи април, Дик? — опита се да успокои топката тя.

— Не ми се прави на много умна. Всичко това ме убеждава, че е дошло време да намеря някой, който ще си върши работата, без постоянно да хленчи. Някой със свежи идеи. Някой, който ще сложи в ред това място. — Той удари с юмрук по папката с неподписаните писма.

Сали го гледаше смаяно. Бенсън се оказваше прав.

— Заради онова момиче е, нали? — каза тя. — Как се казваше? Шарън? — Секретарката замълча, после прибави: — Значи затова не идва.

— Нямам представа за какво говориш — извика Армстронг. — Но…

— Много добре знаеш за какво говоря! — прекъсна го Сали. — След всички тези години не можеш да ме заблудиш, Дик. Предложил си й моето място, нали? Направо те чувам как казваш: „Това ще реши всичките ни проблеми, скъпа. Така винаги ще сме заедно“.

— Не съм казвал нищо подобно.

— Значи си използвал други думи.

— Просто мисля, че се нуждая от промяна — неубедително каза той. — Ще се погрижа да получиш прилично обезщетение.

— Прилично обезщетение ли? — извика Сали. — Отлично знаеш, че на моята възраст ще е почти невъзможно да си намеря друга работа. А и във всеки случай, как предлагаш да ме „обезщетиш“ за всички жертви, които съм правила за теб? Със сексваканция в Париж, а?

— Как смееш да ми държиш такъв тон?

— Ще ти държа какъвто тон ми харесва.

— Продължавай, и ще съжаляваш, моето момиче.

— Не съм твое момиче. Всъщност аз съм единственият човек в тази компания, когото не си в състояние нито да прелъстиш, нито да заплашваш. Познавам те от прекалено много години.

— Съгласен съм, от прекалено много години. Тъкмо затова е дошло време да си идеш.

— За да ме замести Шарън, несъмнено.

— Това не е твоя работа, по дяволите!

— Надявам се, че поне е добра в леглото — каза Сали.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, че когато се наложи да ме замени за два часа, трябваше да препиша седем от деветте й писма, защото правописът й беше ужасен, а другите две, защото бяха грешно адресирани. Освен ако, разбира се, не искаш премиерът да научи мерките ти за нов костюм.

— Това беше първият й работен ден. Ще свикне.

— Не и ако копчетата на панталона ти през цялото време са разкопчани.

— Разкарай се, преди да съм наредил да те изхвърлят!

— Ще трябва сам да го направиш, Дик, защото никой от хората ти няма да посмее — спокойно отвърна Сали.

Армстронг се изправи с почервеняло лице, опря длани върху бюрото и я изгледа на кръв. Тя широко му се усмихна, обърна се и излезе от кабинета.

Той вдигна слушалката и набра един вътрешен номер.

— Охрана. Какво обичате?

— Говори Дик Армстронг. Госпожа Кар ще напусне сградата след няколко минути. При никакви обстоятелства не я откарвайте със служебна кола и се погрижете никога повече да не бъде допускана тук. Ясен ли съм?

— Да, господине — чу се смаяният отговор.

Дик затвори и незабавно набра друг номер.

— Счетоводство.

— Свържете ме с Фред Престън.

— В момента разговаря по телефона.

— Тогава му кажете да прекъсне.

— За кого да предам?

— За Дик Армстронг — извика той. След секунди чу гласа на главния счетоводител.

— Фред Престън. Дик, съжалявам, че…

— Фред, Сали току-що напусна. Задръж месечната й заплата и веднага прати на домашния й адрес трудовата й книжка.

Последва мълчание.

— Чу ли ме? — изкрещя Армстронг.

— Да, Дик. И да й начисля дължимите й надбавки, както и съответното възнаграждение за продължителна служба, нали?

— Не. Няма да получи нищо друго, освен онова, което е посочено в договора й.

— Дик, знаеш, че Сали никога не е имала договор. Всъщност тя е първият служител на компанията. Не смяташ ли, че при тези обстоятелства…

— Още една дума, Фред, и ти също ще си получиш трудовата книжка. — Армстронг затвори, после набра трети номер, който знаеше наизуст. Някой вдигна слушалката, но не каза нищо.

— Дик е — започна той. — Преди да си прекъснала искам да ти кажа, че преди малко уволних Сали. Тя вече напусна сградата.

— Това е прекрасна новина, скъпи — отвърна Шарън. — Кога започвам?

— В понеделник сутринта. — Армстронг се поколеба. — Като моя секретарка.

— Като твоя лична асистентка — напомни му тя.

— Да, разбира се. Виж, защо не обсъдим подробностите през уикенда? Можем да отлетим на яхтата…

— Ами жена ти?

— Сутринта й се обадих и я предупредих да не ме очаква през почивните дни.

Последва продължително мълчание.

— Да — накрая каза Шарън, — с удоволствие бих прекарала този уикенд на яхтата с теб, Дик, но ако срещнем някого в Монте Карло, нали няма да забравиш да ме представиш като своя лична асистентка?

 

 

Сали напразно чакаше последната си заплата. Приятели от службата й съобщиха, че мястото й било заето от госпожица Левит — както настоявала да я наричат — и всичко вече било в пълен хаос. Армстронг редовно пропускал срещите си, писмата оставали без отговор и постоянно бил в лошо настроение. Никой не смеел да му каже, че е в негова власт да реши проблема с един-единствен телефонен разговор — ако пожелае.

На чашка в кварталната кръчма неин приятел адвокат й посочи, че според новия закон след двайсет и една години непрекъсната служба тя може да съди Армстронг за неоснователно уволнение. Сали му напомни, че не е имала договор и че никой не знае по-добре от нея тактиката, която щял да използва Дик в случай, че му прати призовка. След месец вече нямало да е в състояние да плаща съдебните такси и щяло да се наложи да се откаже.

Един следобед телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката и чу силно пращене. После я помолиха да приеме разговор от Сидни. Вече се чудеше защо просто не затвори, когато се разнесе мъжки глас:

— Добър ден, госпожо Кар, обажда се Кийт Таунсенд. Аз съм…

— Да, господин Таунсенд, зная кой сте.

— Обаждам се, за да ви кажа колко съм отвратен от отношението на бившия ви шеф към вас.

Сали не отговори.

— Може да се изненадате, но бих искал да ви предложа работа.

— За да научите какво е замислил Дик Армстронг и кой вестник се опитва да купи ли?

Последва продължително мълчание. Единствено пращенето й показваше, че връзката не е прекъснала.

— Да — призна накрая Таунсенд. — Точно това имам предвид. Но така поне ще сте в състояние да заминете на онова пътуване до Италия, за което вече сте предплатили.

Сали онемя.

— Освен това ще получите щедрото обезщетение — продължи той, — на което след двайсет и една години служба имате пълно право.

Сали внезапно осъзна защо Дик смята този човек за страшен противник.

— Благодаря за предложението, господин Таунсенд, но трябва да ви откажа — категорично заяви тя и затвори.

Първата й реакция бе да се свърже със счетоводството и да провери защо не е получила последната си заплата. Накараха я да почака известно време, после я свързаха с главния счетоводител.

— Кога ще получа чека си за миналия месец, Фред? — попита тя. — Вече закъснява с две седмици.

— Съжалявам, но ми наредиха да не ти го пращам, Сали.

— Защо? Изработила съм си парите.

— Ясно ми е, но…

— Но какво?

— Изглежда, през последната ти седмица на работа е бил счупен фин сервиз за кафе от стафордширски порцелан.

— Копелето му с копеле! — възкликна тя. — Та аз дори не бях в стаята, когато го счупи.

— Освен това ти приспада двудневна надница за това, че си отсъствала в работно време.

— Но той отлично знае, че сам ми нареди да си ида, за да може…

— Всички го знаем, Сали. Но той не иска да ни слуша.

— Разбирам, Фред — отвърна тя. — Вината не е твоя. Оценявам риска, който поемаш с този разговор, и ти благодаря. — Сали затвори, седна на масата в кухнята и зарея поглед в празното пространство пред себе си. След един час отново вдигна слушалката и поръча разговор с Австралия.

В Сидни Хедър надникна в кабинета и съобщи:

— Търсят ви за ваша сметка от Лондон. Госпожа Сали Кар. Да ви свържа ли?

 

 

След два дни Сали замина за Сидни. Сам я посрещна на летището. Разговорите започнаха на следващата сутрин.

Таунсенд бе наел за пет хиляди долара бившия шеф на австралийската разузнавателна служба, който проведе разпита. В края на седмицата Сали се чувстваше окончателно изчерпана, а Кийт просто не знаеше дали би могъл да научи нещо повече за Ричард Армстронг.

В деня, в който госпожа Кар си заминаваше за Англия, той й връчи чек за 25 хиляди долара и й предложи работа в лондонското си представителство.

— Благодаря ви, господин Таунсенд — отвърна тя с мила усмивка. — Прекарах почти половината си живот в работа при едно чудовище, а след една седмица с вас, мисля, че не бих желала да прекарам остатъка в работа за друго.

След като Сам откара Сали на летището, Таунсенд и Кейт часове наред слушаха записите. Накрая се съгласиха за едно: ако имаше някакъв шанс да купи останалите акции на „Глоуб“, Кийт трябваше да се срещне с Маргарет Шъруд преди Армстронг. Тя държеше ключа за стопроцентовия контрол над компанията.

Сали беше обяснила защо Армстронг е дал един милион франка за яйце на търг в Женева и Таунсенд само трябваше да открие равностойността на Карл Фаберже за госпожа Маргарет Шъруд.

В полунощ Кейт скочи от леглото и включи касета номер три. Когато чу думите на любовницата на сенатора, съненият Кийт надигна глава от възглавницата.