Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth Estate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джефри Арчър. Четвъртата власт

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-068-X

История

  1. — Добавяне

33.

Ню Йорк Таймс

11 октомври 1986

Звездни войни

Армстронг подписа договора, после подаде писалката на Ръсел, който постави името си като свидетел.

Откакто сутринта бе пристигнал в Тръмп Тауър, Лойд Съмърс не беше престанал да се усмихва и едва не скочи от стола си, когато Кричли удостовери законността на договора за наем на сградата на Бродуей 147. Директорът се ръкува с Армстронг.

— Благодаря ви, господин председател. Мога само да кажа, че с нетърпение очаквам да работя заедно с вас.

— Аз също — каза Дик.

Съмърс ниско се поклони на Армстронг, после малко по-небрежно на Ръсел, и взе договора и ордера за 300000 долара. Точно преди да излезе директорът погледна и каза:

— Няма да съжалявате.

— Боя се, че ти може да съжаляваш, Дик — каза Кричли в момента, в който вратата се затвори. — Какво те накара да промениш решението си?

— Нямах друг избор, след като разбрах какво е замислил Таунсенд.

— Значи три милиона, хвърлени на вятъра — отбеляза адвокатът.

— Триста хиляди.

— Не разбирам.

— Може да съм платил комисионата, но нямам абсолютно никакво намерение да купувам проклетата сграда.

— Но ако след трийсет дни не изплатиш цялата сума, той ще те даде под съд.

— Съмнявам се — отвърна Армстронг.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото след две седмици ще се обадя на адвоката му и ще го информирам как с ужас съм научил, че неговият клиент е подписал отделен договор за наем на мезонета над галерията, който ми е описал като таван.

— Почти е невъзможно да го докажеш.

Дик извади от вътрешния си джоб малка касетка и му я подаде.

— Може пък да е по-лесно, отколкото си мислиш.

— Но съдът едва ли ще приеме това за доказателство — отвърна Ръсел и взе касетата.

— Тогава просто ще се наложи да попиташ за онези шестстотин хиляди долара, които агентите са щели да платят на Съмърс.

— Той ще го отрече.

Армстронг се замисли.

— Е, винаги има и последно средство. — Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади макет на първа страница на „Стар“. Водещото заглавие гласеше: „Лойд Съмърс обвинен в измама“.

— Просто ще те даде под съд за клевета.

— Не и след като прочете вътрешните страници.

— Но когато започне процесът, това вече отдавна ще е забравено.

— Няма — докато аз съм собственик на „Стар“.

 

 

— Колко време ще продължи? — попита Таунсенд.

— Двайсетина минути — отвърна Том.

— И колко души събра?

— Малко над двеста.

— Достатъчно ли са?

— Не успях повече за толкова кратко, така че да се надяваме.

— Знаят ли какво се очаква от тях?

— Естествено. Снощи направихме няколко репетиции, но въпреки това искам да поговориш с тях преди началото на събранието.

— Ами най-важната участничка? Репетирала ли е? — попита Кийт.

— Няма нужда — каза адвокатът. — Отдавна е научила ролята си.

— Съгласна ли е с моите условия?

— Даже не се пазари.

— Ами наемът? Очакват ли се някакви изненади?

— Не, беше точно така, както каза тя.

Таунсенд се изправи, приближи се до прозореца и зарея поглед над Сентръл Парк.

— Ти ли ще направиш предложението?

— Не, помолих Андрю Фрейзър. Аз ще стоя до теб.

— Защо избра Фрейзър?

— Той е старшият партньор, което гарантира, че председателят ще осъзнае колко сме сериозни.

Кийт се обърна и го погледна.

— Тогава какво може да се обърка?

 

 

Придружен от старшия партньор, Армстронг излезе от офиса на „Кийтинг, Гулд & Кричли“ и се изправи пред армия от оператори, фотографи и журналисти, които се надяваха да получат отговори на едни и същи въпроси.

— Какви промени възнамерявате да направите, господин Армстронг, когато ви изберат за председател на „Стар“?

— Защо да променям такава велика институция? — отвърна Дик. — Във всеки случай — докато излизаше на улицата, прибави той, — аз не съм от онези собственици, които се намесват в ежедневното ръководство на вестника. Питайте когото и да е от моите главни редактори. Те ще ви кажат.

Един-двама от журналистите, които го следваха, вече го бяха направили, ала Армстронг се скри в лимузината си, преди да са успели да му зададат нов въпрос.

— Гадни наемници — рече той, докато автомобилът се отправяше към хотел „Плаза“, в който щеше да се проведе годишното събрание на акционерите на „Стар“. — Не можеш да контролираш дори онези, които притежаваш.

Ръсел не отговори. Докато пътуваха по Пето авеню, Дик постоянно си поглеждаше часовника. Струваше му се, че точно когато приближават кръстовищата, всички светофари светват червено. Или човек забелязваше такива неща само когато бърза? Той провери дали благодарствената му реч е на мястото си във вътрешния му джоб. Беше чел, че Маргарет Тачър никога не позволявала на помощниците си да носят речите й, защото се ужасявала от мисълта да се изправи пред публика без предварително подготвен текст. Сега за пръв път я разбираше.

Докато минаваха покрай сградата на „Дженеръл Мотърс“, Дик за пореден път попи потта от челото си. Ръсел продължаваше да зяпа през прозореца.

— Какво може да се обърка? — за десети път попита Армстронг.

— Нищо — отвърна Кричли и потупа кожената чанта на коленете си. — Тук имам петдесет и един процента от акциите и ни е известно, че Таунсенд разполага само с четирийсет и шест. Просто се успокой.

На стълбището пред „Плаза“ ги очакваха още оператори, фотографи и журналисти. Ръсел хвърли поглед към клиента си, който въпреки неговите възражения, изглежда, се радваше на оказваното му внимание. Докато Армстронг излизаше от автомобила, управителят на „Плаза“ пристъпи напред, за да го посрещне, сякаш е държавен глава. Той въведе двамата мъже в хотела и ги придружи до зала „Линкълн“. Дик не видя Кийт Таунсенд и старшия партньор на друга прочута юридическа кантора, които слизаха от асансьора.

Таунсенд бе пристигнал в „Плаза“ един час по-рано. Незабелязан от управителя, той надникна в залата, в която щеше да се проведе събранието, после отиде в президентския апартамент, където Том беше събрал група безработни актьори. Кийт доуточни ролята, която се очакваше да изпълнят, и им обясни защо се налага да подпишат толкова много формуляри. След четирийсет минути се върна във фоайето.

Таунсенд и Том Спенсър бавно последваха Армстронг към зала „Линкълн“. Спокойно можеха да ги вземат за двама от неговите сътрудници.

— Ами ако тя се отметне? — попита Кийт.

— Тогава огромен брой хора ще са изгубили много време и пари — отвърна адвокатът.

Таунсенд се изненада колко е пълна залата. Бе решил, че петстотинте стола, които сутринта видя да нареждат служителите, ще се окажат повече от необходимото. Ала грешеше — в дъното вече имаше правостоящи. Запазените за акционерите двайсет реда пред трибуната бяха оградени с червено въже. Пресата, служителите на вестника и зяпачите трябваше да се задоволят с останалото пространство.

Осветявани от фотографски светкавици, Кийт и Спенсър бавно закрачиха по централната пътека. Накрая стигнаха до червеното въже, където ги помолиха да представят доказателство, че са акционери на компанията. Енергична жена прокара показалец по дълъг списък с имена, отбеляза техните, усмихна им се и откачи въжето.

Първото, което направи впечатление на Таунсенд, беше фактът, че повечето от представителите на медиите са насочили вниманието си към Армстронг и неговия антураж, заемащ повечето места от първите два реда. Том го докосна по лакътя.

— Ето ги. Някъде на десетия ред, крайните столове вляво.

Кийт погледна натам и високо въздъхна, когато забеляза Лойд Съмърс и неговата заместничка.

Спенсър го поведе към другата страна на залата и седнаха на две свободни места. Докато Кийт нервно се оглеждаше, адвокатът кимна на един човек, който вървеше по централната пътека. Андрю Фрейзър, старшият партньор в юридическата кантора на Том, се настани на един стол два реда зад Армстронг.

Таунсенд насочи вниманието си към трибуната. Видя някои от директорите на „Стар“, с които се беше запознал през последния месец. Бе им обещал да останат в борда, ако го изберат за председател. Нито един не му повярва.

Часовникът на стената зад тях показваше дванайсет без пет. Кийт хвърли поглед през рамо. Залата беше толкова претъпкана, че нямаше къде игла да падне. Той го прошепна на Том, който също се обърна, свъси вежди и каза:

— Ако се наложи, когато започнат да влизат, лично ще реша проблема.

Таунсенд отново се обърна към трибуната. Членовете на борда заеха местата си зад дългата маса. Последен седна председателят Корнилиъс Дж. Адамс IV, както напомняше на по-зле информираните красиво отпечатаната табелка. Камерите се прицелиха в трибуната. Глъчката, която изпълваше залата, постепенно стихна. Когато часовникът удари дванайсет, председателят няколко пъти удари с чукчето си и привлече вниманието на присъстващите.

— Добър ден, госпожи и господа — започна той. — Казвам се Корнилиъс Адамс и съм председател на борда на „Ню Йорк Стар“. — Адамс замълча за миг. — Е, поне още няколко минути. — Той хвърли поглед към Армстронг. Тих смях възнагради думите, които според Таунсенд бяха внимателно репетирани. — Обявявам за открито годишното събрание на най-големия вестник в Америка. — Това изявление се посрещна с ентусиазирани аплодисменти от предната част на залата и с мълчаливо равнодушие от онези зад червеното въже.

— Основната ни цел днес — продължи Адамс, — е да изберем нов председател, човек, който ще поеме отговорността да въведе „Стар“ в новия век. Както всички знаете, господин Ричард Армстронг от „Армстронг Комюникейшънс“ направи оферта за вестника. В същия ден оферта се получи и от господин Кийт Таунсенд от „Глобал Корпорейшън“. Първата ми задача е да изпълня процедурата по предаването на властта. И така, адвокатите на двете страни ми представиха доказателства за дела от акциите на „Стар“, които притежават. Нашите ревизори ги провериха и установиха, че са редовни. Те показват — Адамс взе от масата един лист, — че господин Ричард Армстронг е собственик на петдесет и един процента от акциите на компанията, докато господин Кийт Таунсенд контролира над четирийсет и шест процента. Три процента от акционерите не са заявили предпочитанията си. Като главен акционер, господин Армстронг на практика контролира вестника и на мен не ми остава нищо друго, освен да му предам поста си — освен, както се казва в брачните церемонии, ако някой не е в състояние да изтъкне основателна причина да не го направя. — Той се усмихна на публиката като свещеник, застанал пред булката и младоженеца, и за миг замълча.

От третия ред незабавно се изправи жена.

— И двамата, които предлагат оферти за „Стар“, са чужденци — заяви тя. — Какви права имам аз, ако не искам нито един от тях да е председател?

Секретарят на компанията беше предвидил този въпрос и Адамс имаше готов отговор.

— Никакви, госпожо — веднага отвърна председателят. — Иначе всяка група акционери ще е в състояние да сваля американските директори на британски и австралийски компании. — Личеше си, че е доволен, че се е справил учтиво и ефикасно.

Жената очевидно не бе на същото мнение, защото напусна залата, следвана от камера на Си Ен Ен и фотограф.

Последваха още три въпроса от същия характер. Ръсел беше предупредил Армстронг, че има такава вероятност. „Просто акционерите упражняват проклетите си права“ — бе пояснил той.

Таунсенд се въртеше нервно и тревожно поглеждаше към вратата. С всеки следващ път входът се задръстваше с все повече хора. Том виждаше колко е нервен клиентът му, затова стана и отиде да си поговори с главния разпоредител. Докато председателят отговори на всички въпроси от публиката, на някои дори по два пъти, Спенсър се върна при Кийт и каза:

— Не се тревожи, всичко е под контрол.

— Но кога Андрю…

— Търпение — прекъсна го адвокатът.

— Ако няма повече въпроси — продължи председателят, — ми остава само приятната задача да поканя господин Ричард… — Той щеше да довърши изречението, ако няколко реда зад Армстронг не се бе изправил Андрю Фрейзър, който даде знак, че иска думата.

Корнилиъс Дж. Адамс се намръщи, но кимна, когато видя кой иска да зададе въпрос.

— Господин председателю — започна Фрейзър.

Из залата се разнесоха няколко изпъшквания.

— Да? — неспособен да скрие раздразнението си, рече Адамс.

Таунсенд отново погледна към входа и видя, че пред енергичната жена се трупат хора. Тя проверяваше имената им в дългия си списък и ги пропускаше вътре.

— Иска ми се да привлека вниманието ви — продължи колегата на Том — към член седем „Б“ от устава на компанията. — В залата се надигнаха шушукания. Малцина от двете страни на въжето бяха чели устава и определено никой нямаше представа за какво се отнася член 7б. Председателят се наведе, та секретарят на компанията да прошепне в ухото му думите, които току-що бе открил на четирийсет и седма страница в рядко използваното червено книжле. Не бяха предвидили този въпрос и нямаха готов отговор.

По оживлението на първия ред Таунсенд можеше да се досети, че мъжът, когото беше видял да се качва в лимузината пред сградата на Бродуей 147, се опитва да обясни смисъла на член 7б на своя клиент.

Андрю Фрейзър изчака суматохата да се успокои и се опита да продължи. Ала се наложи отново да прекъсне, за да позволи на постоянния поток от хора, които влизаха в залата, да заемат местата си зад червеното въже. Председателят намери за нужно няколко пъти да удари с чукчето си. Накрая се възцари тишина и той съобщи:

— Член седем „Б“ позволява на всеки акционер, присъстващ на годишното събрание — Адамс четеше направо от червеното книжле — да предлага кандидати за всеки пост в компанията. Този член ли имате предвид, господине?

— Да, господин председателю — твърдо заяви възрастният адвокат.

— Вие, разбира се, знаете, господине, че не можете да предложите нов кандидат за председател без трийсетдневно писмено предизвестие. Член седем „Б“, алинея „а“ — самодоволно каза Адамс.

— Това ми е известно, господине — отвърна Фрейзър. — Но аз нямам намерение да предлагам кандидат за председател.

В залата се надигна глъчка. Адамс трябваше да удари с чукчето, за да позволи на адвоката да продължи.

— Искам да предложа кандидат за поста директор на фондация „Съмърс“.

Таунсенд внимателно наблюдаваше Лойд Съмърс, който пребледня като мъртвец.

— Но ние вече имаме чудесен директор в лицето на господин Съмърс — възрази председателят. — Или просто желаете да гарантирате поста му? В такъв случай, уверявам ви, че господин Армстронг възнамерява…

— Не, господине. Предлагам господин Съмърс да бъде заменен с госпожа Анджела Хъмфрис, която в момента е заместник-директор.

Председателят попита нещо секретаря, а Том Спенсър се изправи и се огледа, за да провери дали всичките му хора са заели местата си. Таунсенд виждаше, че вече не са останали свободни столове. Неколцината закъснели трябваше да стоят до стените или пътеките между столовете.

След като секретарят го увери, че предложението е валидно, председателят попита:

— Някой ще подкрепи ли кандидатурата на госпожа Хъмфрис? — За негова изненада няколко души вдигнаха ръце. Той избра една жена на петия ред. — Бихте ли съобщили за протокола името си, моля?

— Госпожа Роскоу.

Секретарят на компанията прелисти червената книжка на друга страница и я подаде на Адамс.

— Длъжен съм да ви информирам, че сега ще се проведе гласуване, в което според член седем „Б“ имат право да участват всички присъстващи акционери. Както постановява уставът, ще ви бъдат раздадени бюлетини и можете да задраскате едно от квадратчетата, за да посочите дали сте за или против предложението господин Лойд Съмърс да бъде заменен с госпожа Анджела Хъмфрис като директор на фондация „Съмърс“. — Той замълча и вдигна поглед. — Смятам за редно да ви съобщя, че бордът възнамерява единодушно да гласува против предложението, тъй като според нас сегашният директор господин Съмърс съвестно изпълнява задълженията си и трябва да остане на този пост. — Съмърс нервно погледна към Адамс, ала, изглежда, се поуспокои, когато забеляза, че членовете на борда кимат в подкрепа на председателя си.

Когато раздадоха бюлетините, Армстронг зачеркна квадратчето с надпис „ПРОТИВ“. Таунсенд гласува „ЗА“ и пусна бюлетината в металната урна.

Докато гласуването продължаваше, хората започнаха да се изправят. Лойд Съмърс остана отпуснат на стола си и от време на време попиваше чело с червената си копринена кърпичка. Анджела нито веднъж не погледна към него.

Ръсел посъветва клиента си да запази хладнокръвие и да използва времето, за да прегледа благодарствената си реч. След предупреждението на борда адвокатът бе убеден, че предложението категорично ще бъде отхвърлено.

— Но не трябва ли да поговориш с госпожа Хъмфрис, просто в случай, че се приеме? — прошепна му Армстронг.

— Смятам, че при тези обстоятелства ще е изключително неразумно — отвърна Кричли, — особено от гледна точка на това кой седи до нея.

Дик погледна към залата и свъси вежди. Таунсенд не можеше да…

Докато някъде зад трибуната брояха гласовете, Лойд Съмърс гневно попита нещо заместничката си. Тя само го погледна и мило му се усмихна.

— Госпожи и господа — отново се изправи Корнилиъс Адамс, — моля да заемете местата си, тъй като преброяването приключи.

Онези, които приказваха на пътеките, се върнаха на столовете си и зачакаха да бъде обявен резултатът от гласуването. Секретарят на компанията подаде на председателя сгънат лист.

— За предложението са гласували триста и седемнайсет души — тържествено съобщи Адамс.

Таунсенд дълбоко си пое дъх.

— Достатъчно ли е? — попита адвоката си той, като се опитваше да пресметне колко души седят пред червеното въже.

— Съвсем скоро ще разберем — спокойно отвърна Том.

— Срещу предложението са гласували двеста осемдесет и шест. Ето защо обявявам предложението за прието с мнозинство от трийсет и един гласа. — Той замълча за миг. — Госпожа Анджела Хъмфрис е новият директор на фондацията.

Из залата се разнесе ахване, последвано от викове. Като че ли всеки от публиката искаше да изкаже мнението си.

— Не очаквах разликата да е толкова малка — извика Таунсенд.

— Важното е, че спечели — отвърна Том.

— Не още — възрази Кийт, който не откъсваше поглед от Анджела.

Присъстващите се опитваха да видят къде е госпожа Хъмфрис, макар че мнозина от тях нямаха представа как изглежда. Един-единствен човек седеше неподвижно на мястото си.

Председателят за пореден път се консултира със секретаря, който отново му прочете нещо от устава. Накрая Адамс кимна, обърна се към публиката и удари с чукчето си.

Като гледаше право надолу към Фрейзър, той изчака събралите се да утихнат.

— Имате ли друго предложение, господин Фрейзър? — Дори не се опита да скрие сарказма си.

— Не, господине, нямам. Но бих желал да зная кого ще подкрепи новоизбраният директор с петте процента от акциите на компанията, тъй като това ще окаже въздействие върху избора на следващ председател на борда.

Залата се разшумя и всички се заоглеждаха да видят новия директор. Фрейзър седна, но затова пък се изправи Анджела.

— Госпожо Хъмфрис — заяви председателят, — тъй като вече контролирате пет процента от акциите на компанията, длъжен съм да ви попитам кого ще подкрепите за председател.

Лойд Съмърс продължаваше да попива челото си, ала нямаше сили да погледне към Анджела. Самата тя запази забележително хладнокръвие и изчака, докато не се възцари пълна тишина.

— Господин председателю, навярно няма да се изненадате, че бих желала да подкрепя човека, който според мен ще е най-полезен за фондацията. — Тя замълча, когато Армстронг се изправи и й махна с ръка. Председателят като че ли се поуспокои.

— Фондацията дава своите пет процента в полза на… — Анджела отново замълча, очевидно наслаждавайки се на момента — … господин Кийт Таунсенд.

Залата ахна. Адамс онемя, изпусна чукчето и зяпна Анджела с отворена уста. Секунда по-късно възвърна самообладанието си и започна да призовава за ред. Когато най-сетне реши, че ще го чуят, председателят попита:

— Госпожо Хъмфрис, съзнавате ли последствията от прехвърлянето на гласа на фондацията в последния момент?

— Напълно, господин председателю — твърдо отвърна тя.

Адвокатите на Армстронг вече се бяха изправили и протестираха. Председателят вдигна чукчето и удари с него. И щом глъчката утихна, заяви, че след като фондацията прехвърляла своите пет процента в полза на господин Таунсенд, той получавал 51% срещу 46% на господин Армстронг. Следователно, според член 11а, алинея „д“, не му оставал друг избор, освен да обяви господин Кийт Таунсенд за председател на борда на „Ню Йорк Стар“.

Докато Таунсенд крачеше към трибуната, двестате закъснели акционери се изправиха и заръкопляскаха. Армстронг изхвърча от залата и остави адвокатите си да продължават с възраженията си.

Кийт се ръкува с Корнилиъс Адамс и с всеки от членовете на борда, макар че нито един от тях не изглеждаше особено радостен да го види.

После зае мястото си пред трибуната и погледна надолу към шумната зала.

— Господин председателю, госпожи и господа — като почука по микрофона, каза той. — Първо искам да благодаря на вас, господин Адамс, и на борда на „Стар“, за вярната ви служба през миналите години. Желая на всички ви успех в онова, с което решите да се занимавате в бъдеще.

Том се радваше, че Таунсенд не може да види лицата на хората, които седяха зад него.

— Уверявам акционерите на този велик вестник, че ще направя всичко по силите си, за да продължа традициите на „Стар“. Имате думата ми, че никога няма да се намесвам в редакторските решения, освен за да напомня на всеки журналист думите на великия редактор на „Манчестър Гардиан“ С. П. Скот, които са пътеводна звезда на моя професионален живот: „Коментарът не е забранен, но фактите са свещени“.

Актьорите отново скочиха и заръкопляскаха. Когато шумът стихна, Таунсенд завърши речта си:

— Очаквам ви след една година. — И удари с чукчето и обяви годишното събрание на акционерите за закрито.

Няколко души от първия ред продължиха да протестират, но двеста други изпълниха нарежданията си. Те се изправиха и се насочиха към изхода, като разговаряха шумно. След минути в залата останаха само адвокатите на Армстронг.

— Написа ли нов договор за наем на старата сграда на фондацията? — попита Кийт Том, когато излязоха навън.

— Да, в офиса ми е. Трябва само да го подпишеш.

— И наемът ще остане същият, така ли?

— Да, през следващите десет години. Както ме увери госпожа Хъмфрис.

— А нейният договор?

— Също е за десет години, но с една трета от заплатата на Лойд Съмърс.

— Значи сега само трябва да реша дали да го подпиша.

— Но нали вече си се разбрал с нея! — удиви се Спенсър.

Кийт само му се усмихна.

— Мой ред е да те питам нещо — рече той, когато се настаниха на задната седалка на колата.

— Казвай.

— След като вече всичко свърши, бих искал да зная кога ти хрумна да победиш Армстронг с този майсторски ход.

— Преди четирийсетина години.

— Не те разбирам — озадачи се адвокатът.

— Не би и могъл, другарю Том — ти не беше член на Оксфордския университетски лейбъристки клуб, когато не ме избраха за председател само защото никога не бях чел устава.