Джефри Арчър
Четвъртата власт (15)

14.

Аделейд Газет

13 март 1956

Мензис^[1] запазва поста си

Таунсенд я забеляза по време на полет до Сидни.

Четеше „Газет“: водещата статия трябваше да е на трета страница и заглавието беше слабо. Сега вестникът имаше монопол в Аделаида, но качеството му ставаше все по-лошо. След сливането му се искаше да уволни Франк Бейли, ала първо трябваше да се задоволи с избавянето от сър Колин. Той се намръщи.

— Още кафе, господин Таунсенд? — Кийт вдигна поглед към стройното момиче и се усмихна. Трябва да бе на около двайсет и пет, имаше къдрава руса коса и сини очи, които просто хипнотизираха.

— Да — въпреки че не искаше кафе, отвърна той.

Тя му се усмихна — усмивка на стюардеса, усмивка, която оставаше еднаква за дебели и слаби, богати и бедни.

Таунсенд захвърли „Газет“ настрани и се опита да се съсредоточи върху предстоящата среща. Наскоро беше купил за половин милион лири малка издателска група, специализирана в рекламни вестници, които се разпространяваха в западните предградия на Сидни. С тази сделка целеше просто да си осигури опорна точка в най-големия град на Австралия.

 

 

След произнасянето на речите на ежегодната вечеря на издателите в хотел „Кук“ до неговата маса се приближи трийсетинагодишен, нисък мъж с квадратна брадичка и огненочервена коса и му прошепна в ухото:

— Чакам ви в мъжката тоалетна.

Таунсенд не знаеше дали да се засмее, или просто да не му обърне внимание. Но любопитството му надделя и няколко минути по-късно той стана и се запъти към тоалетната. Рижият си миеше ръцете. Кийт застана пред съседната мивка и завъртя кранчето.

— В кой хотел ще отседнете? — попита непознатият.

— „Таун Хаус“.

— В коя стая?

— Нямам представа.

— Ще разбера. Към полунощ ще почукам на вратата. Разбира се, ако проявявате интерес към придобиването на „Сидни Кроникъл“.

Червенокосият изсуши ръцете си и излезе.

В късните часове на нощта Таунсенд научи, че мъжът се казва Брус Кели и е заместник главен редактор на „Кроникъл“. Кели не си губи времето и му обясни, че сър Съмърсет Кенрайт възнамерявал да продаде вестника, тъй като вече не отговарял на останалите от групата му.

 

 

— Не ви ли харесва кафето? — попита младата жена.

Таунсенд я погледна, после сведе очи към недокоснатата си чаша.

— Харесва ми, благодаря — отвърна той. — Просто в момента съм малко зает. — Тя му се усмихна ослепително, взе чашата и продължи по редицата. Кийт отново се помъчи да се съсредоточи.

Когато обсъди идеята с майка си, тя му отговори, че баща му отдавна искал да купи „Кроникъл“, но тя лично се колебаела. Сега той за трети път пътуваше за Сидни, където щеше да се срещне с хората на сър Съмърсет и да обсъди условията на евентуалната сделка. И един от тях все още му дължеше услуга.

През последните няколко месеца неговите адвокати бяха работили заедно с тези на сър Съмърсет и двете страни вече мислеха, че най-после са готови да сключат договор. „Старецът ви смята за по-малката от двете злини — беше го предупредил Кели. — Той съзнава, че синът му не е за тази работа, но не иска вестникът да попадне в ръцете на Уоли Хакър — никога не го е харесвал и определено му няма доверие. Не е сигурен във вас, въпреки че си спомня с добри чувства за баща ви.“ След като получи тази безценна информация, Таунсенд споменаваше за сър Греъм при всяка своя среща със сър Съмърсет.

Когато самолетът кацна на летище „Кингсфорд-Смит“, Кийт разкопча колана, взе куфарчето си и се запъти към предния изход.

— Приятен ден, господин Таунсенд — каза стюардесата. — Надявам се пак да изберете „Оустеър“.

— Непременно — отвърна той. — Всъщност довечера се връщам. — Само нетърпеливата опашка от пътници му попречи да я попита дали ще я види в самолета.

Когато таксито му спря на Пит стрийт, Таунсенд си погледна часовника и видя, че му остават няколко минути. Плати на шофьора, мина на отсрещния тротоар и вдигна очи нагоре към сградата, в която се помещаваше вестникът с най-голям тираж в Австралия. Искаше му се баща му да бе доживял да види как сключва сделката.

После пак пресече улицата, влезе и изчака на рецепцията, докато от един от асансьорите не се появи добре облечена жена на средна възраст. Тя се приближи до него и каза:

— Сър Съмърсет ви очаква, господин Таунсенд.

В огромния кабинет с прозорци към пристанището го посрещна мъжът, на когото той се възхищаваше още от малък.

— Радвам се да те видя, Кийт. Доколкото знам, си бил съученик с моя генерален директор Дънкан Алекзандър, нали? — Кийт се ръкува с Дънкан, но не размениха нито дума. — Но не вярвам да познаваш главния редактор на „Кроникъл“ Ник Уотсън.

— Не, нямам това удоволствие — отвърна Таунсенд. — Но неговата репутация ми е известна, разбира се.

Сър Съмърсет покани всички да седнат около голямата заседателна маса.

— Знаеш ли, Кийт — започна старецът, — ужасно се гордея с този вестник. Опитвал се е да го купи даже самият Бивърбрук.

— Разбирам — каза Таунсенд.

— Установили сме журналистически стандарти, с които, иска ми се да вярвам, баща ти би се гордял.

— Той винаги говореше с най-голямо уважение за вашите вестници. Всъщност, по отношение на „Кроникъл“, струва ми се, по-точна ще е думата „завист“.

Сър Съмърсет се усмихна.

— Много любезно от твоя страна, момчето ми. — Той замълча за миг. — Е, изглежда, през последните няколко седмици нашите хора са успели да се договорят за повечето подробности. Та стига да си в състояние да дадеш милион и деветстотин хиляди лири — колкото Уоли Хакър — и също толкова важно, да се съгласиш да оставиш Ник за главен редактор и Дънкан за генерален директор, мисля, че можем да сключим сделка.

— От моя страна би било глупаво да не разчитам на техните огромни умения и опит — отвърна Таунсенд. — Те са високо уважавани професионалисти и с удоволствие ще работя с тях. Трябва да отбележа обаче, че нямам навика да се намесвам във вътрешните дела на вестниците си, особено в работата на редактора. Просто не ми е в стила.

— Виждам, че си научил много от баща си — каза сър Съмърсет. — Също като него и теб, аз не се бъркам в ежедневното ръководство на вестника. Това винаги води до лоши резултати.

Кийт кимна в знак на съгласие.

— Е, смятам, че на този етап няма какво повече да обсъждаме, затова предлагам да се прехвърлим в трапезарията и да обядваме. — Старецът го прегърна през рамо. — Ех, да можеше и баща ти да е с нас…

 

 

По обратния път до летището усмивката не напускаше лицето му. Щеше да е чудесно, ако тя летеше със същия самолет. Той се усмихна още по-широко, докато закопчаваше колана си и мислено си повтаряше какво ще й каже.

— Надявам се, че пътуването ви до Сидни е било успешно, господин Таунсенд — каза тя и му подаде вечерния вестник.

— Повече не би могло и да се желае — отвърна Кийт. — Какво ще кажете да вечеряме заедно и да го отпразнуваме?

— Много любезно от ваша страна, господине — наблегна на последната дума момичето, — но се боя, че това е в нарушение на правилника на компанията.

— Ще го нарушите ли, ако ми кажете името си?

— Не, господине. Казвам се Сюзан. — Тя му отправи ослепителната си усмивка и се отдалечи.

Когато се прибра в апартамента си, Кийт си направи сандвич със сардини. Но успя да отхапе само една хапка и телефонът иззвъня. Обаждаше се Клайв Джарвис, старшият партньор в „Джарвис, Смит & Томас“. Клайв все още се безпокоеше за някои дребни подробности от договора, сред които условията за компенсации.

Едва затвори слушалката, когато отново го потърсиха и този път той проведе по-продължителен разговор със своя счетоводител Тревър Мичъм, който продължаваше да смята, че 1.9 милиона лири са прекалено висока цена.

— Нямам друг избор — каза Таунсенд. — Уоли Хакър вече е предложил същата сума.

— Хакър обаче може да си го позволи — отвърна Мичъм. — Мисля, че все пак трябва да поискаме разсрочено плащане на основата на тазгодишния тираж, а не на средната стойност от последните десет години.

— Защо? — попита Таунсенд.

— Защото „Кроникъл“ от година на година губи по два-три процента от читателите си. Всичко трябва да се базира на най-новите данни.

— Съгласен съм с това, но не искам да стане причина за проваляне на сделката.

— Нито пък аз — каза счетоводителят. — Но и не искам да банкрутираш само защото от сантиментални подбуди си платил прекалено висока цена. Трябва да обмисляш всяка сделка поотделно, а не просто да я сключваш, за да докажеш, че не си по-лош от баща си.

Последва продължително мълчание.

— Не се безпокой за това — накрая рече Таунсенд. — Вече имам планове да удвоя тиража на „Кроникъл“. След година този милион и деветстотин хиляди ще изглежда смешна сума. Нещо повече. Баща ми щеше да ме подкрепи. — И затвори преди Тревър да успее да му отговори.

Малко след единайсет му позвъни Брус Кели. Таунсенд вече беше по халат и полуизяденият сандвич започваше да изсъхва.

— Сър Съмърсет още е нервен — предупреди го той.

— Защо? — попита Кийт. — Струва ми се, че днешната среща не можеше да завърши по-добре.

— Проблемът не е в срещата. След като си тръгнахте му се обади сър Колин Грант. Разговорът продължи близо час. Пък и не може да се каже, че Дънкан Алекзандър много ви обича.

Таунсенд удари с юмрук по масата.

— Дяволите да го вземат — изруга той. — Сега внимателно ме слушай, Брус, и ще ти обясня точно какво да правиш. Винаги щом се спомене името на сър Колин, напомняй на сър Съмърсет, че от момента, в който е станал председател на борда на „Месинджър“, тиражът на вестника рязко е започнал да намалява. Що се отнася до Алекзандър, можеш да го оставиш на мен.

 

 

Таунсенд остана разочарован, когато по време на следващия си полет до Сидни не видя в самолета Сюзан. Когато стюардът му поднасяше кафе, той го попита дали не са я прехвърлили на друг маршрут.

— Не, господине. Сюзан напусна компанията в края на миналия месец.

— Знаете ли къде работи сега?

— Нямам представа, господине — каза той и се обърна към следващия пътник.

Прекара утрото в обиколка из офисите на „Кроникъл“, воден от Дънкан Алекзандър, който се държеше делово. Таунсенд изчака да останат сами в асансьора и го погледна в очите.

— Преди много години ти ми каза: „Ние от рода Алекзандър имаме добра памет. Ако мога да ти помогна с нещо, не се колебай да се обърнеш към мен“.

— Така е — призна Дънкан.

— Добре, защото дойде време да ми се отблагодариш.

— Какво очакваш от мен?

— Искам сър Съмърсет да научи, че съм много добър човек.

Асансьорът спря и вратите се разтвориха.

— Ако го направя, ще ми обещаеш ли да запазя работата си?

— Имаш думата ми — отвърна Таунсенд и излезе в коридора.

Макар и малко по-сдържан от предишния път, следобед сър Съмърсет го придружи из етажа на редакцията и го запозна с журналистите. Всички с облекчение установиха, че новият собственик само кима, усмихва се и се държи любезно дори с най-младшите служители. Онези, които имаха възможност да разменят няколко думи с него, останаха приятно изненадани, особено след информацията, чувана от репортери, работили в „Газет“. Даже сър Съмърсет започна да се чуди дали сър Колин не е преувеличил за поведението му в миналото.

— Не забравяйте какво се случи с тиража на „Месинджър“, когато сър Колин стана председател на борда — прошепна на няколко души Брус Кели скоро след като Таусенд си тръгна.

Ако бяха видели бележките, които Кийт нахвърля по време на обратния полет до Аделаида, служителите на „Кроникъл“ нямаше да се зарадват. Беше му ясно, че ако се надява да удвои печалбите от вестника, трябва да извърши драстични промени — от най-долните етажи чак до върха.

От време на време вдигаше поглед и си мислеше за Сюзан. Когато друг стюард му предложи вечерния вестник, Таунсенд го попита дали има представа къде работи в момента тя.

— За Сюзан Глоувър ли говорите? — попита мъжът.

— Руса, къдрава, около двайсет и пет годишна.

— Да, това е Сюзан. Напусна компанията, понеже й предложиха да постъпи в „Муурс“. Каза, че повече не можела да издържа на разпокъсаното работно време и на това, че се отнасяли към нея като към автобусен кондуктор. Напълно я разбирам.

Таунсенд се усмихна. „Муурс“ бе любимият магазин на майка му в Аделаида. Нямаше да му трябва много време, за да открие в кой отдел работи Сюзан.

След като на другата сутрин с помощта на Бънти прегледа пощата си, той се обади в магазина.

— Бихте ли ме свързали с госпожица Глоувър, моля?

— В кой отдел работи?

— Не зная — отвърна Таунсенд.

— Спешно ли е?

— Не, личен въпрос.

— Роднина ли сте й?

— Не — озадачен от въпроса, призна той.

— В такъв случай, съжалявам, но не мога да ви помогна. Правилникът на компанията забранява лични разговори в работно време. — Връзката прекъсна.

Таунсенд затвори слушалката, изправи се и отиде в кабинета на госпожица Бънтинг.

— Излизам за около час или малко повече, Бънти. Трябва да купя подарък за рождения ден на майка ми.

Секретарката се изненада, тъй като знаеше, че до рождения ден на лейди Таунсенд остават четири месеца. Но Кийт поне не беше като баща си, на когото винаги трябваше да напомня в последния момент.

Навън бе толкова топло, че Таунсенд освободи шофьора Сам и измина пеш дванайсетината преки до „Муурс“, което му даде възможност да провери всички вестникарски будки по пътя. Не остана доволен от откритието, че в първата, на която спря, на ъгъла на Кинг Уилям стрийт, вече са изчерпали броевете на „Газет“, а едва минаваше десет. Отбеляза си веднага щом се върне в редакцията, да поговори с шефа на тиражния отдел.

Докато се приближаваше до големия магазин на Ръндъл стрийт, той се чудеше колко време ще му трябва, за да намери Сюзан. Влезе през въртящата се врата и започна да обикаля щандовете на първия етаж: бижутерия, ръкавици, парфюми. Но от нея нямаше и следа. Качи се с ескалатора на втория: съдове, спално бельо, домакински уреди. Същият резултат. На третия етаж продаваха мъжки дрехи, което му напомни, че се нуждае от нов костюм. Ако Сюзан работеше тук, незабавно щеше да си поръча, но не се виждаше нито една жена.

Докато се качваше с ескалатора за четвъртия етаж, му се стори, че познава добре облечения мъж, застанал едно стъпало под него.

Когато се обърна да го погледне, човекът го поздрави.

— Как си? — попита той.

— Благодаря, добре — отвърна Таунсенд, като полагаше отчаяни усилия да си го спомни.

— Ед Скот — избави го от затруднението мъжът. — Бях две години след теб в „Сейнт Андрюс“ и все още си спомням уводните ти статии в училищното списание.

— Поласкан съм — каза Кийт. — Е, с какво се занимаваш сега?

— Помощник-управител съм тук.

— Добре се справяш — плъзна поглед по огромния магазин Таунсенд.

— Едва ли — рече Ед. — Баща ми е изпълнителен директор на „Муурс“. А бе, излишно е да го обяснявам точно на теб.

Кийт свъси вежди.

— Нещо конкретно ли търсиш? — попита Ед, когато слязоха от ескалатора.

— Да — отвърна Таунсенд. — Подарък за майка ми. Вече си го е избрала и просто дойдох да го купя. Не си спомням на кой етаж е, но зная името на момичето, което я е обслужвало.

— Само ми го кажи и ще открия в кой отдел е.

— Сюзан Глоувър. — Кийт се опита да не се изчерви.

Ед отиде до интеркома на стената, набра някакъв номер и повтори името. След няколко секунди на лицето му се изписа изненада.

— Изглежда, че е в отдела за играчки — каза той. — Сигурен ли си, че не си се объркал?

— Да — отвърна Таунсенд. — Пъзели.

— Пъзели ли?

— Да, майка ми обожава да реди пъзели. Но не позволява на никой друг да й ги избира, защото винаги щом й купим нов, се оказва, че вече го има.

— А, ясно — рече Ед. — Е, в такъв случай трябва да се спуснеш на подземния етаж. Играчките са от дясната страна.

Кийт му благодари и помощник-управителят изчезна към щандовете за куфари.

Таунсенд се спусна с ескалатора в „Света на играчките“, огледа се, но не забеляза Сюзан и започна да се чуди дали не си е взела почивен ден. Накрая реши да се върне на следващия ден и тъкмо се канеше да си тръгне, когато вратата зад един от щандовете се отвори и се появи Сюзан, понесла голям конструктор. Момичето се насочи към клиент, който стоеше облегнат на плота.

Таунсенд се закова на място като хипнотизиран. Изглеждаше още по-пленителна, отколкото си я спомняше.

— С какво мога да ви помогна, господине?

Той се обърна и застана лице в лице с надута наглед заместник-управителка на отдела.

— С нищо, благодаря — нервно отвърна Кийт. — Просто търся подарък за… за моя… племенник.

Жената сърдито го изгледа. Таунсенд се отдалечи и избра място, откъдето скришом можеше да наблюдава Сюзан.

Той изчака заместник-управителката да започне да обслужва друг клиент и се приближи до щанда. Сюзан го погледна и се усмихна. Този път усмивката й показваше, че го е познала.

— Какво обичате, господин Таунсенд?

— Ще вечеряте ли с мен? — попита той. — Или пак е в нарушение на правилника на компанията?

Тя се засмя.

— Да, така е, господин Таунсенд, но…

Заместник-управителката се приближаваше и гледаше подозрително.

— Трябва да е от над хиляда части — каза Кийт. — Майка ми има нужда от пъзел, с който да се занимава поне една седмица.

— Разбира се, господине — отвърна Сюзан и го отведе до маса, на която бяха изложени няколко различни пъзела.

Той внимателно започна да ги разглежда, без да вдига очи към нея.

— Какво ще кажете за „Пилигрини“? В осем часа? — прошепна Таунсенд точно в момента, в който заместник-управителката се приближаваше към тях.

— Чудесно. Никога не съм ходила там, но винаги съм искала — каза Сюзан и взе пъзела с пристанището на Сидни от ръцете му. Върна се на щанда и постави голямата кутия в рекламна торбичка на „Муурс“. — Две лири и десет пенса, господине.

Таунсенд плати и щеше да потвърди уговорката им, ако заместник-управителката не стоеше плътно до Сюзан.

— Надявам се, че племенникът ви ще се зарадва — каза тя.

Два чифта очи проследиха излизането му от магазина.

Когато се върна в кабинета си, госпожица Бънтинг малко се изненада от покупката му. След трийсет и две години работа при сър Греъм не можеше да си спомни да е подарявал на жена си пъзел.

Таунсенд не обърна внимание на въпросителния й поглед.

— Бънти, искам веднага да се срещна с шефа на тиражния отдел. Във вестникарската будка на ъгъла на Кинг Уилям стрийт бяха изчерпали броевете на „Газет“ още в десет сутринта. — Когато секретарката понечи да излезе, той прибави: — А, можеш ли да ми резервираш за довечера маса за двама в „Пилигрини“?

 

 

Когато Сюзан влезе, мъжете в ресторанта се заобръщаха да проследят пътя й до ъгловата маса. Носеше розов костюм, подчертаващ стройната й фигура, и макар полата й да стигаше два и половина сантиметра под коляното, когато момичето се приближи до масата, Таунсенд продължаваше да гледа надолу. Докато тя се настаняваше срещу него, на лицата на съседите им се изписа завист.

— Ей, върви им на някои — разнесе се нечий нарочно висок глас.

Двамата се засмяха и Таунсенд й наля чаша шампанско. Скоро откри колко спокойно се чувства в нейно присъствие. Започнаха да си разказват истории от последните двайсет години, сякаш бяха стари приятели. Кийт й обясни защо в последно време толкова често пътува до Сидни, а Сюзан му каза защо не й харесва работата в детския отдел в „Муурс“.

— Тя винаги ли е толкова отвратителна? — попита той.

— Завари я в добро настроение. След като си тръгна, цяла сутрин подмяташе саркастични забележки дали си дошъл заради майка си, племенника си или някой друг. И когато закъснях с две минути от обедна почивка, ми каза: „Закъсняхте със сто и двайсет секунди, госпожице Глоувър. Сто и двайсет секунди от времето на компанията. Ако това се повтори, ще трябва да удържим съответната сума от заплатата ви“. — Сюзан отлично я имитира и Таунсенд избухна в смях.

— Какъв й е проблемът?

— Мисля, че е искала да стане стюардеса.

— Боя се, че й липсват едно-две от основните необходими качества — отвърна той.

— Е, какво прави днес? — попита Сюзан. — Пак ли сваля стюардесите в „Оустеър“?

— Не — усмихна се Кийт. — Това беше миналата седмица — и се провалих. Днес се задоволих да мисля по въпроса дали съм в състояние да си позволя да дам милион и деветстотин хиляди лири за „Сидни Кроникъл“.

— Един милион и деветстотин хиляди? — недоверчиво повтори тя. — Тогава най-малкото, което бих могла да направя, е да платя сметката. Последния път, когато си купих „Сидни Кроникъл“, броят струваше половин шилинг.

— Да, само че аз искам всички броеве.

Макар че отнесоха чашите им от кафе, те продължиха да си приказват дълго след като кухненският персонал си тръгна. Двама отегчени сервитьори стояха облегнати на една от колоните и час по час с надежда поглеждаха към тях. Когато забеляза единия да сподавя прозявката си, Таунсенд поиска сметката и остави щедър бакшиш. На излизане хвана Сюзан за ръка.

— Къде живееш?

— В северните предградия, но се боя, че изпуснах последния автобус. Ще трябва да взема такси.

— Нощта е толкова хубава. Защо не се поразходим?

— Съгласна съм — усмихна се тя.

Не престанаха да разговарят, докато след час не стигнаха до вратата на жилището й. Сюзан се обърна към него и каза:

— Благодаря ти за прекрасната вечер, Кийт.

— Какво ще кажеш да я повторим?

— С удоволствие.

— Кога?

— Щях да кажа „утре“, но зависи дали ще се налага всеки път да се прибирам пеш. В такъв случай навярно ще се наложи да ти предложа някой местен ресторант или поне да си обуя по-подходящи обувки.

— В никакъв случай — отвърна Таунсенд. — Обещавам ти утре да те откарам до вас. Но през деня трябва да подпиша един договор в Сидни и едва ли ще се върна преди осем.

— Няма проблем. Така ще имам достатъчно време да се прибера вкъщи и да се преоблека.

— В „Етоал“?

— Само ако имаш повод за празнуване.

— Ще има повод, обещавам ти.

— Тогава ще се видим в девет в „Етоал“. — Тя го целуна по бузата. — Знаеш ли, по това време на нощта в този квартал няма да хванеш такси, Кийт. — Сюзан го погледна загрижено. — Опасявам се, че ще се наложи да се върнеш пеш.

— Ще си струва — отвърна Таунсенд.

Сюзан изчезна по късата отбивка пред входната врата.

В следващия момент се появи автомобил, който спря до него. Шофьорът скочи и му отвори вратата.

— Накъде, шефе?

— Вкъщи, Сам. Но нека минем през гарата, за да купя сутрешното издание.

 

 

На следващата сутрин Таунсенд взе първия полет до Сидни. От двете му страни седяха адвокатът му Клайв Джарвис и счетоводителят Тревър Мичъм.

— Все още не съм съвсем доволен от клаузата за компенсациите — каза Клайв.

— И начинът на изплащане определено се нуждае от коригиране — прибави Тревър.

— Колко време ще отнеме уреждането на тези проблеми? — попита Кийт. — Довечера имам среща в Аделаида и трябва да хвана следобеден полет. — Двамата мъже се спогледаха скептично.

Опасенията им се оказаха основателни. Адвокатите на страните прекараха цялата сутрин в доуреждане на условията. Проверката на цифрите отне още повече време на счетоводителите. Никой не отиде да обядва и към три Таунсенд започна нетърпеливо да си поглежда часовника. Въпреки че нервно крачеше из стаята и даваше едносрични отговори на дългите въпроси, окончателният документ бе готов за подпис едва в пет и няколко минути.

Кийт облекчено въздъхна, когато адвокатите най-после се изправиха и започнаха да разкършват схванатите си гърбове. Отново си погледна часовника и откри, че все още може да успее за самолета. Благодари на двамата си съветници и тъкмо се ръкуваше с представителите на другата страна, когато в стаята влезе сър Съмърсет, следван от главния редактор и генералния директор на „Кроникъл“.

— Съобщиха ми, че най-после сме постигнали споразумение — с широка усмивка каза старецът.

— Да, струва ми се — отвърна Таунсенд, като се мъчеше да скрие нетърпението си. Знаеше, че няма да го свържат, ако телефонира в „Муурс“, за да предупреди Сюзан.

— Е, тогава да пийнем, за да отбележим случая, преди да сложим подписите си под окончателния документ — предложи сър Съмърсет.

След третото уиски Таунсенд заяви, че е дошло време да подпишат договора. Ник Уотсън се съгласи и напомни на стареца, че трябва да се погрижи за новия брой на вестника.

— Добре — отвърна той и извади писалка от вътрешния си джоб. — И тъй като ще притежавам „Кроникъл“ още месец и половина, не можем да нарушим стандартите си. Между другото, Кийт, надявам се, че ще останеш на вечеря с мен, нали?

— Боя се, че тази вечер е невъзможно — каза Таунсенд. — Вече имам уговорена среща в Аделаида.

— Дано да е заради някоя красива жена — каза сър Съмърсет, — защото проклет да съм, ако пренебрегнеш поканата ми заради друга сделка.

— Гарантирам ви, че е красива — засмя се Кийт. — И е едва втората ни среща.

— В такъв случай повече няма да те задържам. — Сър Съмърсет се приближи до масата, на която бяха оставени два екземпляра от договора. Един от адвокатите му нервно запристъпва от крак на крак.

Старецът се обърна към Таунсенд и му намигна.

— Трябва да ти кажа, че окончателно ме убеди Дънкан, а не Хакър. — Той се наведе и се подписа под двете копия, после подаде писалката на Кийт, който постави името си до неговото.

Двамата официално си стиснаха ръцете.

— Подходящ момент за още една чаша — отново му намигна сър Съмърсет. — Ти тичай, Кийт, а ние ще видим каква част от печалбите ще успеем да погълнем в твое отсъствие. Знаеш ли, момчето ми, не бих могъл да съм по-доволен — нали „Кроникъл“ преминава в ръцете на сина на сър Греъм Таунсенд.

Ник Уотсън пристъпи напред и прегърна Кийт през раменете.

— Като главен редактор на „Кроникъл“, трябва да отбележа, че с нетърпение очаквам да работя с теб. Надявам се скоро да те видя в Сидни.

— И аз бих желал да работя с теб — отвърна Таунсенд, — и съм убеден, че ще се срещаме често. — Той се завъртя към Дънкан Алекзандър. — Благодаря ти. Сметките ни са уредени.

Дънкан протегна ръка, но Кийт вече излизаше от стаята. Вратата на асансьора се затвори секунди преди да успее да натисне бутона на стената. Когато най-после хвана такси, шофьорът отказа да наруши ограничението на скоростта — не помогнаха нито молби, нито пари, нито заплахи. Когато стигнаха до летището, Таунсенд видя издигащия се във въздуха „Дъглас“ DC4.

— За пръв път излита навреме — сви рамене шофьорът.

Това обаче не можеше да се каже за следващия самолет, който трябваше да потегли след час, но закъсня с четирийсет минути.

Таунсенд си погледна часовника, бавно отиде до телефонната кабина и потърси номера на Сюзан в указателя на Аделаида. Телефонистката му съобщи, че дава заето. Когато няколко минути по-късно опита пак, не му отговори никой. Може би Сюзан взимаше душ. Представи си я в банята, докато по високоговорителите съобщаваха:

— Последно повикване на пътниците за Аделаида.

Помоли телефонистката да го свърже още веднъж, но отново даваше заето. Изруга, затвори слушалката, втурна се към самолета и успя да се качи точно преди да затворят вратата. По време на полета нервно потупваше страничната облегалка, но това не накара пилота да увеличи скоростта.

Сам тревожно чакаше до колата, когато шефът му тичешком се появи от терминала. Шофьорът потегли към града, без да обръща внимание на ограничителните знаци, но когато спря пред „Етоал“, сервитьорите вече взимаха последните поръчки.

Таунсенд се опита да обясни какво се е случило, ала Сюзан очевидно разбра още преди да си е отворил устата.

— Звънях ти от летището, но или даваше заето, или никой не отговаряше. — Той погледна недокоснатите прибори пред нея. — Не ми казвай, че не си вечеряла.

— Не съм, просто не бях гладна — отвърна тя и хвана ръката му. — Но ти трябва да умираш от глад и съм сигурна, че все още искаш да отпразнуваш триумфа си. Ако имаше избор, какво би желал да направиш?

 

 

Когато на следващата сутрин влезе в кабинета си, госпожица Бънтинг го чакаше край бюрото му с някакъв лист в ръка. Като че ли беше прекарала там доста време.

— Проблем ли има? — попита Кийт.

— Не. Просто, изглежда, сте забравили, че в края на месеца трябва да се пенсионирам.

— Не съм забравил — отвърна той и седна зад бюрото си. — Но мисля, че не…

— Правилникът е категоричен по този въпрос — прекъсна го Бънти. — Когато навършат шейсет години…

— Не може да си на шейсет, Бънти!

— … служителките на компанията трябва да се пенсионират в последния петък от календарния месец.

— Правилниците са за това, за да се нарушават.

— Баща ви казваше, че точно за това правило не бива да има изключения, и аз съм съгласна с него.

— Но в момента нямам време да се занимавам с никой друг, Бънти. След купуването на „Кроникъл“…

— Очаквах този проблем — без да й мигне окото, отвърна тя — и си намерих отлична заместничка.

— Каква подготовка е получила? — готов незабавно да отхвърли предложението като неподходящо, попита Кийт.

— Тя е моя племенница — каза госпожица Бънтинг — и което е по-важно, произхожда от единбургския клон на рода.

Таунсенд не успя да измисли адекватен отговор.

— Е, тогава й уговори среща с мен. — Той замълча за миг. — Другия месец.

— В момента седи в кабинета ми и можете да я видите незабавно.

— Знаеш колко съм зает. — Кийт погледна празната страница на календара си. Секретарката очевидно се бе погрижила тази сутрин да няма ангажименти.

Тя му подаде листа, който държеше.

Таунсенд започна да чете автобиографията на госпожица Янгър, като се опитваше да открие някакво оправдание да не я приеме. Накрая неохотно каза:

— Доведи я.

Когато Хедър Янгър влезе, той се изправи и я изчака да седне срещу бюрото му. Госпожица Янгър беше висока над метър и седемдесет и пет. От автобиографията й знаеше, че е на двайсет и осем години, макар да изглеждаше значително по-възрастна. Носеше зелен пуловер и туидова пола. Кафявите й чорапи му напомниха за купонната система, а майка му би описала обувките й като „скромни“.

Кестенявата й коса бе хваната на кок и всяко косъмче прилепваше плътно на мястото си. Приличаше му на госпожица Стедмън — илюзия, засилила се, когато госпожица Янгър отсечено и точно започна да отговаря на въпросите му.

Разговорът продължи единайсет минути и младата жена започна работа от следващия понеделник.

 

 

Трябваше да чака още месец и половина, докато „Кроникъл“ законно стане негов. През това време почти ежедневно се срещаше със Сюзан. Когато тя го попита защо стои в Аделаида, след като смята, че вестникът се нуждае от неговото внимание, Таунсенд просто й отговори:

— Докато не съм собственик на „Кроникъл“, не мога да направя нищо. А ако заподозрат дори съвсем малка част от онова, което съм им намислил, веднага ще скъсат договора.

Ако не беше тя, чакането щеше да му се стори безкрайно, въпреки че Сюзан постоянно го дразнеше колко рядко идвал точно на срещите им. Накрая Кийт реши проблема, като предложи:

— Може би ще е по-лесно, ако се преместиш при мен.

В неделя вечер преди Кийт официално да стане собственик на „Кроникъл“, двамата със Сюзан заминаха за Сидни заедно. Преди да продължат за хотела Кийт помоли таксиметровия шофьор да спре пред редакцията на вестника, заведе Сюзан на отсрещния тротоар и вдигна поглед към сградата.

— В полунощ ще стане моя — с вълнение, което Сюзан никога не бе забелязвала, рече Таунсенд.

Във фоайето на хотела ги чакаше Брус Кели. Кийт го покани на вечеря, с което още повече изненада момичето.

Двамата мъже обсъждаха плановете на Таунсенд за бъдещето, като че ли нея изобщо я няма. Когато Брус най-после си тръгна, двамата с Кийт се качиха с асансьора на последния етаж и се прибраха в отделните си стаи. Той седеше на бюрото и преглеждаше някакви изчисления, когато Сюзан влезе през междинната врата.

 

 

На следващата сутрин собственикът на „Кроникъл“ стана няколко минути преди шест и напусна хотела дълго преди Сюзан да се събуди. Отиде на Пит стрийт и спря на всяка вестникарска будка. Не беше толкова зле, колкото първия път с „Газет“, но можеше да е и много по-добре.

Във фоайето каза на пазача, че иска да се види с главния редактор и генералния директор веднага щом дойдат, и нареди незабавно да му пратят ключар. Този път никой не го попита кой е.

Таунсенд седна на стола на сър Съмърсет и се зачете в сутрешното издание на „Кроникъл“. Водеше си бележки и когато стигна до края, започна да се разхожда из кабинета, като от време на време спираше да погледне към пристанището. Няколко минути по-късно се появи ключарят и той му обясни точно какво желае.

— Кога? — попита човекът.

— Веднага. — Кийт се върна на бюрото си. Чудеше се кой от двамата мъже ще пристигне пръв. Наложи се да почака още четирийсет минути преди на вратата да се почука. Ник Уотсън го завари потънал в дебела папка.

— Ужасно съжалявам, Кийт — започна главният редактор. — Нямах представа, че ще си тук толкова рано още в първия ден. — Таунсенд вдигна поглед и Уотсън прибави: — Може ли да побързаме, защото в десет имам редакционен съвет.

— Днес няма да водиш съвета — отвърна Кийт. — Вече натоварих с това Брус Кели.

— Какво? Но аз съм главният редактор — възрази Ник.

— Вече не — каза Таунсенд. — Повишавам те.

— Повишаваш ли ме?

— Да. Ще можеш да прочетеш съобщението в утрешния вестник. Ти ще си първият почетен редактор на „Кроникъл“.

— Какво означава това?

— Означава, че вече не си главен редактор. — Таунсенд замълча, за да го остави да смели тази информация. — Не се безпокой, Ник. Получаваш страхотно звание и едногодишна пълна заплата.

— Но нали каза на сър Съмърсет, че с нетърпение очакваш да работиш с мен. Много добре те чух.

— Зная, Ник. — Кийт леко се изчерви. — Съжалявам… — Щеше да довърши изречението, ако на вратата отново не се почука.

Влезе Дънкан Алекзандър.

— Извинявай, че те безпокоя, Кийт, но някой е сменил ключалката на вратата на кабинета ми.