Джефри Арчър
Четвъртата власт (21)

20.

Таймс

16 октомври 1964

Хрушчов подава оставка — „Стар и болен“

Брежнев и Косигин ще управляват Русия

Няколко минути след като самолетът се издигна във въздуха, Кийт Таунсенд откопча предпазния колан, отвори куфарчето си и извади сноп документи. Погледна Кейт, която вече беше погълната от последния роман на Патрик Уайт^[1], и започна да преглежда материалите за „Уест Райдинг Груп“. Дали това бе най-добрата възможност да си осигури опора във Великобритания? В крайна сметка, първата му придобивка в Сидни беше малка издателска група, което след време му позволи да купи „Сидни Кроникъл“. Бе убеден, че ако притежава регионална вестникарска компания във Великобритания, ще е в много по-силна позиция да насочи усилията си към национален вестник.

Хари Шътълуърт, прочете Кийт, основал групата в началото на века. Първо издавал вечерен вестник в Хъдърсфийлд, като освен това имал изключително процъфтяваща текстилна фабрика. Таунсенд познаваше този принцип — че местният вестник се контролира от най-големия работодател в района. По същия начин той се беше оказал собственик на хотел и две мини. Всеки път, щом откривал фабрика в нов град, Шътълуърт прещраквал и започвал да издава там вестник. Когато се оттеглил, притежавал четири фабрики и още толкова вестника в Уест Райдинг^[2].

Най-големият син Франк поел фирмата, когато се върнал от Първата световна война, и въпреки че основните му интереси били насочени към производството на текстил, той…

— Желаете ли нещо за пиене, господине?

Таунсенд кимна.

— Уиски с малко вода, моля.

… също прибавил местни вестници към трите си нови фабрики в Донкастър, Брадфорд и Лийдс. По различно време те привлекли вниманието на Бивърбрук, Нортклиф и Родърмиър. Франк очевидно дал и на тримата често цитирания отговор: „Немаш работа тук, приятел“.

Ала изглежда, че третото поколение Шътълуърт не били замесени от същото тесто. В резултат на съчетанието от евтини, внасяни от Индия тъкани и единствен син, който искал да стане ботаник, печалбите на компанията — осем фабрики, седем ежедневника, пет седмичника и окръжно списание — започнали да спадат още от деня на погребението на Франк. Фабриките били ликвидирани в края на 40-те и оттогава издателската група едва се крепяла на повърхността. В момента, изглежда, оцелявала единствено заради лоялността на читателите си, но последните данни сочели, че положението вече било неудържимо.

Таунсенд вдигна поглед — поднасяха му табла с храна. Кейт остави книгата си — ала продължи да мълчи, за да не прекъсва мислите на шефа си.

— Искам да прочетеш това. — Той й подаде първите няколко страници от доклада. — Така ще разбереш целта на пътуването ми до Англия.

Кийт отвори втора папка, подготвена от Хенри Улстънхоум, негов състудент от Оксфорд и адвокат в Лийдс. Почти не си го спомняше, освен че след няколко чаши в кръчмата ставаше необичайно бъбрив. Нямаше да спре избора си на него, но тъй като фирмата му представляваше „Уест Райдинг Груп“ още от основаването й, не му оставаше друга възможност. Тъкмо Улстънхоум пръв му бе посочил потенциала на групата. Според него, макар компанията да не се продавала — сегашният председател на директорския борд със сигурност би отрекъл това — ако някога решал да се избави от „УРГ“, Джон Шътълуърт щял да потърси купувач колкото може по-надалеч от Йоркшир. Когато му поднесоха чиния супа от костенурка, Таунсенд се усмихна. Като собственик на „Хобарт Мейл“ той трябваше да е най-подходящият кандидат на света.

След като Кийт му отговори, че проявява интерес, Улстънхоум предложи да се срещнат, за да обсъдят условията. Таунсенд заяви, че първо трябвало да види пресите на компанията. „Невъзможно — незабавно отвърна адвокатът. — Докато не сключи сделката, Шътълуърт не иска да се появява на първа страница на собствените си вестници.“ Кийт знаеше, че преговорите, водени чрез трета страна, винаги са трудни, но в този случай щеше да се наложи да разчита на Улстънхоум да отговори на повече въпроси, отколкото обикновено.

С вилица за второто в едната ръка и следващата страница в другата, той започна да преглежда подготвените от Клайв Джарвис сметки. Клайв смяташе, че компанията струва между сто и сто и петдесет хиляди лири, но отбелязваше, че тъй като не бил видял нищо друго, освен счетоводния баланс, не бил в състояние да се ангажира — очевидно искаше да си остави вратичка, в случай че нещо се обърка.

— Това е по-интересно от Патрик Уайт — каза Кейт, след като остави първата папка. — Обаче какво трябва да направя аз?

— Това ще зависи от крайния резултат — отвърна Кийт. — Ако сключа тази сделка, искам статии във всичките си австралийски вестници, както и отделен материал — не толкова възторжен — за световните осведомителни агенции. Най-важното е да информираме издателите по целия свят, че вече съм сериозен играч извън Австралия.

— Добре ли познавате Улстънхоум? — попита Кейт. — Струва ми се, че до голяма степен ще трябва да разчитате на неговата преценка.

— Не много добре — призна Таунсенд. — Той беше две години преди мен в Уорчестър и се смяташе за малко грубоват.

— Грубоват ли? — озадачи се репортерката.

— Прекарваше повечето си време с отбора на колежа по ръгби или на реката с гребците. Мисля, че го избраха за треньор, защото гласът му можеше да се чуе на отсрещния бряг на Темза и защото обичаше да си пийва с отбора. Но това беше преди десет години — доколкото ми е известно, вече е улегнал и е станал намусен йоркширски адвокат с жена и няколко деца.

— Имате ли представа дали „Уест Райдинг Груп“ наистина си струва?

— Не, но винаги мога да измисля претекст, за да видя шестте преси и да се уверя дали редакторите и журналистите са добри. Само че в Англия най-големият проблем винаги са били профсъюзите. Ако тази група се контролира от синдикатите, няма да проявя интерес. Защото колкото и изгодна да е сделката, профсъюзите само за няколко месеца могат да ме доведат до фалит.

— А ако не се контролира от синдикатите?

— Тогава навярно ще се съглася на сто, дори сто и двайсет хиляди. Но няма да предложа цена, докато не науча колко искат те.

— Е, това е по-интересно, отколкото съдебните процеси срещу непълнолетни — каза Кейт.

— И аз започнах с тях — отвърна Кийт. — Но за разлика от твоя случай, редакторът не смяташе, че моите усилия са достойни за награда, и повечето от репортажите ми отиваха в кошчето още преди да е дочел първия абзац.

— Сигурно е искал да докаже, че не го е страх от баща ви.

Таунсенд я погледна и видя, че се чуди дали не е прекалила.

— Сигурно — рече той. — Но, това беше преди да поема „Кроникъл“ и да го уволня.

Кейт замълча, докато стюардесата отнасяше таблите им.

— Скоро ще угасим осветлението — съобщи тя, — но ако желаете да продължите да четете, над главите ви има лампички.

Кийт кимна и включи своята. Кейт се протегна, свали облегалката си, зави се с одеялото и затвори очи. Той я погледна, после отвори четвърта папка. И продължи да чете цяла нощ.

 

 

Когато полковник Тюлпанов му се обади и му предложи да се срещне с неговия колега Юрий Валчек по въпрос от взаимен интерес, Армстронг се съгласи да обядва с него в „Савой“.

През последните десет години Дик редовно пътуваше до Москва и в замяна на изключителните права върху разпространението на съветската научна продукция в чужбина продължаваше да изпълнява малки задачи за Тюлпанов, като успяваше да си втълпи, че не вреди на втората си родина. Той поддържаше тази заблуда, като винаги предупреждаваше Форсдайк за пътуванията си, от време на време предаваше негови съобщения и често се връщаше с неразбираеми отговори. Армстронг съзнаваше, че двете страни го смятат за свой човек, и подозираше, че Валчек не е обикновен куриер, а проверява до каква степен могат да му се доверят. С избора си на „Савой Грил“ се надяваше да убеди Форсдайк, че не крие нищо от него.

Пристигна в ресторанта няколко минути по-рано и го настаниха в обичайното му сепаре. Отказа се от любимото си уиски със сода в полза на водка — общоприет знак сред агентите, че не трябва да разговарят на английски. Дик погледна към входа и се зачуди дали ще успее да познае Валчек. Преди десет години щеше да е лесно, но самият той бе предупреждавал мнозина от новото поколение, че изпъкват със своите евтини двуредни костюми и тънки лекьосани вратовръзки. Оттогава по-редовните посетители в Лондон и Ню Йорк се бяха научили да се отбиват в „Савил Роу“ и на Пето авеню — макар да подозираше, че когато се връщат с „Аерофлот“ в Москва, се налага да се преобличат.

В ресторанта влязоха двама увлечени в разговор бизнесмени. Армстронг познаваше единия, но не можеше да си спомни името му. Следваше ги поразителна млада жена с още двама мъже. Жена на обяд в „Савой“ бе необичайна гледка и той я проследи с поглед, докато настаняваха нея и спътниците й в съседното сепаре.

Метрдотелът прекъсна мислите му.

— Гостът ви пристигна, господине.

Дик се изправи и се ръкува с някакъв мъж, който можеше да мине за директор на британска компания и който очевидно нямаше нужда да му обясняват къде е „Савил Роу“. Армстронг поръча две водки.

— Нормално ли пътувахте? — попита той на руски.

— Зле, другарю — отвърна Валчек. — За разлика от вас, аз нямам друг избор, освен „Аерофлот“. Ако някога ви се наложи, изпийте хапче за сън и изобщо да не ви хрумва да опитвате храната.

Дик се засмя.

— Как е полковник Тюлпанов?

— Генерал Тюлпанов ще бъде назначен за заместник-началник на КГБ и иска да информирате бригаден генерал Форсдайк, че все още има по-висок чин от него.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Армстронг. — Има ли други промени на върха, за които би трябвало да науча?

— Засега не. Макар да подозирам, че другарят Хрушчов няма още дълго да се задържи.

— В такъв случай може да се наложи да освободите бюрото си — каза и го погледна право в очите.

— Не и докато Тюлпанов ми е шеф.

— И кой ще наследи Хрушчов?

— Аз бих заложил на Брежнев. Но докато Тюлпанов има досиета за всеки възможен кандидат, никой няма да се опита да го смени него.

Армстронг се усмихна при мисълта, че Тюлпанов не се е променил.

Сервитьорът поднесе на госта му втора чаша водка.

— Генералът има много високо мнение за вас — продължи Валчек — и когато официално го повишат, несъмнено ще станете още по-влиятелен. — Той замълча, докато разглеждаше менюто и даваше поръчката си на английски. — Кажете ми — продължи руснакът, след като сервитьорът се отдалечи, — защо генерал Тюлпанов винаги ви нарича Луби?

— Обикновено кодово име — отвърна Дик.

— Но вие не сте руснак.

— Не съм.

— Но не сте и англичанин, нали, другарю?

— Аз съм по̀ англичанин от англичаните — сложи точка на диалога Армстронг.

Келнерът му сервира чиния пушена сьомга.

Валчек отряза парче от полусуровата си пържола и най-после му разкри целта на визитата си.

— Националният научен институт иска да публикува книга за постиженията ни в областта на космическите проучвания — каза руснакът, след като си избра френска горчица. — Председателят смята, че президентът Кенеди получава прекалено много овации за програмата на НАСА, а всички знаят, че именно Съветският съюз прати първия човек в космоса. Подготвили сме документ, в който подробно са представени нашите постижения. Разполагам с ръкопис от двеста хиляди думи, съставен от водещите учени в тази област, над сто снимки, направени миналия месец, диаграми и спецификации на Луна IV и V.

Армстронг не се опита да прекъсне изложението на Валчек. Куриерът със сигурност разбираше, че такава книга ще е остаряла още преди да бъде публикувана. Очевидно имаше друга причина да измине целия път от Москва, за да обядва с него. Но гостът му продължаваше да изрежда все по-незначителни подробности. Накрая поиска мнението му за проекта.

— Какъв тираж има предвид генерал Тюлпанов?

— Един милион с твърди корици за разпространение по обичайните канали.

Дик се съмняваше, че подобно издание би имало дори стотина читатели.

— Но само разходите за печат са…

— Напълно разбираме риска, който ще поемете с такава публикация. Затова авансово ще ви преведем сумата от пет милиона долара. Можете да я разпределите между страните, в които ще преведете, публикувате и продавате книгата. Естествено, ще получите десет процента комисиона. Трябва да отбележа, че генерал Тюлпанов няма особено много да се изненада, ако това издание не попадне в списъка на бестселърите. Той ще остане доволен, стига да сте в състояние в годишния си отчет да докажете, че са отпечатани един милион броя. Важното е разпределението на печалбата.

— За едно издание ли става дума? — попита Армстронг.

— Ако постигнете успех с този… — руснакът замълча, за да подбере подходящата дума — проект, бихме искали след една година да отпечатате тираж с меки корици, за който, разбира се, ще има допечатки, допълнени издания.

— И това ще осигури постоянен приток на валута за вашите агенти — прекъсна го Дик.

— И като наш представител — без да обръща внимание на забележката му, продължи Валчек, — вие получавате по десет процента от всеки аванс. В крайна сметка няма причина да се отнасят с вас по-различно отколкото с всеки обикновен разпространител. Убеден съм, че нашите учени ще са в състояние всяка година да подготвят нов, достоен за публикуване ръкопис. Стига правата им да се изплащат навреме и в каквато валута поискаме.

— Кога ще видя ръкописа? — попита Армстронг.

— Нося едно копие. — Руснакът погледна куфарчето си. — Парите ще бъдат преведени на ваша сметка в Лихтенщайн до края на седмицата. Казаха ми, че досега винаги сме действали по този начин.

Дик кимна.

— Ще ми трябва второ копие от ръкописа, за да го дам на Форсдайк.

Валчек въпросително повдигна вежди.

— Пратил е агент, който седи в отсрещната част на ресторанта — каза Армстронг. — Трябва да ми предадете ръкописа точно преди да си тръгнем. Не се безпокойте — усетил тревогата на събеседника си, рече Дик. — Той не разбра нищо от книгоиздаване и отделът му сигурно ще изгуби месеци в търсене на шифровани изрази в текста.

Валчек се засмя, но не погледна към другата част на залата.

По време на последвалото мълчание Армстронг долови от съседната маса една-единствена дума „преси“. Заслуша се в разговора, но руснакът поиска мнението му за някакъв млад чех на име Хавел, който неотдавна бил хвърлен в затвора.

— Политик ли е?

— Не, той е…

Дик допря показалец към устните си, за да му покаже да продължи да приказва, но да не очаква отговори. Валчек не се нуждаеше от уроци.

Армстронг се съсредоточи върху тримата в съседното сепаре. Слабият мъж с гръб към него можеше да е само австралиец, но въпреки че долавяше акцента, той не чуваше почти нищо друго. До него беше младата жена, чиято поява го бе разсеяла. Приличаше на европейка. От дясната й страна с лице към австралиеца седеше мъж, който говореше със северноанглийски акцент, а гласът му би доставил удоволствие на всеки полкови старши сержант. Очевидно никой не му беше обяснил значението на думата „тихо“.

Докато Валчек тихо продължаваше да приказва на руски, Армстронг извади писалката си и започна да нахвърля върху гърба на менюто отделните думи, които долавяше — съвсем не лека задача, освен ако не си обучен от професионалист. Не за пръв път бе благодарен на Форсдайк.

„Джон Шътълуърт, председател на борда на «УРГ», собственик“ — бяха първите думи, които записа. Изтекоха няколко минути преди да прибави „Хъдърсфийлд Екоу“ и имената на още шест вестника. Взря се в очите на руснака и продължи да се съсредоточава, после надраска още четири думи: „Лийдс, утре, в дванайсет“. Докато кафето му изстиваше, последва „120 000 е разумна цена“. И накрая: „фабриките са затворени за известно време“.

Когато на съседната маса започнаха да разговарят за крикет, Армстронг реши, че макар да е подредил отделни части от мозайката, трябва колкото може по-скоро да се върне в офиса си, за да довърши картината до обяд на следващия ден. Погледна си часовника и въпреки че току-що си бе взел втора порция пудинг, поиска сметката. Когато я донесоха, Валчек извади от куфарчето си дебел ръкопис и демонстративно му го подаде. Дик плати, изправи се, пъхна папката под мишница и заговори с агента на руски, докато двамата минаваха покрай съседното сепаре. Хвърли поглед към жената и му се стори, че забелязва на лицето й облекчено изражение — може би защото ги бе чула да приказват на чужд език.

На вратата Армстронг подаде на метрдотела банкнота от една лира и каза:

— Великолепен обяд, Марио. И благодаря, че настани такава поразителна жена на съседната маса.

— За мен е удоволствие, господине — отвърна Марио.

— Може ли да попитам на чие име е била запазена масата?

Метрдотелът прокара показалец по списъка с резервации.

— Господин Кийт Таунсенд, господине.

Тази част от мозайката струваше много повече от една лира.

На улицата Дик се ръкува с руснака и го увери, че незабавно ще се заеме с публикуването на книгата.

— Радвам се да го чуя, другарю — на безупречен английски отвърна Валчек. — А сега трябва да побързам, за да не закъснея за часа при шивача си. — И светкавично се смеси с потока от хора по Странд и изчезна към „Савил Роу“.

Докато Бенсън го откарваше в офиса, Армстронг не мислеше за Тюлпанов, Юрий Гагарин и дори Форсдайк. Щом стигнаха, се втурна право в кабинета на Сали и я завари да разговаря по телефона. Наведе се над бюрото й и натисна вилката.

— Защо Кийт Таунсенд се интересува от нещо, наречено „УРГ“? Какво е то?

Все още със слушалка в ръка, секретарката се замисли, после каза:

— Може би „Уест Райдинг Груп“?

— Не, не ми се струва вероятно. Таунсенд се интересува само от вестници.

— Искаш ли да проверя?

— Да — каза той. — Ако Таунсенд е в Лондон, за да купи нещо, трябва да науча какво е. Запази го в пълна тайна — нека по въпроса работи само берлинската група.

На Сали, Питър Уейкъм, Стивън Холит и Бенсън им трябваха два часа, за да допълнят с още няколко парчета мозайката. През това време Армстронг се обади на счетоводителя и банкера си, за да ги предупреди да са в готовност.

В четири и четвърт Дик четеше доклад за „Уест Райдинг Пъблишинг Груп“, доставен му преди минути от „Дън & Брадстрийт“. След като два пъти прегледа цифрите, трябваше да се съгласи с Таунсенд, че 120 хиляди лири е разумна цена. Но разбира се, това бе преди господин Джон Шътълуърт да получи втора оферта.

В шест часа всички от берлинския му екип седяха около бюрото му, готови да му съобщят откритията си.

Стивън Холит беше установил кой е бил другият мъж на масата и в коя адвокатска кантора работи.

— Те представляват рода Шътълуърт повече от половин век — каза той. — Утре Таунсенд има среща в Лийдс с Джон Шътълуърт, сегашния председател на борда, но не успях да науча точния час.

Сали се усмихна.

— Добра работа, Стивън. Ти какво откри, Питър?

— Имам служебния и домашния номер на Улстънхоум, часа на заминаване на влака за Лийдс и регистрационния номер на автомобила на жена му, която ще го посрещне на гарата. Успях да убедя секретарката му, че сме съученици.

— Добре, успял си да попълниш няколко парчета от мозайката — рече Армстронг. — Ами ти, Рег? — Трябваха му години, за да престане да го нарича „редник Бенсън“.

— Таунсенд е отседнал в „Риц“, момичето също. Казва се Кейт Тълоу. Двайсет и две годишна, работи в „Сънди Кроникъл“.

— „Сидни Кроникъл“ — поправи го Сали.

— Това е от скапания им австралийски акцент — отвърна Рег. — Та госпожица Тълоу — продължи той, — както ме увери главният портиер, не само е в отделна стая, но и е два етажа под шефа си.

— Значи не му е любовница — каза Армстронг. — Твой ред е, Сали.

— Таунсенд и Улстънхоум са състуденти от Оксфорд, както потвърди секретарката на колежа Уорчестър. Но лошата новина е, че Джон Шътълуърт е единствен акционер на „Уест Райдинг Груп“ и живее като истински отшелник. Не успях да открия адреса му, няма го и в телефонния указател. Всъщност никой в офиса на групата не го е виждал от няколко години. Така че идеята да направим контраоферта преди дванайсет утре просто не е реалистична.

Информацията на Сали предизвика мрачно мълчание.

— Добре тогава — каза Дик. — Единствената ни надежда е по някакъв начин да попречим на Таунсенд да присъства на срещата в Лийдс и аз да заема мястото му.

— Няма да е лесно. Ние дори не знаем къде ще се проведе срещата — отвърна Питър.

— В хотел „Куинс“ — каза Сали.

— Откъде знаеш? — попита Армстронг.

— Обадих се във всички големи хотели в Лийдс и попитах дали имат резервация на името на Улстънхоум. В „Куинс“ ми отговориха, че е запазил заседателната зала от дванайсет до три и че в един ще им бъде сервиран обяд за четирима. Дори научих какво ще обядват.

— Не зная какво щях да правя без теб, Сали — въздъхна Армстронг. — Е, да използваме информацията, с която разполагаме. Къде е Улстън?

— Вече пътува за Лийдс — каза Питър. — С влака в седем без десет от Кингс Крос.

— Ами Таунсенд и момичето? — попита Дик. — Рег?

— Таунсенд е поръчал кола за Кингс Крос в седем и трийсет сутринта, за да хванат влака в осем и дванайсет, който пристига на Централна гара в Лийдс в единайсет четирийсет и седем. Така ще имат достатъчно време до дванайсет да стигнат в хотел „Куинс“.

— Значи до седем и половина утре по някакъв начин трябва да попречим на Таунсенд да вземе влака за Лийдс — каза Армстронг. — При това трябва да измислим нещо добро, защото, уверявам ви, Таунсенд е много по-умен от Юлиус Хан. И имам чувството, че госпожица Тълоу също не е глупачка.

Последва ново продължително мълчание.

— Нямам конкретна идея — накрая се обади Сали, — но открих, че когато е починал баща му, Таунсенд е бил в Англия.

— И какво? — попита Армстронг.