Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth Estate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джефри Арчър. Четвъртата власт

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-068-X

История

  1. — Добавяне

15.

Ивнинг Кроникъл

20 ноември 1947

Този щастлив ден

Сияещата принцеса Елизабет се венчава за своя благороден моряк

Шарлот реши да не присъства на тържеството по случай шейсетия рожден ден на Арно Шулц, защото не искаше да остави Дейвид на немската му бавачка. След завръщането й от Лион Дик се държеше по-внимателно и понякога дори се прибираше вкъщи навреме, за да види първородния си син, преди да го приспят.

Армстронг тръгна за дома на Арно малко след седем, като увери Шарлот, че само ще се отбие да се чукне с главния редактор. Тя се усмихна и му обеща, че когато се върне, вечерята ще е готова.

Дик се надяваше да пристигне преди да са седнали на масата, за да се размине само с някоя и друга чаша на крак. После дори можеше да му остане време да поиграе покер с Макс Саквил.

Почука на вратата на Арно Шулц в осем без нещо и щом домакинът го въведе в оживената всекидневна, разбра, че чакат само него, за да седнат на вечеря. Запознаха го с приятелите на редактора, които го приветстваха като почетен гост.

След като Арно му донесе чаша бяло вино — от бутилка, която не идваше от френския сектор, установи Дик — го отведоха в малката трапезария и го настаниха до някой си Юлиус Хан. Шулц го представи като „моят най-стар приятел и най-голям конкурент“.

Беше чувал това име, но в първия момент не можа да се сети къде. Отначало не обърна внимание на Хан и се съсредоточи върху храната. Опита рядката супа и се чудеше от месото на какво животно е приготвена, когато мъжът започна да го разпитва за положението в Лондон. Армстронг осъзна, че този човек познава британската столица много по-добре от самия него.

— Надявам се, че скоро ще отменят ограниченията за пътуване — каза Хан. — Налага ми се отново да посетя вашата страна.

— Не разбирам защо съюзниците още не са постигнали съгласие по този въпрос — отвърна Дик, докато госпожа Шулц му поднасяше чиния със заешки пай.

— Това ме безпокои — рече Хан. — Става ми все по-трудно да следя някои от деловите си интереси в Лондон. — И изведнъж Армстронг си спомни кой е Хан и остави ножа си в чинията. Хан бе собственик на „Берлинер“, конкурентния вестник, издаван в американския сектор. Но какво друго притежаваше?

— Отдавна исках да се запозная с вас — каза Дик. Хан очевидно се изненада, защото до този момент капитан Армстронг не беше проявил никакъв интерес към него. — Какъв е тиражът на „Берлинер“? — попита британският офицер. Не че не знаеше, но искаше да завърже разговор преди да зададе въпроса, който всъщност го интересуваше.

— Около двеста и шейсет хиляди броя — отвърна немецът. — А другият ни ежедневник във Франкфурт спокойно продава по над двеста хиляди броя.

— Колко вестника имате? — небрежно попита Дик и отново взе приборите си.

— Само тези два. Преди войната бяха седемнайсет, както и няколко специализирани научни списания. Но докато не отменят всички ограничения, не мога да се надявам да постигна старото положение.

— Но аз си мислех, че на евреите — самият аз съм евреин… — Хан отново се изненада. — … е било забранено да притежават вестници.

— Точно така, капитан Армстронг. Но аз продадох всичките си акции на своя партньор, който не беше евреин, и той ми ги върна на същата цена само дни след края на войната.

— Ами списанията? — попита Дик. — Дали ще носят печалби в тези тежки времена?

— О, да. Всъщност в бъдеще списанията могат да се окажат по-печеливши от вестниците. Преди войната моята компания притежаваше лъвския пай от немските научни издания. Но от момента на нахлуването на Хитлер в Полша ни забраниха да публикуваме всичко, което би могло да се окаже полезно за враговете на Третия райх. В момента съм натрупал осемгодишни непубликувани проучвания, включително повечето от научните статии, написани в Германия по време на войната. Издателският свят би платил добри пари за такъв материал.

— Какво ви пречи да го публикувате сега?

— Лондонската издателска къща, с която имах договор, вече не желае да разпространява публикациите ми.

Електрическата крушка на тавана внезапно угасна и в средата на масата поставиха малка торта с една-единствена свещичка.

— И защо? — попита Армстронг. Нямаше намерение да прекъсне разговора, макар Арно Шулц да духаше свещта под аплодисментите на другите гости.

— Защото единственият син на председателя на директорския борд бил убит на брега на Дюнкерк[1] — отвърна Хан, докато поднасяха на Дик най-голямото парче от тортата. — Няколко пъти му писах, за да изразя съболезнованията си, но той просто не ми отговори.

— В Англия има и други издателства — след като опита от тортата, рече Армстронг.

— Да, но в момента договорът не ми позволява да се обръщам към тях. Трябва да изчакам още няколко месеца. Вече реших коя лондонска издателска къща е най-подходяща, за да представлява моите интереси.

— Нима? — като избърса устата си, попита Дик.

— Ако имате време, капитан Армстронг — отвърна немският издател, — за мен ще е чест да ви покажа пресите си.

— В момента съм извънредно ангажиран.

— Напълно ви разбирам — каза Хан.

— Но бих могъл да се отбия, когато посещавам американския сектор.

— Заповядайте.

След вечерята Армстронг благодари на домакина си за незабравимото тържество и прецени заминаването си така, че да излезе едновременно с Юлиус Хан.

— Надявам се скоро пак да се срещнем — на сбогуване каза немецът.

— Непременно — отвърна Дик и се ръкува с най-близкия приятел на Арно Шулц.

Когато няколко минути преди полунощ се прибра в апартамента си, Шарлот вече спеше. Той се съблече, наметна халата си, тихо се качи в стаята на Дейвид и поседя известно време до креватчето му.

— Ще ти построя империя — прошепна Армстронг, — която някой ден с гордост ще наследиш.

 

 

На следващата сутрин докладва на полковник Оукшот, че е присъствал на тържеството по случай шейсетия рожден ден на Арно Шулц, но не и това, че се е запознал с Юлиус Хан. Полковникът му съобщи, че Форсдайк искал пак да го прати в руския сектор. Армстронг обеща да позвъни на майора, ала не прибави, че първо възнамерява да посети американския сектор.

— Между другото, Дик — каза Оукшот, — изобщо не видях статията ти за отношението към немците в нашите военнопленнически лагери.

— Не, господин полковник. Със съжаление трябва да кажа, че проклетите шваби не искаха да ми съдействат. Боя се, че просто си изгубих времето.

— Не съм чак толкова изненадан — отвърна полковникът. — Предупредих те…

— И се оказахте прав, господин полковник.

— Жалко, защото все пак ми се струва важно да си възвърнем доверието на тези хора.

— Не бих могъл да съм по-съгласен с вас, господин полковник. И ви уверявам, че се опитвам да направя всичко възможно.

— Зная, Дик. Как е „Телеграф“ в тези тежки времена?

— Никога не е бил в по-добро състояние. От идващия месец ще имаме неделно издание, а ежедневникът продължава да чупи рекордите.

— Чудесна новина — отвърна Оукшот. — Между другото, наскоро ми казаха, че другия месец на официално посещение в Берлин навярно ще пристигне херцог Глостър. Може да се окаже полезен материал.

— Желаете ли да го видите на първа страница на „Телеграф“? — попита Армстронг.

— Не и преди да получа разрешение от службата за сигурност. Тогава ще получиш изключителните права върху отразяването на събитието.

— Чудесно. — Дик си спомняше страстта на Оукшот към гостуващи величия, особено ако бяха членове на кралското семейство.

— Не забравяй да идеш при Форсдайк — бяха последните думи на полковника преди Армстронг да отдаде чест и да се върне в кабинета си.

Имаше по-важни планове от посещението при майора от разузнаването. Веднага щом прегледа пощата си, той предупреди Сали, че възнамерява да прекара остатъка от деня в американския сектор.

— Ако ме търси Форсдайк — каза й Дик, — уговори ми среща за утре.

Докато Бенсън шофираше из града, Армстронг се замисли как да направи така, че визитата му да изглежда случайна. Той нареди на редника да спре пред „Холт & Ко“ и изтегли сто лири от сметката си, с което почти изчерпа спестяванията си. Остави символична сума, тъй като военновременните закони, според които британските офицери не можеха да надвишават кредита си, все още бяха в сила.

В американския сектор се отби в друга банка и обмени лирите за четиристотин и десет долара. Надяваше се, че ще са достатъчно, за да хване Макс Саквил в мрежите си. Двамата обядваха в американския стол и Армстронг се съгласи по-късно вечерта да поиграе с капитана. Когато се върна в джипа си, нареди на Бенсън да го откара до редакцията на „Берлинер“.

Юлиус Хан се изненада да види капитан Армстронг толкова скоро след първата им среща, но незабавно заряза работата си и разведе прочутия си гост навсякъде. На Дик му трябваха само няколко минути, за да схване мащабите на империята, която контролираше Хан, макар че немецът определено скромничеше.

— Това не е нищо в сравнение с едно време.

Когато завършиха обиколката — включително на сутерена с неговите двайсет и една преси, Армстронг вече ясно съзнаваше незначителността на „Телеграф“. А домакинът му спомена, че имал още седем, приблизително също толкова големи печатници в други части на Германия, една от които в руския сектор.

Армстронг си тръгна няколко минути след пет, като благодари на Юлиус.

— Скоро пак трябва да се срещнем, приятелю. Защо не обядваме някой път?

— Много любезно от ваша страна — отвърна Хан. — Но както знаете, капитан Армстронг, аз нямам право да посещавам британския сектор.

— Тогава просто ще се наложи да дойда аз — усмихна се Дик.

Хан го изпрати до вратата и топло се ръкува с него. Армстронг нареди на шофьора да го следва и закрачи по улицата. Мина покрай бар на име „Джоус“ и се зачуди как ли се е казвал преди войната. Влезе вътре, а Бенсън спря джипа няколко метра по-нататък.

Поръча си кока-кола и седна в ъгъла. Никой не го позна, нито се опита да го заговори. След третата кола провери дали четиристотин и десетте долара са на мястото си. Очакваше го дълга нощ.

 

 

— Къде е той, по дяволите? — ядосано попита Форсдайк.

— Капитан Армстронг трябваше да отиде в американския сектор, господин майор — отвърна Сали. — След срещата му с полковник Оукшот се появи нещо спешно. Но преди да излезе помоли ако позвъните, да му уредя среща с вас.

— Много любезно от негова страна — саркастично отбеляза Форсдайк. — В британския сектор се появи нещо спешно и ще съм му задължен, ако утре в девет часа се яви в кабинета ми.

— Ще се погрижа да му бъде предадено, майор Форсдайк. — Сали незабавно би се опитала да се свърже с Дик, ала нямаше абсолютно никаква представа къде се намира.

 

 

— С по пет карти, както обикновено, нали? — попита Макс и побутна бутилка бира и отварачка към Армстронг.

— Съгласен — отвърна Дик.

— Имам предчувствие за тази вечер, приятелю — каза Саквил, като си съблече сакото и го провеси на облегалката на стола си. — Надявам се, че си се запасил с пари. — И бавно си наля чаша бира.

— Достатъчно — каза Дик и едва отпи от бирата си. Знаеше, че няколко часа трябва да остане абсолютно трезвен.

Макс сече и си запали цигара.

Към края на първия час Армстронг водеше със седемдесет долара и Саквил постоянно повтаряше, че бил „късметлия“. Започна втория час с близо петстотин долара.

— Досега имаше късмет — като отвори капачката на четвъртата си бира, каза Макс. — Но нощта далеч не е свършила.

Дик се усмихна и кимна. Подаде карта на противника си и си взе втора. После погледна своите: четворка и деветка пика. Остави пет долара на масата и си взе още две карти.

Макс покри залога и повдигна ъгълчето на картата, която му беше дал Армстронг. И като се мъчеше да не се усмихва, прибави още пет долара.

Дик изтегли пета карта и известно време проучва ръката си, преди да заложи десет долара. Макс не се поколеба да ги покрие, облиза устни и рече:

— Дай да видим, приятелю.

Армстронг му показа картите си: чифт четворки. Усмивката на американеца се разшири. Имаше чифт десетки.

— Не можеш да ме заблудиш — каза той и събра парите.

До края на втория час Саквил водеше с няколко долара.

— Предупредих те, че нощта ще е дълга. — Вече се бе отказал от чашата и пиеше направо от бутилката.

По време на третия час, след като Макс последователно беше спечелил три ръце, Дик подхвърли името Юлиус Хан.

— Твърди, че те познавал.

— Да, естествено — потвърди американецът. — Нали издава вестника в нашия сектор. Не че някога съм го чел.

— Изглежда адски богат — докато раздаваше следващата ръка, подметна Армстронг.

— Определено. Но само благодарение на мен.

Дик постави десет долара на масата, въпреки че нямаше силни карти.

Макс незабавно прибави още десет отгоре и поиска втора карта.

— Какво искаш да кажеш с това „благодарение на теб“? — като прибави още двайсет долара към растящата купчина, попита Армстронг.

Саквил се поколеба, разгледа картите си, погледна парите и рече:

— Двайсетачка ли заложи току-що? — Дик кимна и американецът извади също толкова от джоба си.

— Дори не можеше сутрин да си бърше гъза, ако аз не му подавах хартията — прибави той. — Аз му издавам месечното разрешение. Аз контролирам снабдяването му с хартия. Аз решавам колко електричество да получи. Аз определям кога да го включват и изключват. Както отлично знаете двамата с Арно Шулц.

Макс вдигна поглед и с удивление видя, че Армстронг вади още банкноти от портфейла си.

— Блъфираш, приятел — каза той. — Надушвам го. — Саквил се поколеба. — Колко заложи този път?

— Петдесет долара — небрежно отвърна Дик.

Макс бръкна в джоба на сакото си, измъкна две десетачки и шест петачки и внимателно ги сложи на масата.

— Я да видим сега какво имаш? — тревожно каза той.

Армстронг показа чифт седмици. Американецът избухна в смях и хвърли три валета.

— Знаех си. Нямаш нищо. — Той отново отпи от бутилката си. Докато раздаваше следващата ръка, усмивката не слизаше от лицето му. — Не съм сигурен кой от двама ви е по-слаб, ти или Хан. — Вече започваше да заваля думите.

— А сигурен ли си, че в теб не се обажда бирата? — попита Дик, като разглеждаше картите си без особен интерес.

— Сам ще се увериш — каза Макс. — Само след час ще те обера до шушка.

— Нямах предвид себе си. — Армстронг хвърли на масата нова петачка. — Имах предвид Хан.

Последва продължително мълчание, докато Саквил отпиваше от бутилката. Той проучи картите си и ги остави с лице към покривката. Дик изтегли карта и заложи още десет долара. Когато получи своята, Макс започна да облизва устни и покри залога.

— Да видим какво имаш този път, приятелю — убеден, че ще спечели със своите два чифта, аса и валета, рече американецът.

Армстронг му показа три петици. Саквил се намръщи.

— Готов ли си да извадиш истински пари, вместо само да дрънкаш с тая твоя голяма уста? — попита той.

— Току-що го направих. — Дик прибра печалбата си.

— Не, говорех за Хан.

Армстронг не отвърна нищо.

— Само си приказваш — рече Макс, след като Дик продължи да мълчи.

Армстронг хвърли колодата на масата, погледна го в очите и спокойно заяви:

— Залагам хиляда долара, че не си в състояние да изхвърлиш Хан от бизнеса.

Саквил остави бутилката. Не вярваше на ушите си.

— Колко време ще ми дадеш?

— Месец и половина.

— Не, не е достатъчно. Не забравяй — трябва да изглежда така, като че ли това няма нищо общо с мен. Трябват ми поне шест месеца.

— Нямам шест месеца — отсече Армстронг. — Ако искаш да обърнем баса, винаги мога да разоря „Телеграф“ за месец и половина.

— Но Хан управлява много по-голяма компания от Арно Шулц — възрази Макс.

— Ясно ми е. Затова ти давам три месеца.

— Добре. Съгласен съм.

Стиснаха си ръцете. Американският капитан със залитане се изправи и се приближи до рисунката на оскъдно облечена жена, която украсяваше календара на стената. Прелисти страниците, стигна до октомври, извади от джоба си писалка, преброи на глас и огради с кръг седемнайсети.

— Това е денят, в който ще получа своите хиляда долара — заяви той.

— Няма начин — отвърна Армстронг. — Познавам Хан и те уверявам, че няма да ти е толкова лесно.

— Само гледай — рече Макс и се върна на масата. — Ще направя с него това, което не успяха и нацистите.

Саквил раздаде нова ръка. През следващия час Дик си върна повечето от загубеното. Ала когато точно преди полунощ си тръгна, Макс все още облизваше устни.

 

 

Когато на другата сутрин излезе от банята, Дик завари Шарлот да седи на леглото.

— Кога се прибра снощи? — студено попита тя, докато съпругът й търсеше чиста риза в скрина.

— В дванайсет — отвърна той. — А може да е било и един. Вечерях навън. Няма нужда да се тревожиш за мен.

— Предпочитам да се връщаш вкъщи по нормално време. Така навярно би могъл да опиташ някоя от вечерите, които ти приготвям всеки ден.

— За пореден път ще ти повторя, че всичко, което правя, е само в наш интерес.

— Започвам да си мисля, че не знаеш какви са моите интереси — отвърна Шарлот.

Дик вдигна очи към отражението й в огледалото, но не отговори.

— Ако нямаш намерение да ни измъкнеш от тази дупка, може би е дошъл моментът да се върна в Лион.

— Документите за демобилизацията ми би трябвало съвсем скоро да станат готови. — Дик внимателно нагласи възела на вратовръзката си. — Най-много след три месеца, според уверенията на полковник Оукшот.

— Още три месеца? — ужасено възкликна Шарлот.

— Появи се нещо, което може да се окаже изключително важно за нашето бъдеще.

— И както обикновено, предполагам, че не можеш да ми кажеш какво е.

— Не. Строго секретно.

— Много удобно — рече тя. — Всеки път, когато искам да обсъдим какво става с живота ни, ти само ми отвръщаш: „Появи се нещо“. После пък се оказва, че било секретно.

— Не си справедлива. Наистина е секретно. И всичко, което се опитвам да постигна, е от полза за теб и Дейвид.

— Откъде знаеш? Никога не си тук, когато приспивам сина ни, и отиваш на работа дълго преди да се е събудил. Напоследък те вижда толкова рядко, че не е сигурен кой точно е баща му — ти или редник Бенсън.

— Имам задължения — повиши глас Дик.

— Да — каза Шарлот. — Задължения към семейството си. И най-важното от тях е колкото може по-скоро да ни измъкнеш от този ужасен град.

— Продължавам да работя по въпроса. В момента не е толкова лесно. Опитай се да го разбереш.

— Струва ми се, че отлично разбирам, защото за много други хора, изглежда, е съвсем лесно. И както постоянно ни напомня „Телеграф“, от Берлин вече поне два пъти дневно има влакове. Може би ние с Дейвид трябва да се качим на някой от тях.

— Какво искаш да кажеш? — извика Дик и пристъпи напред.

— Просто някоя вечер може да се прибереш и да откриеш, че вече нямаш жена и дете.

Той вдигна юмрук, ала Шарлот дори не премигна. Дик се вгледа в очите й.

— Отнасяш се с мен като с всеки друг под капитан, нали?

— Не зная защо изобщо си правя труда. — Той отпусна ръка. — Ти не ме подкрепяш, когато най-много се нуждая от помощ, и винаги щом се опитам да направя нещо за теб, просто започваш да хленчиш. — Лицето на Шарлот остана безизразно. — Върни се при семейството си, щом искаш, тъпа кучка такава, но не си мисли, че ще се втурна да те гоня. — Дик изхвърча от спалнята, грабна шапката и бастунчето си от закачалката в коридора, изтича надолу по стълбището и излезе.

Бенсън го чакаше в джипа.

— И какво си въобразяваш, че ще постигнеш, ако ме напуснеш? — докато се настаняваше на предната седалка, измърмори Армстронг.

— Моля?

Армстронг се завъртя към шофьора си.

— Женен ли си, Рег?

— Не, господин капитан. Хитлер ме спаси тъкмо навреме.

— Хитлер ли?

— Да, господин капитан. Взеха ме в армията три дни преди сватбата.

— Тя още ли те чака?

— Не, господин капитан. Омъжи се за най-добрия ми приятел.

— Липсва ли ти?

— Не, но той ми липсва.

Армстронг се засмя.

Първият човек, когото срещна в сградата, беше Сали.

— Получихте ли съобщението ми?

Той се закова на място.

— Какво съобщение?

— Вчера телефонирах у вас и помолих Шарлот да ви предаде, че майор Форсдайк ви очаква в кабинета си в девет тази сутрин.

— Проклета жена! — изруга Армстронг. — Какво друго имам за днес?

— Почти нищо. Освен вечеря в чест на фелдмаршал Окинлек[2]. Шарлот също е поканена. Трябва да сте в офицерския стол в седем. Вечерята започва в седем и половина. Ще присъства цялото командване.

Стигнаха при Форсдайк в девет без шестнайсет секунди. Бенсън с облекчение въздъхна, след като по пътя не ги спря военна полиция.

— Добро утро, Армстронг — каза Форсдайк, когато Дик влезе в кабинета му. — Появи се нещо спешно. Трябва да предадеш пакет на твоя приятел майор Тюлпанов.

— Той не ми е приятел — лаконично отвърна Армстронг.

— Не бъди толкова докачлив — рече Форсдайк. — Вече би трябвало да си разбрал, че когато работиш за мен, просто не можеш да си го позволиш.

— Аз не работя за вас — изръмжа Дик.

Форсдайк присви очи и стисна устни.

— Известни са ми връзките ви в британския сектор, капитан Армстронг, но ще ви напомня, че колкото и за влиятелен да се смятате, не можете да се сравнявате с мен. И което е по-важно, аз нямам абсолютно никакво желание да се появявам на първа страница на вашия отвратителен парцал. Затова да престанем да се занимаваме с вашето прекалено самочувствие и да се хващаме на работа.

Последва продължително мълчание.

— Искате да му предам пакет, така ли? — накрая попита Армстронг.

— Да, точно така. — Майорът отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, извади пакет, голям колкото кутия за обувки, и му го подаде. — Моля, погрижете се майор Тюлпанов да го получи колкото може по-скоро.

Дик взе пакета, пъхна го под мишница, саркастично отдаде чест и излезе от кабинета.

— Към руския сектор — изръмжа той, когато се качи в джипа.

— Слушам, господин капитан — отвърна Бенсън, доволен, че този път поне е имал време да изпуши една цигара.

Няколко минути след като навлязоха в руския сектор, Армстронг му нареди да спре до тротоара.

— Чакай тук и не мърдай никъде, докато не се върна — каза той, слезе от автомобила и се запъти към Ленинплац.

— Извинете, господин капитан — извика редникът и се втурна след него.

Армстронг се обърна и го погледна сърдито.

— Нали ти казах да седиш в колата, по дяволите!

— Това няма ли да ви трябва, господин капитан? — подаде му кафявия пакет шофьорът.

Дик го взе и се отдалечи, без да каже нищо. Бенсън се зачуди дали шефът му не отива при любовница, макар че часовникът на камбанарията едва бе ударил десет.

Когато след няколко минути стигна на Ленинплац, Армстронг продължаваше да кипи от гняв. Той влезе в сградата, качи се по стълбището, мина през стаята на секретарката и понечи да отвори вратата на Тюлпанов.

— Господине — скочи от стола си жената, но вече беше закъсняла.

Видял с кого разговаря майорът, Дик се закова на място.

— Извинете ме — заекна той и светкавично се обърна да излезе, като едва не събори последвалата го секретарка.

— Не, Луби, остани — повика го Тюлпанов. — Ела да седнеш при нас.

Армстронг застана мирно и енергично отдаде чест. Усети, че силно се изчервява.

— Другарю маршал — каза руският разузнавач, — струва ми се, не познавате капитан Армстронг, който отговаря за връзките с обществеността в британския сектор.

Дик се ръкува с главнокомандващия руския сектор и отново се извини, че ги е прекъснал, но този път на руски.

— Приятно ми е да се запознаем — на родния му език отвърна маршал Жуков. — Ако не греша, днес ще вечеряме заедно.

Армстронг се изненада.

— Не разбирам, господин маршал.

— О, да — каза Жуков. — Сутринта проверих списъка с поканените. Ще имам удоволствието да седя до жена ви.

Последва неловко мълчание, по време на което Армстронг реши повече да не издава пълното си объркване.

— Благодаря ви, че се отбихте, другарю маршал — наруши тишината Тюлпанов. — И че изяснихте това малко недоразумение.

Майорът небрежно отдаде чест. Жуков му отвърна по същия начин и си тръгна, без да каже нищо повече. Когато вратата се затвори, Армстронг попита:

— Във вашата армия маршалите често ли ходят на гости на майорите?

— Само когато майорите са от разузнаването — усмихна се Тюлпанов. Погледът му се спря върху пакета. — Виждам, че ми носиш подарък.

— Нямам представа какво има вътре. — Армстронг му го подаде. — Форсдайк ме помоли да ви го предам незабавно.

Руснакът го взе и бавно развърза възела, като дете, което разопакова коледен подарък. Разви кафявата хартия, вдигна капака на кутията, извади чифт кафяви обувки и ги обу.

— Точно са ми. Форсдайк наистина е арогантен кучи син, както би се изразил твоят приятел Макс, но за такива неща винаги можеш да разчиташ на англичаните.

— Значи ме използвате за обикновен куриер, така ли? — попита Армстронг.

— Уверявам те, че в нашата служба, Луби, няма по-висше призвание.

— Казах на Форсдайк, ще кажа и на вас… — сърдито започна Дик, ала замълча по средата на изречението.

— Виждам, че тази сутрин си станал накриво, ако ми позволиш да използвам този израз — каза майорът.

Армстронг едва се сдържаше да не се разтрепери от гняв.

— Не, не, продължавай, Луби. Повтори ми какво си казал на Форсдайк.

— Нищо — отвърна Дик. — Не съм казал нищо.

— Радвам се да го чуя. Защото предполагам, разбираш, че аз съм единственият човек, на когото можеш да си позволиш да казваш всичко.

— Защо сте толкова сигурен? — попита Армстронг.

— Защото, Луби, също като Фауст, ти си сключил сделка с дявола. — Тюлпанов замълча за миг. — И може би също защото вече зная за плановете ти да дестабилизираш — уникална английска дума, която възхитително изразява твоите намерения — господин Юлиус Хан.

Дик понечи да възрази, но майорът повдигна вежди и той не каза нищо.

— Още от самото начало трябваше да споделиш с мен своята малка тайна, Луби — продължи Тюлпанов. — Тогава щяхме да сме в състояние да ти помогнем. Щяхме да спрем електроснабдяването, да не споменавам за доставките на хартия за печатницата на Хан в руския сектор. Но пък сигурно не си знаел, че той печата всичките си списания в сграда, която е само на един хвърлей оттук. Ако ни се беше доверил, можехме да увеличим шансовете капитан Саквил да получи своите хиляда долара.

Армстронг продължаваше да мълчи.

— Но навярно плановете ти са точно такива. Добър залог, Луби.

— Но как…

— Ти отново ни подцени, Луби. Но те уверявам, че ние все още взимаме интересите ти присърце. — Тюлпанов се запъти към вратата. — А, и когато го видиш, предай на майор Форсдайк, че обувките са ми точно по мярка.

Явно този път нямаше намерение да го кани на обяд. Армстронг излезе от кабинета и намусено се върна в джипа си.

На контролния пункт ги задържаха само няколко минути преди да ги пуснат в британския сектор. В печатницата на „Телеграф“ Дик с изненада откри, че пресите продължават да работят. Той отиде право при Арно, който надзираваше опаковането на всяка купчина вестници.

— Защо още не сме готови? — опита се да надвика шума Дик.

Шулц посочи към кабинета си и двамата мълчаливо се отправиха натам.

— Не си ли чул? — когато затвори вратата и му даде знак да седне на неговия стол, попита главният редактор.

— Какво?

— Снощи продадохме триста и петдесет хиляди броя от вестника и продължават да се търсят.

— Триста и петдесет хиляди! И още се търсят? Защо?

— „Берлинер“ не е излизал от два дни. Сутринта ми позвъни Юлиус Хан и ми каза, че през последните четирийсет и осем часа електричеството му е било прекъснато.

— Ужасен късмет — с престорено състрадание отвърна Армстронг.

— И което е още по-лошо — продължи Арно, — изгубил обичайното си снабдяване с хартия от руския сектор. Питаше дали имаме същите проблеми.

— Какво му отговори?

— Че откакто ти пое нещата, не сме имали никакви неприятности.

Дик се усмихна и се изправи.

— Ако утре се запази същото положение — докато го изпращаше, рече Шулц — ще наредя да отпечатат поне четиристотин хиляди броя.

Армстронг затвори вратата след себе си и повтори:

— Ужасен късмет.

Бележки

[1] Пристанище в Северна Франция, от което през 1940 година се евакуират съюзническите сили. — Б.пр.

[2] Сър Клод Окинлек (1884 — 1981) — командващ операциите на съюзническите сили в Норвегия и С. Африка по време на Втората световна война (1940 — 1942). — Б.пр.