Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fourth Estate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джефри Арчър. Четвъртата власт

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2001

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корицата: Петър Христов

ISBN: 954-585-068-X

История

  1. — Добавяне

Извънредно вечерно издание
Медийни босове започват война за спасяване на империите си

1.

Глоуб

5 ноември 1991

Армстронг заплашен от банкрут

Късметът беше срещу него. Но в миналото късметът никога не бе безпокоил Ричард Армстронг.

 

 

— Faites vos jeux, madames et messieurs. Залагайте.

Армстронг погледна зеленото сукно. Планината от червени чипове, издигаща се пред него само преди двайсет минути, се беше смалила до една-единствена купчинка. Тази вечер бе изгубил четирийсет хиляди франка — но какво са четирийсет хиляди франка, когато през последните дванайсет месеца си прахосал един милиард долара?

Той се наведе и заложи всичките си останали чипове на нула.

— Les jeux sont faits. Rien ne va plus[1] — каза крупието и завъртя колелото. Бялото топче заподскача по черните и червени полета.

Армстронг зарея очи в далечината. Не ги сведе дори когато топчето най-после спря.

— Vingt-six[2] — съобщи крупието и незабавно започна да събира чиповете, заложени на всички други числа, освен на двайсет и шест.

Той се отдалечи, без дори да погледне към крупието. Бавно заобиколи оживените маси и стигна до изхода, който водеше към реалния свят навън. Висок мъж с дълга синя ливрея отвори едното крило на вратата пред него и се усмихна на добре познатия си клиент в очакване на обичайните сто франка бакшиш. Но тази вечер това не беше възможно.

Докато се спускаше през терасираните градини на казиното, Армстронг прокара пръсти през гъстата си черна коса. От извънредното събрание на директорския борд в Лондон бяха изтекли четиринайсет часа и вече започваше да се чувства изтощен.

Въпреки наднорменото си тегло — от няколко години не се бе консултирал с кантар — той мина по алеята с уверена крачка и спря едва когато стигна до любимия си ресторант с изглед към залива. Знаеше, че всички маси са резервирани поне една седмица предварително, и мисълта за бъркотията, която щеше да предизвика, го накара да се усмихне за пръв път тази вечер.

Армстронг отвори вратата. Висок слаб мъж се завъртя към него и се опита да скрие изненадата си с нисък поклон.

— Добър вечер, господин Армстронг — поздрави го той. — Много се радвам да ви видя. Ще имате ли компания?

— Не, Анри.

Метрдотелът бързо преведе неочаквания си гост през препълнения ресторант и го настани на малка уединена маса. После му поднесе голямо, подвързано в кожа меню.

Армстронг поклати глава.

— Не си прави труда, Анри. Знаеш какво обичам.

Метрдотелът сбърчи вежди. Европейските кралски особи, холивудските звезди, дори италианските футболисти не го притесняваха, но когато в ресторанта се появеше Ричард Армстронг, нервите му се опъваха до крайност. А сега се очакваше да му избере вечеря. Какво щастие, че обичайното място на прочутия му клиент се оказа свободно. Ако беше пристигнал няколко минути по-късно, щеше да му се наложи да изчака на бара, докато набързо поставят маса в средата на залата.

Когато Анри разтвори салфетката върху коленете на Армстронг, друг сервитьор вече му наливаше чаша от неговото любимо шампанско. Той гледаше към прозореца, но очите му не бяха насочени към голямата яхта, закотвена в северния край на залива. Мислите му блуждаеха на стотици километри — при жена му и децата му. Как щяха да реагират, когато научеха новината?

Сервираха му супа от омари с температура, която щеше да му позволи да я изяде незабавно. Армстронг не обичаше да чака ястията да изстинат. Предпочиташе да се изгори.

За огромна изненада на метрдотела, погледът на госта му остана насочен към хоризонта, докато повторно пълнеха чашата му. Колко бързо, чудеше се Армстронг, колегите му от борда — повечето с благороднически титли или връзки — щяха да започнат да се дистанцират от него, когато финансовото състояние на компанията излезеше наяве? Единствено сър Пол Мейтланд, подозираше той, щеше да е в състояние да спаси репутацията си.

Той взе лъжичката за десерт и бързо започна да яде супата си.

Клиентите от съседните маси скрито хвърляха погледи към него и заговорнически си шушукаха.

— Един от най-богатите хора на света — каза местен банкер на млада жена, с която излизаше за пръв път. На лицето й се изписа заинтригувано изражение.

Обикновено Армстронг се наслаждаваше на славата си. Но тази вечер дори не забелязваше другите посетители. Мислите му бяха насочени към заседателната зала на швейцарската банка, в която бяха взели решение да спуснат последната завеса — при това само заради някакви си петдесет милиона долара.

Когато докосна устните си с ленената салфетка, сервитьорът отнесе празната супена чиния. Метрдотелът отлично знаеше, че клиентът му не обича да чака.

Незабавно му поднесоха писия, почистена от костите — Армстронг не търпеше ненужни действия — придружена от чиния с любимите му нарязани на едро пържени картофи и бутилка специален сос, единствената в кухнята, пазена за единствения клиент, който поръчваше от него. Армстронг разсеяно развъртя капачката, обърна шишето и енергично го разклати. Върху рибата цопна гъста кафява течност. Той взе ножа и равномерно размаза соса по бялото месо.

 

 

Когато председателят сър Пол подаде оставка, сутрешното заседание на директорския борд едва не излезе от контрол. След края му Армстронг веднага напусна залата и се качи с асансьора на покрива, където го очакваше хеликоптерът му.

Пилотът стоеше облегнат на парапета и с наслада пушеше цигара.

— Към „Хийтроу“ — нареди Армстронг, без изобщо да се замисля за такива неща като разрешение от контролната кула или свободни коридори.

Пилотът светкавично угаси цигарата си и се втурна към площадката за излитане. Докато летяха над Лондон, Армстронг започна да анализира последователността от събития, които щяха да се разиграят през следващите няколко часа, освен ако по някакво чудо не се появяха 50 милиона долара.

След петнайсет минути хеликоптерът кацна на частната писта, известна на онези, които можеха да я използват, като „Терминал номер пет“. Армстронг стъпи на асфалта и бавно закрачи към самолета си.

На стълбичката го очакваше друг пилот.

— Ница — преди да потъне в седалката, нареди Армстронг.

Пилотът изчезна в кабината, решил, че „капитан Дик“ отива на яхтата си в Монте Карло за неколкодневна почивка.

Самолетът се отправи на юг. По време на двучасовия полет Армстронг разговаря по телефона само веднъж — с Жак Лакроа в Женева. Но колкото и да го умоляваше, отговорът оставаше неизменен: „Господин Армстронг, трябва да платите петдесетте милиона до края на работния ден, иначе няма да имам друг избор, освен да предам въпроса в ръцете на нашето Министерство на правосъдието“.

Единственото, което направи до края на полета, беше да скъса съдържанието на папките, оставени от сър Пол върху заседателната маса. После отиде в тоалетната, хвърли парченцата в чинията и пусна водата.

Когато самолетът се приземи на летището в Ница, до стълбата се приближи мерцедес. Докато Армстронг се качваше, цареше пълно мълчание: шофьорът нямаше нужда да пита къде желае да бъде закаран господарят му. Всъщност Армстронг не промълви нито дума по време на цялото пътуване от Ница до Монте Карло — в крайна сметка неговият шофьор не бе в състояние да му заеме 50 милиона долара.

Когато автомобилът се появи на пристанището, капитанът на яхтата му застана мирно и зачака да го приветства на борда. Макар че Армстронг не беше предупредил никого за своите намерения, други бяха телефонирали, за да съобщят на тринайсетчленния екипаж на „Сър Ланселот“ за пристигането на шефа. „Но бог знае за къде ще замине“ — бяха последните думи на секретарката му.

Когато Армстронг решеше, че е дошло време да се отправи обратно към летището, секретарката му незабавно щеше да бъде уведомена. Само по този начин служителите му из целия свят можеха да се надяват да оцелеят повече от седмица.

Опасения изпълваха капитана. Не бяха очаквали шефа още три седмици, когато трябваше да се отправи на двуседмично пътуване със семейството си. Когато сутринта му позвъниха от Лондон, той се намираше в местния док и надзираваше дребни поправки на яхтата. Никой нямаше представа за къде заминава Армстронг, но капитанът не желаеше да рискува. С известни разходи бе успял да уреди излизането на „Сър Ланселот“ от дока само минути преди шефът да кацне във Франция.

Армстронг се качи по трапа и мина покрай четирима мъже в чисто бели униформи, които стояха мирно и отдаваха чест. Събу си обувките и се спусна долу в апартамента си. Когато отвори вратата на каютата си, откри, че други са предвидили пристигането му: на нощното шкафче вече имаше няколко факса.

Дали Жак Лакроа не беше променил решението си? Незабавно отхвърли тази мисъл. След толкова години работа с швейцарците отлично ги познаваше. Те си оставаха нация без въображение, чиято банкова система винаги трябваше да работи на печалба и в чийто речник не можеше да се открие думата „риск“.

Армстронг запрелиства страниците. Първият факс бе от неговите нюйоркски банкери, които го информираха, че при отварянето на борсата сутринта цената на акциите на „Армстронг Комюникейшънс“ продължила да пада. Плъзна поглед надолу и заби очи в изречението, от което се беше страхувал: „Ако тази тенденция се запази, банката няма да има друг избор, освен да преоцени позицията си“.

Захвърли факсовете на пода и се приближи до малкия сейф, скрит зад голяма, поставена в рамка снимка, на която се ръкуваше с кралицата. Завъртя диска назад-напред, докато спря на комбинацията 10-06-23. Тежката врата се отвори. Армстронг пъхна ръцете си вътре и бързо извади всички пари. Три хиляди долара, двайсет и две хиляди френски франка, седем хиляди драхми и дебела пачка италиански лири. Той ги прибра в джобовете си, напусна яхтата и се запъти право към казиното, без да съобщава на никой от екипажа къде отива, колко ще се бави и кога ще се върне. Капитанът нареди на един от подчинените си да го проследи, за да не ги изненада, когато се насочи обратно към пристанището.

 

 

Сервираха му голям ванилов сладолед. Метрдотелът го поля с горещ шоколадов сос и тъй като Армстронг не му каза да спре, изпразни цялата сребърната сосиера. Цикличното движение на лъжицата отново започна и не престана, докато от чашата не изчезна и последната капка шоколад.

Празната чаша беше заменена с димящо кафе. Армстронг продължи да зяпа към залива. Щом се разпространеше вестта, че не е в състояние да изплати толкова нищожна сума като 50 милиона долара, на света нямаше да има банка, която дори само да си помисли за бизнес с него.

Метрдотелът се върна няколко минути по-късно и с изненада откри, че кафето е недокоснато.

— Да ви донесем ли друга чаша, господин Армстронг? — с почтителен шепот попита той.

Армстронг поклати глава.

— Не, само сметката, Анри. — Той пресуши последната си чаша шампанско. Метрдотелът припряно се отдалечи и незабавно се върна със сгънат лист хартия върху сребърен поднос. Точно този клиент не можеше да търпи да чака за каквото и да е, даже за сметката.

Армстронг разгъна листа, но не прояви интерес към съдържанието му. Седемстотин и дванайсет франка, десет процента сервиз. Подписа сметката като я закръгли на хиляда франка. На лицето на метрдотела за пръв път тази вечер се появи усмивка — усмивка, която щеше да изчезне, щом откриеше, че ресторантът е последен на дълга опашка от кредитори.

Армстронг отмести стола си назад, остави смачканата салфетка на масата и си тръгна, без да каже нищо повече. Излизането му проследиха няколко чифта очи. Той не забеляза младия матрос, който отпраши към „Сър Ланселот“.

Докато крачеше по алеята покрай десетките пристанали яхти, Армстронг се оригна. Обикновено му доставяше удоволствие мисълта, че неговата яхта е най-голяма на кея, освен ако не бяха пристигнали яхтите на султана на Бруней или крал Фахд. Единствената му грижа тази вечер бе колко ще му донесе, когато я обяви за продан. Но щом станеше известна истината, дали някой щеше да прояви желание да купи яхта, която е принадлежала на Ричард Армстронг?

Като се държеше за въжетата, той се изкачи по трапа и откри изправените в очакване капитан и първи помощник.

— Отплаваме незабавно.

Капитанът не се изненада. Знаеше, че Армстронг не обича да стоят на пристанището повече от необходимото: можеше да го приспи единствено лекото люлеене на яхтата, дори в малките часове на нощта. Докато шефът си събуваше обувките и изчезваше вътре, капитанът даде заповед за отплаване.

Когато отвори вратата на каютата си, на нощното шкафче го посрещна нова купчина факсове. Той ги взе, все още с надеждата, че отнякъде ще му хвърлят спасителен пояс. Първият факс беше от Питър Уейкъм, заместник-председател на директорския борд на „Армстронг Комюникейшънс“, който въпреки късния час очевидно все още се намираше в лондонския си офис. „Моля, незабавно телефонирай“ — гласеше съобщението. Вторият идваше от Ню Йорк. Акциите на компанията спаднали още повече и неговите банкери „неохотно намерили за необходимо“ да извадят собствения си дял на борсата. Третият беше от Жак Лакроа, който потвърждаваше, че банката не е получила петдесетте милиона до края на работния ден и че нямали друг избор, освен да…

В Ню Йорк беше пет и дванайсет минути, в Лондон десет и дванайсет, в Женева — единайсет и дванайсет. До девет часа на следващата сутрин нямаше да е в състояние да контролира заглавията в собствените си вестници, още по-малко във вестниците на Кийт Таунсенд.

Армстронг бавно се съблече и остави дрехите си да паднат на купчина на пода. После извади от бюфета бутилка бренди, наля си голяма чаша и се просна на огромното легло. Двигателите зареваха и яхтата започна да маневрира, за да напусне пристанището.

Времето течеше, но той не помръдваше, освен за да си долее чашата, докато малкият часовник до леглото не отмери четири часа. Армстронг се надигна, почака няколко секунди и спусна крака върху дебелия килим. Изправи се с олюляване и пресече тъмната каюта към банята. Когато стигна до отворената врата, свали от закачалката голям кремав халат, на джоба на който със златни букви бе отпечатано името на кораба. После се насочи обратно към изхода, предпазливо отвори вратата и излезе бос в слабо осветения коридор. Поколеба се, после заключи и прибра ключа в джоба си. Продължи нататък едва когато се увери, че не се чува нищо друго, освен познатото вибриране на двигателя.

Стигна до стълбището, водещо към палубата, и бавно се заизкачва по стъпалата, като здраво се държеше за въжетата от двете страни. Когато излезе навън, бързо се огледа.

Не се виждаше никой. Беше ясна нощ, която по нищо не се отличаваше от останалите по това време на годината.

Безшумно се промъкна напред и стигна над машинното отделение — най-шумната част от яхтата.

Почака за миг преди да развърже колана на халата си и да го остави да се свлече на палубата.

Гол в топлата нощ, Армстронг отправи поглед към черната вода и си помисли: „Нима в такъв момент целият ти живот не минава като на лента пред очите ти?“.

Бележки

[1] Двадесет и шест (фр.). — Б.пр.

[2] Двадесет и шест (фр.). — Б.пр.