Джефри Арчър
Четвъртата власт (24)

23.

Таймс

29 октомври 1966

Тунелът под Ламанша ще бъде открит през 1975 г.

— Госпожица Левит ще дойде с мен Париж — каза Армстронг. — Резервирай ми два билета за първа класа и обичайния ми апартамент в „Джордж V“.

Сали се усмихна при мисълта за обещанията, които щяха да бъдат дадени през уикенда и да останат неизпълнени, за подаръците, които щяха да бъдат предложени, но никога нямаше да стигнат до получателя си. В понеделник сутринта трябваше да плати на момичето — в брой, също като на предшественичките й, само че много повече, отколкото взимаха дори най-опитните секретарки.

Когато в понеделник сутринта Армстронг се прибра от Париж, от Шарън нямаше и следа. Сали реши, че ще се появи по-късно през деня.

— Как мина срещата с Алекзандър Шъруд? — докато оставяше сутрешната поща на бюрото му, попита тя.

— Уговорихме цена за неговата една трета от „Глоуб“ — доволно отвърна Дик и преди Сали да успее да го попита за подробностите, прибави: — Следващата ти задача е да намериш каталога за търг на „Сотби“, който ще се проведе в четвъртък сутринта в Женева.

Секретарката дори и не мигна, докато прелистваше трите страници на календара.

— В четвъртък сутринта имаш срещи в десет, единайсет и единайсет и четирийсет и пет, и обяд с Уилям Барнитсън, председателя на директорския борд на „Ройтерс“. Вече два пъти го отлагаш.

— Тогава ще се наложи да го отложиш за трети път — без да я поглежда, отвърна Армстронг.

— И срещата с главния секретар на Министерството на финансите ли?

— Всички срещи — каза той. — Запази ми два билета за Женева в сряда вечерта и обичайната ми стая с изглед към езерото в „Ришмон“.

Очевидно Шарън еди-коя си беше издържала изпита за второто пътуване.

Сали отложи седемте срещи в четвъртък. Разбираше, че Дик трябва да има основателна причина. Но какво можеше да купува? До този момент го бяха привличали единствено вестници, а те не се продаваха на търгове.

Тя се върна в кабинета си и помоли Бенсън да се отбие до „Сотби“ на Бонд стрийт и да купи каталога им за търга в Женева. Когато след час той й го донесе, Сали се изненада още повече. Дик никога не бе проявявал интерес към колекциониране на великденски яйца. Дали нямаше някаква руска връзка? Защото Шарън определено не можеше да очаква оригинален шедьовър на Фаберже^[1] едва на втората нощ.

 

 

В сряда вечерта Дик и Шарън отлетяха за Женева и се настаниха в „Ришмон“. Преди вечеря се разходиха до „Отел дьо Берг“ в центъра на града, където „Сотби“ винаги провеждаше женевските си търгове.

Хотелският персонал нареждаше в залата столове за около четиристотин души. Армстронг бавно обиколи помещението, за да определи къде трябва да седне, така че да вижда аукционера и в същото време деветте телефона. На излизане спря и хвърли последен поглед на залата.

Веднага щом се прибраха в хотела си, той отиде в малката трапезария с изглед към езерото и се запъти право към сепарето в ъгъла. Беше седнал дълго преди метрдотелът да успее да му каже, че масата е запазена за друг гост. Поръча си, после подаде менюто на Шарън.

Докато чакаше първото ястие, Дик си намаза кифличка с масло. После се наведе и взе кифличката на момичето. Шарън продължи да прелиства каталога.

— Четирийсет и девета страница — с пълна уста каза Армстронг.

Тя бързо я откри и погледът й се спря върху предмет, чието име не можеше да произнесе.

— За колекция ли ти трябва? — попита тя с надеждата, че може да е подарък за нея.

— Да, но не моя. Допреди седмица никога не бях чувал за Фаберже — призна Дик. — Това просто е част от голяма сделка, която подготвям.

Шарън плъзна очи по страницата, прескочи подробния разказ за изнасянето на шедьовъра от Русия през 1917 година и се спря на първоначалната цена.

Армстронг се пресегна под масата и постави ръка на бедрото й.

— До колко ще наддаваш? — попита тя.

Сервитьорът се приближи до тях и им поднесе големи чинии с хайвер.

Дик бързо отдръпна дланта си и насочи вниманието си към храната.

От уикенда в Париж двамата прекарваха заедно всяка нощ и той не можеше да си спомни откога не си е губил ума по някого — ако изобщо се беше случвало. За огромна изненада на Сали, Армстронг си тръгваше рано от работа и на следващия ден не се появяваше преди десет.

На закуска й предлагаше да й купува подаръци, но тя ги отхвърляше и това го караше да се страхува да не я загуби. Той знаеше, че това не е любов, но се надяваше връзката им да продължи. Винаги се бе ужасявал от мисълта за развод, въпреки че напоследък виждаше Шарлот само по официални поводи и не си спомняше откога не са спали заедно. Но за негово облекчение Шарън изобщо не споменаваше за брак.

След като омете хайвера, Дик нападна пържола, която заемаше цялата му чиния и трябваше да му поднесат зеленчуковата гарнитура в отделен съд. С помощта на две вилици той откри, че е в състояние да яде едновременно от две чинии, докато Шарън едва докосваше листо маруля и парченце пушена сьомга. Армстронг щеше да си поръча и втора порция, ако Шарън не бе започнала да прокарва десния си крак по вътрешната страна на бедрото му.

Той остави салфетката си на масата и тръгна да излиза. Шарън го последва. Влязоха в асансьора и той натисна бутона. Вратите се затвориха точно навреме, за да попречат на някаква възрастна двойка да се качи при тях.

Когато слязоха на седмия етаж, Дик с облекчение видя, че в коридора няма никой, защото иначе непременно щеше да забележи състоянието, в което се намираше.

Щом затвори вратата с крак, Шарън го придърпа на пода и започна да съблича ризата му.

— Не издържам повече — прошепна тя.

 

 

На следващата сутрин Армстронг седеше в стаята, ядеше закуските и на двамата и преглеждаше курса на швейцарския франк във „Файненшъл Таймс“.

Шарън се възхищаваше на отражението си в голямото огледало и бавно се обличаше. Тя се усмихна, завъртя се, приближи се до масата и стъпи с дългия си крак на стола. После издърпа нагоре черния си чорап. Дик изпусна ножа си на килима. Изправи се и изпъшка, когато Шарън пъхна ръце под халата му.

— Имаме ли време? — попита Армстронг.

— Не се безпокой за времето, скъпи, търгът няма да започне преди десет — прошепна тя, разкопча сутиена си и отново го притегли на пода.

Излязоха от хотела в десет без няколко минути, но тъй като единственият предмет, който го интересуваше, нямаше да бъде обявен преди единайсет, закрачиха хванати ръка за ръка покрай езерото и бавно се запътиха към центъра на града, като се наслаждаваха на топлото утринно слънце.

Когато влязоха във фоайето на „Отел дьо Берг“, Армстронг се изпълни със странни опасения. Въпреки факта, че през живота си беше постигал всичко, каквото поиска, за пръв път участваше в търг. Ала подробно му бяха обяснили какво се очаква от него и той веднага се зае да изпълни инструкциите. На входа на залата съобщи името си на една от елегантно облечените жени, които седяха зад дълга маса. Тя му заговори на френски и Дик на същия език й отвърна, че се интересува само от номер четирийсет и три. После с изненада установи, че почти всички места в залата вече са заети, включително онова, което бе избрал предишната вечер. Шарън посочи два свободни стола от лявата страна на помещението. Той кимна и я поведе по пътеката. Докато се настаняваха, зад тях седна млад мъж.

Армстронг провери дали може да вижда аукционера и временно инсталираните телефони. Мястото му не беше толкова удобно, колкото предишния му избор, но не смяташе, че това по някакъв начин ще му попречи да изпълни своята част от сделката.

 

 

— Номер седемнайсет — заяви от подиума си аукционерът.

Дик отвори каталога на съответната страница и видя посребрено великденско яйце върху подставка от четири кръста със синия емайлов герб на Николай II, поръчано през 1907 година на Карл Фаберже за царицата. Той се съсредоточи върху аукциона.

— Десет хиляди ли чух? — попита аукционерът и кимна на някого в дъното. — Петнайсет хиляди.

Дик се опитваше да следи различните наддавания, макар да не беше съвсем сигурен откъде идват, и когато най-после продадоха номер седемнайсети за 45 хиляди франка, нямаше представа кой е купувачът. Дойде му като гръм от ясно небе, когато аукционерът удари с чукчето си, без да каже „Четирийсет и пет хиляди първи път, четирийсет и пет хиляди втори път, продадено“.

Когато стигнаха до номер двайсет и пети, Армстронг вече се чувстваше малко по-уверен, а до номер трийсети дори забелязваше отделни участници в наддаването. До номер трийсет и пети се смяташе за специалист, но на номер четирийсети, зимното яйце от 1913 година, отново започна да се чувства нервен.

— Започвам с двайсет хиляди франка — заяви аукционерът.

Наддаването бързо стигна до 50 хиляди и накрая чукчето удари на 120 хиляди франка, предложени от купувач, чиято анонимност се гарантираше от факта, че наддава по телефона.

Армстронг усети, че дланите му се изпотяват, когато номер четирийсет и първи, инкрустираното с перли и рубини яйце от 1896 година бе продадено за 280 хиляди франка. По време на наддаването за номер четирийсет и втори, жълтото яйце „Юберов“, започна да се върти на стола си, като постоянно местеше поглед между аукционера и каталога.

Когато обявиха номер четирийсет и три, Шарън стисна ръката му и той успя нервно да се усмихне. Шумът в залата се усили.

— Номер четирийсет и три — повтори аукционерът, — яйцето в чест на четиринайсетата годишнина от възцаряването на Николай Втори. Този уникален шедьовър е поръчан от царя през хиляда деветстотин и десета година. Рисунките са дело на Василий Зулев, изработката се смята за една от най-блестящите творби на Фаберже. Към този номер вече е проявен значителен интерес, затова ще започна със сто хиляди франка.

Всички в залата замълчаха. Здраво стиснал чукчето в дясната си ръка, аукционерът се вторачи в публиката в опит да открие потенциалните участници в наддаването.

Армстронг помнеше инструкциите си и точната сума, при която трябваше да се намеси. Но въпреки това усети, че пулсът му се ускорява, когато аукционерът обяви: „сто и петдесет хиляди“, после се завъртя наляво и прибави: „Това предложение се получи по телефона“. Той напрегнато плъзна поглед по редиците и на устните му се появи усмивка.

— Двеста хиляди в средата на залата. — Аукционерът замълча и вдигна очи към телефонистката. Жената прошепна нещо в слушалката, после му кимна и той съобщи: — Двеста и петдесет хиляди. — Незабавно насочи вниманието си към публиката и обяви: — Има предложение за триста хиляди франка.

Телефонистката предаде информацията на клиента си и след няколко секунди отново кимна. Всички глави се завъртяха към аукционера, сякаш наблюдаваха партия тенис в забавен кадър.

— Триста и петдесет хиляди — каза той.

Армстронг сведе очи към каталога. Знаеше, че още не е настъпил моментът да се включи в наддаването, но това не му помагаше да се успокои.

— Четиристотин хиляди. — Аукционерът кимна на телефонистката. — Четиристотин и петдесет в средата на залата. Петстотин хиляди. Шестстотин хиляди.

Дик проточи шия и успя да види кой наддава в залата. Очите му се преместиха към телефонистката, която кимна за пореден път.

— Седемстотин хиляди — спокойно заяви аукционерът.

Мъжът, който седеше точно пред него, вдигна каталога си.

— Осемстотин хиляди. Нов наддаващ в дъното. — Аукционерът се завъртя към жената, която се забави малко по-дълго. — Деветстотин хиляди? — попита той. Телефонистката неочаквано кимна. — Деветстотин хиляди по телефона. — Аукционерът погледна към мъжа в дъното. — Деветстотин хиляди — повтори той. Ала този път никой не реагира. — Има ли други предложения? Не? Тогава спирам на деветстотин хиляди. Сега ще…

Когато Армстронг вдигна каталога си, на аукционера му се стори, че му маха. Всъщност ръката на Дик трепереше.

— Имам нов наддаващ в дъното. Един милион франка. — И отново се обърна към телефонистката. — Един милион и сто хиляди?

Армстронг неподвижно седеше на мястото си, несигурен какво да направи, тъй като се бяха уговорили за един милион. Хората се заобръщаха към него. Той мълчеше. Знаеше, че телефонистката ще поклати глава.

Тя поклати глава.

— Един милион в дъното — посочи към Армстронг аукционерът. — Има ли други предложения? Тогава спирам на един милион. — Той с надежда обходи с поглед публиката, ала никой не отговори. Накрая удари с чукчето и съобщи: — Продадено на господина в дъното за един милион франка. — В залата избухна взрив от аплодисменти.

Шарън стисна ръката му. Но преди Дик да успее да си поеме дъх, на пода до него приклекна жена.

— Бихте ли попълнили този формуляр, господин Армстронг, и някой на рецепцията ще ви обясни как да получите покупката си.

Той кимна. Ала след като попълни формуляра, не се насочи към рецепцията, а отиде до най-близкия телефон във фоайето и набра отвъдокеански номер.

— Свържете ме с управителя. — Както се бяха уговорили, Дик нареди телеграфически да прехвърлят на „Сотби“ в Женева сумата от един милион франка. — И побързайте, защото нямам желание да вися тук повече от необходимото.

Той затвори и отиде при жената на рецепцията, за да й обясни как ще уреди сметката. В същото време младият мъж, който беше седял зад него, също набираше отвъдокеански номер, макар да знаеше, че ще събуди шефа си.

Таунсенд седна в леглото и внимателно го изслуша.

— Защо му е на Армстронг яйце на Фаберже за един милион франка? — попита той.

— Не можах да разбера — отвърна младежът. — Почакайте, в момента тъкмо се качва по стълбището с момичето. Най-добре да го проследя. Ще ви позвъня веднага щом открия какво е замислил.

Докато обядваха в хотелската трапезария, Армстронг изглеждаше толкова замислен, че Шарън реши да не го безпокои, освен ако той не започне разговор. Яйцето очевидно не бе купено за нея. Когато остави празната си чаша от кафе, Дик я помоли да се върне в стаята им и да събере багажа, защото искал след час да тръгнат за летището.

— Имам още една среща — каза той, — но не би трябвало да ми отнеме много време.

Докато на изхода Армстронг я целуваше по бузата, младият мъж си помисли, че би предпочел да проследи момичето.

— Ще се видим след час — рече Дик, припряно се спусна по широкото стълбище към залата на търга и отиде право при жената зад дългата маса.

— А, господин Армстронг, радвам се да ви видя пак. Вашият превод пристигна. Заповядайте при колегата ми във вътрешното помещение — жената посочи вратата зад себе си — и ще получите покупката си. — И му подаде разписката за шедьовъра.

— Благодаря — отвърна той и се обърна, като едва не се сблъска със застаналия точно зад гърба му млад мъж. После влезе в кабинета и подаде разписката на един служител в смокинг.

Служителят внимателно я прочете, вдигна очи към господин Армстронг, усмихна се и нареди на пазача да донесе номер четирийсет и трети, яйцето в чест на четиринайсетата годишнина от възцаряването на Николай Втори. Пазачът се върна с шедьовъра, придружен от аукционера, който отправи последен, изпълнен с копнеж поглед към яйцето и го връчи на купувача.

— Великолепно, нали?

— Наистина е великолепно — съгласи се Армстронг и го грабна, сякаш бе изтърколила се от мелето топка за ръгби. После си тръгна, без да каже нищо повече, и не чу аукционера, който прошепна на служителя:

— Странно, че досега никой от нас не е виждал господин Армстронг.

Портиерът на „Отел дьо Берг“ докосна с пръсти шапката си, когато, стиснал придобивката си с две ръце, Дик се настани на задната седалка на таксито и нареди на шофьора да го откара до „Банк дьо Женев“. Непознатият млад мъж се качи в следващото такси.

В банката, в която идваше за пръв път, го посрещна висок, слаб, абсолютно безличен служител в официален костюм, който каза на английски:

— Бихте ли ме последвали, господин Армстронг?

И го поведе към асансьора. Докато бавно се качваха до последния етаж, двамата мълчаха. Минаха по широк коридор с дебел килим и стигнаха до последната врата. Мъжът дискретно почука, отвори я и съобщи:

— Господин Армстронг.

Посрещна го мъж в раиран костюм, колосана яка и сребристосива вратовръзка, който се представи като Пиер дьо Монтиак, генерален директор на банката. Директорът кимна на човека, който седеше от отсрещната страна на дългата маса, и покани новия си гост да заеме свободното място срещу него. Армстронг остави яйцето в средата на масата. Алекзандър Шъруд се изправи, ръкува се с него и каза:

— Радвам се да ви видя пак.

— И аз — усмихна се Дик, седна и погледна мъжа, с когото беше сключил сделка в Париж.

Шъруд взе яйцето и внимателно го разгледа. После се усмихна.

— Това ще е гордостта на колекцията ми. Брат ми и снаха ми няма да заподозрат нищо. — Той пак се усмихна и кимна на банкера, който извади няколко листа и ги подаде на Армстронг.

Дик прочете договора, който Стивън Холит бе подготвил преди заминаването му за Париж, и след като се убеди, че няма промени, се подписа на петата страница и плъзна документа по масата. Шъруд не си направи труда да проверява съдържанието му и просто постави името си до това на Ричард Армстронг.

— С това потвърждавам, че двете страни са сключили договора — каза банкерът. — В момента в банката са прехвърлени двайсет милиона долара и само очаквам инструкциите на господин Армстронг, за да ги преведа на сметката на господин Шъруд.

Дик кимна. Алекзандър и Маргарет се бяха разбрали да продадат своите дялове от „Глоуб“ за по двайсет милиона долара. Тя обаче не знаеше, че за уреждането на сделката господин Шъруд е поискал малка награда: яйцето на Фаберже.

Армстронг може и да беше платил един милион франка повече от уговорената среща, ала вече притежаваше 33,3 процента от национален вестник, гордял се навремето с най-големия тираж в света.

— Сделката е сключена — заяви дьо Монтиак и се изправи.

— Не съвсем — възрази Шъруд и генералният директор неспокойно седна на мястото си, а Дик нервно започна да се върти. Усещаше потта под яката си.

— Тъй като господин Армстронг беше извънредно любезен — каза Шъруд, — смятам, че трябва да му отговоря със същото.

Двамата го гледаха изненадано.

А после Шъруд им разкри информация относно бащиното си завещание, която накара Ричард Армстронг да се усмихне.

Малко по-късно той се върна в „Ришмон“ с убеждението, че неговите един милион франка не са били дадени напразно.

 

 

Когато за втори път тази нощ го събудиха, Таунсенд внимателно изслуша съобщението и отговори шепнешком, от страх да не събуди Кейт. След като затвори телефона, не успя да заспи. Защо Армстронг бе платил един милион франка за яйце на Фаберже и го беше отнесъл в швейцарска банка?

Часовникът до леглото показваше три и половина. Кейт спеше дълбоко. Мислите му се понесоха към Сюзан, после отново към Кейт, към майка му и накрая неизбежно се върнаха към Армстронг.

Съмна се, а Таунсенд още не се бе доближил до разгадаването на загадката. И така щеше да си остане в неведение, ако след няколко дни не му се обадиха за негова сметка от Лондон.