Джефри Арчър
Четвъртата власт (32)

31.

Сън

4 май 1982

Пипнах те!

В една петъчна нощ през април 1982 година, докато британците спяха, аржентинските войски атакуваха Фолкландските острови. Госпожа Тачър свика парламента в събота за пръв път от четирийсет години и Камарата на общините гласува за незабавно изпращане на бойна част, която да освободи островите.

Алистър Макалвой се свърза с Армстронг в Ню Йорк и го убеди, че „Ситизън“ трябва да следва линията на лейбъристката партия — че шовинистичната реакция няма да реши проблема и че изходът трябва да се потърси в Обединените нации. Дик продължи да се колебае, докато Макалвой не прибави:

— Това е безотговорна авантюра, която ще доведе до падането на Тачър. Повярвай ми, лейбъристката партия само след седмици отново ще е на власт.

Таунсенд, от друга страна, не се съмняваше, че трябва да подкрепи госпожа Тачър и да развее националното знаме в „Глоуб“. „Дрънчене на оръжие“ — гласеше водещото заглавие на понеделнишкия брой и придружаващата статията карикатура изобразяваше генерал Галтиери^[1] като кръвожаден пират. Когато бойната част потегли от Портсмут и се насочи към Южния Атлантически океан, тиражът на „Глоуб“ за пръв път от месеци достигна 300000 броя. През първите няколко дни от схватките дори принц Андрю получи похвала за своята „доблестна и героична служба“ като пилот на хеликоптер. Когато на 2 май британската подводница „Конкърър“ потопи „Генерал Белграно“, „Глоуб“ заяви на света „ПРАВО В ДЕСЕТКАТА!“ и продажбите отново се увеличиха. До превземането на Порт Станли^[2] „Глоуб“ продаваше по 500000 броя на ден, докато тиражът на „Ситизън“ спадна за пръв път, откакто Армстронг го беше купил. Питър Уейкъм му се обади в Ню Йорк и Дик се качи на първия самолет за Лондон.

Когато британските войски триумфално се завърнаха у дома, „Глоуб“ продаваше с над един милион броя на ден, докато тиражът на „Ситизън“ за пръв път от двайсет и пет години спадна под четири милиона. След пристигането на флотата в Портсмут „Глоуб“ започна кампания за събиране на пари за вдовиците, чиито храбри съпрузи са се жертвали за родината. Брус Кели ден след ден публикуваше статии за геройски прояви и отпечатваше снимки на вдовици и деца — които незабавно се превръщаха в читатели на „Глоуб“.

В деня след възпоменателната служба в катедралата „Сейнт Пол“ Армстронг свика военен съвет на деветия етаж на Армстронг Хаус. Шефът на тиражния отдел излишно му напомни, че повечето от печалбите на „Глоуб“ са били за сметка на „Ситизън“. Алистър Макалвой все още го съветваше да не изпада в паника. В крайна сметка „Глоуб“ беше таблоид, докато „Ситизън“ си оставаше сериозен радикален вестник с висока репутация.

— Глупаво е да снижаваме стандартите си само за да отстъпим пред едно парвеню, чийто вестник не става и да завиеш с него порция риба с пържени картофи — заяви той. — Можете ли да си представите „Ситизън“ да участва в лотария? Поредната вулгарна идея на Кевин Ръшклиф.

Армстронг запомни това име. Лотарията бе увеличила тиража на „Глоуб“ с още 100000 броя на ден и той не виждаше причина да не направи същото за „Ситизън“. Но ясно разбираше, че екипът, който през последните десет години беше събрал Макалвой, ще застане изцяло зад главния си редактор.

— Погледнете първа страница на сутрешния „Глоуб“ — направи последен отчаян опит да обоснове позицията си Армстронг. — Защо ние не публикуваме такива материали?

— Защото Фреди Стар не става и за единайсета страница на „Ситизън“ — отвърна Макалвой. — А и във всеки случай на кой му пука кой какво обича да яде? Всеки ден ни предлагат такива истории, но ние не искаме купищата призовки, които обикновено вървят наред с тях. — Макалвой и хората му си тръгнаха с убеждението, че са убедили Армстронг да не тръгва по същия път като „Глоуб“.

Увереността им продължи само докато Дик не получи доклад за тиража през следващото тримесечие. Без да се посъветва с никого, той вдигна слушалката и си определи среща с Кевин Ръшклиф, заместник главния редактор на „Глоуб“.

Ръшклиф пристигна в „Армстронг Комюникейшънс“ същия следобед. Той бе пълна противоположност на Алистър Макалвой. Още от самото начало започна да се обръща към Дик като към стар приятел и говореше толкова бързо, че Армстронг едва го разбираше. Ръшклиф ясно му заяви какви промени би направил, ако стане главен редактор на „Ситизън“.

— Уводните статии са прекалено скучни — каза той. — Трябва да им изложиш позицията си с няколко изречения. Да няма думи с повече от три срички и никакви изречения с повече от десет думи. Изобщо не се опитваш да им въздействаш. Просто искай онова, което те вече желаят. — Необичайно смиреният Армстронг обясни на младия мъж, че ще се наложи да започне като заместник главен редактор.

— Защото договорът на Макалвой изтича чак след седем месеца.

Дик едва не се разубеди, когато Ръшклиф му съобщи каква заплата очаква. И нямаше да се предаде толкова лесно, ако не знаеше условията на договора му в „Глоуб“ и факта, че Брус Кели не възнамерява да го поднови в края на годината. Три дни по-късно той прати на Макалвой писмо, с което го уведомяваше, че е назначил за негов заместник Кевин Ръшклиф.

Главният редактор реши да възрази срещу натрапения му журналист от „Глоуб“, но жена му посочи, че след седем месеца ще се пенсионира и че моментът не е подходящ да жертва работата си на олтара на принципите. Когато на следващата сутрин отиде в редакцията, Макалвой просто не обърна внимание на Ръшклиф и на неговата идея за първа страница на утрешния вестник.

Когато „Глоуб“ отпечата на трета страница снимка на гола жена и за пръв път продаде два милиона броя, на сутрешния редакционен съвет Макалвой заяви:

— Само през трупа ми. — Никой не посмя да отбележи, че съвсем наскоро двама-трима от най-добрите му репортери са напуснали „Ситизън“, за да постъпят в конкурентния вестник, докато обратното е направил единствено Ръшклиф.

Армстронг продължаваше да прекарва голяма част от времето си в подготовка за битката в Ню Йорк и неохотно приемаше преценките на Макалвой, не на последно място, защото не искаше да уволни най-опитния си главен редактор само седмици преди общите избори.

Когато Маргарет Тачър спечели в Камарата на общините с мнозинство от 144 души, „Глоуб“ обяви победата за своя и заяви, че това със сигурност ще ускори пропадането на „Ситизън“. Някои коментатори незабавно посочиха ироничността на това изявление.

Следващата седмица Армстронг се върна в Англия за ежемесечното заседание на директорския борд и сър Пол повдигна въпроса за намаляващия тираж.

— Докато „Глоуб“ уверено продължава да увеличава продажбите си — прибави от отсрещната страна на масата Питър Уейкъм.

— Какво ще правим? — обърна се председателят към генералния директор.

— Вече имам някои планове — отвърна Армстронг.

— Може ли да ги научим? — попита сър Пол.

— На следващото ни заседание подробно ще информирам борда.

Сър Пол не изглеждаше доволен, но не възрази.

На другия ден Армстронг повика Макалвой, без да си направи труда да се посъветва с някой от борда. Когато главният редактор на „Ситизън“ влезе в кабинета му, Дик не се изправи да го посрещне и не му предложи да седне.

— Сигурен съм, че си се досетил защо те повиках — каза той.

— Не, Дик, нямам ни най-малка представа — невинно отвърна Макалвой.

— Е, току-що видях доклада за миналия месец. Ако продължаваме със същото темпо, до края на годината „Глоуб“ ще продава повече броеве от нас.

— И ти все още ще си собственик на голям национален вестник, докато Таунсенд ще продължава да издава парцал.

— Възможно е. Само че трябва да мисля за борда и акционерите.

Макалвой не си спомняше Армстронг някога да е споменавал за борд или акционери. „Последното спасение на собственика“ — понечи да отвърне той. После се сети за предупреждението на адвоката си, че до изтичането на договора му остават още пет месеца и че не е разумно да предизвиква шефа си.

— Предполагам, че си видял водещото заглавие на сутрешния „Глоуб“, нали? — Дик му подаде конкурентния вестник.

— Да, разбира се. — Макалвой погледна дебелите, големи букви: „Известна попзвезда, замесена в скандал с наркотици“.

— А нашето е „Извънредни помощи за медицинските сестри“.

— Нашите читатели обичат такива статии.

— Нашите читатели пак могат да си ги обичат — прелисти вестника Армстронг, — но в случай, че не си забелязал, „Глоуб“ публикува същия материал на седма страница. Ако ти не го осъзнаваш, на мен ми е пределно ясно, че повечето от читателите ни се интересуват от попзвезди и скандали с наркотици.

— Въпросният поппевец — възрази Макалвой — никога не е бил особено прочут и е пушел марихуана в собствения си дом. Ако някой беше чувал за него, „Глоуб“ щеше да включи името му във водещото заглавие. Имам цяла кантонерка с такива боклуци, но не обиждам нашите читатели, като ги отпечатвам.

— Тогава навярно е дошло времето да го направиш — повиши глас Дик. — Ще започнем да предизвикваме „Глоуб“ на собствената му територия. Ако го бяхме направили досега, може би нямаше да си търся нов главен редактор.

Макалвой за миг онемя.

— Трябва ли да заключа от избухването ти, че съм уволнен? — накрая попита той.

— Най-после го проумяваш — рече Армстронг. — Да, уволнен си. Името на новия главен редактор ще бъде оповестено в понеделник. Погрижи се до довечера да освободиш кабинета си.

— Мога ли да смятам, че след десет години работа във вестника ще получа пълната си пенсия?

— Ще получиш точно толкова, колкото трябва — извика Дик. — А сега се махай оттук! — Той яростно изгледа Макалвой и го зачака да произнесе една от тирадите си, с които беше толкова известен, но уволненият редактор само се обърна и си тръгна, без да промълви нито дума.

Армстронг отиде в съседната стая, съблече се, избърса потта от гърдите и раменете си и си облече чиста риза с абсолютно същия цвят като предишната, така че никой да не забележи, че се е преобличал.

Когато се върна в кабинета си, Макалвой бързо информира най-близките си колеги за резултата от разговора със собственика на вестника и за непосредствените си планове. След няколко минути той за последен път зае председателското си място на следобедния редакционен съвет и прегледа списъка с материали, които си съперничеха за първа страница.

— Пиша статия за утрешния скандал, Алистър — съобщи политическият редактор.

— Какво искаш да кажеш, Камбъл?

— Лейбъристка съветничка в Лампет обявила гладна стачка срещу жилищната политика на правителството. Тя е чернокожа и безработна.

— Звучи ми добре — отвърна Макалвой. — Някой друг да претендира за първа страница? — Никой не отговори. Очите му се спряха върху Кевин Ръшклиф, с когото не бяха разговаряли повече от месец.

— Ами ти, Кевин?

Заместник главният редактор вдигна глава от мястото си в ъгъла на стаята и запремигва. Не можеше да повярва, че Макалвой се обръща към него.

— Ами, от няколко седмици работя по материал за личния живот на външния министър, но ми е трудно да намеря доказателства.

— Защо не напишеш около триста думи по въпроса и ще оставим адвокатите да решават дали можем да публикуваме материала?

Другите редактори неспокойно се разшаваха.

— А какво стана с оная история за архитекта? — продължи да го разпитва Макалвой.

— Ти я отряза — изненадано отвърна Ръшклиф.

— Стори ми се скучничка. Не можеш ли да я направиш малко по-пикантна?

— Щом така искаш — още по-удивено каза заместникът му.

Макалвой никога не пиеше преди да прочете първия брой от кора до кора, така че един-двама от присъстващите се зачудиха дали не се е побъркал.

— Добре, уговорихме се. Кевин получава първата страница, Камбъл — втората. — Той замълча за миг. — И тъй като довечера ще водя жена си на концерт на Павароти, поверявам вестника в ръцете на Кевин. Имаш ли нещо против, Кевин?

— Не, разбира се. — Ръшклиф изглеждаше радостен, че най-после се отнасят с него като с равен.

— Значи се разбрахме — рече Макалвой. — Всички на работа.

Докато журналистите се разотиваха, като си шушукаха, Ръшклиф се приближи до бюрото на Макалвой и му благодари.

— Няма защо — отвърна главният редактор. — Ясно ти е, че това може да се окаже големият ти шанс, Кевин. Сигурно знаеш за днешната ми среща с Дик. Той ми каза, че искал да предизвикаме „Глоуб“ на собствената му територия. Всъщност това бяха точните му думи. Така че, когато утре прочете „Ситизън“, нека броят носи твоя почерк. Аз няма вечно да остана тук, нали разбираш.

— Ще направя всичко по силите си — обеща Ръшклиф и излезе. Ако бе останал още няколко минути, щеше да види, че Макалвой освобождава кабинета си.

По-късно същия следобед главният редактор бавно напусна сградата, като спираше да поговори с всеки, когото срещне, и му казваше, че двамата с жена му с нетърпение очаквали да видят Павароти. Когато го питаха кой ще надзирава отпечатването на вестника, той търпеливо обясняваше. Дори си свери часовника с портиера преди да се запъти към най-близката станция на метрото, тъй като знаеше, че служебният му автомобил вече е със скоби на колелата.

Кевин Ръшклиф се опита да се съсредоточи върху статията за първа страница, ала постоянно го прекъсваха журналисти, които искаха мнението му за материалите си. Накрая успя да напише няколко страници, които просто нямаше време да провери. От печатницата се оплакаха, че закъснявали. Той облекчено въздъхна, когато малко преди единайсет първото издание най-после бе готово.

Няколко часа по-късно Армстронг вдигна слушалката на телефона до леглото си и Стивън Холит му прочете първа страница.

— Защо не го спря, по дяволите? — попита Дик.

— Видях го едва когато вече продаваха вестника по улиците — отвърна адвокатът. — Уводната статия във второто издание е за лампетска съветничка, която обявила гладна стачка. Била чернокожа и…

— Не ми пука каква е! — извика Армстронг. — Какво си въобразява Макалвой, по дяволите?

— Макалвой не е редактирал вестника.

— Тогава кой е виновен?

— Кевин Ръшклиф — каза Стивън.

Тази нощ Дик повече не успя да заспи. Нито пък повечето журналисти на Флийт стрийт, които отчаяно се опитваха да се свържат с външния министър и актрисата.

На следващата сутрин случаят се дискутираше толкова нашироко, че малцина забелязаха малкия репортаж, забутан на седма страница на „Ситизън“ под заглавието „Тухли, но не и хоросан“. В него се твърдеше, че един от водещите архитекти във Великобритания проектирал сгради за градски съвети, които постоянно се срутвали. В доставеното от куриер писмо от неговия също толкова прочут адвокат се отбелязваше, че сър Ангъс никога през живота си не е проектирал сграда за градски съвет. Адвокатът прилагаше текста на извинението, което очакваше да публикуват на първа страница в следващия брой, и посочваше размера на дарението, което трябва да се направи за любимия благотворителен фонд на архитекта.

На кулинарната страница на вестника се заявяваше, че известен ресторант тровел по един клиент дневно, докато в колоната за туризъм се споменаваше името на компания, която оставяла повечето си туристи в Испания без хотелска стая. На последна страница се посочваше, че мениджърът на английския футболен отбор имал…

Макалвой обясняваше на всички, които от рано сутринта се обаждаха в дома му, че предния ден е бил уволнен от Армстронг и незабавно е освободил кабинета си. Бил напуснал Армстронг Хауз в 16:19 часа и предал вестника в ръцете на заместник главния редактор.

— Казва се Ръшклиф — услужливо прибавяше той.

Всички запитани служители потвърдиха неговата версия.

Стивън Холит разговаря пет пъти по телефона с Армстронг, за да му съобщава за получените призовки и да му препоръчва кои от тях да уреди веднага.

На втората си страница „Глоуб“ информираше за напускането на Алистър Макалвой след десет години всеотдайна служба. Описваха го като доайен на флийтстрийтските редактори, който щял да липсва на всички истински професионалисти.

 

 

Когато „Глоуб“ за пръв път продаде три милиона броя, Таунсенд организира парти. Присъстваха повечето водещи политици и медийни звезди — въпреки конкурентното тържество на Армстронг в чест на осемдесетата годишнина на „Ситизън“.

— Е, поне този път е улучил точната дата — отбеляза Кийт.

— Като става дума за дати — отвърна Брус, — кога мога да се надявам да се върна в Австралия? Едва ли си забелязал, но от пет години не съм си бил вкъщи.

— Няма да се прибереш, докато не си свалил думите „Най-продаваният британски ежедневник“ от първа страница на „Ситизън“ — отсече Таунсенд.

Брус Кели не се качи на самолета за Сидни още година и три месеца — докато средните ежедневни продажби на „Глоуб“ за предния месец не достигнаха 3 612 000 броя срещу 3 610 000 на „Ситизън“. На следващата сутрин водещото заглавие на „Глоуб“ гласеше „СВАЛИ ГИ“ над снимка на дебелия Армстронг по боксерки.

Тъй като самохвалният надпис под заглавието на „Ситизън“ твърдо остана на мястото си, „Глоуб“ информира „най-интелигентните читатели на света“, че след загубения облог собственикът на „Ситизън“ все още не е изплатил дълга си от 100 000 лири и че е „не само неудачник, но и измамник“.

На следващия ден Армстронг даде Таунсенд под съд за клевета. Даже „Таймс“ намери за необходимо да отбележи: „Само адвокатите ще се възползват от това“.

След година и половина делото отиде във Върховния съд и редовно се отразяваше на първа страница на всички други вестници, освен „Индипендънт“. Господин Майкъл Белоф, който представляваше „Глоуб“, заяви, че официалната ревизия доказвала правотата на клиента му. От страна на „Ситизън“ господин Антъни Грабинър посочи, че данните на ревизията не включвали продажбите на „Скотиш Ситизън“, които в съчетание с тези на „Дейли“ давали значителна преднина на вестника.

Съдебните заседатели обмисляха решението си в продължение на пет часа и с мнозинство от десет срещу двама отсъдиха в полза на Армстронг. Когато съдията ги попита какво обезщетение препоръчват, председателят се изправи и без колебание отвърна:

— Дванайсет пенса, Ваша Светлост. — Цената на един брой на „Ситизън“.

Съдията заяви, че при тези обстоятелства двете страни трябвало сами да заплатят съдебните разноски, които се изчислявали най-малко на по един милион лири. Адвокатите кимнаха в знак на съгласие.

На следващата сутрин „Файненшъл Таймс“ публикува дълга статия за двамата медийни магнати и предсказа, че единият от тях накрая трябвало да унищожи другия. Репортерът обаче смяташе, че съдебният процес е спомогнал за увеличаването на тиражите на двата вестника, които при „Глоуб“ за пръв път надхвърлили четири милиона броя.

На другия ден акциите на двете групи се покачиха с по едно пени.

 

 

Докато Армстронг четеше за себе си в колоните, посветени на процеса, Таунсенд преглеждаше една статия от „Ню Йорк Таймс“, която Том Спенсър му беше пратил по факса.

Макар никога да не бе чувал нито за Лойд Съмърс, нито за художествената му галерия, чийто договор за наем изтичал, след последния ред той разбра защо Том с едри букви е написал най-отгоре: „ВАЖНО“.

Таунсенд повторно прочете материала и помоли Хедър да го свърже със Спенсър, а после да му запази място за първия възможен полет до Ню Йорк.

Том не се изненада, когато клиентът му позвъни само минути след пращането на факса. В крайна сметка той от десет години търсеше възможност да овладее значителен дял от акциите на „Ню Йорк Стар“.

Кийт внимателно изслуша информацията за господин Лойд Съмърс и за това защо търсел нова сграда за художествената си галерия и след като изчерпа всичките си въпроси, инструктира адвоката си колкото може по-бързо да му уреди среща със Съмърс.

— Утре сутрин отлитам за Ню Йорк — прибави той.

— Няма нужда да биеш толкова път, Кийт. Винаги мога да се срещна със Съмърс от твое име.

— Не — отвърна Таунсенд. — Въпросът за „Стар“ е личен. Искам сам да се заема с тази сделка.

— Кийт, предполагам, разбираш, че ако успееш, ще трябва да станеш американски гражданин.

— Както безброй пъти съм ти отговарял, Том, никога.

Той затвори и започна да пише. Когато определи каква сума е готов да предложи, Таунсенд попита Хедър кога е полетът му. Ако Армстронг не се намираше в същия самолет, щеше да сключи сделката със Съмърс преди на някого да му хрумне, че в договора за наем на художествена галерия в Сохо може да се крие ключът за неговото превръщане в собственик на „Ню Йорк Стар“.

 

 

— Обзалагам се, че Таунсенд ще замине с първия възможен полет за Ню Йорк — каза Армстронг, след като Ръсел Кричли му прочете статията.

— Тогава най-добре да си на същия самолет — седнал на ръба на леглото си, отвърна нюйоркският му адвокат.

— В никакъв случай — каза Дик. — Защо да предупреждавам това копеле, че знаем също толкова, колкото и той? Не, аз ще направя своя ход още преди самолетът му да кацне. Колкото можеш по-бързо си уговори среща със Съмърс.

— Съмнявам се, че отварят галериите преди десет.

— Тогава го чакай отпред в десет без пет.

— Колко да му предложа?

— Дай му колкото поиска — отвърна Армстронг. — Предложи му да му купиш нова галерия. Но каквото и да правиш, не позволявай на Таунсенд да припари до него, защото ако успеем да убедим Съмърс да ни подкрепи, това ще ни даде достъп до майка му.

— Ясно — каза Кричли, докато си обуваше чорапите. — Най-добре да побързам.

— Просто бъди пред вратата, когато отворят галерията — повтори Армстронг. — И ако адвокатът на Таунсенд е пристигнал преди теб, направо го прегази.

Кричли би се засмял, но не бе съвсем сигурен, че клиентът му се шегува.

 

 

Том го посрещна пред митницата.

— Новината не е добра, Кийт — бяха първите му думи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Таунсенд. — Армстронг не може да е стигнал в Ню Йорк преди мен, защото когато излитах от „Хийтроу“, той се намираше в кабинета си в „Ситизън“.

— И още може да е там — отвърна Спенсър. — Но сутринта неговият нюйоркски адвокат Ръсел Кричли се е срещнал със Съмърс.

Кийт се закова на място по средата на улицата, без да обръща внимание на пищящите спирачки и какофонията от таксиметрови клаксони.

— Сключили ли са сделка?

— Нямам представа — каза Том. — Зная само, че когато пристигнах в офиса си, секретарката на Съмърс беше оставила съобщение на телефонния ми секретар, че твоята среща се отменя.

— По дяволите! Тогава първо трябва да идем в галерията — рече Таунсенд и най-после се качи на тротоара. — Не е възможно да са подписали толкова бързо. По дяволите! По дяволите! — повтори той. — Трябваше да ти позволя да се срещнеш с него.

 

 

— Съгласен е да ти даде своите пет процента от акциите на „Стар“, ако ти вложиш парите в нова галерия — каза Кричли.

— И колко ще ми струва това? — като остави вилицата си, попита Армстронг.

— Още не е открил подходяща сграда, но смята, че сумата ще е около три милиона.

— Колко?!

— Разбира се, можеш да даваш сградата под наем…

— Да бе.

— … и тъй като галерията е регистрирана като нестопанска организация, има някои данъчни облекчения.

В другия край на линията последва продължително мълчание.

— И какво се разбрахте? — накрая попита Армстронг.

— Когато той за трети път ми напомни, че по-късно сутринта имал среща с Таунсенд, аз се съгласих.

— Подписа ли нещо?

— Не. Обясних му, че скоро ще пристигнеш и не си ме упълномощил да сключа сделката.

— Добре. В такъв случай имаме още малко време да…

— Съмнявам се — прекъсна го Ръсел. — Съмърс отлично знае, че те е стиснал за топките.

— Именно когато хората си мислят, че са ме стиснали за топките — отвърна Армстронг, — ми е най-приятно да ги преебавам.